Сандра Браун
Добре пазени тайни (28)

Глава XXVIII

Грегъри Харпър, прокурорът на областта Травис в щата Тексас, явно беше сърдит. Тази беше третата цигара за последните пет минути. Ядът му беше отправен към неговата помощничка, която седеше от другата страна на бюрото и изглеждаше така, сякаш са я набили.

— С кого си спала? Изглеждаш, сякаш са те смукали — отбеляза Грег с обичайния си тон.

— Може ли да говорим по същество, моля? Не се отклонявай от темата.

— Имаш предвид моето изказване, че разследването ти свършва и трябва незабавно да се върнеш в Остин. Ясно ли е?

— Да, това се казва съкрушителен удар — Алекс постави ръцете си на бюрото му. — Грег, не можеш да искаш от мен да се откажа точно сега!

— Аз не искам, а ти заповядвам — той стана от въртящия се стол и отиде до прозореца. — Какво, по дяволите, правиш там, Алекс! Губернаторът ми се обади вчера и беше побеснял. Наистина с побеснял.

— Той винаги е бесен.

— Работата не е в това.

— Наистина ли, Грег? Всичко, което правиш, е политически мотивирано. Не отричай. Не те обвинявам в това, но не се преструвай на светец, само защото са те смъмрили.

— Губернаторът мисли, че комисията по надбягванията не може да извърши нещо нередно. Да се допусне, че е направила грешка, като избрала предприятията „Минтън“ да получат разрешително, е все едно да признае, че той самият е направил грешка.

— Никой не обвинява предприятията „Минтън“, що се отнася до конните надбягвания.

— О, разбирам. Единствената пречка е, че подозираш един от семейство Минтън или някакъв служител на реда в града в убийство. Аз пък си мислех, че нещо не е наред.

— Няма нужда да бъдеш саркастичен.

Той разтри тила си с ръка.

— Вчера губернаторът ми каза, че Енгъс Минтън е много сърдит.

Алекс се усмихна леко.

— Това не означава, че не е способен да убие човек.

— Какво е станало във фермата му преди няколко дни?

— Откъде знаеш за това?

— Просто ми кажи какво се е случило.

Алекс неохотно му разказа за Фъргюс Пламит и за вандалщината, която беше извършил във фермата на Минтън. Когато свърши, Грег прокара ръка през лицето си.

— Преобърнала си цяла кола с ябълки. Хубави, лъскави ябълки — Запали друга цигара и каза през облак от дим. — Не исках да се захващаш с това дело.

— Аз не мисля така — нервите на Алекс бяха обтегнати и тя се ядоса още повече от факта, че иска да прехвърли вината върху нея. — Ти мислеше, че това разследване може да накара губернатора да се чувства неловко, и тази идея ти харесваше.

Той сложи ръцете си върху бюрото и се облегна.

— Каза, че ще отидеш там, за да подновиш делото за убийството на майка си. Не знаех, че ще доведеш до безумие някакъв побъркан пастор и че той ще подпали нечия конюшня, която едва не изгоряла. Нито че ценен кон ще бъде застрелян в главата или ще бъде оскърбен уважаван съдия с безупречна репутация.

— Уолис ли?

— Уолис. Явно се е обадил на нашия многоуважаван губернатор и се е оплакал от непрофесионалното ти поведение и от това, че водиш следствие върху безпочвени обвинения — той вдиша дима от цигарата и след секунда го издиша през устата. — Да продължавам ли?

— Моля — отговори тя отегчено, знаейки, че и без това ще продължи.

— Добре. Честейн се страхува от Уолис.

— Честейн се страхува и от собствената си сянка. Даже не отговаря на обажданията ми.

— Не иска да носи никаква отговорност. Измил си е ръцете с теб. Каза, че те е виждал да общуваш със заподозрените по партита.

— Партита? Срещах се с тях на обществени места.

— Това е рисковано, Алекс. Трима заподозрени джентълмени и една жена следовател, която се среща с всеки един от тях насаме.

Младата жена направи опит да не се поддава на язвителния му тон.

— Нова тактика — каза тя и стана. Заобиколи стола си. — Това е неразрешено дело за убийство. Разследването е наложително и няма значение кой го води.

— Добре — съгласи се той самодоволно, скръсти ръце на тила си и се облегна на стола. — Добре, нека видим. С какво разполагаш? Не съществува тяло за ексхумация. Липсва средството, с което е било извършено убийството. Няма…

— Някой го е задигнал от чантата на ветеринарния лекар.

— Моля?

— Говоря за скалпела, с който с извършено убийството — тя му разказа за доктор Ели Колинс. — Доктор Колинс старши никога не е получил обратно скалпела си. Имах намерение да проверя какво е станало с него при първа възможност, но се съмнявам, че ще го намеря.

— Аз също. В момента не разполагаш със скалпела, с който е извършено убийството, и това е факт. Имаш ли свидетел?

Тя въздъхна.

— Когато говорихте с губернатора, той да е споменавал нещо за един работник във фермата на име Пейсти Хикъм?

— Да, наистина.

— Добре. И не ме обиждай повече, като се опитваш да ми поставиш капан. И без това щях да ти кажа.

— Кога? Кога щеше да се изпуснеш и да ми кажеш, че човек от моята кантора е бил замесен в тъмна история с каубой, който е бил убит?

— Искаш ли да знаеш моето становище по въпроса? — разказа му за Пейсти.

Когато свърши, той се намръщи още повече.

— Ако това е вярно, не само че е глупаво да продължаваш разследването, но е и опасно. Не мисля, че някой ще направи признание.

Тя го погледна право в очите.

— Не, но един от тях е убил Селина, а по всяка вероятност и Хикъм.

Той изруга и изгаси цигарата си.

— Нека да говорим само за убийството на майка ти. Ако трябва да арестуваш един от тях утре за това, че е убил майка ти, кого би арестувала?

— Не съм сигурна.

— Защо би я убил най-възрастният от заподозрените?

— Енгъс е своенравен и опърничав. Влиятелен е и определено му доставя удоволствие да е шеф.

— Но ти се усмихваш!

— Признавам, че е изключително приятен — спомни си думите на Енгъс, че би искал да има дъщеря като нея. — Той е прекалено груб с Джуниър, но убиец!? — попита риторично, поклащайки глава. — Не мисля. Не е в неговия стил. Енгъс не е имал повод.

— Какво ще кажеш за Джуниър?

— Възможно е. Той е много чаровен. Сигурна съм, че всичко, което ми каза, е истина. Но не цялата истина. Знам, че е обичал Селина. Искал с да се ожени за нея, след като баща ми е бил убит. Може би тя му е отказвала много пъти.

— Предположения и пак предположения. И така, остана Ламбърт. Какво ще кажеш за него?

Алекс наведе глава и погледна пребледнелите си пръсти.

— Мисля, че той е най-съмнителен.

Грег придърпа стола си напред.

— Какво те кара да мислиш така?

— Имал е повод и възможност. Може би е усещал, че най-добрият му приятел иска да го измести и я с убил, за да попречи на това.

— Наистина хубав повод. А за възможността?

— Бил е във фермата онази вечер, но си с тръгнал.

— Сигурна ли си? Има ли алиби?

— Каза, че е бил с жена — тя се изсмя рязко. — О, да. Мога да му вярвам. Нито той, нито Джуниър имат проблеми с жените.

— Освен с майка ти.

— Да — призна тя спокойно.

— А какво е алибито на Ламбърт?

— Не знам. Не иска да каже името на жената. Ако тя наистина съществува, може би живее наблизо. Иначе защо ще я крие? Ще се опитам да разбера коя е, когато се върна в Пърсел.

— Кой ти е казал, че ще се връщаш там?

До този момент Алекс крачеше из стаята. Сега се върна до своя стол и се обърна към Грег.

— Трябва да се върна. Не мога да оставя нещата така. Не ме интересува, дори и ако самият губернатор е убиецът, аз трябва да стигна до края.

Грег кимна към телефона.

— Той ще ми се обади следобед и ще ме пита дали сме прекратили делото. Очаква да му отговоря положително.

— Дори и ако това означава едно дело за убийство да остане неразрешено?

— Съдията Уолис е успял да го убеди, че ти с влязла муха в главата и че правиш всичко за лично отмъщение.

— Тогава греши.

— Не съм сигурен.

Сърцето й спря да бие за миг.

— И ти ли мислиш така?

— Да — отговори той меко. — Откажи се, Алекс, докато все още сме приятели и преди да съм си навлякъл яда на губернатора.

— Ти ми даде тридесет дни!

— Които мога да анулирам.

— Остава ми по-малко от седмица!

— През това време можеш да създадеш големи неприятности.

— Но мога и да стигна до истината.

Той я погледна скептично.

— Това е много време. Има дела, които се нуждаят от твоята експертна оценка.

— Ще платя всички разходи — каза тя. — Смятай, че съм в отпуск.

— В такъв случай не мога да те наказвам за това, което правиш там, но не разчитай на помощ от кантората.

— Добре, чудесно.

Той поклати решително глава.

— Ако беше моя дъщеря, нямаше да ти позволя това, както не бих позволил на шестнайсетгодишната си дъщеря да отиде на любовна среща без презерватив в чантата си.

— Грег, моля те!

— Боже мой, ти си голям инат — той извади нова цигара от кутията, но не я запали. — Знаеш ли кое най-много ме интригува в това дело? Съдията. Ако се окажа, че е бил подкупен, това ще извади от равновесие губернатора.

— Аз не мисля така.

— Какво имаш против него?

— Нищо особено. Просто не ми харесва. Той е един нищожен, дребен мъж. Нервен е и постоянно си върти очите — замисли се за момент. — Все пак има нещо, което ме притеснява.

— Е? — попита Грег и се премести по-удобно на стола си.

— Стейси, дъщеря му, се е омъжила за Джуниър само няколко седмици след смъртта на Селина.

— Ако не са брат и сестра, това не е незаконно.

Алекс го изгледа остро.

— Стейси не е… Е, добре — тя не е неговият тип. Все още го обича — каза тя и набързо разказа случилото се в дамската тоалетна на клуба. — Джуниър е много привлекателен и никога не би се оженил за жена като Стейси.

— Сигурно с имала златна кесия.

— Признавам, че не се сетих за това — каза Алекс сухо. — Защото не се е оженил, за да спи с нея. Тогава защо? Може би е имало друга основателна причина? Освен това Стейси ме излъга. Каза, че си е била вкъщи и е разопаковала багажа си след кратка екскурзия до Галвестън, но пропусна да спомене, че е ходила в конюшнята в деня на убийството.

Грег гризеше долната си устна. После щракна със запалката.

— Това съвсем не е достатъчно, Алекс — каза той и издиша дима от цигарата. — Трябва да се вслушам във вътрешния си глас и да те отзова.

Погледите им се срещнаха за миг. След това тя спокойно отвори дамската си чанта, извади два бели плика за писма и ги бутна към него.

— Какво е това? — попита той.

— Оставката ми и молба, с която възнамерявам да заведа углавно дело срещу семейство Минтън и Рийд Ламбърт.

Той едва не глътна цигарата си.

— Моля? Не можеш да направиш това!

— Мога и ще го направя. Имам достатъчно доказателства, за да предявя иск срещу тях за убийството на майка ми. Ще ги осъдя да заплатят толкова много пари за щетите, които са нанесли, че едва ли ще остане нещо за построяването на хиподрума. Кариерата на Рийд Ламбърт ще отиде по дяволите. Няма да отидат в затвора, но ще бъдат разорени.

— Ако спечелиш делото.

— Няма значение дали ще го спечеля или не. При наказателен иск съдебните заседатели няма да си затварят очите и няма да избегнат обвиненията. Няма значение какво ще кажат, всички ще предположат, че лъжат. Комисията по надбягванията няма да има друг избор, освен да анулира взетото решение и да отмени разрешителното за хазарт.

— Значи ще направиш всичко това за пари? — извика той. — Това ли си искала през цялото това време?

Лицето й пребледня.

— Как можа да си помислиш такова нещо за мен? Държа да ми се извиниш!

Грег започна да мънка.

— Добре, извинявай. Но наистина ли мислиш да го направиш?

— Да, наистина.

Необходимо му беше малко време, преди да изроптае:

— Трябва да се прегледаш. — После посочи към нея с пръст и каза: — Пази се от неприятности. Първо се убеди, че всичко е наред, преди да обвиняваш някого, особено Уолис. Ако се провалиш и въвлечеш и мен в тази работа, ще заявя, че не съм имал нищо общо с теб и твоите действия. И се пази. Разбра ли добре?

— Разбрах — тя стана от стола. — Ще се обадя, когато открия нещо.

— Алекс! — извика той след нея.

Тя вече беше на вратата. Когато се обърна назад и го погледна, Грег попита:

— Какво става с теб?

— Какво имаш предвид?

— Защо изглеждаш толкова отчаяна и ходиш като призрак?

— Просто съм уморена.

Не й повярва, но не продължи. След като излезе, взе двата плика, оставени на бюрото му. Отвори първо единия, след него и другия.

Грег Харпър буквално прескочи бюрото си и се втурна към вратата.

— Алекс, кучко такава! — изрева той по празния коридор.

— Току-що излезе — съобщи секретарката му доста учудена. — С един мъж.

— Кой?

— Някакъв каубой с кожено яке.

Грег се върна в стаята си, доближи се до бюрото, смачка двата празни плика на топка и ги хвърли в кошчето за боклук.

Слънцето залязваше, когато Рийд спря блейзъра на паркинга пред мотел „Уестърнър“.

— Оставете ме във фоайето, моля — каза Алекс. — Трябва да проверя дали няма съобщение за мен.

Рийд изпълни молбата й, без да възразява. Бяха си разменили само няколко думи, откакто се срещнаха пред офиса на областния прокурор. Полетът обратно до Пърсел премина без особени събития. Алекс дрема през цялото време.

А Рийд прекара времето си, като я наблюдаваше докато дреме.

Повече от хиляда пъти през нощта се връща обратно почти до самата къща на Алекс. Като гледаше кръговете под очите й, докато спеше, се чудеше как бе могъл да я остави сама предишната вечер. Тя имаше нужда от някого и единствено той беше налице.

Но никой нямаше да го награди за това, че е добро момче. Ако беше останал, нямаше да може да държи нито ръцете си, нито устните, нито каквото и да било далеч от нея. Ето защо си беше тръгнал. Потребностите им не бяха съвместими.

Алекс не беше слязла още от колата, когато каза нерешително:

— Е, благодаря ви.

— Моля, няма защо.

— Сигурен ли сте, че няма да ми позволите да ви платя?

Той не удостои въпроса й с отговор. Вместо това попита на свой ред:

— За какво беше това неотложно заседание?

— За едно дело, по което работех, преди да дойда в Пърсел. Трябваше да изясним някои неща със заместника ми.

— Не можеше ли да ги изясните по телефона?

— Това е заплетена история.

Разбра, че го лъже, но не я пита нищо повече.

— До скоро.

Тя слезе от колата и оправи презрамката на дамската си чанта. Сложи я през рамо и влезе във фоайето на мотела, където администраторката я поздрави и й подаде няколко съобщения. Рийд се обърна. Тъкмо щеше да потегли, когато забеляза, че Алекс се забави на рецепцията, за да прочете едно от съобщенията. Лицето й беше пребледняло. Той изключи двигателя и слезе.

— Какво е това? — попита.

Тя го погледна, бързо сгъна писмото и го пъхна в плика.

— Пощата ми.

— Дайте да видя.

— Искате да видите писмата ми?

Той щракна три пъти с пръсти. Ядът й беше разбираем, когато пъхна плика в ръката му. Не беше необходимо много време, за да го прочете. То беше кратко и ясно. Рийд присви вежди и се намръщи.

— Противна на Бога?

— Точно така ме нарича.

— Пламит, без съмнение. Имате ли нещо против, ако го задържа?

— Не — Алекс цялата трепереше. — Запомних го.

— Заключете добре вратата си.

— Не мислите, че заплахата му е сериозна, нали?

Искаше му се да я разтърси силно. Или беше глупава, или наивна, или и двете заедно, за да мисли, че никой не може да й причини нищо лошо.

— Точно така — отвърна. — Ако направи опит да се свърже с вас, веднага ми се обадете. Разбрано?

Тя изглеждаше готова да спори, но кимна с глава. Изтощението й беше очевидно. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще припадне. Рийд знаеше, че до известна степен и той има вина за това, и се почувства ужасно.

Обърна се и тръгна към колата, но не си замина от мотела, докато не се убеди, че Алекс се е заключила добре в стаята си.