Сандра Браун
Добре пазени тайни (26)

Глава XXVI

Енгъс тихо затвори вратата на спалнята след себе си. Сара Джоу, подпряна на възглавниците на леглото, остави книгата си настрани и погледна към него над очилата, поставени на върха на носа й.

— Много рано си легнала.

Тя изглеждаше невинна като ангел, но Енгъс знаеше, че зад смирения външен вид се крие желязна воля. Ако Сара Джоу понякога отстъпваше, то беше от безразличие, а не в резултат на поражение.

— Искам да говоря с теб.

— За какво?

— За това, което се е случило днес следобед.

Тя разтри слепоочието си с пръсти.

— Имах главоболие, затова не слязох долу за вечеря.

— Взе ли нещо?

— Да. Сега съм по-добре.

Този разговор се повтаряше почти всяка вечер, откакто се бяха оженили.

— Не сядай върху завивките — смъмри го тя, когато той се наведе до ръба на леглото.

Енгъс почака, докато жена му прибра към себе си атлазения юрган, и след това седна близо до бедрото й.

— Скъпи, изглеждаш унил тази вечер — каза тя загрижено. — Какво има? Надявам се, че не са ни нападнали пак.

— Не.

— Слава богу, че единственият пострадал кон принадлежеше на Рийд.

Енгъс остави изявлението й без коментар. Сара Джоу мразеше Рийд и Енгъс знаеше защо. Никога нямаше да промени отношението си към него, затова нямаше смисъл да спори с нея.

Беше дошъл да говори по един деликатен въпрос. Помисли малко, за да подбере внимателно думите си.

— Сара Джоу, във връзка с днешния следобед…

— Бях много разстроена — каза тя и се намръщи.

— Била си разстроена? — повтори нетърпеливо Енгъс. Искаше да чуе какво ще каже тя за случилото се, преди да прави заключения. — А какво ще кажеш за чувствата на Алекс?

— Естествено и тя беше разстроена. Ако беше на нейно място, нямаше ли да си разстроен от факта, че си копеле?

— Не — изсмя се той грубо. — Не бих се учудил, ако съм. Никога не съм проверявал дали родителите ми са имали брачно свидетелство, но и да не са имали, това не би било от значение за мен. Но аз съм вече стар, а Алекс е чувствителна млада жена.

— Стори ми се, че е достатъчно силна, за да го приеме.

— Явно не е. Профуча покрай мен, без да ме види. Беше побесняла, когато си тръгна.

Усмивката на Сара Джоу изчезна.

— Обвиняваш ме в това, че съм й казала? Мислиш, че съм сгрешила?

Когато го погледна със загрижен поглед на малко момиченце, което се е изгубило, сърцето му се разтопи. Внимателно взе ръката й. Можеше да я прекърши като цвете между грубите си длани, но той се беше научил през годините на съвместния им живот да не упражнява силен натиск върху нея, когато я милва.

— Не те обвинявам в това, че си й казала, скъпа. Просто искам да разбера защо си го направила. Бих искал преди това да се беше посъветвала с Джуниър и с мен. Можеше да не го узнае, докато е жива.

— Не съм съгласна — каза Сара Джоу капризно.

— Сега какво значение има дали майка й и баща й са се оженили, преди да е била зачената? Боже мой, това се случва толкова често днес, че никой не го смята за грях.

— Има значение за начина, по който си представя Селина. Досега винаги я е поставяла на пиедестал.

— И какво от това?

— Тя не го заслужава — тръсна глава Сара Джоу. — Мислех, че е крайно време всички да престанат да я боготворят и да кажат на Алекс самата истина.

— Защо?

— Защо ли? Защото тя се опитва да ни разори, ето защо! Реших да престана да й се подмазвам, а да се боря. Използвах единственото оръжие, което имах — както обикновено по време на такива сцени, жена му ставаше много възбудена. — Опитах се само да защитя теб и Джуниър.

Енгъс мислеше, че на Сара Джоу й е бил необходим голям кураж, за да се противопостави на толкова самоуверена жена като Алекс. Все още смяташе, че е могла да се въздържи и да не казва на момичето за неговия произход, но подбудите й не са били егоистични. Искала е да защити семейството си. Смелите й усилия заслужаваха нещо друго, вместо критика.

Наведе се и я целуна по челото.

— Оценявам похвалните ти намерения, но нямаме нужда от твоята защита, скъпа — той се засмя при тази мисъл. — Как такова нежно създание би могло да защити смели мъже като нас? Имам много пари и знам как да се справя. Ти едва ли трябва да се безпокоиш.

— Ако можеше да възкресиш онзи негодник Пейсти Хикъм, сигурна съм, че той не би се съгласил с това — каза тя. — Виж какво се случи с него. За разлика от теб, Джуниър и всички останали мъже, аз имам имунитет към чара на това момиче. — Гласът й показваше, че е на ръба на отчаянието. — Енгъс, не можеш ли да разбереш? Джуниър се влюбва в нея.

— Не виждам нищо лошо в това — отвърна той с лъчезарна усмивка.

— Това би било пагубно — призна си Сара Джоу тихо. — Майка й разби сърцето му. Не те ли е грижа за това?

Намръщен, Енгъс й припомни:

— Това беше отдавна. А и Алекс не е като майка си.

— Не съм сигурна — тя се загледа разсеяно в пространството пред себе си.

— Алекс не е капризна и лекомислена като майка си. Тя обича да се разпорежда, а Джуниър има нужда от това. Той напусна бившите си съпруги и те му позволиха да го направи. Може би му трябва точно жена като Алекс.

— Между другото, къде е той? Още ли ми се сърди? — попита тя неспокойно.

— Разстроен е, но ще му мине. Както винаги. Каза, че ще излезе да пийне нещо.

Засмяха се и двамата. Сара Джоу отново стана сериозна.

— Надявам се да кара внимателно.

— Вероятно ще прекара нощта навън. Може би няма да се прибере до сутринта.

— О?

— Не се учудвам — заяви Енгъс. — На Алекс й трябва време, за да се съвземе от шока. Джуниър не е схванат от кръста надолу. Ще намери жена, която да го утеши тази вечер.

Той сведе очи към дълбоко изрязаното деколте на жена си и забеляза пудрата, която беше поставила върху тялото си след баня.

— Има апетит към жените, също като баща си.

— О, Енгъс! — въздъхна Сара Джоу уморено, когато ръката му посегна към дантелата и потърси гърдите й.

— Аз самият бих потърсил утешение.

— Мъже! Само за това ли мислите! Караш ме да…

— Възбуждаш ме…

— Не използвай такъв език. Вулгарен е. И не искам да го правя тази вечер. Главата ме заболя отново.

Целувката му прекрати по-нататъшните възражения. Тя се подчини и той предварително знаеше това. Винаги се съпротивляваше, но никога не му беше отказвала. Още от малка е била приучена да изпълнява брачните си задължения, така както беше научена да сервира чай.

Това, че го правеше повече по задължение, отколкото от страст, не му пречеше да я желае, дори подсилваше желанието му. Енгъс обичаше предизвикателствата.

Съблече се бързо и легна върху нея. Опита се несръчно да разкопчае копчетата на нощницата й и накрая успя да я съблече без нейна помощ. Гърдите й бяха стегнати и добре оформени както през брачната нощ, когато ги беше докоснал за първи път.

Сега той ги целуна нежно. Зърната й бяха малки и рядко успяваше да ги накара да се втвърдят, когато ги галеше с език. Той се съмняваше дали тя знае, че трябва да се втвърдят, освен ако това не беше обяснено в някой от романите, които четеше.

Тя трепна леко, когато я облада. Енгъс се престори, че не забелязва гримасата й. Опитваше се да не издава звуци, нито пък да прави неща, които би сметнала за неприятни и противни.

Цялата си грубост пазеше за вдовицата от съседната област, която поддържаше. Тя нямаше нищо против вулгарния му език. Всъщност умираше от смях, когато чуеше някои по-цветисти изрази.

Тя беше страстна любовница като него. Имаше големи тъмни зърна и му позволяваше да си играе с тях с часове, когато поиска. Позволяваше му да бъде върху нея, а понякога и обратно. Всеки път, когато беше отгоре й, закръглените й бедра притискаха задника му като в менгеме. При оргазъм издаваше звуци и беше единствената жена, която беше виждал да се смее от удоволствие, докато я чука.

Двамата бяха любовници повече от двадесет години. Тя не искаше нищо друго от него, нито пък очакваше. Когато бяха заедно, прекарваха ужасно добре времето си и той не знаеше какво би правил, ако не беше тя, но не я обичаше.

Обичаше Сара Джоу. Или поне я обичаше такава, каквато беше преди — изискана и чиста, изтънчена и красива. Обичаше я като колекционер, който боготвори някоя скулптура от безценен алабастър, която може да докосва само при специални случаи, и то много внимателно.

Тъй като тя искаше това, той винаги използваше презерватив и след като свършеше, внимателно го отстраняваше, за да не изцапа копринените й чаршафи. Докато правеше това тази вечер, наблюдаваше как Сара Джоу оправя подгъва на нощницата си, закопчава копчетата и оправя завивките.

Енгъс легна в леглото, целуна я по бузата и я прегърна. Обичаше да усеща малкото й тяло до своето, обичаше да докосва гладката й мека кожа. Искаше да се отнася с обич към нея. За негово разочарование тя отстрани ръката му и каза:

— Заспивай, Енгъс. Искам да дочета тази глава.

Тя отвори отново романа, който преди това четеше и който без съмнение беше сух и безжизнен, както любенето й. Разочарован, Енгъс се обърна на другата страна, за да не му пречи светлината от нощната лампа.

Никога не му се беше случвало да съжалява, че е пропътувал тридесетте мили до къщата на любовницата си, което намисли да направи на следващия ден.

 

Стейси изпусна керамичната чаша. Тя падна с трясък и се разби в плочките.

— Боже мой — въздъхна тежко тя, сграбчвайки с ръка реверите на домашния си халат.

— Стейси, аз съм.

Когато чу почукване на задната врата, тя се стресна и чашата, която държеше, се изплъзна от ръката й. Развълнува се от гласа, който произнесе името й, и дълго не можа да се успокои. Известно време стоеше учудена до вратата, а след това се втурна в кухнята и дръпна пердето.

— Джуниър?!

Не й достигна въздух, за да изрече по-високо името му. Той го разбра по движението на устните й. Правейки несръчни опити с ключалката, тя бързо отключи вратата и я отвори, сякаш се страхуваше, че той ще изчезне, преди да е отворила.

— Здравей — усмивката му беше непреднамерена и открита, сякаш всяка вечер чукаше на задната й врата по същото време. — Стори ми се, че счупи нещо.

Тя посегна към него и го докосна по лицето, за да се убеди, че той наистина е там. След това свали срамежливо ръката си.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя.

Загледа го недоумяващо, като се стремеше да разбере каква причина има, за да иска да я види бившия й съпруг.

Той се засмя.

— Дойдох сам. Не исках да звънна на вратата, защото съдията може да си е легнал вече.

— Легна си. Той… о, заповядай — каза Стейси и се отмести.

Джуниър влезе вътре. Стояха лице срещу лице на ярката светлина в кухнята. Той успя да забележи, че по лицето на бившата му жена няма грим и че се беше приготвила за сън.

Тя често си бе представяла как някоя вечер Джуниър ще дойде при нея, но сега, когато той наистина беше тук, стоеше вцепенена и онемяла. Не можеше да повярва.

Безброй любовни признания минаха през главата й, но знаеше, че той не иска да ги чуе. Затова подхвана друга тема.

— Татко си легна рано. Болеше го стомаха и му приготвих топло мляко, реших да си направя малко какао с млякото, колкото е останало — каза тя, неспособна да откъсне очи от него. Направи нервен жест към печката, където млякото всеки момент щеше да изкипи върху котлона.

Джуниър се приближи до печката и изключи котлона.

— Какао, хм? Любимото ти какао? Никой друг не може да го приготви като теб. Ще има ли за две чаши?

— Разбира се. Искаш да кажеш, че ще останеш?

— За малко. Ако ми позволиш.

— Да — каза тя нетърпеливо. — Да.

Стейси, която знаеше къде стои всичко в кухнята, сега несръчно приготви две чаши какао. Не можеше да си обясни защо беше избрал точно тази вечер, за да дойде да я види. Но това беше без значение за нея. Достатъчно й беше, че е тук.

Когато му подаде какаото, той й се усмихна подкупващо и попита:

— Има ли духове в къщата?

След това я последва във всекидневната, където забеляза в един шкаф няколко бутилки уиски, които се изваждаха само при специални случаи.

— Мисля, че това не е първото ти питие за тази вечер, нали? — попита тя, когато извади една бутилка и я постави до чашата му.

— Не, не е — прошепна той, снижавайки глас. — Пуших и малко трева.

Устните й се свиха неодобрително.

— Знаеш моето мнение за наркотиците, Джуниър.

— Марихуаната не е наркотик.

— Наркотик е.

— О, Стейси — каза той, като се наведе и я целуна зад ухото. — Една бивша съпруга няма право да се кара.

Допирът на устните му я възбуди. Критичното й настроение се стопи като сладолед през август.

— Нямах намерение да ги се карам. Просто се чудех защо след толкова години дойде при мен точно тази вечер.

— Домъчня ми за теб.

Тя знаеше, че според него това е достатъчно основателна причина. Той се изтегна на дивана и я придърпа към себе си.

— Не, остави лампата да свети — каза Джуниър, когато тя посегна към ключа. — Нека просто да поседим и изпием какаото заедно.

— Чух какво е станало във фермата — каза тя след миг.

— Всичко е на мястото си. Вече по нищо не личи, че нещо се е случило. Можеше да бъде много по-лошо.

Тя го докосна нерешително.

— Можеше да пострадаш.

Той остави празната си чаша на масичката за кафе и въздъхна.

— Все още ли си загрижена за моята безопасност?

— Винаги ще бъда.

— Никога никой не е бил толкова мил с мен, както ти, Стейси. Липсваше ми — хвана ръката й и я притисна между своите.

— Изглеждаш уморен и разтревожен.

— Така е.

— От нападението ли?

— Не — той се отпусна на възглавниците на кушетката и подпря глава на тях. — Притеснява ме бъркотията около убийството на Селина. Адски потискащо е — наведе глава и я опря на рамото й. — Хм, ухаеш приятно. Липсваше ми тази миризма. Колко си свежа.

— Защо толкова се тревожиш от това разследване?

— Тревожи ме Алекс. Тя и майка ми се скараха днес. Майка ми се е изпуснала пред нея и й е казала, че Селина е трябвало да се омъжи за онзи войник, защото е била бременна. Неприятна история.

Той плъзна ръка около кръста й. Стейси веднага го погали по бузата и притисна главата му към гърдите си.

— Аз я излъгах — призна тя.

Джуниър я погледна стреснато.

— Не й казах, че съм била в конюшнята в деня на убийството на Селина.

— Защо го направи?

— Не исках да започне да ми задава въпроси. Не ми хареса това, че ти създава неприятности, Джуниър.

— Алекс не е виновна за това. Вината не е нейна.

Това беше позната песен, която я накара да се изправи на нокти. Джуниър често казваше същото и за Селина. Независимо от това колко лошо се отнасяше тя към него, той никога не я нагруби, нито каза лоша дума за нея.

— Мразя дъщерята на Селина повече, отколкото мразех самата нея — прошепна Стейси.

Алкохолът и силната мексиканска трева бяха притъпили мисленето на Джуниър.

— Сега това е без значение. Добре ли ти е? — промърмори той, като пъхна ръката си под халата и докосна гърдите й. Влажният му език погали зърното й. — Винаги ти е харесвало да правя това.

— Все още ми харесва.

— Така ли? А това? И то ли ти харесва? — попита той, смучейки зърното й с устни. Пъхна ръката си между топлите й бедра.

Тя изстена от удоволствие.

— Ако не искаш, кажи — той се отдръпна леко встрани.

— Не — каза бързо тя, притискайки главата му към гърдите си. Стисна по-силно ръката му между бедрата си. — Наистина те желая. Моля те.

— Стейси, Стейси, нежните ти любовни ласки са точно това, от което имам нужда тази вечер. Винаги мога да разчитам на теб. Караш ме да се чувствам по-добре — вдигна главата си от гърдите й и я целуна страстно. — Помниш ли какво ме караше да се чувствам по-добре от всякога? — прошепна страстно с устни, долепени до нейните.

— Да — отговори тя и го погледна в очите.

Той се усмихна невинно като ангел. Когато я гледаше по този начин, не можеше да му откаже нищо. Нито когато бяха юноши, нито когато бяха женени, нито сега, никога.

Стейси Уолис Минтън, дъщерята на съдията, цялата облечена в дантели, веднага падна на колене пред него, бързо разкопча цепката на панталона му и жадно пое пениса му в устата си.

 

— Госпожице Гейдър? Госпожице Гейдър? Вътре ли сте?

Алекс спеше дълбоко. Събуди я почукването на вратата, която вече беше ремонтирана. Стана и констатира, че е заспала с дрехите върху завивките на леглото. Беше премръзнала от студ. Очите й бяха подути от плач.

— Какво искате? — каза тя, като повиши глас. — Отивайте си.

— Да не сте си изключила телефона, мадам?

— По дяволите! — бързо скочи от леглото. Дрехите й бяха измачкани и запретнати нагоре. Оправи ги, отиде до прозореца и дръпна завесите. Дежурният служител в мотела стоеше пред вратата й.

— Изключих телефона, за да не ме безпокоят — каза тя през стъклото.

Той надникна в стаята, явно радостен да види, че тя все още е жива.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, но един мъж се опитваше да се свърже с вас. Дори ми се скара и каза, че не е възможно да говорите толкова дълго по телефона.

— Какъв мъж?

— Хапър или Харис, или нещо подобно — измърмори той като се консултира с едно листче, което носеше със себе си. Вдигна го към светлината, която идваше от вратата. — Не мога да разчета добре какво съм записал тук… почеркът ми не е много четлив.

— Харпър? Грег Харпър? — попита Алекс.

— Мисля, че е той. Да, мадам.

Алекс отвори вратата.

— Каза ли за какво ме търси?

— Разбира се. Каза да ви предам, че трябва да бъдете в Остин в десет часа утре сутринта на някакво заседание.

Алекс го погледна учудено.

— Може би не сте разбрал добре. В десет часа утре сутринта?

— Точно така каза. Много добре си спомням, защото записах ето тук — той й показа късчето хартия със съобщението, което беше написано с молив. — Този мъж се обажда много пъти днес следобед и се ядоса, че не може да се свърже с вас. Накрая ми каза, че излиза на вечеря и ме помоли да ви намеря в стаята и да ви предам лично това съобщение, което и правя. А сега, лека нощ.

— Почакайте!

— Вижте, длъжен съм да стоя на рецепцията.

— Каза ли какво е това заседание и защо е толкова неотложно?

— Не. Каза само, че трябва да бъдете там на всяка цена.

Той стоеше пред вратата и чакаше за бакшиш. Алекс му благодари и пъхна банкнота от един долар в ръката му. Той се затича към фоайето на мотела.

Замислена, Алекс затвори вратата и прочете съобщението още един път. Не проумяваше нищо. Не беше в стила на Грег да бъде толкова потаен, нито да уговаря срещи, които в действителност не можеха да се осъществят.

Когато преодоля объркването си, започна да обмисля как може да стигне до Остин до десет часа сутринта на следващия ден. Вече беше тъмно. Ако тръгнеше веднага, трябваше да шофира цяла нощ и щеше да пристигне в Остин рано сутринта.

Ако изчака до сутринта, ще трябва да стане много рано и да кара доста бързо, за да успее да пристигне навреме. Не можеше да вземе каквото и да е решение.

Тогава й хрумна друга идея. Преди да я обмисли добре, набра един номер.

— Кабинетът на шерифа.

— Шериф Ламбърт, ако обичате.

— Няма го тук. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря. Трябва да говоря с него лично.

— Извинете, мадам, с госпожица Гейдър ли говоря?

— Да.

— Откъде се обаждате?

— От стаята в мотела. Защо?

— Защото Рийд тръгна към вас. Може би е вече там — човекът отсреща замълча за момент и попита. — Кажете, добре ли сте?

— Разбира се, че съм добре. Струва ми се, че чувам стъпките на шерифа. Благодаря ви.

Алекс постави слушалката и се доближи до прозореца. Точно в този момент Рийд слезе от колата и тръгна към вратата й.

Тя я отвори рязко и той политна, загубвайки равновесие.

— Моля ви, не я ритайте пак.

— Не бъдете толкова нелюбезна с мен — каза той е навъсен поглед. — Какво става, за Бога?

— Нищо.

— По дяволите! — посочи към телефона до леглото и още повече се разгневи. — Звъня от часове и ми дава все заето.

— Изключих го. Какво толкова важно има?

— Чух какво се е случило днес следобед между вас и Сара Джоу.

Раменете й се отпуснаха унило и тя въздъхна дълбоко. Почти беше забравила за това поради недоумението от съобщението на Грег.

Никога не й беше идвало наум да проверява датата на брачното свидетелство на родителите си. Не беше ставало въпрос. Като следовател добре знаеше, че дати, дори и на така наречените легитимни документи, могат лесно да бъдат фалшифицирани. По начина, по който реагираха всички на разкритието на Сара Джоу тя разбра, че беше вярно. Беше зачената незаконно.

— Трябваше да бъдете там, шерифе. Изиграх страхотен спектакъл. Щеше да ви бъде забавно.

Нейната несериозност подобри настроението му.

— Защо сте изключила телефона си?

— За да си почина. А вие какво си помислихте, че съм взела свръхдоза приспивателно, или че съм си прерязала вените?

— Може би.

— Тогава не ме познавате добре — каза тя ядосано. — Не се предавам толкова лесно. И не се срамувам от това, че родителите ми са били принудени да се оженят, защото майка ми е била бременна.

— Не съм казал, че трябва да се срамувате за това.

— Грешката е била тяхна. Аз нямам нищо общо с това, нали?

— Да.

— Така че престанете да мислите… О, по дяволите, не ме интересува какво мислите! — разтри слепоочията си. Беше ядосана повече на себе си, отколкото на него. Това, че го нападна така остро, показваше само колко е разстроена в действителност. — Имам нужда от вашата помощ, Рийд.

— В какъв смисъл?

— Можете ли да ме откарате до Остин?

Молбата й го изненада. Той се изправи до рамката на вратата, където се беше облегнал удобно, и повтори:

— Да ви закарам до Остин? Защо?

— Имам работа с Грег Харпър. Трябва да бъда там за едно заседание в десет часа утре сутринта.