Сандра Браун
Добре пазени тайни (8)

Глава VIII

Икономката на семейство Минтън, Лууп, придружи Рийд до всекидневната. Алекс се обърна точно навреме, за да го види, когато влизаше през порталната врата. Казаното от Джуниър я беше зашеметило.

Беше чувала от баба си, че Рийд и Селина били приятели в гимназията. Снимката, на която той я беше прегърнал, също потвърждаваше това, но Алекс не бе подозирала, че майка й е искала да се омъжи за него. Усети, че изражението на лицето й е издало нейното изумление.

Рийд хвърли един поглед в стаята.

— Обстановката не е ли много задушевна?

— Здравей, Рийд — каза Джуниър от мястото си близо до Алекс, което изведнъж й се стори доста фамилиарно, без да може да си обясни защо. — Какво те води насам? Искаш ли нещо за пиене?

— Хайде, влизай — покани го Енгъс.

Сара Джоу се направи, че не го забелязва. Това озадачи Алекс, тъй като знаеше, че някога той е живял у тях като член на семейството.

Рийд остави якето и шапката си на един стол и се доближи до бара, за да поеме питието, което Енгъс вече му беше налял.

— Дойдох да видя моята кобила. Как е?

— Чудесно — отговори Енгъс.

— Добре.

Настъпи напрегната тишина, в която всички отпиваха от чашите си. Накрая Енгъс попита:

— Има ли нещо друго, Рийд?

— Той дойде тук, за да ви предупреди какво да ми кажете — обади се Алекс. — Направи същото днес следобед, когато бях при съдията Уолис.

— Когато някой ми задава въпроси, обичам да му отговарям лично — рязко каза шерифът. След това изпи остатъка в чашата си и я остави на масата. — Ще се видим по-късно. Благодаря за пиенето.

Той излезе от стаята, като спря само за момент да си вземе якето и шапката.

Учудващо, но Сара Джоу беше първата, която наруши тишината, след като Рийд затръшна външната врата.

— Забелязвам, че обноските му изобщо не са се променили.

— Познаваш добре Рийд, мамо — каза Джуниър и небрежно повдигна рамене. — Искаш ли още една чаша вино?

— Ако обичаш…

— Пийнете по още едно заедно — каза Енгъс на Джуниър и Сара Джоу. — Искам да поговоря с Алекс насаме. Ако искате, вземете си чашата — предложи й той.

Тя стана и го последва по коридора. Влязоха в една приемна и Алекс с любопитство се огледа около себе си.

Стените бяха облепени с червеникави тапети и по тях бяха окачени снимки от конни надбягвания в рамки. Масивен испански полилей висеше застрашително над главите им. Мебелите бяха тъмни и обемисти.

— Стилно, като цялата къща — каза самодоволно Енгъс, забелязвайки, че оглежда обстановката.

— Наистина — излъга тя.

— Проектирах я и я построих сам, докато Джуниър беше пеленаче.

Не беше необходимо да й го казва. Алекс знаеше, че не само е построил къщата, но и я е мебелирал сам. Нищо в нея не напомняше за Сара Джоу. Несъмнено тя е одобрила, защото не е имала друг избор.

Къщата беше ужасно грозна и подредена с такъв лош вкус, че имаше свое специфично излъчване, подобно на това на стопанина й.

— Преди да я построя, Сара Джоу и аз живеехме в една войнишка барака, през стените, на която се процеждаше дневната светлина. През зимата едва не замръзвахме от студ, а през лятото се събуждахме с един пръст пепел върху завивките.

Първоначалното чувство на Алекс към госпожа Минтън беше на неприязън. Тя изглеждаше влюбена в себе си. Съчувстваше обаче на младата Сара Джоу, която подобно на екзотично цвете бе откъсната от една изтънчена и културна среда, за да бъде присадена на друго сурово и негостоприемно място, където е била напълно прекършена. Тя никога не е успяла да се приспособи тук и за Алекс си оставаше загадка защо двамата са мислели, че това е възможно.

Енгъс вървеше пред Алекс и я въведе в един кабинет, облицован с ламперия, който изглеждаше още по-грубоват в сравнение с другите части на къщата. По стените бяха закачени глави на лосове и елени. Останалото пространство беше запълнено със снимки от конни надбягвания. На тях бяха закачени знаменца с имената на победителите в надбягванията за цялата страна. Някои бяха сравнително нови, а други вече избелели от годините.

Имаше и няколко пушки. В единия ъгъл се виждаше поставка с флага на щата. Текстът под една карикатура, поставена в рамка, гласеше: „Въпреки че вървя през долината на сенките на мъртвите, не се страхувам от дявола…, защото аз съм най-подлият кучи син в долината.“

Когато влязоха в стаята, той й посочи ъгъла.

— Елате тук. Искам да ви покажа нещо.

Тя го последва до една маса, покрита с кувертюра, която Енгъс дръпна.

— Боже мой!

Това беше архитектурен макет на писта за надбягвания. Всеки детайл беше изработен подробно — от маркираните с различни цветове места за зрителите до подвижната входна врата и диагоналните ивици, обозначаващи местата за паркиране.

— Околностите на Пърсел — похвали се Енгъс като мъж, който току-що е станал баща. — Разбирам, че постъпвате така, както смятате за редно, Алекс, и ви уважавам за това — изражението на лицето му стана войнствено, — но не осъзнавате какво може да ми струва вашето разследване.

Алекс отбранително сви рамене.

— Защо не ми кажете тогава?

Без да чака друга подкана, Енгъс се впусна в подробни обяснения за това как ще построи пистата и изреди някои нейни характерни особености. Не пропусна нито един детайл. Целият комплекс трябваше да бъде първокласен — от конюшните до стаите за почивка на дамите.

— Ние ще имаме единствената писта от този род между Далас, Форт Уърг и Ел Пасо, отдалечена на около триста мили от всеки един от тях. Ще бъде добра спирка за пътниците. Представям си Пърсел като втори Лас Вегас след двадесетина години, изникнал от пустинята като нефтен фонтан.

— Не сте ли твърде самонадеян? — попита скептично Алекс.

— Да, малко може би. Но такива бяха думите на хората, когато създавах тази ферма. Същото казаха и когато построих пистата за тренировка и начертах плановете за закрит плувен басейн за конете. Никога не позволявам да ме обхване песимизъм. Човек трябва да има големи мечти, ако иска да постигне големи неща — каза той, размахвайки ръце във въздуха за по-голяма убедителност. — Ако получим разрешителното за построяване на тази писта, Пърсел ще процъфти.

— Не на всички би се харесало това, нали? Някои може би искат да предпазят обществото от хазарта.

Енгъс поклати упорито глава.

— Преди няколко години този град цъфтеше.

— Заради нефта ли?

— Да, разбира се. Имаше десет банки. Десет. Много повече от всеки друг град с такъв размер. На глава от населението ние бяхме най-богатият град в страната. Търговците имаха повече сделки, отколкото можеха да поемат — той спря, за да си поеме дъх. — Искате ли нещо за пиене? Бира, кола?

— Не, благодаря.

Енгъс извади една бира от хладилника, отвори я и отпи голяма глътка.

— След това настъпи спад на петролния пазар — продължи той. — Казахме си, че е временно.

— До каква степен вас ви засегна това?

— Имах голям брой акции в няколко петролни кладенеца и в една компания за природен газ, но, слава Богу, никога не инвестирам повече, отколкото мога да си позволя да загубя. Никога не бих ликвидирал останалите си сделки, за да поддържам нефтен кладенец.

— Въпреки това спадът в цената на петрола сигурно е довел до съществени финансови загуби. Това не ви ли разтревожи?

Той поклати глава.

— Печелил съм и съм губил много сделки, повече от броя на годините ви, млада госпожице. Наистина нямам нищо против да бъда разорен. Да си богат е много забавно, но да си разорен е по-съблазнително. Има си своите предизвикателства.

— Сара Джоу — продължи след малко замислено, — не е съгласна с това мое мнение, разбира се. Тя обича сигурността, която идва от пари, събиращи прах в мазето. Никога не съм се докосвал до нейните нари или до наследството на Джуниър. Обещах й, че никога няма да го направя.

Темата за наследството беше чужда за Алекс. Тя дори не можеше да си представи това. Мърл Греъм я беше отгледала със заплатата си от телефонната компания, а след това с пенсията, която получаваше. Оценките й в университета бяха достатъчно високи, за да получава стипендия, но освен това тя работеше допълнително след лекциите, за да има пари за дрехи и храна.

Държавната работа не можеше да й осигури голям лукс. Седмици наред се бори със съвестта си, преди да си купи кожено палто, когато се дипломира. Това беше едно от малкото екстравагантни неща, които си беше позволявала някога.

— Имате ли достатъчно капитал, за да финансирате пистата за надбягвания? — попита тя, връщайки се на темата.

— Лично аз — не.

— Имате пред вид предприятията Минтън ли?

— Не само тях. Ние формирахме група инвеститори — отделни фирми и търговци, — които биха имали печалба от построяването на писта тук — той седна на стола, тапициран с червена кожа, и й посочи друг стол. — По време на бързото покачване на цената на петрола всеки се чувстваше богат. Хората отново жадуват за това.

— Едва ли преценката за населението на Пърсел би била ласкава — група кръвожадни сребролюбци, които чакат да излапат парите от конните състезания.

— Те не са алчни — отговори Енгъс. — Всеки справедливо ще получи своя дял, като се започне от главните инвеститори и се стигне до момчето, което държи най-близката бензиностанция на самообслужване. Това далеч не означава само лична изгода. Помислете за училищата, болниците и обществените сгради, които биха могли да се построят в града от данъчните приходи.

Той се наведе и сви ръката си в юмрук, сякаш искаше да хване нещо.

— Ето защо тази писта е толкова важна. Тя би изправила Пърсел отново на крака.

Сините му очи блестяха от ентусиазъм.

— Е, какво ще кажете? — попита напрегнато.

— Не съм малоумна, господин Минтън, простете — Енгъс — поправи се тя. — Осъзнавам какво би означавала пистата за икономиката на града.

— Тогава защо не се откажете от вашето абсурдно разследване?

— Не го намирам за абсурдно — отвърна му остро.

Енгъс разсеяно почеса бузата си.

— Как можете да допуснете, че аз съм убил майка ви? Тя беше една от най-добрите приятелки на Джуниър. Идваше вкъщи почти всеки ден. Не толкова често, след като се омъжи, разбира се. Не бих посмял да я докосна с пръст, ако това щеше да й причини болка.

Алекс искаше да му повярва. Въпреки факта, че го подозираше в криминално престъпление, все пак му се възхищаваше. От всичко, което беше чела и разбрала от разговора, знаеше, че започвайки от нула, беше създал цяла империя. Грубостта му беше дори привлекателна. Говореше убедително, но тя не можеше да си позволи колоритната му личност да й окаже давление. Уважението й към него не беше по-силно от необходимостта да разбере как тя — едно невинно бебе — е могла да даде повод на някого да убие майка й.

— Не мога да се откажа от разследването — каза тя. — Дори и да исках, Нат Честейн…

— Слушайте — прекъсна я Енгъс. — Просто идете при него и му кажете, че сте направила грешка. Гарантирам ви, че до утре сутрин Нат дори няма да си спомня за какво сте идвала тук.

— Не бих могла да го направя…

— Добре, тогава оставете Нат на мен.

— Енгъс! — извика тя високо. — Не ме разбрахте правилно.

Когато се убеди, че я слуша внимателно, продължи:

— Вярвам, че делото по убийството на майка ми не е било разгледано както трябва, така, както вие гледате на вашата писта за надбягвания. Възнамерявам да оправя нередностите.

— Дори и ако бъдещето на един цял град виси на косъм?

— Хайде — запротестира Алекс, — ще изкарате, че отнемам залъка на гладуващи деца.

— Не чак това, но все пак…

— Моето бъдеще също виси на косъм. Не мога да продължа нормално живота си, ако делото не се реши както трябва.

— Да, но…

— Хей, вие двамата, времето ви изтече! — Джуниър отвори вратата. — Имам страхотна идея, Алекс. Защо не останете за вечеря?

— По дяволите, Джуниър! — изкрещя Енгъс, удряйки с юмрук по облегалката на стола. — Не можеш ли да разпознаеш кога водя делови разговор? С Алекс обсъждаме сериозни неща. Никога повече не ме прекъсвай в подобни случаи. Запомни това!

Джуниър видимо се обиди.

— Не знаех, че разговорът ви е толкова сериозен.

— А би трябвало да се досетиш, нали? За бога, ние…

— Енгъс, моля ви, всичко е наред — каза Алекс бързо. — Наистина се радвам, че Джуниър ни прекъсна. Едва сега забелязах, че вече с доста късно и трябва да си тръгвам.

Не можеше да понесе един баща да обижда сина си — вече зрял мъж, още повече в присъствието на дама. Почувства се неловко и заради двамата.

Макар че на пръв поглед Енгъс изглеждаше тих и уравновесен, всъщност характерът му беше избухлив. Алекс току-що бе станала свидетел на това, колко малко му трябва, за да се ядоса и избухне.

— Ще почакам навън — каза Джуниър с пресилена усмивка.

Алекс подаде ръка на Енгъс за сбогом.

— Благодаря, че ми показахте макета. Не съм променила решението си, но някои неща ми се изясниха. Ще ги имам предвид, когато водя следствието.

— Знаете добре, че можете да ни вярвате. Ние не сме убийци.

Джуниър я изпрати до външната врата и задържа палтото й, докато го облече.

— Ще поддържам връзка с вас, Джуниър.

— Надявам се — каза той и като се наведе, хвана ръката й и я целуна. След това обърна дланта й и също я целуна.

Тя бързо я отдръпна.

— С всяка жена ли флиртувате по този начин?

— Почти — лицето му се разтегли в обезоръжаваща усмивка. — Обидихте ли се?

— Ни най-малко.

Джуниър се изсмя по-силно, с което искаше да покаже, че не е убеден в това. Алекс каза още веднъж довиждане и излезе навън.

В колата беше студено. Започна да трепери. Докато извиваше по алеята, заразглежда сградите от едната й страна. Повечето бяха конюшни. Вътре в една от тях мъждукаше слаба светлина. Блейзърът на Рийд беше паркиран пред вратата. Поддавайки се на внезапен импулс, Алекс спря до него и слезе.

 

Спалнята на Сара Джоу в къщата в Тексас беше копие на спалнята й в Кентъки, включително копринените връзки на пердетата. Когато построиха къщата, тя се съгласи Енгъс да пренесе тежките тъмни мебели и ловните си трофеи в своя кабинет, но категорично отказа да подреди спалнята по негов вкус.

— Мамо, мога ли да вляза? — След нерешително почукване Джуниър отвори вратата на спалнята й.

— Да, скъпи! — Сара Джоу се усмихна, явно доволна от посещението на сина си.

Джуниър я намери облегната на купчината атлазени възглавници, облечена в дантелена нощница, ухаеща на скъп крем за лице. Тя четеше биографията на някакъв чуждестранен политик, за когото никога не беше чувал. Не беше чувал дори държавата, която представляваше. Вероятно никой друг, освен майка му не я знаеше.

Тя си свали очилата за четене, остави книгата настрани и потупа атлазената завивка. Джуниър отказа да седне, поклащайки отрицателно глава. Остана прав до ръба на леглото с ръце в джобовете, където подрънкваха монети. Майка му ненавиждаше този негов навик. Доста отдавна беше престанал да целува майка си за лека нощ, но Сара Джоу продължаваше да очаква това. Ако сега не го направеше, щеше да я нарани.

Двамата с Енгъс изразяваха чувствата си към нея по различен начин.

— Тук винаги мирише хубаво — каза той.

Спречкването с баща му пред Алекс все още му причиняваше болка. С нетърпение очакваше да напусне къщата и да отиде в някой от местните нощни клубове, където нямаше да мисли за проблемите си.

— Мирише на билки. Държа ги в чекмеджетата и гардеробите. Като бях момиче, имахме една домашна прислужница, която пълнеше малки торбички със сухи цветя и билки. Ухаеха чудесно — заразказва тя, унесена в спомени. — Сега трябва да си ги поръчвам. Напоследък използват изкуствени миризми в тях, но въпреки това мисля, че са хубави.

— Как намираш книгата? — попита Джуниър, отегчен от темата за билките.

— Доста интересна.

Той се съмняваше в това, но все пак се усмихна и каза:

— Добре. Радвам се, че се забавляваш.

Сара Джоу усети потиснатото му настроение.

— Какво има?

— Нищо.

— Не ме лъжи. Винаги разбирам, когато нещо не е наред.

— Нищо особено. Навлякох си яда на татко, когато прекъснах разговора му с Алекс.

Сара Джоу направи гримаса на недоволство.

— Баща ти никога няма да се научи как да се държи, когато имаме гост вкъщи. След като може да бъде толкова нетактичен, че да го измъкне от всекидневната по време на коктейл, и ти би могъл нетактично да прекъснеш разговора му.

Тя поклати глава, сякаш беше казала, каквото имаше да казва, и с това въпросът беше приключен.

— Между другото, какво толкова лично обсъждаха?

— Нещо за смъртта на майка й — каза той равнодушно. — Няма защо да се тревожиш.

— Сигурен ли си? Всички изглеждате толкова неспокойни тази вечер.

— Ако има някаква причина за безпокойство, татко ще се погрижи за това, както винаги. Наистина няма за какво да се безпокоиш.

Джуниър нямаше намерение да говори на майка си за разследването на Алекс. Мъжете в живота на Сара Джоу знаеха добре, че тя мрази да се излага на неприятности, защото това я разстройваше и гледаха да я предпазват от тях.

Енгъс никога не обсъждаше с нея въпроси, свързани с работата му, още повече, когато нещата вървяха зле. Тя се разочароваше, когато конете им не се представяха добре на пистата, и ликуваше, когато побеждаваха, но не се интересуваше нито от фермата, нито от предприятията „Минтън“.

Сара Джоу наистина не се интересуваше от нищо друго, освен от Джуниър. Тя беше като красива кукла, запечатана в стерилна стая, която никога не е излагана на светлина или на някакво друго покваряващо влияние на враждебния свят отвън.

Джуниър обичаше майка си, но признаваше, че хората не я харесват много. Обратно на това, всички харесваха Енгъс. Някои от съпругите на приятелите му бяха любезни със Сара Джоу от лоялност или по задължение. Ако не бяха те, не би имала никакви познати в Пърсел.

Разбира се, тя никога не направи опит да завърже приятелство. Смяташе повечето от местните хора за вулгарни и груби и не се опитваше да скрие лошото си мнение за тях. Обичаше да си стои вкъщи, в своята стая, заобиколена от красиви вещи, където се чувстваше най-добре.

Джуниър знаеше, че майка му е обект на присмех и клюки. Говореше се, че пие, но Сара Джоу пиеше не повече от две чаши вино преди вечеря. Някои, които не разбираха нейните деликатни чувства, я считаха за особена. Други мислеха, че е неприветлива.

Наистина, през по-голямата част от времето тя беше затворена в себе си, сякаш отново преживяваше своето детство, съхранено дълбоко в паметта й. Никога не успя да преодолее преждевременната смърт на любимия си брат и все скърбеше за него, докато не срещна Енгъс.

Джуниър понякога мислеше, че се е омъжила за баща му, за да избегне неприятните спомени. Не можеше да си обясни по друг начин как два толкова несъвместими характери са могли да се свържат в брак.

Младият мъж бързаше да отиде някъде и да прекара добре времето си, но удължи посещението си, любопитен да разбере какво мисли майка му за гостенката от тази вечер.

— Какво мислиш за нея, мамо?

— За кого, за дъщерята на Селина ли? — попита Сара Джоу разсеяно и сви вежди намръщено. — Тя е много привлекателна, въпреки че не намирам ярките цветове подходящи за една жена.

Мачкайки в ръце фината дантела на нощницата си, тя продължи:

— Наистина е приятна млада жена, нали? Много по-сериозна от майка си. Селина беше едно малко глупаво момиче. Доколкото си спомням, непрекъснато се смееше. — Сара Джоу спря и наклони глава настрани, сякаш чуваше далечен смях. — Дори не си спомням някога да съм я виждала, без да се смее.

— Случвало се е много пъти. Ти просто не я познаваше достатъчно добре.

— Бедничкият ми. Знам, че беше много съкрушен, когато умря. Знам какво е да изгубиш човек, когото си обичал много. Това е истинско нещастие.

Гласът й, толкова нежен обикновено, изведнъж се промени, както и изражението на лицето й. То стана виолетово и чертите й придобиха решителност.

— Джуниър, не трябва повече да позволяваш на Енгъс да те унижава пред други хора.

Той небрежно сви рамене. Тези думи му бяха познати.

— Не го прави съзнателно. Това е само навик.

— Тогава трябва да го отучиш от него. Скъпи, нима не разбираш — той иска от теб точно това! Да му се противопоставяш. Енгъс разбира само грубия тон. Той не знае да говори любезно и възпитано като нас. Трябва да му говориш така, че да те разбере, както прави Рийд. Енгъс не би се осмелил да говори с него с такъв тон, както говори с теб, защото го уважава. А го уважава, защото Рийд не му се кланя до земята.

— Татко мисли, че Рийд не може да му направи нищо лошо. Но и до днес не може да му прости, че напусна предприятията „Минтън“. Аз никога не съм направил нещо, което да му хареса, и той по-скоро би взел Рийд да ръководи нещата в компанията, отколкото мен.

— Това не е вярно — възрази Сара Джоу по начин, по който не бе говорила седмици наред. — Енгъс се гордее с теб, но просто не знае как да го покаже. Толкова е упорит. Трябваше да бъде такъв, за да постигне всичко това. Просто иска и ти да си упорит като него.

Джуниър се засмя, свивайки юмруци.

— Добре, мамо. До утре сутринта. Ще изляза да се поразсея.

— Надявам се да го сториш. Енгъс иска да те вижда в добро настроение.

Смехът й беше знак да си тръгва. Джуниър използва тази възможност, каза й лека нощ и обеща да шофира внимателно. След това излезе от стаята. На стълбите срещна Енгъс, който носеше ботушите си в ръка, накуцвайки.

— Кога ще отидеш на лекар за този пръст?

— Нищо добро не можеш да видиш от лекар, освен да ти вземе парите. Трябва да го прострелям кучия му син и да се свърши с него.

Джуниър се усмихна.

— Добре, но не оставяй кръв по килима. Мама ще припадне, като я види.

Енгъс се засмя. Нямаше и следа от яда му. Изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило в кабинета му преди малко. Сложи ръка през рамото на Джуниър и го стисна.

— Знам, че съм зависим от теб, за да отпратиш онова момиче оттук. Надявам се, че моят план ще успее. Казахме й доста неща, над които да размисли. Ако е умна — а аз вярвам в това, — ще се откаже от разследването, преди да е станало твърде късно.

— Какво ще стане, ако не се откаже?

— Тогава и ние ще й покажем нещо — каза Енгъс мрачно.

После се усмихна ласкаво и го потупа по бузата.

— Лека нощ, момчето ми.

Джуниър наблюдаваше как баща му накуцва по площадката на стълбището. Почувства се много по-добре и тръгна надолу по стъпалата, като си подсвиркваше. Този път нямаше да разочарова Енгъс. Възложената работа му харесваше.

Неговият опит с жените беше известен. Предизвикателствата от страна на Алекс само правеха преследването на целта по-съблазнително и забавно. Тя беше много привлекателна млада жена. Дори Енгъс да не му беше поръчал, той щеше да я ухажва при всички случаи.

За да направи това обаче, му беше необходимо известно време за размисъл. Даде си няколко дни, за да изработи сигурна стратегия. Междувременно имаше други по-незначителни неща за решаване. На път към външната врата погледна отражението на красивото си лице в огледалото в коридора.