Сандра Браун
Добре пазени тайни (16)

Глава XVI

Вече беше спряло да вали, но все още беше много студено. Парченца тънък лед хрущяха под ботушите на Алекс, когато се отправи внимателно към хиподрума за тренировка на конете. Лъчите на слънцето, което не се беше появявало от няколко дни насам, сега я заслепяваха. Небето беше ясно. Реактивните самолети изглеждаха като малки точици и оставяха бели ивици след себе си, понякога се кръстосваха на мили разстояние над бялата ограда на фермата Минтън, разделена на малки заградени места за обучение на конете.

Теренът между покрития с чакъл път и пистата за тренировка беше неравен. Гумите на автомобилите го бяха изровили на някои места. Там, където ледът се беше разтопил от слънцето, имаше кал.

Алекс беше облечена подходящо — със стари ботуши и дънки. Въпреки че носеше кожени ръкавици, повдигна юмруци към устните си и започна да духа в тях, за да ги стопли. Извади слънчевите очила от джоба на палтото си и ги сложи. Пречеше й силната светлина. Наблюдаваше Рийд зад тъмните очила. Той стоеше на оградата и засичаше времето на конете, които преминаваха през препятствията, поставени на всяка шестнайсетина от милята.

Постоя така известно време, за да може да го наблюдава незабелязано. Вместо коженото яке, сега той беше облякъл леко, светло връхно палто. Беше подпрял единия си ботуш на най-долния парапет на оградата — стойка, която привлече вниманието й върху дългите му бедра.

Ботушът, който се виждаше, беше протрит и износен. Дънките му бяха чисти, но подгъвът оръфан, а конците, с които бяха изминати тигелите — избелели. Дойде й наум, че ръбовете на всичките му дънки бяха износени по един и същи начин и остана шокирана от това, че такива неща й бяха направили впечатление.

Рийд беше подпрял лакти на най-горния парапет на оградата, а ръцете му висяха отпуснати от другата страна. Носеше кожени ръкавици, същите, с които беше, когато дойде при нея миналата вечер в стаята й в мотела и когато я придърпа към себе си и я задържа за известно време в обятията си, докато тя плачеше. Колко странно и приятно беше усещането от движението на ръцете му по гърба й върху халата, под който нямаше нищо друго, освен голото й тяло… Той държеше хронометъра в едната си ръка.

Носеше каубойската шапка, с която го беше видяла още първия път. Беше я навел над веждите си, а тъмно русата му коса се опираше в яката на палтото. Когато обърна глава, тя забеляза, че чертите на лицето му бяха остри и ясни. Нямаше неопределени форми и изтънчени очертания. От устата му излизаше пара. Спомни си устните му, които бяха целували мократа й коса, след като й каза за кремирането на Селина.

— Нека да тръгват! — извика той към ездачите. Гласът му беше властен, както и всичко останало в него. Кога издаваше заповеди и кога правеше намеци — трудно беше да се прецени.

Конете обикаляха, удряйки тежко с копита. От ноздрите им излизаше пара.

Когато намалиха ход, ездачите се отправиха право към конюшнята. Рийд извика на един от тях:

— Джинджър, как се справя?

— Нарочно го задържах. Има голям отскок.

— Не го задържай, той иска да бяга. Обиколи един път на бавен ход, за да си почине, и след това направи упражнението още веднъж.

— Добре.

Едва сега Алекс забеляза, че дребният ездач е жена. Тя докосна леко козирката на шапката си с върха на камшика и смушка коня.

— Как се казва той?

Рийд обърна глава. Погледна я изпод периферията на шапката си и присви вежди поради слънцето, което блестеше право в очите му.

— Това е момиче.

— Конят ли?

— А, конят се казва Дабъл Тайм.

Алекс застана до него и се облегна на парапета.

— Ваш ли е?

— Да.

— Често ли побеждава?

— Носи ми достатъчно печалба.

Алекс наблюдаваше ездачката, превита на седлото.

— Изглежда, че не знае какво да прави — отбеляза тя. — Конят е доста голям за нея.

— Джинджър е сред най-добрите при Минтън — така смятат всички. — Той отново насочи вниманието си към коня, който обикаляше хиподрума в силен галон. — Браво, момче. Браво, момче — прошепна като че ли на себе си. — Движи се като професионалист.

Насърчаваше го с викове, когато Дабъл Тайм профуча покрай тях. Виждаха се само неясни очертания на добре координирани мускули, бързина и огромна сила.

— Добра работа — каза Рийд на ездачката, когато доведе коня.

— По-добре ли беше този път?

— Да. Със седем секунди беше по-бърз.

Рийд каза повече насърчителни думи на коня, отколкото на момичето. Нежно потупа животното по гърба и му говореше на език, който то явно разбираше. Жребецът се изправи на задните си крака и игриво размаха опашка, предчувствайки богата закуска в конюшнята като награда за доброто изпълнение.

— Изглежда добре се разбирате — отбеляза Алекс.

— Бях там, когато жребецът оплоди кобилата. Бях там и когато се роди жребчето. Мислеха, че е в безсъзнание и искаха да го отпишат.

— Моля?

— Мислеха, че не му достига кислород при раждането — той поклати глава, наблюдавайки как конят влиза в конюшнята. — Аз не мислех така и излязох прав. Потеклото му показваше, че има големи шансове да стане добър, и така стана. Досега не ни е разочаровал. Винаги бяга с всички сили, дори и да го надминат.

— Има защо да се гордеете с него.

— Така е.

Алекс не се дразнеше от престореното му безразличие.

— Винаги ли тренират конете по този начин?

— Не, днес ги пришпорват, за да видят как се надбягват един друг. Четири дни в седмицата галопират по един или два пъти на хиподрума. След това два дни само се разхождат.

Той се обърна и тръгна към един оседлан кон, вързан за оградата.

— Къде отивате?

— Вкъщи — отвърна и възседна коня грациозно като каубой.

— Трябва да говоря с вас! — извика смаяна Алекс след него.

Той спря, наведе се и й подаде ръка.

— Качвайте се — зелените му очи я гледаха предизвикателно изпод шапката.

Тя тикна слънчевите си очила по-високо на носа и уверено се приближи до коня, въпреки че вътрешно изпитваше страх.

Най-трудно беше да стисне ръката на Рийд. Той я издърпа със съвсем малко усилие, но я остави сама да се разположи зад него.

Не се чувстваше много стабилна и когато той пришпори коня, политна напред върху широкия му гръб. Несъзнателно ръцете й обвиха кръста му, като внимаваше да ги задържа над колана му. Не й беше лесно да се контролира. Умът й блуждаеше към ципа на дънките му.

— Топло ли ти е? — попита той през рамо.

— Да — излъга тя.

Мислеше, че дългото му палто с прекалено много дипли на гърба служеше само да се перчи с него. Никога не беше виждала мъже с такива палта извън града. Сега обаче разбра, че палтото бе предназначено да предпазва от вятъра краката на ездача.

— С кого се срещнахте в бара снощи?

— Това си с моя работа, Рийд. Защо ме следяхте?

— Това пък е моя работа.

Положението стана безизходно. За известно време тя не каза нито дума. Имаше куп въпроси, които искаше да му зададе, но й беше трудно да се съсредоточи. Седеше с разтворени крака и се удряше в хълбоците му при всяко полюляване на коня. Попита първото нещо, което й дойде наум.

— Как станахте толкова близки приятели с майка ми?

— Израснахме заедно — каза той и махна с ръка. — Всичко започна от гимнастическия салон в училище и продължи, докато пораснахме.

— И това никога не ви се е струвало странно?

— Не. Ние нямахме тайни един от друг. Дори сме си играли на лекари няколко пъти.

— Аз ще ги покажа на теб, а ти на мен, така ли?

Той се намръщи.

— Вие също сте играли на лекари, нали?

Алекс не се хвана на въдицата, разбирайки, че се опитва да я отклони от целта.

— Досещам се, че накрая и двамата сте преминали тази граница.

— Ние не играехме вече на лекари, но разговаряхме за всичко. Нито една тема не беше табу за нас.

— Такова приятелство не е ли по-характерно за момичета?

— По принцип — да, но Селина нямаше много приятелки. Повечето от момичетата й завиждаха.

— Защо?

Всъщност вече знаеше отговора. Знаеше го, дори преди още той да вдигне рамене, при което рамото му докосна гръдта й. Тя едва можеше да говори. Трябваше да направи усилие, за да попита:

— Заради вас, нали? Заради приятелството с вас?

— Може би. Това и фактът, че беше най-красивото момиче наоколо. Повечето от момичетата я смятаха за съперница, а не за приятелка. Дръж се — предупреди я той, преди да преведе коня през една канавка.

Инерцията я избута напред, по-близо до него. Несъзнателно се сгуши в гърба му и го притисна по-здраво. Рийд изсумтя и тя попита:

— Какво има?

— Нищо.

— Изглежда… не ви е удобно.

— Ако бяхте мъж, възседнал кон, който изкачва стръмен склон, и сте притисната плътно към седлото, и вие не бихте се чувствала удобно.

— О-о-о, Боже мой! Съжалявам…

— Няма значение — измърмори той.

Докато теренът се изравни, между тях настъпи неловка тишина, нарушавана само от чаткането на копитата на коня. Животното внимателно избираше къде да стъпи по скалистия път. За да скрие смущението си и да се предпази от студения вятър, Алекс сгуши лице в яката на палтото му. Накрая се обади:

— Значи майка ми идваше при вас винаги, когато имаше проблеми?

— Да. Когато не идваше, знаех, че нещо не е наред, и аз отивах при нея. Един ден отсъстваше от училище. Безпокоях се и отидох у тях през обедната почивка. Баба ви беше на работа, така че Селина беше сама и плачеше. Уплаших се и отказах да си тръгна, докато не ми каже какво се е случило.

— Какво беше станало?

— Беше й дошло за първи път.

— О-о…

— От думите й разбрах, че госпожа Греъм я с накарала да се срамува от това. Беше й разказвала ужасии истории за проклятието на Ева и други от този род — в гласа му звучеше неодобрение. — Същото ли говореше и на вас?

Алекс поклати отрицателно глава, но не се отмести от яката му. Вратът му беше топъл и миришеше на него.

— Не беше чак толкова строга. Може би баба Греъм е станала по-просветена, когато навлязох в пубертета.

Алекс разбра, че са стигнали до малка дървена къща, едва когато Рийд отпусна поводите и скочи от коня.

— А майка ми? — попита тя.

— Успокоих я и й казах, че това е нормално и няма от какво да се страхува. Беше станала жена — той завърза юздите за един стълб на пътя.

— Повярвали ви?

— Мисля, че да. Спря да плаче и…

— И…? — подкани го Алекс да продължи, знаейки, че е спрял до най-важната част от разказа.

— Нищо. Преметнете си крака — помогна й да слезе от коня, като я хвана през кръста със силните си ръце и я свали на земята.

— Нещо се е случило, Рийд.

Тя го стисна здраво за ръкавите на палтото. Устните му бяха изтеглени в тънка решителна линия и го правеха подчертано мъжествен. Спомни си снимката от вестника, където той целуваше Селина и слагаше кралската корона на главата й. Както преди, стомахът на Алекс се свиваше и отпускаше като морски вълни в залив.

— Вие я целунахте, нали?

Той направи неловко движение е рамо.

— Целувал съм я и преди.

— Но това беше първата истинска целувка, нали?

Рийд я пусна на земята, прекоси предната веранда и отключи вратата.

— Можете да влезете, ако искате — каза през рамо.

Изчезна зад вратата, като я остави отворена. Смутена, но любопитна, Алекс го последва. Озова се направо във всекидневната. През един отвор от лявата й страна можеше да види трапезарията и кухнята. Коридорът на противоположната страна, както можеше да се предположи, вероятно водеше към спалня. Оттам се чуваше как Рийд търси нещо. Тя затвори разсеяно външната врата, свали очилата и ръкавиците си и се огледа наоколо.

Къщата беше типична за ерген. Мебелите бяха подредени за удобство и уют, а не с вкус. Беше сложил шапката си на масата, а палтото и ръкавиците му лежаха захвърлени на един стол. Стаята беше чиста. Лавиците на библиотеката бяха отрупани с книги. Имаше паяжини по ъглите на тавана, които се виждаха на слънчевата светлина, проникваща през процепите на прашните венециански прозорци.

Когато се появи отново в стаята, Рийд забеляза, че тя разглежда една от паяжините на тавана.

— Лууп изпраща една от племенниците си тук от време на време. Скоро трябва да дойде да почисти — не беше извинение, а обяснение. — Искате ли кафе?

— С удоволствие.

Той отиде в кухнята, а Алекс продължи да се разхожда из стаята, за да стопли премръзналите си крака. Върху една от полиците забеляза голям трофей, който привлече вниманието й. На него с релефни букви беше гравирано: „Най-добър играч“, заедно с името на Рийд и датата.

— Така добре ли е? — прозвуча гласът му зад нея.

Тя се обърна и видя, че държи чаша е кафе. Беше се сетил да добави сметана.

— Чудесно, благодаря.

Алекс посочи с глава трофея и попита:

— Като ученик в по-горни те класове ли го получихте?

— Хм.

— Това е голяма чест.

— Предполагам, че е така.

Беше забелязала, че Рийд използва този израз, когато иска да приключи разговора.

— Не сте ли сигурен, че е било чест за вас?

Той се отпусна на един стол и протегна краката си напред.

— Тогава мислех и все още мисля, че имам добър отбор зад гърба си. Другите играчи бяха добри колкото мен.

— И Джуниър ли?

— Да. Той беше един от нас.

— Но наградата сте спечелил вие, а не Джуниър.

Погледна я безизразно.

— Това има ли някакво значение?

— Не знам. Има ли?

Рийд се усмихна подигравателно.

— Престанете да играете ролята на следовател пред мен и кажете какво ви интересува.

— Добре.

Тя се облегна на дивана, погледна го внимателно и продължи:

— Джуниър мразеше ли ви за това, че вие спечелихте наградата за най-добър играч?

— Попитайте него.

— Може би ще го направя. Ще попитам също и Енгъс дали е имал нещо против.

— Нямаше по-горд човек от Енгъс онази вечер на банкета, когато раздаваха наградите.

— Щял е да бъде още по-горд, ако неговият син беше получил наградата за най-добър играч вместо вас.

Лицето на Рийд стана мрачно.

— Главата ви с пълна с глупости, знаете ли това?

— Сигурна съм, че Енгъс е бил горд с вас, радвал се е, но не можете да ме убедите, че не е искал синът му да спечели този трофей.

— Мислете каквото искате. За мен това няма никакво значение — изръмжа той и изпи кафето си на три глътки. После остави чашата на масичката пред себе си и стана. — Готова ли сте?

Тя също остави чашата си, но с нищо не показа, че има намерение да си тръгва.

— Защо се засегнахте толкова?

— Не се засягам, отегчавам се — наведе се и доближи лицето си до нейното. — Този трофей е от преди двадесет и пет години. Сега е само една потъмняла вехтория, която не става за нищо друго, освен да събира прах.

— Тогава защо сте го пазил през всичките тези години?

Той прокара пръсти през косата си.

— Вижте, той не означава нищо днес.

— Но тогава с означавал много.

— Съвсем малко и недостатъчно, за да получа стипендията, на която разчитах, за да отида в колеж.

— Какво направихте?

— Отидох все пак.

— Как?

— Взех един заем.

— От държавата ли?

— Не, личен — отговори той неопределено.

— Кой ви даде пари назаем — Енгъс ли?

— И какво от това? Върнах му всичко, до последния цент.

— Като работехте за него ли?

— Докато напуснах предприятията „Минтън“.

— Защо напуснахте?

— Защото му се бях издължил и исках да работя нещо друго.

— Това беше, след като завършихте колежа ли?

Рийд поклати глава.

— Военна авиация.

— Били сте във военновъздушните сили?

— Учих четири години за офицер в колежа, а след завършването му бях на действителна военна служба. Шест години животът ми висеше на косъм. Две от тях прекарах сред бомбите във Виетнам.

Алекс не знаеше, че е участвал във войната, но трябваше да се досети. По това време е бил в армията.

— Джуниър също ли е служил?

— Джуниър на война? Можете ли да си го представите? — попита той с язвителен смях. — Не, не е служил. Енгъс намери връзки и го сложи в резервите.

— Защо не и вас?

— Аз не пожелах. Исках да отида във военновъздушните сили.

— За да се научите да летите ли?

— Вече знаех да летя. Взех книжка за пилот, преди да взема шофьорска книжка.

Тя го погледна за миг. Информацията идваше толкова бързо, че й беше трудно да я възприеме.

— Вие сте пълен е изненади тази сутрин. Не знаех, че можете да летите.

— Не е било необходимо.

— Защо нямате снимки в униформа? — попита Алекс, сочейки към библиотеката.

— Не ми харесваше това, което правех там. Не искам да си спомням за войната.

Обърна й гръб, взе шапката, ръкавиците и палтото си, отиде до външната врата и я отвори. Тя остана на мястото си.

— С Джуниър може би сте чувствали липса един от друг, докато сте служил шест години във военновъздушните сили.

— Какво имате предвид? Да не мислите, че не сме били почтени един към друг?

— Не — търпението й започна да се изчерпва. — Имах предвид само, че сте били много добри приятели и дотогава сте прекарвали по-голямата част от времето си заедно.

Той затръшна вратата и съблече палтото си.

— Свикнахме да бъдем разделени.

— Но вие сте прекарали четири години в колежа заедно — изтъкна тя.

— Не, не сме. Посещавахме училището в Тексас по едно и също време, но откакто той се ожени…

— Оженил се е?

— Още една изненада ли? — попита той подигравателно. — Не знаехте ли? Джуниър се ожени само няколко седмици, след като завършихме гимназия.

Не, Алекс не знаеше това. Не беше разбрала, че първият брак на Джуниър е бил веднага след завършването им и следователно толкова скоро след убийството на Селина. Това й се стори странно.

— Значи вие с Джуниър не сте се срещали дълго време.

— Точно така — отговори набързо Рийд.

— Смъртта на майка ми имаше ли нещо общо с това?

— Може би. Ние не можехме да говорим за това.

— Защо?

— А вие как мислите? Беше мъчително.

— Защо е било трудно да се срещате с Джуниър и да говорите за смъртта на Селина?

— Защото винаги сме били трио. Един липсваше и не се чувствахме добре, когато бяхме заедно с нея.

Алекс обмисляше дали е уместно да го насилва да говори за това, но реши да направи решителната крачка.

— Вие сте били трио, да, но ако някой е бил излишен, то това е бил Джуниър, а не Селина. Права ли съм? Вие с нея сте били неразделно дуо, преди да станете неразделно трио.

— Защо не вървите по дяволите?! — извика той. — Вие не знаете нищо за моя живот, нито за мен самия!

— Няма смисъл да се ядосвате. Рийд.

— О, не! Защо трябва да се ядосвам? Вие искате да възкресите миналото, всичко от първата ми истинска целувка до някакъв скапан футболен трофей, който не струва нищо и е ценен колкото конска фъшкия, но аз не трябва да се ядосвам!

— На много хора им доставя удоволствие, когато се връщат в миналото.

— На мен — не. Искам миналото да си остане там, където е.

— Защото ви причинява болка ли?

— В известна степен — да.

— Причинява ли ви болка споменът за първата истинска целувка с майка ми?

Той се доближи до дивана, постави ръцете си върху бедрата й и гласът му стана мек като коприна.

— Сигурен съм, че тази целувка ви заинтригува, нали?

Действието му я изуми. Стоеше като окаменяла.

— Е, ако толкова ви интересува как се целувам, може би първо трябва да опитате.

Пъхна ръцете си под палтото й и ги обви около талията й. Нежно я изправи на крака. Тя се улови за гърдите му и преди да успее да си поеме дъх, той наведе глава и покри устните й със своите.

В началото беше толкова зашеметена, че не помръдна. Когато осъзна какво става, опря юмруци на гърдите му и направи опит да го отблъсне от себе си. Опита се да извърти глава настрани, но Рийд улови долната част на брадичката й и я задържа неподвижно. Устните му изкусно разтвориха нейните и той пъхна езика си между тях. Целуна я истински, галейки устните й с език. Устните му бяха напукани и тя усещаше грапавината им върху своите, а също и неочаквания контраст от гладката им вътрешност.

Искаше да се покаже възмутена, но не го направи. Тялото й се поддаде. Той издаде звук, излизащ някъде дълбоко от гърлото му. По-късно си припомни всичко това отново.

Но не можа да възстанови чувството, което я обхвана, напрежението в гърдите й и топлината, която се разля по цялото й тяло. Не беше сгрешила относно приятния дъх на устните му и мириса на вятър и слънце, който излъчваха косата и дрехите му.

Рийд отдръпна глава и погледна втренчените й очи. Те като две огледала отразяваха смущението й. Усмивката, която забеляза в крайчеца на устните му, беше саркастична.

— Така няма да се чувствате измамена — промърмори той.

След това обсипа с леки бързи целувки влажните й устни. Нежно докосна ъглите на устните й с върха на езика си и тази милувка я възбуди.

После отново я целуна истински. Езикът му потъна между устните й и тя несъзнателно му отвърна. Той пиеше свежест от устните й с явно удоволствие, докато ръцете му се движеха по гърба й, после отстрани, и накрая стигнаха до гърдите. Погали ги сластно с длани и я накара да изпита желание да докосне зърната им.

Вместо това мъжът плъзна ръце към бедрата й и ги обхвана в шепите си, после я притисна силно към себе си. С всяка секунда желанието й се усилваше и подкопаваше съпротивата й. Преди да я остави да се отдаде на приятната слабост, която обземаше тялото й, той рязко се дръпна. С лице близо до нейното прошепна:

— Любопитна ли сте да разберете какво правя след това?

Алекс отстъпи назад, огорчена от това колко близко беше до пълната капитулация. Изтри устните си от целувката му с опакото на дланта си и се престори, че не чува ироничните му думи.

— Не ми се стори, че ви с неприятно.

Рийд сложи тъмните си очила и нахлупи шапката ниско над очите си.

— Отсега нататък предлагам да запазим кръстосания разпит за съдебната зала. Там е по-безопасно.

 

Бар „Дерик Лаундж“ беше далеч по-лош в сравнение с „Последен шанс“. Алекс го приближи откъм южната страна, така че когато зави зад ъгъла на сградата и видя червения пикап, паркиран там, въздъхна с чувство на облекчение. Вече беше решила, че ако свидетелят не е там, няма да обикаля наоколо и да го чака.

Когато напусна мотел „Уестърнър“, първо се убеди, че никой не я следи. Стори й се смешно да си играе на котка и мишка, но беше готова на всичко, само и само да може да говори с този мъж, който претендираше, че е бил свидетел на убийството на майка й. Ако и от тази среща не излезеше нищо, а се окажеше само лоша шега по телефона, денят й щеше да завърши ужасно.

През целия й живот най-дългото пътуване с кон беше това, което направи с Рийд обратно до хиподрума, където беше оставила колата си.

— Приятен ден — провикна се той с присмех, когато тя слезе от седлото.

— Върви по дяволите — беше нейният сърдит отговор.

Чу го да се смее, докато обръща коня в обратна посока.

— Негодник — прошепна Алекс на себе си, когато излезе от колата и тръгна към пикапа.

Можеше да види шофьора, който седеше зад волана, и въпреки че се радваше, че се беше появил най-накрая, чудеше се дали щеше да се почувства неловко, ако мъжът посочи Рийд за убиец на майка й. Тази възможност я тревожеше.

Заобиколи колата от предната страна. Токчетата на обувките й тракаха шумно по чакъла. Заведението не беше похарчило много пари за осветление отпред, така че от тази страна на сградата беше тъмно. Нямаше други превозни средства, паркирани наоколо.

Алекс потръпна за миг, когато се допря до дръжката на вратата. Превъзмогна колебанието си и се вмъкна вътре, като затвори вратата след себе си.

Нейният свидетел беше дребен грозен мъж. Имаше вид на индианец и лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки. Косата му беше разрошена и миришеше така, сякаш не се беше къпал скоро. Беше мършав, набръчкан и с прошарена коса.

И беше мъртъв.