Сандра Браун
Добре пазени тайни (38)

Глава XXXVIII

Всичко в Алекс се преобърна. Страхуваше се от момента, когато ще го види отново. Беше неизбежно, разбира се, но тя се надяваше, че ще се държи спокойно, независимо от това, което се беше случило между тях.

Лежеше на болничното легло. Косата й се беше сплъстила от съсирената кръв, ръцете й бяха посипани с антисептичен прах. Беше твърде изтощена, за да се изправи, и не можеше да се преструва на спокойна.

— Здравейте, шериф Ламбърт. Ще ви бъде приятно да узнаете, че последвах съвета ви и спрях да се оглеждам за вампири зад гърба си.

Пренебрегвайки тона й той се обърна към прокурора:

— Здравей, Нат. Току-що говорих с помощника си по радиостанцията.

— Тогава сте научил какво се е случило.

— Отначало помислих, че е работа на Пламит, но помощникът ми каза, че колата и е била блъсната от пикап на предприятията „Минтън“.

— Точно така.

— Минтън има много филиали. Много хора имат достъп до камионите в предприятията.

— Включително и вие — намекна Алекс.

Рийд най-накрая удостои присъствието й с поглед. Областният прокурор ги гледаше неловко.

— Къде бяхте, Рийд? Не можахме да ви открием никъде.

— Бях на езда. Всеки от фермата може да потвърди това.

— Трябваше да попитам — каза Нат, като че се оправдаваше.

— Няма нищо, но искам да знаеш, че не е в моя стил да избутвам коли извън пътя. Кой, мислите, би могъл да го направи? — попита той и погледна към Алекс.

Беше й трудно да го помисли, а още по-трудно да го каже на глас.

— Джуниър — промълви тихо.

— Джуниър? — изсмя се Рийд. — Защо, за Бога?

— Имах среща с него тази сутрин. Той няма алиби за онази нощ, когато е била убита Селина. Призна, че бил ужасно ядосан — тя наведе очи. — Имам причини да мисля, че се ядоса и на мен.

— Защо?

Погледна го предизвикателно.

— Идва в стаята ми тази сутрин — това беше всичко, което каза. Можеше сам да си прави заключения.

Рийд присви очи за миг, но не попита какво е правил Джуниър в стаята й. Или не искаше да знае, или не го интересуваше.

— Някой друг? — попита той. — Или се съмнявате само в нас двамата?

— Възможно с да е бил и Енгъс. Видях го днес следобед и не се разделихме като приятели.

— Отново ние тримата, така ли? Трябва ли да отговаряме за всичко, което става наоколо?

— Подозренията ми са основани на факти.

Внезапно й се зави свят и й прилоша. Трябваше да затвори очи, за да се успокои.

— Подозирам още един човек.

— Кого?

— Стейси Уолис.

Нат Честейн реагира като ужилен.

— Шегувате ли се? — попита той, поглеждайки към вратата, за да се увери, че е затворена. — Боже мой, кажи ми, че сънувам! Вие няма да я обвините публично в това, нали? Дори само ако си го помислите, ще трябва още сега да ви кажа, Алекс, че трябва да се оправите сама. Не искам да ме замесвате в подобно нещо.

— В нищо не съм ви замесвала! — изкрещя Алекс, усещайки болки в главата си.

— Откъде би могла Стейси да има достъп до камион на предприятията „Минтън“? — попита Рийд.

— Нямам солидни доказателства — каза Алекс уморено. — Това е само предположение.

— Както винаги — изхъмка Рийд.

Тя го погледна злокобно. Нат се размърда на стола си.

— На какво са основани вашите подозрения относно Стейси?

— Тя ме излъга за това къде с била през нощта на убийството — Алекс разказа накратко какво се беше случило в тоалетната на клуба „Хорс енд Гън“. — Знам, че все още обича Джуниър, и никой не ще оспори този факт.

Двамата мъже си размениха погледи в знак на съгласие.

— Тя закриля баща си както квачка пиленцата си и не иска репутацията му да бъде опетнена. И — добави с въздишка, — ме мрази поради същата причина, поради която е мразила и майка ми — заради Джуниър. Мисли, че ще й го отнема, както е направила майка ми.

Нат дрънкаше някакви монети в джоба си докато се разхождаше из стаята.

— Изглежда логично, погледнато от такъв ъгъл, но не мога да си представя Стейси да използва физическо насилие.

— И дотук свършват вашите аргументи — Алекс се опита да се изправи. — Нека да се върнем към скалпела. — Виеше й се свят, затова се хвана здраво в ръба на леглото, за да не падне. — Кога ви попита Рийд за него, Нат?

— Ако имате да питате нещо, питайте мен — каза Рийд и се доближи до леглото й. — Споменах му за скалпела преди няколко дни.

— Защо?

— Исках да знам какво се е случило с него, както и вие.

— Ако го бяхте открил преди мен, щяхте ли да го унищожите, или щяхте да го представите като доказателство?

Един мускул на бузата му потрепери.

— Въпросът е неуместен. Той вече не е налице.

— Проверихте ли?

— Точно така. Не открих и следа от него. Вероятно е изчезнал още преди години. Може би са го изхвърлили поради приключване на делото.

— Никой ли не се е сетил да го върне обратно на семейство Колинс от уважение към тях?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Правена ли е експертиза за отпечатъци?

— Ще попитам съдията Уолис.

— Сигурна съм, че вече сте го питал, шерифе. Какво каза?

— Каза — не.

— Защо не?

— Дръжката му била окървавена. Навсякъде по него е имало отпечатъци от пръстите на Гууни Бъд. Едва ли е било необходимо да се търсят други отпечатъци.

Те се гледаха един друг толкова враждебно, че Нат Честейн едва издържаше. Реши да се намеси:

— Добре. Трябва да освободим стаята. Колата ви е смачкана, Алекс, така че позволете ми да ви откарам до мотела. Ще можете ли да вървите сама, или да се обадя за количка?

— Аз ще я закарам до мотела — каза Рийд, преди Алекс да успее да отговори на предложението на прокурора.

— Сигурен ли сте? — почувства се задължен да попита Нат, но изглеждаше доволен, че Рийд го освободи от това задължение.

— Щом като шерифът предлага — каза Алекс, — ще му позволя да ме откара.

Областният прокурор побърза да изчезне, преди някой от тях да промени решението си. Алекс го наблюдаваше, докато излезе от стаята.

— Не се учудвам, че престъпленията преобладават в тази област. Областният прокурор е страхлив като заек.

— А шерифът е корумпиран.

— Взехте ми думите от устата — каза тя и се опита да слезе от леглото. Прегърна го, за да запази равновесие. Направи опит да върви, но беше нестабилна. — Докторът ми даде успокоително. Толкова съм замяна, че може би ще е по-добре да ги помолите за една количка.

— Може би трябва да останете тук през нощта?

— Не искам.

— Както кажете.

Той я взе на ръце и я понесе, преди тя да има време да възрази.

— Чантата ми — посочи Алекс към масата. Рийд се върна и я взе. След това пред учудените погледи на персонала в болницата я изнесе навън и я настани на предната седалка в колата си. Тя облегна глава и затвори очи.

— Къде бяхте днес следобед? — попита тя, след като потеглиха.

— Вече ви казах.

— Яздил сте дори и след залез?

— Имах няколко задачи.

— Не са могли да се свържа с вас по радиостанцията. Къде бяхте, Рийд?

— На много места.

— Нещо по-определено?

— Бях у Нора Гейл.

Алекс се изненада от това, каква болка й причиниха тези думи.

— О-о.

— Трябваше да разпитам свидетелите за престрелката.

— Значи сте бил там по работа?

— Между другото.

— Все още спите с нея, нали?

— Понякога.

Молеше се той да умре от бавна и мъчителна смърт.

— Може би Нора Гейл е изпратила някой от своите телохранители да ме очисти — каза тя, — за да ви направи услуга.

— Може би. Това не би ме учудило. Когато нещо не й хареса, не се колебае да се погрижи за премахването му.

— Тя не е харесвала Селина — каза Алекс тихо.

— Не я харесваше. Но аз бях с Нора Гейл през нощта, когато е била убита Селина, забравихте ли?

— Така ми казахте.

Беше ли Нора Гейл още един заподозрян в убийството на Селина? Тази мисъл й причини главоболие. Затвори очи.

Когато пристигнаха пред мотела, посегна към дръжката на вратата. Рийд й каза да почака и се приближи да й помогне. Хвана я с лявата си ръка през кръста и като я прикрепваше, я отведе до вратата на стаята й.

Той отключи и й помогна да легне на леглото. Тя му благодари сухо.

— Много е студено тук — каза той, потривайки ръце. След това погледна към печката.

— Винаги е така, когато влизам отвън.

— Не го забелязах снощи.

Те се спогледаха набързо. После Алекс отново затвори очи. Когато ги отвори, видя Рийд да рови в най-горното чекмедже.

— Какво търсите този път?

— Нещо, с което да спите.

— Дайте ми някоя блуза с къс ръкав. Няма значение коя.

Той се върна до леглото, седна на ръба и събу ботушите й.

— Не ми събувайте чорапите — помоли тя. — Краката ми са ледени.

— Можете ли да седнете?

Алекс се опита да се изправи, като се облегна на рамото му, а той несръчно започна да разкопчава копчетата на роклята й. Те бяха мънички, облечени в плат, започваха от врата и стигаха до коленете. Рийд ругаеше вбесено, докато свърши разкопчаваното.

Опря гърба й на възглавницата, извади ръцете от тесните дълги ръкави и издърпа роклята през главата й. Срещна трудност при разкопчаване на сутиена. Но след като веднъж беше започнал, не се отказа. След минута успя да го разкопчае и й помогна да свали презрамките от раменете си.

— Мислех, че имаш рани само по главата и няколко драскотини по ръцете.

Явно се беше консултирал с лекаря.

— Точно така.

— Тогава какво е това…

Той млъкна изведнъж, осъзнавайки, че ожулените места по тялото й бяха следи от острата му брада. За миг на лицето му се изписа съжаление. Тя се почувства задължена да вдигне ръка и да го погали по бузата. Увери го, че всичко е наред и че не й е било неприятно да се докосва до гърдите й и да гали с устни зърната им.

Това наистина беше така. Той само се усмихна и не каза нищо.

След малко се обади:

— Ще трябва да се изправиш отново.

Хващайки я през раменете, той й помогна ли седне в леглото и я подпря на възглавницата. Взе блузата и се опита да я напъха през главата й. Алекс издаде тих стон при допира с косата й.

— Няма да стане — промърмори той. След това с рязко движение скъса отвора така, че да стане достатъчно широк и да може да я промуши през главата, без да й причини болка.

Когато легна отново, тя погледна фланелката на мястото, където беше скъсана.

— Благодаря. Това беше любимата ми фланелка.

— Съжалявам — каза той и придърпа завивките до брадичката й. След това стана от леглото. — Ще се оправиш ли?

— Да.

Погледна я със съмнение.

— Сигурна ли си?

Тя кимна едва забележимо.

— Имаш ли нужда от нещо, преди да си тръгна? Искаш ли вода?

— Да. Сложи чашата на нощното шкафче, ако обичаш.

Когато Рийд се върна до леглото й с чаша вода, тя вече спеше. Той се наведе над нея. По косата й, разпиляна върху възглавницата, имаше следи от кръв. Изражението на лицето й беше тъжно. Стомахът му се сви при мисълта, че е била толкова близо до смъртта.

Остави чашата до нощното шкафче и внимателно седна на ръба на леглото. Алекс се размърда, измърмори нещо и протегна ръка сякаш искаше да докосне нещо. В отговор на тази тиха несъзнателна молба Рийд внимателно покри ръката й със своите силни мазолести пръсти.

Не би се учудил, ако сега тя отвореше очи и започнеше да го упреква за това, че е отнел девствеността й. Откъде би могъл да знае?

„Дори и да знаех — помисли си, — пак бих го направил.“

Тя не се събуди. Чуваше се само дишането й. Рийд импулсивно взе решение.

Внимателно се пъхна в леглото при нея, прегърна я и доближи лице до нейното.

Погали очите и устните, след това челото и страните й.

— Алекс — прошепна не за да я събуди, а само за да изпита удоволствие от произнасянето на името й.

Тя въздъхна дълбоко и по този начин вниманието му бе привлечено от разкъсаната фланелка. През отвора можеше да види гладката кожа на гърдите й. Тя изглеждаше мека като кадифе на слабото осветление на нощната лампа и му се искаше да я целуне.

Не го направи. Нито пък я целуна по устните, колкото и да се изкушаваше.

Помисли само леко да погали гърдите й. Видя тъмните кръгове около зърната им, които прозираха през блузата. Знаеше, че само ако ги докосне леко, ще се възбудят. Тази фланелка беше много по-сексапилна от който и да било халат или жартиер на Нора Гейл.

Беше му много трудно да лежи толкова близо до нея, без да я докосва. Усещаше, че е възбуден. Когато почувства болка в слабините, неохотно отдръпна ръката си от нейната и стана от леглото.

След като се убеди, че е завита добре и приспивателното е подействало, той излезе безшумно от стаята.