Сандра Браун
Добре пазени тайни (40)

Глава XL

Стейси отмести изядената наполовина от баща й салата от риба тон и я смени е купичка плодов коктейл.

— Не мисля, че ще ни безпокои още дълго — каза тя убедено. Тема на разговора беше Александра Гейдър. — Чу ли за злополуката?

— Доколкото разбрах, не е било злополука.

— Има много неприятели в града, които искат тя да си отиде.

— Енгъс не смята, че ще си замине — каза съдията, като си играеше с една череша, плуваща в гъстия сироп. — Той каза, че Алекс е убедена, че някой иска да я сплаши и принуди да си отиде, преди да открие кой е убиецът.

— Всичко ли, което каза Енгъс, приемаш за достоверно? — попита Стейси раздразнено. — Откъде знае той какво ще прави тя?

— От Джуниър. Алекс му е казала.

Стейси остави вилицата си настрани.

— От Джуниър?

— Да — баща й отпи една глътка от коктейла. — Той е имал среща с нея вчера.

— Мислех, че след като е излязла от болницата, се е прибрала в мотела.

— Няма значение къде е била, но Джуниър е единственият й контакт с външния свят — съдията беше толкова погълнат от своите собствени проблеми, че не забеляза погледа, който Стейси отправи към него.

Той стана от масата.

— По-добре да тръгвам, защото ще закъснея. Ще избираме съдебни заседатели тази сутрин и ще има предварителен разпит на онзи престъпник, който застреля един мъж в дома на Нора Гейл миналата вечер. Очаквам гражданско дело, но Рийд Ламбърт натиска Нат Честейн да води дело за опит за убийство.

Стейси се правеше, че го слуша какво говори. Съзнанието й беше заето с Джуниър и Алекс. Представяше си как Джуниър лежи до Алекс в леглото й в мотелската стая и я милва нежно.

— Между другото — каза съдията, като обличаше палтото си — намери ли бележката, която ти оставих вчера?

— Да се обадя на Фъргюс Пламит ли?

— Да. Той не е ли евангелисткият пастор, който участва на карнавала в навечерието на празника на Вси светии миналата година? Какво иска от теб?

— Търси подкрепа в борбата срещу навлизането на хазарта в Пърсел.

Съдията се засмя.

— Той знае ли, че е все едно да се опитва да задържи следващата буря над Пърсел?

— И аз му казах същото, когато се обади — отвърна Стейси. — Известно му е, че членувам в няколко женски организации, и искаше да проповядвам неговото дело там. Аз, разбира се, отказах.

Джо Уолис взе куфарчето с документ и отвори външната врата.

— Рийд е убеден, че Пламит с виновен за вандалщината във фермата на Минтън, но няма доказателства, за да го арестува.

Съдията обикновено обсъждаше всички съдебни дела със Стейси. Тя беше спечелила доверието му още преди години.

— Не мисля, че Пламит би имал смелост да извърши подобно нещо. Някой го е ръководил, но сега това ме интересува най-малко.

Стейси загрижено хвана баща си за ръката.

— Какво те тревожи, татко? Алекс Гейдър ли? Не се тревожи за нея. Какво може да ти направи?

Той се усмихна едва-едва.

— Абсолютно нищо. Знаеш, че обичам всичко да е наред. Трябва да бързам. Довиждане.

 

Уенда Гейл Бъртън Пламит метеше на верандата, когато пристигна пощальонът. Подаде й няколко писма и тя му благодари. Разгледа ги, докато отиваше към къщата. Както обикновено, цялата поща беше адресирана до мъжа й. Повечето бяха сметки и кореспонденции, свързани с църквата.

Един плик обаче беше по-различен от другите. Хартията му беше с високо качество. Имаше щампа с обратен адрес, написан на машина, но не се четеше ясно. Техният адрес също беше написан на машина.

Любопитството й надделя и тя пристъпи строгите заповеди на съпруга си да не отваря пощата. Скъса плика от едната страна.

Вътре имаше само празен лист хартия. Разгъна го и от него изпаднаха пет банкноти от по сто долара.

Уенда гледаше втренчено парите, сякаш бяха изпратени от друга планета. Сумата от петстотин долара беше далеч по-голяма от даренията по време на най-добрите изцелителни служби. Фъргюс поддържаше семейството си само с подаянията, които получаваше. Почти всичко събрано отиваше за църквата и нейната „кауза“.

Без съмнение тези пари бяха изпратени от дарител, който искаше да остане анонимен. През последните няколко дни Фъргюс се обаждаше на различни хора и ги питаше дали искат да отидат като доброволци да стоят на пост пред вратите на фермата на Минтън. Той просеше и пари. Искаше да отпечата антиреклами във всички вестници против проникване на хазарта в Пърсел, а за това трябваха доста пари.

Много хора му затваряха телефона. Някои го наричаха с грозни думи, преди да затворят. Съвсем малко бяха тези, които го подкрепяха с половин уста.

Но петстотин долара!

Понякога той прекарваше доста време край телефона в тайни разговори. Уенда не знаеше за какво говорят, но предполагаше, че имат нещо общо с онази работа във фермата на Минтън. Едно от най-трудните неща, които някога е трябвало да прави, беше да лъже стария си приятел Рийд. Той разбра, че го лъже, но се прояви като джентълмен и не я обвини.

След това, когато спомена пред Фъргюс за греха си, че беше излъгала Рийд, той й каза, че Бог ще й прости тази лъжа, защото не иска неговите служители да отиват в затвора, където няма да има полза от тях.

Тя страхливо изтъкна, че Павел е прекарал много време в затвора и че там е написал голяма част от Новия Завет. Фъргюс не хареса сравнението й и каза, че трябва да си държи устата затворена за неща, които са прекалено сложни за нея, за да ги разбере.

— Уенда?

Подскочи уплашено, когато чу гласа му, и инстинктивно пъхна парите в деколтето си.

— Какво има, Фъргюс?

— Пощальонът ли беше?

— А, да — отговори тя и погледна към пликовете. Парите със сигурност бяха свързани с телефонните обаждания. Фъргюс нямаше да й каже нищо за тях. — Нося ти пощата.

Тя отиде в кухнята. Мъжът й седеше на масата, която използваше за бюро, когато не се хранеха на нея. Постави писмата на нея.

Когато се върна на мивката, за да доизмие чиниите, пликът с парите вече беше в джоба на престилката й.

Ще ги даде на Фъргюс по-късно. Междувременно започна да фантазира какво би купила с тях за трите си деца.

 

Алекс имаше на разположение тридесет и шест часа, за да размисли. Докато лежеше, за да премине главоболието й, прегледа отново всички документи и се опита да систематизира известните й факти.

Не можеше да продължава да се върти в кръг. Вероятно беше съвсем близо до истината, но фаталният срок, който й беше дал Грег, изтичаше съвсем скоро. Беше крайно време да действа бързо, дори ако трябва да блъфира.

Вече бе стигнала до извода, че тя е била катализатор за убийството на Селина, но нямаше намерение да носи тази вина до края на живота си. Който и да я е убил, трябва да понесе последствията от това.

Когато се събуди тази сутрин, главата все още я болеше, но сравнително поносимо. Прекара предобеда в преглеждане на бележките си, като се опитваше да открие нещо, което е изпуснала. След това отиде до офиса на съдията Уолис и сега го чакаше в приемната да се върне от обяд. Не му стана много приятно, когато я видя.

— Казах на госпожица Гейдър, че сте зает до края на деня — започна госпожа Линекоум в своя защита, когато съдията я погледна намръщено. — Тя настоя да ви изчака.

— Така беше, аз настоявах да се срещна с вас — каза Алекс. — Бихте ли ми отделил няколко минути?

Той погледна часовника на ръката си.

— Само няколко.

Тя го последва в кабинета. Джо Уолис свали палтото си и го окачи на закачалката. Разположи се зад бюрото и се опита да изглежда спокоен.

— Какво има този път?

— Какво използва Енгъс Минтън, за да ви подкупи?

Лицето му изведнъж пребледня.

— Не разбирам за какво говорите.

— Много добре разбирате. Изпратил сте невинен човек в приют за душевно болни, съдия Уолис. Знаел сте, че е невинен, или поне сте подозирал това. Направил сте го по молба на Енгъс Минтън, нали? И в замяна на това сте поискал Джуниър да се ожени за дъщеря ви Стейси.

— Това не е истина! — извика той и удари с юмрук по бюрото.

— Истина е. Сутринта, когато са намерили Селина Греъм Гейдър убита в една конюшня във фермата на Минтън, вие сте разговарял по телефона или сте бил посетен от Енгъс. Бъди Хикс е бил арестуван наблизо. Целият е бил в кръв и в ръцете си е държал скалпел, с който е било извършено убийството. Това не е доказано със сигурност, защото скалпелът не с изследван за отпечатъци. При аутопсията е установено, че тя с умряла от многократни пробождания, но съдебният лекар не с имал достъп до тялото, преди то да бъде кремирано, така че е могло да бъде прободена и с друго, а не със скалпел.

— Гууни Бъд я е пробол със скалпела на доктор Колинс — изрече съдията упорито. — Той го е намерил в конюшнята и я е убил с него.

— Къде е той сега?

— Сега? Това беше преди двадесет и пет години. Не се надявате, че ще го намерите сред веществените доказателства, нали?

— Не, но се надявам да намеря писмена молба от доктор Колинс, в която иска да му бъде върнат обратно скалпела, тъй като е бил подарък от жена му. Това не ви ли се струва необичайно?

— Един господ знае какво се е случило с този скалпел.

— Мисля, че вие е трябвало да се разпоредите какво да стане с него. Вие, а не шерифът, който е установил собствеността на скалпела. Проверих това тази сутрин, преди да дойда тук.

— Защо е трябвало да се разпореждам?

— Защото, ако дойде някой след време — следовател като мен например, — би си помислил, че той е изчезнал умишлено. По-добре да ни обвинят в лошо водене на документация, отколкото в неправилно раздаване на правосъдие.

— Вие сте нагла, госпожице Гейдър — каза той кисело. — Като повечето отмъстители реагирате емоционално и нямате основание за своите безпочвени твърдения.

— Независимо от това имам намерение да представя тези твърдения пред съдебните заседатели. Всъщност, правя ви услуга, като ви казвам това. Ще можете да се консултирате с прокурора какви отговори да дадете пред съда. Ще се закълнете ли, че говорите истината?

— Няма да бъде необходимо да го правя.

— Искате ли да се обадите на вашия адвокат още сега? С удоволствие ще почакам.

— Нямам нужда от адвокат.

— Тогава ще продължа. Енгъс ви е помолил за услуга. Вие на свой ред сте го помолил за обратна услуга.

— Джуниър Минтън се ожени за дъщеря ми, защото я обичаше.

— Трудно ми е да го повярвам, съдия Уолис, тъй като той самият ми каза, че е помолил майка ми да се ожени за него вечерта, когато е била убита.

— Не мога да си обясня неговото непостоянство.

— Аз мога. Джуниър с бил продаден в замяна на това, че сте пратил Гууни Бъд в приют за душевно болни. Какво ще кажете за областния прокурор по това време?

— Той беше на почивка в Канада. Говорих със съпругата му онази сутрин. Помощникът му имаше достатъчно доказателства, за да обвини Бъди Хикс в убийство.

— Съдебните заседатели също е трябвало да го осъдят.

— Не съм съгласен, но никога няма да разберем това.

— Вие сте попречил — тя си пое дълбоко дъх. — Кого защитаваше Енгъс — себе си, Джуниър или Рийд?

— Никого.

— Трябва да ви е казал, когато се е обадил по телефона онази сутрин.

— Не ми се е обаждал.

— Трябва да ви се е обадил, когато са арестували Хикс. Какво ви каза Енгъс?

— Нищо не ми е казвал. Не съм говорил с него.

Тя стана от стола си и се облегна на бюрото му.

— Трябва да ви е казал: „Виж, Джо, забърках се в една каша.“ Или: „Джуниър прекали с шегите си този път“, или „Можеш ли да измъкнеш Рийд? Той ми е като син.“ Не беше ли точно така?

— Не, разбира се.

— Може да сте му казал, че не сте в състояние да го направите. Вероятно сте го помолил за малко време, за да помислите. Енгъс е бил добро момче и ви е отпуснал няколко часа за размисъл. Тогава вие на свой ред сте му казал, че ще направите тази малка услуга за него, ако Джуниър се ожени за Стейси.

— Няма да ви позволя!…

— Може би дори сте обсъдили тази възможност с нея и с госпожа Уолис.

— Това с клевета!…

— Или може би Стейси е била тази, която е определила условията на сделката?

— Стейси не знае нищо за това!

Той стана от стола си и се изправи срещу Алекс, като изкрещя думите в лицето й. Когато осъзна какво беше признал, примигна, прехапа устни и се отдръпна. Започна нервно да си играе със стола, подарък от дъщеря му — единственото му дете.

— Знаел сте, че Стейси е обичала Джуниър прекалено много.

— Да — каза той тихо. — Знаех, че го обича повече, отколкото той заслужава.

— И че чувствата им не са били взаимни.

— Да.

— И че Джуниър е спял с нея от време на време. Мислел сте, че ще бъде по-добре да запазите репутацията й и възможността от нежелана бременност, ако я омъжите колкото може по-скоро.

Съдията отпусна рамене и измънка с унил глас:

— Да.

Алекс затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Съдия Уолис, кой уби майка ми? Кого защитаваше Енгъс, когато ви помоли да ускорите делото и да обвините Бъди Хикс?

Той я погледна умолително.

— Не знам. Господ ми е свидетел, не знам. Заклевам се в годините си като съдия.

Тя му повярва. Взе куфарчето си и стана. Когато стигна до вратата на кабинета му, той я извика съвсем тихо.

— Да?

— Ако делото стигне до съда, това ще бъде ли цитирано в заключенията от вашето разследване?

— Страхувам се, че да. Съжалявам.

— Стейси… — той спря за момент. — Не ви излъгах, когато казах, че тя не знае за споразумението ми с Енгъс.

Алекс повтори:

— Съжалявам.

Той кимна тъжно с глава. Тя пристъпи в приемната и затвори вратата след себе си. Секретарката й хвърли презрителен поглед, който всъщност бе заслужен. Тя го беше изнудила да признае истината. Беше необходимо, но не й стана приятно, че го направи.

Чакаше асансьора, когато чу изстрел от пистолет.

— О, Господи! Не! — прошепна тя и се втурна обратно към края на коридора. Госпожа Линекоум беше на вратата. Алекс я отмести настрани и се затича към кабинета на съдията.

Това, което видя, я накара да застине на мястото си. Викът заседна в гърлото й, но секретарката изпищя толкова силно, че гласът й отекна из целия коридор.