Сандра Браун
Добре пазени тайни (30)

Глава ХХХ

„Прави й чест, че се възстанови толкова бързо — отбеляза си на ум Енгъс. — С изключение на замъгления поглед и леко подутите устни, тя изглежда много добре.“

— Здравейте, Енгъс — каза тя.

— Здравейте, Алекс. Свършихте ли си работата в Остин?

— Да. Благодаря, че разрешихте да ползвам самолета ви.

— Няма защо.

— Тъкмо си тръгвах — обърна се тя към Рийд. — Ще ви се обадя по-късно.

Излезе забързана. Рийд взе един гаечен ключ и пъхна глава под двигателя на самолета.

— Какво е намислила този път? — попита Енгъс и седна на стола, на който преди малко седеше Рийд.

— Открила е, че това място с мое. Никога не съм го пазил в тайна, но и никога не съм го разтръбявал. Разбрала е, че ще загубя много, ако представи делото в съда, независимо от това дали аз съм убиецът или не.

— Права е — отбеляза по-възрастният мъж. Рийд повдигна леко рамене, захвърли гаечния ключ на работната маса и затвори капака на двигателя. — Ели ми каза, че е ходила в кабинета му и го е разпитвала за скалпела на баща му и за деня на убийството.

— За скалпела?

— Да. Знаеш ли нещо?

— По дяволите, не. А ти?

— И аз.

Рийд отиде до един шкаф, където държеше алкохол и бира. Наля си пълна чаша от една бутилка уиски „Джак Даниелс“ и я изпи на екс. Подаде бутилката на Енгъс. — Искаш ли?

— Разбира се, благодаря — докато пиеше уискито, наблюдаваше Рийд, който глътна още едно.

Улови любопитния поглед на Енгъс и каза:

— Имах ужасен ден.

— Алекс?

Рийд прокара пръсти през косата си, сякаш искаше да се отърси от кошмарни преживявания.

— Да. По дяволите, тя държи на своето.

— Кой знае с какви глупости й е натъпкала главата Мърл Греъм.

— Не се учудвам, че иска да си отмъсти. Ако предприятията „Минтън“ не получат това разрешително за хиподрума, всичките ми бъдещи планове ще пропаднат.

— Толкова ли е важно това за теб?

— А ти да не мислиш, че искам да бъда шериф до края на живота си?

— Прекалено много се тревожиш, момчето ми! — каза Енгъс сърдечно. — Ние ще получим разрешителното и твоето бъдеще ще бъде безоблачно. Дойдох тук, за да поговорим именно за това.

Рийд го погледна любопитно.

— За моето бъдеще?

Енгъс допи уискито си на един дъх, тикна каубойската си шапка назад, погледна Рийд и се усмихна дяволито.

— Искам да се върнеш и отново да вземеш активно участие в компанията.

За момент Рийд остана като гръмнат. Отстъпи назад, засмя се и каза:

— Шегуваш ли се?

— Не — Енгъс вдигна ръка. — Изслушай ме, преди да ми отговориш.

Вече беше решил какво да му каже. След като получи две обезпокоителни обаждания по телефона от членове на комисията по надбягванията, които бяха прочели за разследването на Алекс във вестниците в Остин, Енгъс реши, че трябва да спре това разследване на всяка цена. Явно Алекс нямаше сама да се откаже, както той си мислеше в началото.

Разговорите бяха завършили оптимистично. Той разби на пух и прах твърденията на Алекс, каза им няколко мръсни вица и ги накара да се посмеят, преди да затворя телефона. Все още не беше засегнат лично, но определена чувстваше необходимост да защити компанията и да й осигури солиден гръб. Ако Рийд се съгласи да се върне обратно, това би било стъпка напред.

След това изрече предварително репетираните думи.

— Ти разбираш почти колкото мен от конни надбягвания и доста повече от Джуниър, който не отделя много време и не прави опити да се научи. Би могъл да се върнеш в компанията като изпълнителен директор. Мога да разделя задълженията ви с Джуниър поравно, въпреки че ти можеш да изпълняваш и други функции. Знам колко много означава това летище за теб. Ти си привързан към него, но разбираш откъде можеш да натрупаш пари. Аз също. Ще го включа в компанията. Тя може да си позволи да финансира реконструкцията и разширението, което ти искаш да направиш сам. Можем да създадем нови връзки с други въздушни компании.

Усмихна се многообещаващо.

— Мога да ти прехвърля и няколко акции на компанията за стимул. Не можеш да отминеш такава сделка, момче!

Но реакцията на Рийд го разочарова. Очакваше да го види изненадан и сияещ от удоволствие. Вместо това забеляза учудване, примесено с подозрение.

— Защо ми предлагаш всичко това?

Запазвайки самообладание, Енгъс отговори:

— Ти принадлежиш на нас — винаги си бил част от нас. Аз съм силен и мога да променя живота ти. Би било глупаво от твоя страна да не се възползваш от моето предложение.

— Аз не съм малко момче, което се нуждае от твоята благотворителност, Енгъс.

— Никога не съм проявявал благотворителност към теб.

— Знам това — каза Рийд хладнокръвно, — но думите нямат значение. Аз така го чувствах — погледна стария мъж право в очите. — Не си мисли, че не съм ти благодарен за всичко, което направи за мен.

— Не съм го правил, за да ми бъдеш благодарен. Винаги си гледаше съвестно работата.

— Нямаше да постигна всичко това, ако не беше ти — Рийд спря за малко, преди да продължи. — Но аз ти се издължих неколкократно повече, мисля. Когато напуснах твоята компания, го направих, защото имах нужда от независимост. И все още е така, Енгъс.

Енгъс беше развълнуван и не го криеше.

— Искаш да ти се моля, така ли? Добре — той си пое дълбоко въздух. — Скоро ще се оттегля. Някой трябва да ме замести. Бизнесът има нужда от човек като теб, за да оцелее — той разпери ръце. — Това задоволява ли те?

— Няма нужда да ме ласкаеш, Енгъс, и ти много добре го знаеш. Мисля за някой друг.

— За Джуниър ли?

— Да. Той знае ли?

— Не. Не сметнах за необходимо, докато не…

— Докато не стане твърде късно.

Мълчанието на Енгъс означаваше съгласие. Рийд започна да се разхожда из хангара.

— Джуниър е твоят наследник, Енгъс. Не аз. Той трябва да те замести и трябва да е готов, когато дойде времето за това.

Енгъс стана и също започна да се разхожда из хангара. През това време обмисляше какво да прави.

— Страхувам се, че Джуниър няма да се научи да ръководи бизнеса, ако ти си наоколо и вършиш всичко вместо него и отгоре на това оправяш кашите, в които се е забъркал.

— Енгъс, не искам да кажа…

— Всичко с наред — каза възрастният мъж, като по този начин искаше да отклони възраженията на Рийд. — Аз съм негов баща, а ти си най-добрият му приятел. Ако трябва да говорим честно, Джуниър не е толкова силен като теб.

Рийд погледна настрани. Стана му приятно да чуе истината. Знаеше колко трудно беше на Енгъс да я изрече.

— Винаги съм искал Джуниър да бъде поне малко като теб — агресивен, убедителен, амбициозен, но… — бащата сви рамене. — Той има нужда от теб, Рийд. За Бога, аз също. Не съм се блъскал през всичките тези години, за да видя, че всичко, което съм постигнал се разрушава след мен. И аз имам достойнство, но съм практичен бизнесмен. Винаги гледам нещата в лицето, колкото и неприятни да са понякога. Едно от тези неща е, че ти си компетентен, а Джуниър не е.

— Така е, Енгъс. Но и той може да бъде. Застави го. Накарай го да носи повече отговорност.

— А когато се провали, ти знаеш какво ще се случи. Ще се ядосам и ще започна да викам по него. Той ще се разсърди и ще отиде при майка си, която постоянно го глези.

— В началото — може би, но не за дълго. И Джуниър ще започне да ти крещи някой ден. Ще разбере, че единственият начин да се справи с теб е да не ти се дава. Аз го разбрах.

— Затова ли се държиш така с мен в момента? Връщаш си за нещо, което съм сбъркал в миналото?

— По дяволите, не — отговори Рийд троснато. — Никога не съм се страхувал да наругая някого, ако нещо не ми харесва. Мислиш, че съм се променил? И откога според теб?

— Добре, ще ти кажа откога — каза Енгъс. — Откакто умря Селина. Това промени всичко, нали? — Той се приближи до Рийд. — Мисля, че оттогава никога не сме говорили по мъжки. Страхувах се най-много от това, че тя ще застане между теб и Джуниър — изсмя се със злоба. — И то стана. Даже и мъртва, тя разруши приятелството ви.

— Селина няма нищо общо с решението ми да кажа не. Искам да усещам, че моето си с мое. Само мое, а не част от общото.

— Значи въпросът е само икономически?

— Точно така.

Мозъкът на Енгъс работеше със светкавична бързина.

— А какво ще кажеш, ако и аз реша да построя собствено летище?

— Ще бъдем конкуренти — отговори Рийд спокойно. — Но няма достатъчно бизнес за съществуването на две летища и тогава ще загубим и двамата.

— Но аз мога да си го позволя, а ти — не.

— Не виждам какво удоволствие би ти доставило да ме разориш, Енгъс.

Той се размекна и се засмя.

— Прав си. За Бога, момче, ти си ми като роднина.

— Като роднина, но не съм. Джуниър е твой син, а не аз.

— Отказваш се от тази възможност заради него, така ли? — това беше само предположение, но по реакцията му Рийд разбра, че беше вярно.

Рийд погледна часовника си.

— Виж, трябва да тръгвам.

— Рийд — каза Енгъс и го хвана за ръката, — мислиш ли, че Джуниър ще оцени какъв добър приятел има?

Енгъс се почувства победен и това не му беше приятно.

— Няма да ти позволя да го направиш, момче.

— Нямаш друг избор.

— Няма да ти позволя да кажеш не. Ще те преследвам — обеща той.

— Не се тревожиш от факта, че ще ти липсвам, а защото не е станало както ти искаш.

— Не си прав този път, Рийд. Аз наистина имам нужда от теб. И Джуниър също. И компанията.

— Защо точно сега? Защо след толкова години бъдещето на компанията трябва да зависи от моето връщане там? — чертите на Рийд се изостриха. — Ти се страхуваш.

— Страхувам ли се? — повтори Енгъс учуден. — От какво? От кого?

— От Алекс. Страхуваш се, че може да ти отмъкне златната ябълка под носа. Искаш да струпаш всички или, които имаш, зад гърба си.

— Не бихме ли били по-силни срещу нея, ако сме заедно?

— Ние сме заедно.

— Наистина ли? — избухна Енгъс.

— Имаш честната ми дума, Енгъс, както и аз твоята.

Енгъс пристъпи по-близо до Рийд.

— Надявам се. Но си спомням изражението на лицето ти, когато влязох тук преди малко — прошепна той. — Изглеждаше, сякаш някой те е ритал в слабините, момчето ми. А тя цялата беше почервеняла и устните й бяха подути.

Рийд не каза нищо. Енгъс и не очакваше. Може би трябваше да отрече или да измисли някакво извинение, но не каза нищо подобно. Устойчивостта на Рийд беше една от чертите, за които му се възхищаваше.

Реши да намали напрежението.

— И аз самият харесвам момичето. Тя е елегантна, умна и дръзка, но невинаги използва ума си в своя полза — той вдигна пръст срещу Рийд. — Внимавай как се държиш с нея, защото може да те прецака. Тя иска да коленичим пред нея, за да изкупим вината за убийството на Селина.

— Можеш ли да си позволиш да загубиш всичко, което си постигнал? Аз не мога, а и няма да го направя — каза Рийд и напусна хангара.

 

— Къде е синът ми? — попита сърдито Енгъс. След като се раздели с Рийд преди около час, той тръгна към един бар, където предполагаше, че ще намери Джуниър.

— В дъното — отговори барманът и посочи една затворена врата в другия край на заведението.

То беше невзрачна дупка, но имаше най-голямата зала за покер в града. Тук по всяко време на денонощието се играеше комар в задната стаичка. Енгъс отвори, вратата с трясък, като едва не събори сервитьорката, която носеше поднос с празни бутилки, подпрян на рамото й. Трудно си проби път през облак от цигарен дим и се отправи към кръглата маса за покер.

— Трябва да говоря с теб! — изрева той. Джуниър се усмихна на баща си. В ъгъла на устните му висеше недопушена пура.

— Не можеш ли да почакаш, докато свършим това раздаване? Заложил съм петстотин и мисля, че ще спечеля.

— Като разбереш какво имам да ти казвам, ще ти стане зле и късметът ти ще се изпари.

Другите комарджии, повечето от които работеха по един или друг начин за Енгъс бързо прибраха залаганията си и офейкаха. Когато и последният от тях излезе през вратата, Енгъс я затвори с крак.

— Какво става, по дяволите? — попита Джуниър.

— Ще ти кажа какво става. Твоят приятел Рийд отново ще ти измъкне плячката под носа, докато стоиш тук в тази стая и дремеш.

Джуниър покорно изгаси пурата си.

— Не разбирам за какво намекваш?

— Мислиш само за удоволствия, а не за бизнес, където ти е мястото.

Енгъс се поуспокои. Ако продължи да вика, Джуниър само ще се нацупи. Нищо не се постига с викове, но искаше да му покаже разочарованието и яда си.

— Алекс беше на летището с Рийд днес следобед.

— И какво от това?

— Такова, че ако бях пристигнал там само десет секунди по-късно, щях да ги хвана да се чукат до самолета! — изрева той, забравяйки решението да сдържа гнева си.

Джуниър стана от стола.

— Какво говориш?

— Познавам животните, когато са разтопени, момчето ми. Забрави ли, че по-голямата част от живота ми премина в отглеждане на коне? Мога да усетя кога се желаят взаимно. Той правеше това, което ти трябваше да направиш, вместо да играеш комар тук и да залагаш пари, които дори не си изкарал сам.

Джуниър се сепна и каза отбранително:

— Чух, че Алекс е извън града.

— Е, сега е тук.

— Добре, ще й се обадя довечера.

— Измисли нещо по-добро. Определи й любовна среща.

— Добре.

— Говоря ти сериозно.

— Казах добре! — извика Джуниър.

— И още нещо, което искам да чуеш първо от мен. Помолих Рийд да се върне обратно в компанията.

— Хм!…

— Чу ли какво казах?

— Той… какво каза той?

— Каза не, но не мисля, че това е окончателният му отговор — Енгъс се доближи до сина си. — Ще ти кажа и още нещо. Не съм решил кой за кого ще работи, ако приеме предложението ми.

Очите на Джуниър отразяваха болката и гнева му. Баща му го смушка в ребрата.

— По-добре се заеми с това, което ти казах, ако не искаш да ти се случи едно от двете: или Рийд ще седи зад бюрото ти и ще определя какво ще правиш, или всички ще лежим в затвора в Хънтсвил. И в двата случая няма да имаш възможност да играеш покер.

После отстъпи назад и ритна масата с върха на ботуша си. Тя се преобърна и картите се разхвърчаха по пода, а бутилките от бира и пепелниците се счупиха.

След това излезе и остави Джуниър да почисти.