Сандра Браун
Добре пазени тайни (13)

Глава XIII

— Никога няма да се досетите какво е намислила този път.

Шерифът на Пърсел повдигна чашата с горещо кафе към устните си и отпи от нея. Изгори си езика, но не обърна внимание на това. Имаше нужда от кофеин.

— За кого говорите? — попита заместника си, изправен до вратата на кабинета с тъпа усмивка, която го нервираше. Поначало не обичаше недомлъвките, а тази сутрин съвсем не беше в настроение.

Свали крака си от ъгъла на бюрото и го погледна безразлично.

— Госпожица Гейдър ли имате предвид?

Заместникът му беше малко глуповат, но знаеше, че не трябва да прекалява с търпението на шерифа, и затова отговори:

— Да, шефе.

— Е, и? — попита Рийд заплашително.

— Шефът на погребалното бюро, господин Дейвис, се обади току-що. Тя е при него и преглежда папките му.

— Какво?

— Да, шефе. Той така каза. Повикали са го, защото…

— Обадете се и му кажете, че отивам там веднага — в следващия момент Рийд вече обличаше якето си.

Ако заместникът му не се беше отдръпнал бързо настрани, щеше да го събори на пода, когато се втурна към вратата.

Поради суровото време много от училищата и предприятията бяха затворени. Можеха да се справят със снега, но ледът, дебел няколко сантиметра, беше друг въпрос. За съжаление офисът на шерифа никога не се затваряше.

Господин Дейвис го посрещна на вратата. Беше силно разстроен.

— Работя в това бюро от тридесет години и никога досега не ми се е случвало подобно нещо. Изчезвали са ковчези. Ограбвали са ме. Дори веднъж…

— Къде е тя? — прекъсна го нетърпеливо Рийд.

Мъжът посочи с ръка. Шерифът тръгна към затворената врата и рязко натисна дръжката.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите?

— Добро утро, шериф Ламбърт.

— Отговорете на въпроса ми! — Рийд затръшна вратата след себе си. Започна да се разхожда из стаята. — Навън има един човек, който изпадна в истерия заради вас, госпожице. Все пак, как стигнахте дотук в това време?

— С колата си.

— Не е възможно да се шофира в такова време!

— Възможно е.

— Защо е всичко това? — попита той и ядосано махна с ръка към папките, струпани на бюрото.

— Това са книжата на господин Дейвис за годината, през която е била погребана майка ми. Той ми разреши да ги прегледам.

— Вие сте го принудила!

— Не съм правила подобно нещо.

— Тогава сте го заставила, заплашвайки го със служебното си положение! Поиска ли да види разрешителното ви за обиск?

— Не.

— Имате ли такова?

— Не, но мога да получа.

— Не можете без причина.

— Необходимо ми е убедително доказателство, че тялото на Селина не е заровено в онзи гроб.

— Тогава защо не направите нещо по-разумно? Вземете една лопата и започнете да копаете!

Грубостта му я накара да замълчи. Необходимо й беше време, за да се овладее и да не избухне. Накрая каза:

— Тази сутрин сте в лошо настроение. Зле ли спахте?

— Да. Спах с една жена, но не ми беше хубаво.

Тя сведе очи към масата.

— Извинете, че попитах. Съжалявам.

— За какво? За това, че съм спал с жена ли?

— Съжалявам, че не е било хубаво.

Размениха си бързи погледи. Лицето му изглеждаше сурово и недодялано, но въпреки това едно от най-привлекателните, които някога беше виждала.

Всеки път, когато бяха заедно, тя неволно усещаше магнетизма на тялото му. Знаеше, че това привличане е пагубно за нея от лична и компрометиращо — от професионална гледна точка. Той беше принадлежал първо на майка й.

Въпреки това доста често й се искаше да го докосне или той да я докосне. Снощи й се искаше да я задържи по-дълго в обятията си, докато плачеше. Слава Богу, че излезе по-разумен от нея и си замина.

„При коя ли е ходил?“ — питаше се Алекс. Къде и кога е спал с жена и не му е харесало? Преди или след като беше идвал при нея в стаята й в мотела, се беше случило това? Защо не му е било хубаво?

Изминаха няколко секунди, преди да наведе глава и да започне отново да преглежда папките.

Рийд не обичаше да бъде пренебрегван. Пресегна се през бюрото и повдигна брадичката й.

— Казах ви, че Селина беше кремирана.

Тя се изправи.

— След като го обсъдихте със съдията Уолис. Това не ми харесва.

— Доставя ви удоволствие да фантазирате.

— Защо Джуниър не спомена, че майка ми е била кремирана, когато ме видя на гробищата? Мисля си, че тя с погребана там. Ето защо ровя из тези папки.

— Защо трябва да ви лъжа?

— За да не искам ексхумацията на тялото.

— Пак повтарям — защо? Какво значение има това за мен?

— Доживотен затвор — каза тя бавно, — ако заключението на съдебния лекар ви признае за неин убиец.

— Вие сте… — като не намери достатъчно вулгарна дума, той удари с юмрук по дланта си. — На това ли ви учат в Юридическия факултет — да се захващате като удавник за сламка, когато всичко друго пропадне?

— Точно така.

Той се подпря на бюрото и се приведе напред през него.

— Вие не сте следовател, а ловец на вещици.

Това я засегна, защото Алекс наистина се чувстваше като такава. Търсенето й действително беше отчаяно. Седна отново и постави ръцете си върху отворените папки.

Загледа се в зимния пейзаж навън. Оголените клони на чинарите край игрището бяха покрити с лед и издаваха слаб, свистящ шум, удряйки се в стъклата на прозорците. Небето и всичко под него беше мрачно и сиво. Светът беше едноцветен — без светлини и сенки. Някои неща обаче бяха черни и бели. Главното сред тях беше законът.

— Това можеше да е така, ако нямаше престъпление, Рийд — каза тя и отметна глава назад. — Но е било извършено престъпление. Някой е бил в онази конюшня и е убил майка ми.

— Със скалпел, така ли? — попита той подигравателно. — Можете ли да си представите, че Енгъс, Джуниър или аз владеем добре този хирургически инструмент? Защо не сме я убили с голи ръце? Защо просто не сме я удушили?

— Защото сте прекалено умни. Един от вас го е направил така, че да изглежда извършено от душевно неуравновесен човек.

Постави ръка на сърцето си и попита сериозно:

— Ако бяхте на мое място, не бихте ли искал да знаете кой е бил този някой и защо го е направил? Вие сте обичал Селина. Ако не сте я убил вие…

— Не съм я убил.

— Тогава не искате ли да знаете кой го е направил? Или се страхувате, че нейният убиец ще се окаже някой, когото обичате?

— Не, не искам да знам — отговори той категорично. — И докато не получите разрешение за обиск…

— Госпожице Гейдър? — прекъсна ги Дейвис, влизайки в стаята. — Това ли търсите? Намерих го в шкафа с папките в моята стая.

Подаде й една папка и бързо офейка, като забеляза съкрушителния поглед на Рийд.

Алекс прочете името, напечатано отгоре. Погледна нетърпеливо Рийд и я отгърна. След като прегледа набързо първите няколко страници, потъна в стола си и каза тихо:

— Тук пише, че тялото й е било кремирано.

Чувстваше сърцето си тежко като камък. Затвори папката и попита риторично:

— Защо баба ми никога не ми е споменавала за това?

— Вероятно не го е смятала за важно.

— Тя пазеше всичко — дрехите на Селина, нейните неща. Защо не е взела и праха й?

Алекс се наведе напред, облакъти се на масата и подпря глава на ръцете си. Стомахът й се бушуваше. Очите й се насълзиха и започнаха да парят.

— Боже мой, ужасно е, но аз трябва да разбера. Трябва!

Като въздъхна дълбоко, отново отвори папката и започна да разлиства документите в нея. Прочитайки един от тях, дъхът й секна.

— Какво е това?

Повдигна листа и го подаде на Рийд.

— Това е разписка за всички разходи по погребението на майка ми, включително и кремирането.

— Е, и?

— Вижте подписа.

— Енгъс Минтън — прочете той замислено.

— Не знаехте ли.

Той поклати глава.

— Изглежда, Енгъс е платил за всичко и е искал да запази това в тайна. — Алекс потрепери и погледна изпитателно към Рийд. — Чудя се защо.

* * *

Когато се върна от града, Стейси Уолис влезе в стаята, която служеше за кабинет на баща й извън съда. Той беше наведен над бюрото и преглеждаше съсредоточено някакъв том със закони.

— Господин съдия — скара му се тя нежно, — след като сте взел почивен ден, наистина трябва да почивате.

— Това не е официален почивен ден — измърмори той, като хвърли сърдит поглед към зимния пейзаж през прозореца. — Трябва да наваксам някои неща, като почета малко. Днес е подходящ ден, защото не мога да стигна до съда в това време.

— Ти работиш прекалено много и много се безпокоиш.

— Не ми казваш нищо ново.

Стейси усети, че той е доста разстроен.

— Какво има? — попита предпазливо.

— Тревожи ме онова момиче на Гейдър.

— Дъщерята на Селина ли? Все още ли те обсипва с въпроси?

— Идва в офиса вчера и искаше да издам съдебна заповед за ексхумация на тялото на майка й.

— Боже мой! — възкликна Стейси, като не можеше да повярва на ушите си. Повдигна бледата си ръка към гърлото. — Тази жена е същински дявол.

— Дявол или не, но аз трябва да отхвърля молбата й.

— Много добре от твоя страна.

Той поклати глава.

— Нямам друг избор. Тялото беше кремирано.

Стейси размишляваше върху думите му.

— Спомням си. Как прие тя тази новина?

— Не знам. Рийд трябваше да й съобщи.

— Рийд?

— Снощи му се обадих и той се съгласи да й го каже. Мисля, че не го е приела особено добре.

— Енгъс и Джуниър знаят ли?

— Сигурен съм, че вече знаят. Рийд им е казал.

— Вероятно — измърмори Стейси.

За известно време остана безмълвна, след това стана и попита:

— Да ти донеса ли нещо?

— След такава закуска, не. Благодаря все пак.

— Малко горещ чай?

— Сега не.

— А какао? Защо не ми позволиш…

— Стейси, казах ти не, благодаря — отговори той по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Извинявай, че те обезпокоих — каза тя потисната. — Ако имаш нужда от мен, ще бъда горе в стаята си.

Съдията кимна разсеяно с глава и продължи да чете тома със закони. Стейси безшумно затвори вратата на кабинета. Тръгна бавно по стъпалата към нейната спалня. Не се чувстваше добре. Коремът й беше подут и я болеше. Току-що й беше дошло месечното неразположение.

Изглеждаше абсурдно да изпитва болки в стомаха като младо момиче, тъй като наближаваше четирийсетте, по въпреки това се радваше на тези месечни течения. Те бяха единственото нещо, което й напомняше, че е жена. Нямаше деца, които да идват при нея и да я молят да им даде пари за закуска или да им помогне да си напишат домашното. Нямаше съпруг, който да я пита какво е сготвила за вечеря, дали е почистила и иска ли да се любят тази вечер.

Всеки ден се оплакваше, че целият този хаос липсва в живота й. Както повечето хора, често се молеше на Бога и го питаше защо й е отказал толкова приятни неща в живота. Копнееше да има съпруг, който да я докосва през нощта, да се сгушва в гърдите й и да задоволява ненаситното й тяло.

Подобно на монах, който се самобичува, Стейси отиде до бюрото си, отвори третото чекмедже отдолу нагоре и извади един албум със снимки в бяла кожена подвързия с релефни изображения върху нея.

Отвори го с благоговение. Милваше скъпите спомени един по един — пожълтяла изрезка от вестник с нейна снимка, малка и квадратна, и една роза.

Разгръщаше страниците и гледаше снимките, поставени между тях. Хората, които стояха пред олтара, не се бяха променили с годините.

След около един час мазохистични блянове, Стейси затвори албума и го постави на мястото му в свещеното чекмедже. Събу си обувките, за да не изцапа оправеното легло, и легна на него. Постави възглавницата върху гърдите си и я притисна към тях, сякаш беше любовник.

Топли, горчиви сълзи потекоха от очите й. Зашепна едно мъжко име — настойчиво и многократно. Плъзна ръка към долната част на тялото си, за да облекчи болката от празнотата в утробата, която често бе усещала силата на неговото тяло, но никога любовта му.