Сандра Браун
Добре пазени тайни (11)

Глава XI

— Чакате ме, за да ми дадете квитанция за паркиране ли? — попита Алекс, когато слезе от колата си и я заключи.

Неочакваното телефонно обаждане предната вечер я бе обезпокоило. Може би човекът, който й се обади, е свидетелят, за когото се молеше от няколко дни насам? Можеше да бъде и обаждане на някой маниак, както нерядко се случваше.

Ако действително беше свидетел на убийството, за нея би било истинско разочарование да научи, че Рийд Ламбърт е убиецът на Селина. Изглеждаше изключително привлекателен, облегнат на паркингометъра. Всъщност, тъй като уредът беше силно наклонен надясно, изглеждаше така, че сякаш той се беше облегнал на Рийд.

— Промених решението си, тъй като имате много сексапилен задник, а аз съм добро момче…

Подаде й карнетка, на която беше залепен етикет с надпис:

„ГРАД ПЪРСЕЛ. СЛУЖЕБНА КОЛА.“

— Носете това с вас, когато се движите из града. Ще ви спести малко пари.

Той се обърна и тръгна по тротоара към съда. Алекс го настигна.

— Благодаря.

— Няма защо.

Изкачиха стълбите заедно и влязоха в сградата.

— Елате в офиса ми. Искам да ви покажа нещо.

Тя го последва, любопитна да узнае какво е то. Предишната вечер не се бяха разделили като приятели, и въпреки това тази сутрин той се опитваше да бъде любезен. Решавайки, че такава роля не му подхожда, Алекс стана подозрителна относно подбудите му.

Когато стигнаха най-долния етаж, всички в стаята на дежурните спряха работа и се втренчиха в тях, застанали неподвижно като за снимка.

Рийд огледа стаята набързо и всички отново се заловиха за работа. Не беше казал нито дума, но очевидно имаше власт над своите служители. Или се страхуваха от него, или го уважаваха. Алекс се усъмни в първото.

Той мина пред нея, отвори една врата от лявата страна на коридора и се отмести настрани, за да може тя да влезе първа. Алекс пристъпи в малък мрачен кабинет без прозорци. Беше студено като в хладилна камера. Имаше едно бюро, толкова нащърбено и лекьосано, че изглеждаше като направено от отпадъци. Горният плот беше изцапан с мастило и целият в петна. Отгоре се мъдреха пепелник, препълнен с фасове, и един стар телефон. Зад бюрото имаше въртящ се стол, който не вдъхваше доверие.

— Ако искате, може те да го използвате — каза Рийд. — Предполагам, че сте привикнала с по-уютни офиси, но…

— Всъщност не, кабинетът ми в Остин с почти като този. На кого трябва да благодаря?

— На град Пърсел.

— Но това е по нечия идея. Ваша ли е, Рийд?

— Какво от това, ако е моя?

— Тогава — каза тя, без да обръща внимание на грубостта му, — благодаря ви.

— Моля, няма защо.

Опитвайки се да смекчи враждебността между тях, тя се усмихна и каза, за да го подразни:

— Сега, когато сме в една сграда, ще мога да ви държа под око.

Той вече затваряше вратата след себе си, но преди това отговори:

— Точно обратното. Аз ще мога да ви държа под око.

 

Алекс захвърли химикалката на бюрото и силно разтри раменете си. Електрическият радиатор, който купи от магазина за железарски стоки, работеше на пълна мощност, но и това не помагаше много. Малкият офис беше студен и изглежда беше единственото усойно и влажно място в този иначе сух климат.

Беше си купила и някои канцеларски материали: хартия, моливи, химикалки и кламери. Помещението не можеше да се нарече уютно, но поне беше функционално. И при това разположено недалеч от стаята й в мотел „Уестърнър“.

След като провери дали радиаторът наистина работи с пълна мощност, отново се наведе над бележника си. Целият й следобед премина в събиране на факти и подреждането им според лицата, за които се отнасяха.

Започвайки с кратка биографична справка за Енгъс, тя прочете останалите бележки. За съжаление, те вече не й изглеждаха толкова конкретни, нито пък основани на факти, за разлика от предишните пъти, когато ги беше чела.

Разполагаше само със собствените си предположения и с никакви факти. Досега тази командировка беше само прахосване на парите на данъкоплатците, а вече изтече една седмица от фаталния срок, който й определи Грег.

Реши да остави настрани за известно време въпроса за вероятността. Трябваше да установи подбудите. Това, което научи до този момент, беше, че и тримата мъже са обожавали Селина, а това едва ли би могло да бъде мотив за убийство.

Не разполагаше с нищо конкретно — нямаше доказателства, нямаше дори един заподозрян. Беше сигурна, че Бъди Хикс не е убил майка й, но не се беше добрала до нищо, което да й подскаже кой го е направил.

След като разговаря насаме с Енгъс, Джуниър и Рийд, Алекс се убеди, че да ги накара да признаят вината си би било истинско чудо. Разкаянието не им беше присъщо, нито пък някой от тях би свидетелствал против другия. Лоялността беше налице, и въпреки това й стана ясно, че тяхното приятелство не е такова, каквото е било някога, а това само по себе си беше улика. Смъртта на Селина или беше разединила техния съюз, или ги държеше здраво обвързани един с друг.

Тя все още се надяваше, че човекът, който се обади по телефона онази вечер, наистина е бил свидетел на убийството. Дни наред чака друго обаждане, но уви. Това може би показваше, че е било шега.

Очевидно единствените хора близо до конюшнята онази вечер са били Гууни Бъд, убиецът и Селина. Гууни Бъд с мъртъв, убиецът не иска да говори, а Селина…

Изведнъж й хрумна нещо. Майка й не можеше да говори в буквалния смисъл на думата, но може би щеше да научи нещо съществено от нея, ако…

Идеята накара Алекс да почувства гадене в стомаха. Подпря челото си с длани и затвори очи. Ще има ли кураж да го направи?

Започна да търси алтернативи, но не стигна доникъде. Необходимо й беше доказателство и можеше да се сети само за едно място, където да го потърси.

Преди да промени решението си, тя изключи радиатора и напусна офиса. Избягвайки несигурния асансьор, тръгна нагоре по стъпалата, като се надяваше, че ще успее да се види със съдията Уолис, преди той да си тръгне.

Погледна часовника си. Беше почти пет часа. Не искаше да отлага това до утре. Беше решила и искаше да действа бързо, преди да се е отказала.

Коридорите на втория стаж бяха безлюдни. Съдиите бяха приключили работа. Съдебните процеси бяха преустановени до следващия ден. Стъпките й отекнаха в тишината, когато се отправи към кабинета на съдията, в съседство с една празна зала. Секретарката му беше все още в приемната и не остана очарована, когато я видя.

— Трябва незабавно да говоря със съдия Уолис — каза Алекс на един дъх. В гласа й имаше нотки на отчаяние.

— Той приключи за днес и се приготвя да си върви вкъщи — каза секретарката. — Мога да ви назнача сре…

— Много е важно, иначе нямаше да го безпокоя по това време.

Алекс не се уплаши от укоризнения поглед на госпожа Линекоум, нито от въздишката, която издаде, когато стана от бюрото си и отиде до вратата, свързваща приемната с кабинета на съдията. Тя почука сдържано, след това влезе вътре и затвори вратата след себе си. Алекс се разхождаше нетърпеливо из стаята, докато я чакаше.

— Той се съгласи да ви приеме, но за малко.

— Благодаря — Алекс се втурна покрай нея и влезе в кабинета.

— Е, какво има този път, госпожице Гейдър? — извика съдията Уолис в момента, в който тя прекрачи прага на стаята. Той обличаше палтото си. — Изглежда имате лошият навик да се появявате без предварително уговорена среща. Както виждате, аз си тръгвам. Дъщеря ми Стейси не обича да закъснявам за вечеря и би било неучтиво от моя страна да я карам да ме чака.

— Извинете ме и двамата. Както вече казах на секретарката ви, трябва да говоря спешно с вас.

— Е? — попита той нетърпеливо.

— Може ли да седнем?

— Предпочитам да говоря прав. Какво искате?

— Искам да издадете съдебна заповед за ексхумация на тялото на майка ми.

Съдията седна или по-скоро се строполи на един стол близо до него. Зяпна Алекс е неприкрито учудване.

— Извинете, не ви разбрах — каза той, дишайки трудно.

— Убедена съм, че чухте много добре, съдия Уолис, въпреки че, ако трябва, ще повторя молбата си.

Той махна с ръка.

— Не. За Бога, не. Един път беше достатъчно — той постави ръце на коленете си и продължи да я гледа втренчено, като че беше луда. — Защо искате да направите такова отвратително нещо?

— Аз не го искам. Дори не бих ви молила за съдебна заповед, ако не считах ексхумацията за абсолютно необходима.

Възвръщайки отчасти своята самоувереност, съдията неохотно й посочи един стол.

— Вие също можете да седнете. Обяснете ми причините.

— Било е извършено престъпление, а не мога да намеря никакви улики, които да докажат нечия вина.

— Предупредих ви, че няма да намерите такива! — възкликна той. — Не ме послушахте. Дойдохте тук и започнахте да обвинявате без основание, понеже сте си наумила да отмъстите на някого.

— Това не е вярно — отрече тя спокойно.

— Аз го разбирам по този начин. Какво ще каже Нат Честейн за това?

— Областният прокурор отсъства. Изглежда си е взел няколко дни отпуск и с отишъл на лов.

— Според мен идеята му не е лоша — каза съдията.

— Ще ми разрешите ли да потърся доказателства?

— Няма никакви доказателства — подчерта той.

— Останките на майка ми могат да помогнат да намеря нещо.

— Направиха й аутопсия, след като беше убита. Това е било преди двадесет и пет години, за Бога!

— Въпреки голямото ми уважение към съдебния лекар от онова време, мисля, че той не е търсил улики, защото причината за смъртта е била очевидна. Познавам един много добър специалист по съдебна медицина в Далас. Често го използваме в кантората в Остин. Ако има нещо за откриване, той ще го открие.

— Гарантирам ви, че нищо няма да открие.

— Все пак си струва да се опита, нали?

— Ще помисля върху молбата ви, но първо трябва да се посъветвам с някои хора.

Алекс разбра, че той увърта.

— Ще се радвам, ако получа отговор до довечера.

— Съжалявам, госпожице Гейдър. Най-доброто, което мога да направя, е да помисля за това през нощта и да ви дам отговор утре сутрин. Мисля, че дотогава ще промените решението си и ще оттеглите молбата си.

— Няма.

Съдията се изправи.

— Аз съм ужасно изморен, гладен и развълнуван от неловкото положение, в което ме поставихте — каза той и поклати пръст. — Не обичам бъркотиите.

— Нито пък аз. Искаше ми се да не се налага да го правя.

— Не се налага.

— Убедена съм, че е необходимо — противопостави се тя упорито.

— По-късно ще съжалявате, че сте ме молила за това. Отнехте ми доста време. Трябва да тръгвам, защото Стейси ще се тревожи. Лека нощ.

Той излезе от стаята. Няколко секунди по-късно госпожа Линекоум се появи на вратата. Беше възмутена.

— Имоджийн ми каза, че ще създавате неприятности на всички наоколо. Била е права.

Алекс мина наперено покрай нея и се върна в своя офис, за да си вземе нещата. Пътуването до мотел „Уестърнър“ й отне повече време от обикновеното, защото беше попаднала в часовете пик в Пърсел. На всичко отгоре шосето започна да се заледява.

Тъй като знаеше, че няма да й се излиза отново, тя си купи порция пиле за вечеря на път към мотела: сложи храната на кръглата маса в стаята си, близо до прозореца, но когато започна да яде, усетя, че е студена и съвсем безвкусна. Зарече се отсега нататък да си купува само плодове и сандвичи. Също и букет свежи цветя, за да украси неприветливата стая. Обмисляше как да свали зловещата рисунка от стената. На нея бикоборец с червено наметало пронизваше с шпага гърлото на повален бик. Очите на бика я ужасяваха всеки път, когато ги погледнеше.

Нямаше желание да преглежда отново бележките си и включи телевизора. Даваха някаква комедия. Когато свърши, се почувства по-добре и реши да вземе един душ.

Току-що беше увила мократа си коса с кърпа, когато някой почука на вратата. Облече белия халат, завърза колана през кръста си и надникна през шпионката.

После хвана веригата на вратата и попита:

— Кой е?

— Отворете — беше шериф Ламбърт.

— Защо?

— Трябва да говоря с вас.

— За какво?

— Ще ви кажа, когато вляза вътре.

Алекс не помръдна.

— Ще отворите ли вратата най-после?

— Мога да говоря с вас и оттук.

— Отворете тая скапана врата! — изкрещя стой. — Измръзнах навън.

Алекс свали веригата, отвори и отстъпи встрани. Рийд тропна с крака и изтръска ледените висулки, които висяха от кожената му яка.

Изгледа я от глава до пети.

— Очаквате ли някого?

Алекс сложи ръце на кръста, като с това искаше да прикрие раздразнението си.

— Ако това е служебно посещение…

— Не е.

Той пъхна пръст между зъбите си и издърпа едната ръкавица, после и другата. Потупа каубойската си шапка по крака, за да изтръска суграшицата от нея, и прокара ръка през косата си. Сложи ръкавиците в шапката си и я остави на масата. След това придърпа един стол и седна. Хвърли поглед към остатъците от вечерята, отхапа залък от недокоснатото пиле и дъвчейки попита:

— Не ви ли харесват нашите пилета?

Беше се настанил на стола така, сякаш имаше намерение да прекара нощта там. Алекс остана права. Чувстваше се неловко с халата, въпреки че той я закриваше от брадичката до глезените. Не беше много самоуверена с кърпата от мотела, увита около главата й. Опита да се държи безразлично.

— Не, пилето не ми хареса, но не исках да излизам навън за вечеря.

— Умно решение за нощ като тази. Пътищата са опасни.

— Можехте да ми кажете това по телефона.

Пренебрегвайки забележката, той се наведе настрани и погледна зад нея към телевизора, където се появиха двама души — мъж и жена. Бяха голи. Камерата показа отблизо как мъжът доближи устните си към гърдите на жената.

— Сега разбирам защо се ядосахте, че ви прекъснах. Алекс спря телевизора.

— Не гледах филма.

Когато се обърна, той я гледаше усмихнато.

— Винаги ли отваряте вратата, когато някой почука?

— Не ви отворих, докато не ме наругахте.

— Това ли е всичко, което трябва да направи един мъж — да започне да говори цинично?

— Вие сте най-висшият служител на закона в тази област. Ако не мога да се доверя на вас, тогава какво остава за другите?

Всъщност си мислеше, че би могла да вярва повече на някой амбулантен търговец, отколкото на Рийд Ламбърт.

— И наистина ли беше необходимо да вземате оръжие с вас?

Той проследи погледа й към кобура, който висеше на колана му. Изпъна краката си напред и ги кръстоса.

— Никога не се знае дали няма да потрябва.

— Винаги ли е зареден?

Той се поколеба за миг, вдигна очи към гърдите й и каза:

— Винаги.

— Защо дойдохте тук тази вечер? Какво е това, което не може да почака до утре?

— Нещо, което не търпи отлагане.

— Неотложна работа? — повтори тя дрезгаво.

Той стана бавно от стола и се приближи до нея. Плъзна ръка по халата и я хвана зад тила.

— Да, неотложна работа — прошепна Рийд. — Да ви удуша.

Алекс отстъпи назад уплашена и отблъсна ръката му. Той я пусна доброволно.

— Съдията Уолис ми се обади тази вечер и ми каза за съдебната заповед, която сте го помолила да издаде.

Сърцето й, което туптеше доста силно, се поуспокои, но тя измърмори:

— Има ли нещо лично в този град?

— Не много.

— Изглежда не бих могла да кихна, без да се намери някой, който да ми услужи с кърпичката си.

— Вие сте център на внимание. Какво очаквате от ексхумацията на трупа?

— Смятате, че е каприз, така ли?

— А не е ли?

— Мислите ли, че бих разравяла гроба на майка си, ако не смятах това за важно при разследване на убийството й? — попита тя разпалено. — Боже мой, мислите ли, че ми е било лесно дори само да си го помисля? И защо съдията е сметнал за необходимо да се консултира точно с вас, а не с някой друг?

— Защо не с мен? Защото съм заподозрян ли?

— Да! — изкрещя тя. — Обсъждането на случая с вас е крайно не етично.

— Аз съм шериф, забравихте ли това?

— Никога няма да го забравя. Но нищо не извинява съдията Уолис за това, че действа зад гърба ми. Защо се ядоса толкова, че искам ексхумация на трупа? Да не би да се страхува, че съдебния лекар ще открие нещо, което той се е опитал да скрие?

— Молбата ви му е създала проблем.

— Обзалагам се, че е така. Кого се опитва да защити, като държи ковчега запечатан?

— Вас.

— Мен?

— Трупът на Селина не може да се ексхумира. Той беше кремиран.