Сандра Браун
Добре пазени тайни (9)

Глава IX

Конюшнята беше построена от камък, също като къщата. Интериорът беше като на всички други, с изключение на това, че вътре беше абсолютно чисто. Двете редици боксове бяха разделени от широка пътека в центъра. Миришеше, но не неприятно, на сено, кожа и коне. Осветлението беше по-слабо за през нощта и над всеки бокс висеше отделна лампа. Това й помогна да се ориентира накъде да върви. В средата на помещението светеше по-силна лампа и тя тръгна нататък. Премина покрай едно помещение, чиято врата беше отворена. Виждаше се кръгла ограда и един мъж, който тренираше няколко коня едновременно.

Преди да види него самия, чу гласа му. Рийд говореше тихо на някого в един от боксовете. Надникна вътре.

Клекнал с гръб към нея на петите на ботушите си, той масажираше задния десен крак на една кобила.

Беше наклонил глава на една страна, съсредоточен върху заниманието си. Натискаше с пръсти мястото, което явно бе наранено. Конят изпръхтя и направи опит да се отдръпне.

— Спокойно, спокойно.

— Какво му е?

Той не се обърна, нито показа изненадата си, когато чу гласа й. Очевидно е знаел, че стои там. Внимателно пусна наранения крак и потупа животното по гърба.

— Не е „той“, а „тя“ — отправи й неприлична усмивка. — Или не сте достатъчно голяма, за да направите разликата?

— В този смисъл — не.

— Казва се Френси Пентс.

— Хубаво име.

— Подхожда й. Мисли се за по-умна от мен и от всички останали. Всъщност, наистина е твърде умна за кобила. Върви доста бързо, твърде далече и накрая се наранява.

Загреба една шепа със зърно и я подаде на коня, който започна да яде от ръката му. После продължи:

— Скоро ще ражда. Тук са само млади кобили.

— Всичките ли?

— Да. Отделно от другите.

Кобилата докосна с муцуна гръдния му кош и той се усмихна, като я почеса зад ушите.

— По този начин се привързват към малките си.

— Защо?

Той сви рамене, с което искаше да й отговори, че няма точно определено обяснение за това.

— Предполагам, че е както в родилното. Всяка майка се грижи сама за новороденото.

Прекара ръка по гладкия корем на кобилата.

— Ще ражда за първи път и е много нервна от това, че ще става майка. Получи малко нараняване миналия ден, когато я разхождаха, и малко се уплаши.

— Кога ще ражда?

— През пролетта. Има още малко време. Дайте ми ръката си.

— Моля?

— Ръката си дайте! — усещайки нейната резервираност, той нетърпеливо я въведе вътре в бокса съвсем близо до кобилата. — Усещате ли?

Покри ръката й със своята длан и започна да глади корема на кобилата. Косъмът беше груб и къс, а мускулите — подвижни и яки. Това се усещаше при допира.

Животното изсумтя и колебливо пристъпи напред, но Рийд го успокои. Боксът изглеждаше доста тесен и вътре беше задушно.

— Колко е топла — каза Алекс задъхано.

— Наистина.

Той се доближи още по-близо до нея и започна да прави движения с ръката й нагоре-надолу по тялото на кобилата. Алекс трепна учудено, когато почувства някакво движение вътре в корема.

— Жребчето! — възкликна тя. — Движи се!

Рийд беше толкова близо до нея, че дъхът му докосваше косата й, и тя усещаше аромата на неговия парфюм, примесен с миризмата на конюшня.

Засмя се спонтанно от удоволствие, когато едно по-силно движение отхвърли дланта й, подскочи изненадано и се блъсна в гърдите на Рийд.

— Много е палаво!

— Ще ми роди победител.

— Ваша ли е?

— Да.

— А жребецът?

— Платих скъпо за неговите услуги, но си струваше. Беше от Флорида и изглеждаше добре. Френси Пентс му се отдаде веднага. Дори мисля, че съжаляваше, когато всичко свърши. Може би, ако той беше постоянно наоколо, нямаше да се безпокоя за нея, че ще излезе от форма.

Алекс почувства напрежение в гърдите и затруднение в дишането. Искаше й се да опре буза в корема на кобилата и да продължи да слуша гласа на Рийд, който й действаше успокоително. За щастие бързо се съвзе, преди да направи подобна глупост.

Издърпа ръката си изпод неговата и се обърна. Той стоеше толкова близо до нея, че дрехите им се докосваха, и трябваше да отметне главата си назад и да я опре в коня, за да може да го погледне в лицето.

— Всички собственици на коне ли имат достъп до конюшните?

Рийд отстъпи назад и й позволи да се приближи до вратата на бокса.

— Някога работех за семейство Минтън и те имат доверие в мен.

— Каква порода е конят? — попита Алекс.

— Quarter^[1].

— От какво?

— Моля? — той отметна глава назад и се изсмя. — Френси Пентс се разиграва. Боже мой, не е лошо. Четвърт от какво, така ли?

Откачи каишката, която привързваше кобилата към металната халка на стената, и се присъедини към Алекс навън пред бокса. Затвори внимателно вратата след себе си.

— Вие не разбирате много от коне, нали?

— Явно, не — отговори тя неловко. Нейното смущение му изглеждаше забавно за момент. След това попита намръщен:

— Ваша ли беше идеята да дойдете тук във фермата?

— Джуниър ме покани.

— Това обяснява всичко.

— Защо?

— Той винаги подушва, когато има нещо ново за сваляне.

Кръвта нахлу в страните й.

— Аз не принадлежа на Джуниър, нито на който и да е друг!

— Убеден съм, че с така. Прекалено сериозна сте за млада жена. Никога ли не си почивате?

— Не и когато водя следствие.

— Значи това правехте, когато ви сварих да си пийвате? — подметна той пренебрежително. — Водехте вашето следствие ли?

— Точно така.

— Навярно имате забавни методи за разследване в кантората на областния прокурор в Травис — каза той, като й обърна гръб и тръгна с изправена походка към другия край на конюшнята.

— Почакайте! Бих искала да ви задам няколко въпроса.

— Изпратете ми призовка — подхвърли през рамо.

— Рийд! — тя тръгна импулсивно след него и го сграбчи за ръкава на коженото яке.

Той спря и погледна надолу към пръстите й, които се бяха впили в меката кожа, след това бавно я заобиколи и я погледна втренчено със зелените си пронизващи очи.

Алекс пусна ръкава му и отстъпи назад. Не се уплаши, по-скоро беше изненадана от самата себе си. Нямаше намерение да вика след него, нито да го докосва — още повече след това, което й каза той. Стисна устни и каза нервно:

— Искам да говоря с вас. Моля ви. Извън протокола. Искам да задоволя любопитството си.

— Знам тактиката. Самият аз съм я използвал. Първо се нахвърляш върху заподозрения, после интимничиш с него, надявайки се, че той ще преодолее бариерата и ще ти каже онова, което се опитва да скрие.

— Не е точно така. Просто искам да поговорим.

— За какво?

— За семейство Минтън.

— Какво по-точно?

Стоеше изпънат, с ръце в задните джобове на дънките си, якето му се беше разтворило. Стойката му беше мъжествена и това я възбуди толкова много, че тя се ядоса на себе си.

— Ще ми кажете ли дали Енгъс и Сара Джоу имат щастлив брак?

Той примигна и се изкашля:

— Моля?

— Не ме гледайте така. Интересува ме вашето мнение. Не искам да анализирате брака им.

— Какво значение има това, по дяволите?

— Сара Джоу не с типът жена, за каквато очаквах, че се е оженил Енгъс.

— Противоположностите се привличат.

— Много общо казано. Имам пред вид… близки ли са?

— Близки?

— Какви са интимните им отношения?

— Никога не съм се замислял върху това.

— Вие сте живял там.

— Явно умът ми не е зает с мисли като вашите — каза той и се приближи до нея, — но можем да променим това.

Алекс не му позволи да я провокира, тъй като разбра, че това е истинското му намерение, а не да я прелъсти.

— Те спят ли заедно?

— Предполагам. Не ме интересува какво правят в леглото. Интересувам се само от това, което става в моето легло. Защо не ме попитате за това?

— Защото не ме интересува.

Той отново я погледна саркастично.

— Аз пък мисля, че ви интересува.

— Нямам нужда от покровителство, господин Ламбърт, аз съм жена — следовател.

— Тогава престанете да бъдете такава.

— Жена ли?

— Не, следовател.

Тя преброи наум до десет.

— Енгъс среща ли се с други жени?

Забеляза яда, който се надигаше в зелените му очи. Търпението му се изчерпваше.

— Смятате ли Сара Джоу за страстна жена?

— Не — отговори Алекс.

— Мислите ли, че Енгъс има големи сексуални наклонности?

— Като го сравнявам с останалите, бих казала — да.

— Тогава мисля, че стигнахте до отговора.

— Отношението помежду им дали е оказало влияние върху Джуниър?

— Откъде мога да знам? Питайте него.

— Той ще ми отговори уклончиво.

— Което означава, че си пъхате носа, където не ви е работа. Но аз не съм толкова учтив като него, за да си премълча. А сега си вървете.

— Това наистина ме интересува.

Той извади ръце от джобовете и ги скръсти пред гърдите си.

— Едва дочаках да чуя това.

Тя не позволи неговият сарказъм да я обезсърчи.

— Взаимоотношенията между родителите му могат да обяснят трите несполучливи брака на Джуниър.

— Това е друг въпрос и не е ваша работа.

— Моя работа е.

— Как така?

— Защото Джуниър е обичал майка ми.

Думите й отекнаха ясно в тихата конюшня. Рийд отметна глава назад, сякаш беше получил неочакван удар.

— Кой ви каза това?

— Той — каза Алекс и, като го наблюдаваше внимателно, добави тихо. — Каза, че и двамата сте я обичали.

Рийд я погледна втренчено за известно време и сви рамене.

— Да. По един или друг начин. И така?

— Майка ми ли е била причина за несполучливите бракове на Джуниър? Защото все още я е обичал ли?

— Нямам представа.

— Отгатнете.

— Добре — каза той и наклони глава настрани. — Не мисля, че Селина има нещо общо с браковете на Джуниър. Той не може да има деца, и за да не се чувства виновен за това след време, си сменя жените през няколко години.

С отговора си явно целеше да я обиди и успя. Тя се опита да не го показва.

— Защо мислите, че се чувства виновен?

— Генетика. Във вените му тече рицарска кръв. Чувства вина винаги, когато става въпрос за дами.

— А вие?

В крайчеца на устните му се появи презрителна усмивка.

— Никога не се чувствам виновен за нищо.

— Дори за убийство?

Усмивката му угасна и очите му помръкнаха.

— Вървете по дяволите.

— Бил ли сте женен някога?

— Не.

— Защо не?

— Не е ваша работа. Нещо друго?

— Да. Разкажете ми нещо за баща си.

Постепенно Рийд свали ръцете, които беше сложил на гърдите си. Погледна я студено. Алекс продължи:

— Знам, че баща ви е починал, когато сте бил малък. Джуниър ми спомена за това днес. Когато той умрял, вие сте дошъл да живеете във фермата с тях.

— Много сте любопитна, госпожице Гейдър.

— Не съм любопитна. Търся факти, които са свързани с моето разследване.

— Да, разбира се. Факти, като интимния живот на Енгъс.

Тя го погледна неодобрително.

— Аз търся мотиви, шериф Ламбърт. Като служител на закона трябва да знаете това, не мислите ли? Чувал ли сте някога за мотив или благоприятна възможност?

Очите му станаха по-студени.

— Трябва да разбера как сте се чувствал през нощта, в която с била убита майка ми.

— Глупости. Какво общо има баща ми с това?

— Може би нищо, но все пак ми кажете. Щом като няма връзка, защо сте толкова докачлив тогава?

— Джуниър разказа ли ви как умря баща ми.

Тя поклати глава. Рийд се изсмя горчиво.

— Не разбирам защо не ви е казал. Неприятните неща се разнасят навсякъде. Хората говорят за тях с години.

Наведе се и двамата застанаха очи в очи.

— Умрял е, като се е задушил в това, което повърнал, когато бил пиян. Това е истината. Шокирана сте, нали? Беше ужасно, особено след като директорът на училището ме извика от час, за да ми го каже.

— Рийд! — извика Алекс, опитвайки се да спре потока от саркастични думи.

Той хвана ръката й и я изви настрани.

— Щом като имате такова силно желание да отворите всички мръсни врати, за да видите какво има зад тях — моля! Но се стегни, малката, и слушай внимателно:

Баща ми беше пияницата на града, беше станал за смях и не знаеше защо живее. Дори не се разплаках, че е умрял. Радвах се. Той беше един жалък кучи син, който не беше направил нищо за мен, освен че ме караше да се срамувам, че ми е баща. Не беше по-щастлив от това, нито пък аз. „Плевел“ — така ме наричаше той, преди да ме цапне с нещо по главата. Аз му бях в тежест. Правех се на глупак и се преструвах, че искам да бъдем семейство. Водеше ме навсякъде след себе си, дори когато играеше на карти. Една вечер изгуби и направи страхотен скандал. Започна да се препъва, да пада и да става, а на мен ми се искаше да умра от срам. Мразех го. Мразех го — повтори той, като наблегна на думата. — Не можех да каня приятели вкъщи, защото беше ужасна кочина. Ядяхме от консервни кутии. Не знаех, че съществуват такива неща като чинии на масата и чисти хавлии в банята, докато не отидох на гости у други деца. Гледах да бъда колкото е възможно по-прилично облечен, когато ходех на училище.

Алекс съжаляваше, че бръкна с пръст в раната му, но се радваше, че той заговори свободно. Детството му обясняваше много неща за него. Но той описваше един бездомник, а това не се връзваше с нещата, които знаете за него.

— Казаха ми, че сте бил главатар и другите деца е трябвало да ви се подчиняват. Вие сте определял правилата.

— Държах се като такъв — каза той. — В началното училище всички ми се присмиваха, с изключение на Селина. След това пораснах и станах силен, научих се да се бия. Тогава спряха да ми се присмиват и разбраха, че ще бъде по-добре, ако са ми приятели, отколкото врагове.

След това добави подигравателно:

— Следващото, което ще ви кажа, госпожице Гейдър, ще ви изненада. Аз бях крадец. Крадях всичко, което можеше да се яде или да ми бъде от полза. Баща ми не можеше да се задържи на работа повече от няколко дни, без да го изгонят. Вземаше каквото е заработил, купуваше си бутилка-две и се напиваше до смърт. Накрая се отказа да търси работа. Аз поддържах къщата с парите, които припечелвах от работата след училище. Вършех различни неща, а понякога крадях.

Тя не можеше да каже нищо и той знаеше, че не би могла.

Ето защо й разказа всичко това! Искаше да я накара да се почувства неловко. Едва ли знаеше, че нейното детство беше протекло по подобен начин, само дето никога не беше оставала без храна. Мърл Греъм се грижеше да задоволи физическите й потребности, но беше пренебрегнала емоционалните. Алекс порасна с чувство за малоценност и с мисълта, че не е обичана от никого. Тихо промълви:

— Съжалявам, Рийд.

— Не ми трябва вашето съжаление — сопна се той, — нито на когото и да било другиго. Този живот ме направи жилав и подъл, но аз го харесвам такъв, какъвто е. Научих се отрано да разчитам само на себе си, защото със сигурност нямаше друг, на когото можех да разчитам. Не съм зависим от никого, освен от себе си. Не вярвам в нищо и в никого. Заклех се и твърдо съм решил да не стигна никога до положението на баща ми.

— Отдавате твърде голямо значение на това, Рийд. Вие сте доста чувствителен.

— Искам хората да забравят, че Евърст Ламбърт някога е живял. Не искам никой да ме свързва с него. Никога.

Той стисна зъби и я придърпа към себе си, като я хвана за реверите на палтото.

— Цели четиридесет и три години се мъча да превъзмогна неприятния факт, че съм бил негов син. Точно сега, когато хората са готови да го забравят, вие идвате тук и започвате да задавате въпроси, да си пъхате носа навсякъде, да събирате стари издания и да напомняте на всички, че съм излязъл от калта, за да стигна до сегашното си положение.

Изведнъж я тласна силно назад и тя се хвана за вратата.

— Сигурна съм, че никой не ви упреква заради баща ви.

— Така ли мислите? Не знаете как стоят нещата в малките градчета. Ще го разберете съвсем скоро, защото хората ще започнат да ви сравняват със Селина.

— Това няма да ми бъде неприятно, дори ще го приветствам.

— Толкова ли сте сигурна?

— Да.

— Внимавайте! Когато завивате зад ъгъл, по-добре е да знаете какво ви очаква там.

— Да внимавам или да бъда по-прикрита?

— Имате две възможности. Или няма да се мерите с нея, или ще разберете, че да бъдете като нея не е чак толкова чудесно.

— Добре, каква беше тя?

— Ако бъдете като нея, ще напомняте на мъжете, че са мъже, и ще използвате това в своя полза, както правеше тя.

— Което означава?

— Че не беше светица.

— Не съм очаквала да е била светица.

— Така ли? — попита той сладникаво. — Убеден съм, че точно това сте очаквала. Мисля, че сте си създала една въображаема майка и очаквате Селина наистина да се окаже такава.

— Това е абсурдно! — възкликна Алекс развълнувано. След това продължи по-спокойно. — Вярно е, че баба Греъм боготвореше Селина. Възпитаваше ме да вярвам, че тя е била всичко, което трябва да бъде една млада жена. Но сега аз самата съм жена и достатъчно зряла, за да осъзная, че майка ми също като всички останали хора е била от кръв и плът и е имала недостатъци.

Рийд огледа лицето й за момент.

— Просто помнете, че съм ви предупредил — каза той тихо. — Трябва да се върнете в мотела, да съберете багажа си и документите по делото и да се приберете в Остин. Оставете миналото настрани. Никой наоколо не иска да си спомня за тази случка отпреди двадесет и пет години, особено сега, когато получаването на това разрешително е толкова важно за целия град. Хората по-скоро биха оставили Селина да лежи завинаги мъртва в тази конюшня, отколкото…

— В тази конюшня?! — каза Алекс и остана с отворена уста. — Тук ли е била убита майка ми?

Не бе имал намерение да й казва това. Наруга се наум, преди да отговори кратко:

— Точно така.

— Къде? В кой бокс?

— Това няма знач…

— Покажете ми, по дяволите! До гуша ми дойде от вашите недомлъвки и усуквания. Покажете ми къде точно сте намерил тялото й онази сутрин, шерифе! — произнесе много внимателно последната дума, напомняйки му, че се беше заклел да я защитава и да й помага.

Без да каже нито дума, той се обърна и тръгна към вратата, през която бе влязла в конюшнята. Спря пред втория бокс на редицата вляво и каза:

— Тук.

Алекс също спря за миг, след което тръгна бавно напред и се изравни с него. Обърна се с лице към бокса. Вътре нямаше сено, а подът беше покрит само с гума. Вратата беше откачена, тъй като в него нямаше кон. Изглеждаше безобиден, дори стерилен.

— Не е имало кон в него, откакто се случи това — добави Рийд пренебрежително. — Енгъс е суеверен.

Тя се опита да си представи окървавения труп, лежащ на пода в бокса, но не можа. Вдигна изпитателно очи към Рийд.

Скулите на лицето му бяха изпъкнали и кожата се беше опънала. Вертикалните бръчици около устните му бяха по-изразителни, отколкото преди няколко минути, когато беше ядосан. Посещението на мястото на престъплението не му беше безразлично, колкото и да се преструваше, че е така.

— Разкажете ми за това, моля ви.

Той се поколеба, после каза:

— Намерих я да лежи по диагонал, главата й беше в онзи ъгъл, а краката й някъде тук — посочи едно място на пода с върха на ботуша си. — Беше цялата в кръв — косата, дрехите, всичко.

Алекс беше чувала детективи, преситени от убийства, да обсъждат подробности за окървавени трупове доста по-емоционално. Гласът на Рийд беше неясен и монотонен, но чертите му бяха изострени от болка.

— Очите й все още бяха отворени.

— По кое време я намерихте? — попита тя с дрезгав глас.

— На разсъмване. Около шест и половина.

— Какво правехте тук по това време?

— Обикновено започвах да чистя конюшните около седем. Онази сутрин се тревожех за кобилата.

— О, да. Онази, която е родила предишния ден. Затова сте дошъл да видите какво става с нея и с жребчето, така ли?

— Точно така.

Когато вдигна очи към него, в очите й блестяха сълзи.

— Къде бяхте през онази нощ?

— Навън.

— Цялата нощ ли?

— След вечеря, да.

— Сам?

Той сви устни от раздразнение.

— Ако имате още въпроси, изпратете делото в съда.

— Точно това възнамерявам да направя.

Когато на път към вратата го докосна леко, той хвана ръката й и я притегли към себе си.

— Госпожице Гейдър — изръмжа той раздразнено и нетърпеливо. — Умна жена сте. Откажете се от това, защото ако не го направите, някой ще пострада.

— А именно?

— Вие.

— Как?

Рийд не помръдна, само сниши глас:

— Има много начини.

Това беше неприкрита заплаха. Беше ли в състояние да я убие?

Изглежда мнението му за жените като цяло беше лошо, но според Джуниър Рийд беше обичал Селина Греъм. Някога тя е искала да се омъжи за него. Може би всички, включително и Рийд, са вярвали, че те ще се оженят, до момента, когато тя се с омъжила за Ал Гейдър и родила Алекс.

Алекс не искаше да вярва, че Рийд с могъл да убие Селина, при каквито и да са обстоятелства, но със сигурност не искаше да вярва, че я е убил заради нея.

Рийд беше високомерен, но дали беше убиец? Не приличаше на такъв. А не мислеше ли така, само защото винаги бе имала слабост към мъже с тъмноруса коса и зелени очи, избелели дънки и якета от протрита кожа; към мъже, които носят каубойски шапки, без да изглеждат глупаво с тях, които се разхождат, говорят и се чувстват ненадминати като мъже?

Рийд Ламбърт олицетворяваше всичко това. Разстроена повече от въздействието му върху собствените си чувства, отколкото от предупреждението му, Алекс освободи ръката си и тръгна към вратата.

— Нямам никакво намерение да се отказвам от това разследване, докато не узная кой е убил майка ми и защо. Чаках цял живот, за да го разбера. Сега никой не може да ме разубеди.