Сандра Браун
Добре пазени тайни (6)

Глава VI

Вратата на гробището беше отворена. Алекс влезе с колата. Никога не беше идвала на гроба на майка си, но знаеше номера на парцела. Той беше написан нечетливо на един от документите, които откри, когато изпрати баба си в клиниката.

Времето беше студено и неприветливо. Слънцето залязваше на хоризонта и приличаше на огромен оранжев диск, който блестеше като месинг. Надгробните каменни плочи хвърляха дълги сенки върху тревата.

Използвайки дискретните знаци за ориентация, Алекс откри точното място, паркира колата и слезе. Доколкото можеше да види, освен нея нямаше никой друг. Тук, в покрайнините на града, северният вятър беше по-силен и виеше зловещо. Вдигна яката на палтото си и се отправи към парцела.

Не се беше подготвяла да посети гроба. Да отиде й хрумна съвсем неочаквано. Вътрешният й глас й нашепваше да се върне обратно, сякаш ще се случи нещо ужасно, варварско и оскърбително.

Правоъгълната каменна плоча беше висока не повече от две стъпки. Никога нямаше да я забележи, ако името не беше издълбано върху нея. Бяха означени само датата на раждане и датата на смъртта. Нямаше дори обичайните думи: „В памет на…“ Нищо друго, освен голи цифри.

Този факт разстрои Алекс. Селина е била толкова млада и красива, заслужавала с повече от едно име и две дати.

Тя коленичи до гроба, който се намираше встрани от другите, на върха на малък склон. Тялото на баща й е било превозено от Виетнам до родното му място в Западна Вирджиния с почести от армията на Съединените щати. Дядо й Греъм, починал още когато Селина била малко момиченце, е бил погребан в родния си град. Гробът на Селина беше изцяло уединен.

Надгробният камък беше студен. Погали с върха на пръста си издълбаните върху него букви на първото име на майка си, след което опря ръка в изсъхналата трева отпред.

Съвсем наивно си беше представяла, че ще може да общува с нея по някакъв свръхестествен начин, но усещаше единствено стърнището, което бодеше дланта й.

— Мамо — прошепна тя. — Мамо. Майчице.

Тези думи звучаха неестествено за нея. Никога и на никого не ги бе казвала досега.

— Тя се кълнеше, че я познаваш само по гласа й.

Алекс се стресна и се обърна. Притисна с длан гръдта си. Сърцето й биеше, сякаш ще изхвръкне. Гласът й прозвуча неестествено:

— Уплашихте ме. Какво правите тук?

Джуниър Минтън коленичи до нея и постави букет свежи цветя до надгробния камък. Погледна за момент надписа, след това обърна глава и се усмихна тъжно на Алекс.

— Телепатия. Обадих се в мотела, но никой не отговори, когато позвъниха в стаята ви.

— Откъде знаете къде съм отседнала?

— В този град всичко се знае.

— Но никой не знаеше, че ще идвам на гробищата.

— Инстинкт. Опитах се да си представя къде бих отишъл аз, ако бях на ваше място. Ако не искате компания, мога да си отида.

— Не. Всичко е наред — Алекс отново погледна към името, издълбано върху студения и безличен сив камък. — Никога не съм идвала тук. Баба Греъм отказваше да ме доведе.

— Баба ви не беше много сърдечна.

— Да, така е.

— Усещахте ли липсата на майка, докато бяхте малка?

— Страшно много. Особено когато започнах училище и разбрах, че съм единственото дете в класа, което няма майка.

— Много от децата не живеят с майките си.

— Но знаят, че ги имат.

Тази тема беше трудна. Изобщо нямаше намерение да я обсъжда с Джуниър Минтън, независимо от това колко симпатична беше усмивката му.

Докосна букета, който той беше донесъл, и стри листенце от една червена роза между студените върхове на пръстите си. Цветето изглеждаше топло като кадифе, с цвета на кръвта.

— Често ли носите цветя на гроба на майка ми, господин Минтън?

Той не отговори, докато тя не го погледна.

— Бях в болницата в деня, когато се родихте. Видях ви още преди да са ви изкъпали — усмивката му беше пряма, сърдечна и подкупваща. — Не мислите ли, че това би трябвало да ни сближи?

Срещу неговата усмивка беше невъзможно да бъдат издигнати прегради. Тя би стопила и желязо.

— Тогава наричайте ме Алекс — каза тя, отвръщайки му с усмивка.

Той я проследи с очи от глава до пети.

— Алекс. Харесва ми.

— Наистина ли?

— Какво, дали ми харесва вашето име?

— Не. Носите ли често цветя тук?

— Само на празник. Енгъс и аз обикновено носим по нещо за рождения й ден, на Коледа, Великден. Рийд също. Ние си разделихме разходите за поддържане на гроба.

— Има ли някаква по-специална причина за това?

Той я погледна особено и отговори:

— Ние всички обичахме Селина.

— Мисля, че един от вас я с убил — каза тихо тя.

— Грешите, Алекс. Не съм я убил аз.

— Какво ще кажете за баща си? Мислите ли, че той я е убил?

Джуниър поклати глава.

— Той се отнасяше със Селина като с дъщеря. Чувстваше я по същия начин.

— А Рийд Ламбърт?

Мъжът сви рамене, сякаш не беше необходимо уточнение.

— Рийд е…

— Какво?

— Рийд не би могъл да я убие никога.

Алекс се загърна с коженото палто. Слънцето беше залязло и стана по-студено. Като говореше, дъхът й се виждаше.

— Прекарах известно време в читалнята днес следобед и прегледах някои стари годишници на местния вестник.

— Нещо за мен ли?

— О, да — всичко за отбора по футбол в Пърсел през онези години.

Джуниър се засмя, а вятърът развя русата му коса, малко по-светла от тази на Рийд, а също и по-добре поддържана.

— Трябва да ви е било доста забавно.

— Наистина. Вие и Рийд сте били капитани на отбора.

— По дяволите — да.

Той сгъна ръката си, сякаш искаше да се изфука с мускули.

— Мислехме, че сме непобедими.

— През юношеските си години майка ми се е връщала вкъщи като кралицата на мача. Намерих една снимка, където Рийд я целува на полувремето.

Докато гледаше тази снимка, Алекс се бе почувствала доста странно. Никога преди това не я бе виждала. Поради неизвестна за нея причина баба й беше решила да не я държи при останалите снимки, може би защото целувката на Рийд Ламбърт беше дръзка и собственическа.

Рийд, който не се притеснявал от ликуващата тълпа на стадиона, фамилиарно е обгърнал талията на Селина с ръка. Под натиска на целувката главата й е наклонена назад, а той изглежда като завоевател във футболна униформа и шлем в другата си ръка.

Гледайки внимателно снимката в продължение на няколко минути, Алекс беше започнала да усеща тази целувка.

Връщайки се към действителността, попита:

— Вие сте се сприятелил с майка ми и Рийд по-късно, така ли?

Джуниър откъсна стръкче трева и започна да го върти между пръстите си.

— В девети клас. Дотогава учех в един пансион в Далас.

— По ваш избор ли?

— По желание на майка ми. Тя не искаше да придобивам лоши навици от децата на работниците в петролните кладенци и на каубоите. Затова ме изпращаха в Далас всяка есен. Моето образование беше ябълката на раздора между майка ми и баща ми години наред. Накрая, когато трябваше да отида в гимназия, баща ми тропна с крак и заяви, че е време да науча, че има и други хора, освен „малките бледи копелета“ — така каза — от частното училище. Есента той ме записа в гимназията в Пърсел.

— Майка ви как прие това?

— Не много добре. Тя определено беше против, но не можеше да направи нищо друго. Там, където е родена…

— Къде с родена?

— Кентъки. На младини баща й е бил един от най-преуспяващите коневъди в страната. Отгледал кон, който три пъти бил победител и му била присъждана короната.

— Как е приел баща ви?

— Енгъс отишъл да купи една кобила в Кентъки. Купил я и я довел и майка ми със себе си. Тя живее тук повече от четиридесет години, но все още се придържа към традициите на семейство Пресли, една, от които е да изпращат децата си в частни училища. Баща ми не само ме записа в Пърсел, но именно той настояваше да участвам във футболния отбор. На треньора не му хареса много тази идея, но баща ми го подкупи, като му обеща да купи нови екипи за отбора, ако ме вземе. Така…

— Енгъс Минтън постигна своето.

— Винаги постига това, което иска — можете да бъдете сигурна в това — каза Джуниър със смях. — Той никога не приема „Не“ за отговор. Така започнах да играя футбол. Никога преди това не бях докосвал топка и едва не се контузих още на първата тренировка. Естествено, другите момчета ме мразеха.

— Защото сте бил най-богатото дете в града ли?

— Това е заплетена история, но има нещо вярно — засмя се той с подкупващата си усмивка. — Както и да е, когато се прибрах вкъщи онази вечер, казах на татко, че мразя гимназията в Пърсел и футбола също. Казах му, че предпочитам малките бледи копелета пред хулигани като Рийд Ламбърт.

— Какво се случи?

— Мама се разплака, а баща ми изпадна в истерия. След това ме изрита навън и започна да ми хвърля футболни топки дотогава, докато ръцете ми не започнаха да кървят от хващането.

— Това е ужасно.

— Не съвсем, защото успя да породи интерес към футбола у мен. Той знаеше — въпреки че аз не го правех, — че постоянно трябва да се мисли за футбола; по всяко време — докато ям, докато играя, дори докато сънувам. Хей — сепна се Джуниър, — аз се разбъбрих. Не ви ли е студено?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Искате ли да тръгваме?

— Искам да продължите да говорите.

— Това да не е разпит?

— Разговор е — отговори тя достатъчно язвително, за да го накара да се усмихне.

— Поне си сложете ръцете в джобовете — каза той и като взе ръцете й в своите, ги пъхна дълбоко в джобовете на палтото й.

Алекс не обичаше да интимничи с никого. Тази постъпка беше самонадеяна от негова страна и, като се имат пред вид обстоятелствата, крайно неподходяща.

— Разбрах, че вие сте създал футболния отбор — подхвърли тя, решавайки да не обръща внимание на докосването му.

— Да, но не участвах в мачовете, с изключение на един. Беше на финала на областния шампионат.

Джуниър наведе глава и се усмихна замислено.

— Бяхме с четири точки назад. Един гол можеше да реши всичко. Часовникът показваше, че са останали само няколко секунди до края. Топката беше в нашия отбор, но имахме много наказания, а и двамата играчи, които поемаха ударите, бяха контузени през последния четвърт час.

— Боже мой.

— Казах ви, че футболът е жесток спорт. Както и да с, изнесоха един играч на носилка, когато треньорът погледна към пейката и извика силно името ми. Едва не се напиках от страх.

— И какво стана?

— Свалих наметалото от раменете си и изтичах, за да се присъединя към отбора, бях единственият играч с чиста фланелка на игрището. Защитникът най-отпред…

— Рийд Ламбърт — Алекс знаеше това от писаното във вестниците.

— Да. Нададе гневен вик, когато ме видя, че идвам, и извика още по-силно, когато разбра, защо ме е изпратил треньорът. Погледна ме право в очите и каза: „Ако ти подам топката, момче, по-добре я хвани.“ — Джуниър замълча за момент, унесен в спомени. — Няма да забравя това, докато съм жив. Рийд определяше условията.

— Условията?

— Да станем приятели. Тогава или никога. Трябваше да се покажа достоен за неговото приятелство.

— Толкова ли беше важно това?

— Доста време ми беше необходимо, за да разбера, че ако не се сприятеля с Рейд, винаги ще бъда нула.

— И вие хванахте топката, нали?

— Да си призная, не беше точно така. Рийд я хвърли точно тук — посочи гръдния си кош. — Точно между цифрите на моята фланелка. Тридесет и пет ярда. Единственото, което трябваше да направя, беше да свия ръце около топката и да я пренеса през голлинията.

— Но то е било достатъчно, нали?

Усмивката му премина в смях.

— Да. Това беше началото на нашето приятелство.

— Баща ви трябва да е бил във възторг.

Джуниър се превиваше от смях.

— Той прескочи оградата, събори пейката и изтича на игрището. Сграбчи ме и ме вдигна във въздуха, като ме задържа така няколко минути.

— А майка ви?

— Майка ми! Тя в никакъв случай не би отишла на футболен мач. Счита го за варварство — усмихна се той под мустак. — Тя е адски права, но тогава ме интересуваше какво мислят за мен не другите, а баща ми. Беше толкова горд с мен онази вечер. — Сините очи на Джуниър просветнаха при спомена. — Не беше виждал Рийд никога, но прегърна и него. Тази вечер постави началото на тяхното приятелство. Малко след това бащата на Рийд умря и той се премести да живее при нас във фермата.

През следващите няколко минути спомените го завладяха. Алекс го остави на спокойствие, без да го притеснява. Изведнъж той я погледна шокиран:

— Боже мой, изглеждате точно като Селина тогава — промълви нежно. — Не толкова чертите, колкото изражението. Имате същата способност да слушате внимателно хората. — Посегна и докосна косата й. — Тя също обичаше да слуша или поне караше човек да мисли, че е така. Можеше да стои неподвижно с часове и просто да слуша.

После отдръпна ръката си с нежелание.

— Това ли беше първото нещо, което ви хареса у нея?

— Разбира се, че не — каза той с цинична усмивка. — Първото нещо, което ме привлече, беше плътското желание, което изпитва един юноша в девети клас към някое красиво момиче. Когато за първи път видях Селина в коридора на училището, дъхът ми спря — толкова беше красива.

— Последвахте ли я?

— Е, аз стоях като онемял, но не бях луд.

— Защо сте бил толкова отчаян тогава?

— Защото тя принадлежеше на Рийд. Не можеше и да бъде другояче — Джуниър стана. — По-добре да вървим. Виждам, че треперите от студ, а и тук в тъмното започват да витаят призраци.

Алекс, объркана от последните думи на мъжа, му позволи да й помогне да се изправи. Обърна се, за да изтръска изсъхналата трева, полепнала по полата й и отново забеляза букета. Хартията, с която беше увит, се развяваше от вятъра и издаваше особен шум.

— Благодаря, че донесохте цветя, Джуниър.

— Няма защо.

— Оценявам вашата грижовност през всичките тези години.

— Всъщност имах повод, за да дойда днес тук.

— Така ли?

— Да — каза той и хвана ръцете й. — Искам да ви поканя у дома, за да пийнем по нещо.