Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (8)

7

Джоана се плъзна от коня като безжизнена кукла и тупна в една кална локва. Няколко секунди лежа безпомощно, дишайки едва-едва, благодарна, че се е отървала от смъртоносната хватка на разяреното море. Последните минути бяха най-страшните в досегашния й живот, беше уверена, че ще умре, всмукана от огромните безжалостни вълни в един подвижен воден гроб.

Може би така щеше да бъде най-добре, помисли тя мрачно, чувайки как Райлън слиза от коня. Като се вземеше предвид какво бъдеще й готви, смъртта със сигурност нямаше да бъде по-лошият изход. Поне като умреше, щеше да отиде на небето при майка си.

Но майка й не беше на небето, напомни си тя остро. Поне така излизаше от църковните проповеди.

Все още трепереща, Джоана се надигна и седна, отмахвайки разбърканата коса от лицето си. Дъждът се лееше върху нея, щипейки бузите й, вятърът свистеше край ушите й, а вълните сърдито се разбиваха о брега. Тя обаче се радваше, че е жива.

Като я видя, че се размърдва, Райлън обърна яростен поглед към нея, въпреки че още държеше главата на коня наведена ниско до гърдите си, за да накара пръхтящото животно да се успокои.

— Трябваше да ви вържа на гърба на товарния кон… — Замълча за миг, когато конят му отново трепна, уплашен от ядосания глас на господаря си. Джоана отмести поглед, вбесена от него и от внезапните сълзи, които избиваха под клепачите й. Боже Господи, какво да направи сега?

После, когато разбра къде се намира… къде се намираха. Беше я извлякъл не на брега, а на острова! Наоколо им бушуваше морето, точно както бе предвиждала. Но вместо да й осигури спасение от сър Райлън и неговата банда безсърдечни негодници, островът се бе превърнал в затвор и тя бе пленена тук сама точно с този мъж, от когото се мъчеше да избяга.

С вик на безмерна ярост Джоана скочи на крака и се озърна като в несвяст. Далеч зад опасните вълни видя тесния пясъчен бряг с дюните и гората зад тях. Обърна се към похитителя си, така обезумяла от гняв, че едва можеше да говори.

— Вие… — Трепереше така силно, че не можеше да говори. — Защо морето не ви отнесе!

И преди той да успее да отговори, тя се обърна и побягна. Не стигна далече. Островът не беше голям, а и тя бе доста изтощена. Облегна се безсилно на ствола на един изкривен дъб и се вкопчи в него, още по-ядосана от това, че бе разбрала защо той този път не си направи труда да я подгони. Нямаше къде да избяга; островът беше твърде малък, за да остане дълго време скрита тук. Беше като в капан заедно с него и съдбата й беше предопределена, освен ако не се случеше някакво чудо.

Пое си дълбоко дъх няколко пъти, опитвайки се да спре треперенето и да намери малко сили. Внезапна светкавица проряза тъмното небе, последвана почти веднага от грохота на гръмотевицата. Джоана подскочи стреснато, после изпита смътно задоволство, когато чу изцвилването на коня, последвано от гръмките проклятия на Райлън. Може би, ако има късмет, конят ще го хвърли и ще го стъпче до смърт. Или ще го завлече в морето. Или…

Но явно нямаше късмет, както показваха събитията от изминалия ден. Защото видя как Райлън се метна на гърба на животното и с огромно усилие на волята го изкара далече от бушуващото море, към защитената вътрешност на острова.

Джоана стоя дълго под клоните на обруления от ветровете дъб, взирайки се разсеяно над разпенените вълни към брега зад тях. „Света Тереза“ беше на север, не толкова далече оттук, и тя се запита какво ли мислят там за изчезването й. Свързват ли го със сър Райлън? Въздъхна, вече дишаше по-равномерно. Сега със сигурност е утринното четене. Скоро ще получат нареждания какво да правят през деня. След това ще споделят закуската и ще започнат да изпълняват задачите си. О, как искаше да бъде там сега! Колко доволна щеше да бъде със своята бродерия. Никога нямаше да се отдава на леност и блянове за света извън рамката на гергефа. Беше видяла достатъчно, за да разбере, че не е за нея. Но сега й се струваше, че е обречена да живее точно в този свят.

Изтри една сълза, пропълзяла по бузата й, и подсмръкна, за да върне обратно другите. От сълзите нямаше полза — бе научила този урок преди много години. Но сега трябваше да се справи с риданията, които напираха в гърлото й. Беше премръзнала, измокрена до кости, а на това отгоре — пленница на един безскрупулен тъмничар. Бъдещето й беше наистина безнадеждно, но нямаше да позволи той да я види отчаяна.

Взела това твърдо решение — единствената й утеха в момента, — Джоана се огледа наоколо нерешително, но и любопитно. Морето продължаваше да приижда, вятърът брулеше островчето, превиваше яростно дърветата и храстите, носеше дъждовните струи почти успоредно на земята. Защитена от дебелото стъбло на дървото, тя се загледа в бурята и я усети странно близка. „Бушувай заради мене“, помисли тя. „Вий, реви, бучи и опустоши света.“

Долови някакво движение с ъгъла на окото си и застана нащрек. Няколко конници се появиха далеч на отсрещния бряг, зад клокочещите вълни. Яздеха приведени пред напора на бурята, опитвайки се да удържат наплашените коне.

Дружината на Райлън, досети се веднага. Да не би да търсят само нея, или вече са разбрали, че го няма и достопочтения им водач? Поддавайки се на инстинкта за самосъхранение, тя се спотаи зад дървото. Не обръщаше никакво внимание на жестокия вятър и огромните дъждовни капки, които пареха ръцете и гърба й. Продължи да наблюдава мъжете, които яздеха покрай брега.

Бяха трима, позна последния — Кел. Бавно се приближиха към мястото, откъдето започваше пясъчната ивица, залята сега от морето. Дали знаят за Свещения остров, запита се Джоана. Дали ще се досетят, че те двамата с Райлън са тук? Явно няма, стана й ясно след минути, когато отминаха, хвърляйки разсеяни погледи към острова. А ако не знаят за острова, разсъди тя, може да я търсят къде ли не, така че, когато настъпи отлив, все още може да има шанс да избяга. Наистина, Райлън още беше тук, припомни си тя и се намуси. Но той е само един, не може все да стои нащрек.

Ободрена от това заключение, Джоана погледна през рамо към тъмните дъбове и върби, с които беше обраснал целият остров. Той беше някъде там с коня си и в края на краищата може би щеше да се наложи да преговаря с него. Но засега щеше да го избягва. Нека се чуди къде е и какво е намислила, реши тя. Освен това той беше толкова сърдит точно сега, че не се знаеше какво може да направи. Само да я удари веднъж, както е разярен, със сигурност би могъл да я убие.

Но докато търсеше закътано място, където да се скрие, Джоана осъзна, че колкото и да я беше страх, че той може в гнева си да я удари, два пъти повече се боеше от яростната му страст, на която бе станала обект предната нощ. И от неговата, и от своята.

Тръгна по тясна пътечка, осеяна с листа и клони. Знаеше, че тук някъде на острова има заслон и малък параклис. Както и доста обширно гробище. Хората смятаха Свещения остров за осветена земя още от незапомнени времена. Гробището беше старо, занемарено, надгробните паметници бяха най-различни, от неодялани камъни до шедьоври на каменоделското изкуство, срещаха се и дървета, посадени в нечия памет. В гробовете бяха намерили покой всякакви хора, от най-обикновени до най-благородни. Но всички имаха една обща черта, бяха живели праведно — благочестиво и пожертвувателно. И макар че църквата не ги бе признала за светци, хората, върху чийто живот бяха повлияли, ги бяха почели, избирайки именно това място, за да ги положат в земята.

Когато стигна до празното място, където започваше гробището, Джоана набожно се прекръсти и коленичи. „Помогнете ми да намеря пътя си“, замоли се тя на онези, чиито тела почиваха тук. „Застъпете се пред Бога за мене и ми покажете пътеката, по която трябва да поема.“ После отметна мократа коса на гърба си и се огледа наоколо.

Свирепият лорд Блекстън все още не се виждаше. Дано бурята да го е отнесла! Но тя не се надяваше особено много на това. Един особено силен порив на вятъра я накара да затрепери. Повече от всичко на света сега се нуждаеше от подслон — да изсуши дрехите си и да си почине, докато дъждът спре. После трябва да намери нещо за ядене.

Макар че не знаеше къде точно се намира параклисът, не след дълго тя го откри. Беше построен на онази страна на острова, която беше обърната към морето, на едно възвишение, откъдето се откриваше великолепен изглед; от лошото време го пазеха само три високи бряста. Наричаха ги „Света Троица“, спомни си Джоана. Най-високият беше „Бог Отец“, онзи откъм морето беше „Бог Син“, а третият, с най-разклонената корона, беше „Свети дух“.

Ниско приведена, за да се пази от пристъпите на вилнеещата буря, придържайки голите си с едната ръка, а косата с другата, тя се запъти с огромни усилия към параклиса и едва не се строполи на земята, когато стигна здравата му задна стена. Трепереше от острия хапещ вятър и от огромно изтощение. Твърде много неща й се бяха случили в последните два дни. Но Джоана знаеше, че не бива да се поддава на обезсърчението, което заплашваше да я прекърши. Досега бурята й бе помогнала. Ако не бяха вятърът и дъждът, вече щеше да е пленница на този ужасен мъж.

Джоана събра последни сили, вятърът виеше свирепо, трите бряста пращяха под мощния му напор. Тя заобиколи параклиса, затваряйки очи пред хапещата сила на бурята. Затърси входа към параклиса почти слепешком, навела ниско глава, опипвайки споените с глина неодялани камъни.

Но вместо да я пусне вътре в убежището й, простата дървена врата се оказа поредното препятствие. Вятърът я държеше здраво затворена и колкото и да я дърпаше Джоана, тя беше прекалено тежка за нея.

— В името на света Тереза! — извика тя обезсърчена, когато успя да открехне вратата и миг след това един особено силен порив на вятъра отново я захлопна.

— Позволете на мене.

Джоана ахна изплашена, когато една силна ръка стисна нейната. Райлън отвори вратата само с едно дръпване, като в същото време високата му фигура я предпазваше от вятъра.

Джоана бе твърде стресната от внезапното му появяване, за да реагира. Стоеше там, притисната между тялото му и яката рамка на вратата, взирайки се в него с полуотворена уста. После осъзна, че ръката му все още е върху нейната, и всичките й потиснати емоции изведнъж избликнаха.

— Махайте се от мене, огромен… огромен простак такъв!

И се опита да изтръгне ръката си изпод неговата, но напразно.

— Не ставайте глупава! — изсъска той.

Подпря вратата с крак. Хвана я за лакътя, бутна я да влезе и я последва във вътрешността на параклиса.

Вратата се затръшна със заплашително хлопване и за миг Джоана се озова в пълна тъмнина. Усещаше, че той още я държи за ръката; чуваше и силното туптене на сърцето му. О, Богородице, нима нищо в живота й вече нямаше да тръгне както трябва?

Докато очите й постепенно свикваха с малкия параклис, тя разбра, че в него влиза светлина през четири високи прозореца, на които имаше рядко срещаното стъкло вместо тънки обработени кожи. Но когато се огледа из свещеното място, не видя никаква надежда за бягство. Отново се бе озовала в коварните му нокти.

За нейно учудване обаче именно Райлън пусна ръката й, сякаш не можеше да понася да се докосва до нея. Но Джоана не се замисли над реакцията му. Само отстъпи назад към простичкия олтар, за да постави някаква преграда между себе си и ненавистния си похитител.

Загледа го напрегнато как се разхожда лениво из полутъмния параклис. Но макар че движенията му бяха нехайни, не можеше да не долови напрежението му. Присвитите му очи гледаха остро, сигурна беше, че той полага усилия да диша по-равномерно. Обърна се към нея и тя неволно отстъпи крачка назад. Да, напрегнат беше, без никакво съмнение. Бе изпълнен с ярост, която едва сдържаше. Когато прекоси малкото пространство с три огромни крачки, сложи ръце на олтара и се наведе над него, тя реши особено много да внимава какво ще каже, защото той изглеждаше така, сякаш като нищо може да я убие.

— Вие, милейди, сте най-непоносимата девойка, която някога съм имал неудоволствието да познавам!

— Аз! — Намеренията на Джоана да бъде предпазлива излетяха от главата й, когато чу резките му думи. — Аз! А вие… вие…

— До гуша ми дойде от вашите своеволия. Разбирам защо баща ви, ви е пратил в манастир. Ако е трябвало всеки ден да се разправя с вас, без съмнение ще му се е искало добре да ви напердаши!

Когато го чу да споменава баща й, яростта на Джоана се превърна в студен гняв.

— Както винаги говорите за неща, които изобщо не познавате. Само една глупава жена, която няма нито сърце, нито без мозък, би се съгласила с противния ви план, без да възрази!

— Вие наричате бягството в гората — пълна с кой знае какви зверове — просто възражение? Това, че се хвърлихте в придошлия поток и се опитахте да плувате в бурното море, наричате просто възражение? — изрева той. — От всички лудории… — Прекъсна и с усилие отстъпи от олтара. Бляскащите му очи не преставаха да фиксират лицето й. — Бог да ме пази от лудостта на жените!

Джоана се изсмя високо и смехът й прозвуча неестествено в това свещено място. Тя бе опасно близко до истеричен припадък, непрекъснато предизвиквана от мрачния мъж, който така упорито я преследваше.

— Дано Господ ме избави от противни хора като вас! — Нежелани сълзи се събраха под клепачите й и тя се извърна рязко с гръб, за да не му позволи да забележи каквато и да било слабост у нея. Забелязвайки в една ниша статуята на Дева Мария, тя коленичи пред нея, сведе глава и горещо се замоли.

„Повали го мъртъв. Удави го в морето. Ослепи го и го оглуши! Само, моля те, запази ме от надменността и лудостта на всички мъже!“

Сълзите капеха върху силно стиснатите й пръсти, но Джоана не смееше да ги изтрие, защото той щеше да разбере, че плаче. Чуваше грохота на бурята, непрекъснатия тропот на дъжда по покрива и безспирния рев на морето. Вятърът тресеше прозорците, сякаш заканвайки се да срути параклиса. Но вътре беше тихо.

Джоана нямаше представа колко време е стояла на колене пред неосветената ниша. Но усещаше как около краката й се образува локва от водата, която капеше от роклята й, чувстваше как от косата и провисналите й ръкави се стичат ручейчета. После той изпусна дъх — силно и отегчено, — заобиколи олтара и пристъпи към нея.

— Елате, лейди Джоана…

— Не ме докосвайте! Никога повече! — извика тя, мъчейки се да се отскубне от здравата му хватка.

— Никога? — подигра й се той, хващайки я отново за лакътя. — Това е твърде непрактично. Трябва да накладем огън и да си изсушим дрехите. Ако действаме заедно, ще бъде доста по-лесно.

— Нямам намерение да правя нещата „лесни“ за вас — изсъска тя.

— Не си го и представях — отвърна той с неочаквано спокоен глас. — Но въпреки това ще направите както ви казвам.

Самият умерен тон на гласа му пред лицето на нейната необуздана ярост беше най-съкрушителният удар, който би могъл да стовари върху й, защото това накара Джоана да разбере — по-добре от всичко друго на света, — че желанията й не означават абсолютно нищо за него. Той щеше да постигне своето, независимо колко силно ще протестира тя и какво ще направи. Като го осъзна, почувства такава горчивина, че цялата й борбеност изчезна и по костите й се разля огромна умора. Вече не можеше да бяга; бе неспособна дори да се бори с желязната му ръка, стиснала китката й. Просто нямаше вече никакви сили.

Когато я дръпна да излезе от нишата, тя го последва почти без никаква съпротива. Някак смътно осъзна, че сега той, като че ли не знае какво да прави. Като куче, което лае по отминаващите каруци, сякаш се чудеше какво да прави сега, щом вече я е хванал. Колко уместно, помисли Джоана с вътрешна гримаса.

Но това му състояние не трая дълго. Все още здраво стиснал китката й, той надникна през дебелите прозоречни стъкла.

— Когато дъждът поспре, ще идем в колибата, която открих наблизо. Там има огнище и малко дърва. Може би ще намерим и малко храна, защото благодарение на вашето бягство сега сме пленени тук, поне докато трае бурята.

Джоана не пожела да го погледне, макар да знаеше, че се е обърнал и е впил очи в нея. Тя се взираше в дърветата отвън, гледайки как бурята безмилостно ги люлее. Не можеше обаче да потисне странната тръпка, която я разтърси — имаше усещането, че той я гали, а не просто я разглежда. Очите му се плъзгаха като горещи пръсти по упорития й профил, по здраво стиснатата челюст и скованото тяло. Ръката му, държаща китката й, едва забележимо помръдна и сърцето й заби по-бързо, когато погледът му слезе по-надолу. Тя трепна вътрешно, когато разбра, че измокрената рокля е прилепнала на гърдите й и очертава бедрата и задника й.

О, та той е най-долният мъж на земята, помисли Джоана и го изгледа вбесено. Каквото и да прави, тя няма да се остави да я измами. Никога няма да приеме някой подлизурко на Райлън Кемп за свой съпруг. И някак — някак! — ще успее да намери начин да избяга от мрачното бъдеще, което й бе приготвил.

Когато излязоха от параклиса, Райлън я държеше с лявата си ръка за китката, а с дясната я бе обгърнал през раменете. Джоана нито искаше да знае, нито искаше да оцени привидната му загриженост да я предпази от бурята, защото съзнаваше, че това е само параван за истинските му намерения. Той искаше само да я опази да не му избяга отново.

Сякаш имаше къде да отиде, кипна тя вътрешно.

Притичаха през гробището, покрай нови гробове с варовикови плочи отгоре и стари надгробия, покрити сега само с жълт повет и диви орлови нокти, и стигнаха до групичка брези. Там имаше още една неподдържана постройка — колибка, направена от големи криви стволове и измазана с кал и хоросан. Над продънения покрив стърчеше комин, малка веранда се подаваше над огромните дъбови стволове в краищата на покрива. Райлън отвори вратата, бутна я да влезе и затвори, оставяйки бурята да вилнее отвън. Двамата останаха неподвижни на отъпкания пръстен под и няколко минути само си поемаха дъх.

Джоана заразглежда малката спретната колиба — само и само да не гледа към него. Бе идвала на острова само веднъж, когато стана на тринадесет години. Тя и другите млади послушници бяха спали тук в колибата или под фургона, с който бяха дошли. Една седмица бяха работили в гробището и в параклиса, разчистваха и подреждаха. Трите монахини, които бяха дошли с тях, бяха спали в колибката, но Джоана дори не бе влязла вътре. Сега виждаше, че колибката е простичка, но въпреки това доста удобна. И дори чиста, сякаш някой е идвал наскоро тук.

Може би ще се върнат, когато бурята престане, помисли тя.

Моментната й надежда угасна, когато чу протестиращо скърцане. Обърна се и видя Райлън да натиска с рамо огромния дъбов шкаф, за да го избута пред вратата.

— Дано Господ ти прати шарка — измърмори Джоана и зелените й очи проблеснаха яростно.

Райлън само се ухили.

— Господ ли молите… или дявола? — Изправи се, огледа свършената работа и й прати слаба, но несъмнено триумфална усмивка. — С всяко наше спречкване все повече се убеждавам, че правилно съм ви преценил още в самото начало. Вие не сте за никакъв религиозен орден.

— Съм! — избухна Джоана и се обърна с гръб. Нямаше да се остави такива като него да я дразнят. И със сигурност нямаше да се принизи чак дотам, че да спори с него.

Разтърси я тръпка. Кожата й настръхна и тя обгърна с пръсти изстиналите си ръце. Райлън веднага реагира.

— Свалете мокрите дрехи, докато наклада огън. Скоро ще се стоплите.

Джоана не отговори, поне не на глас. Нека си кладе огън, помисли тя кисело. И нека той съблича собствените си мокри дрехи. Тя нямаше да се разголва пред такъв като него. После се взря в мъжа, когато той коленичи пред огнището, нареждайки дървата. Раменете му бяха широки, изпъваха ризата и кожената туника. Панталоните прилепваха безсрамно към бедрата и прасците му, очертавайки твърдото му, добре оформено седалище. Джоана си пое остро дъх и се насили да отмести очи. Не, преглътна тя, променяйки изведнъж намерението си. Не допускай да му хрумне да си свали дрехите, защото това ще е истинска катастрофа.

Сякаш дочул мислите й, той помръдна наляво, за да я вижда по-добре.

— Казах да си свалите мокрите дрехи, Джоана. Можете да ги метнете над огнището, когато огънят се разгори.

— Аз… най-добре да си остана с тях — измънка тя, отвратена от нерешителния си глас.

Той се отпусна назад на пети, взирайки се в нея.

— Без съмнение искате да се разболеете и така да избягате от дълга си да се омъжите. Но това няма да стане, Джоана. Няма да стане. Болна или здрава, вие ще се омъжите и ще станете господарка на Оксуич.

— Никога няма да направя това! — извика тя, невероятно вбесена от равнодушния му глас.

— Тогава аз ще го направя вместо вас.

Стана и с две крачки се озова пред нея. Преди тя да успее да реагира, той отметна дългата коса през рамото й и започна да откопчава яката на роклята, като я задържаше неподвижна, стискайки я здраво над лакътя.

— Да не сте посмели… О! Махнете си противните ръце от мене! Не!

Райлън не обръщаше внимание на дърпането и на протестите й, сякаш бяха само бръмчене на незначително насекомо. Пръстите му сръчно освободиха мокрите дантели. Едва когато тя се извърна внезапно — и роклята се цепна с рязък звук, — той спря.

— Продължавайте да ми се противите — чу тя гласа му над ухото си — и роклята ви съвсем ще се разкъса. Това ли искате?

— Не ме е грижа за тая рокля! И не мога да ви гледам!

— Сигурен съм. Но това не променя нещата. Тази рокля ще бъде свалена.

Отчаянието отново връхлетя Джоана, когато чу това самоуверено изявление.

— Вие сте противен и… похотлив простак!

— Похотлив? — Обърна я с лице към себе си и я отдалечи я на една ръка разстояние, опрял длани в раменете й.

Тъмният му поглед пробяга по нея — критично, така й се стори, защото не пропусна нито един детайл от съвсем раздърпаната й външност. Отдръпна се от нея и рязко се обърна към студеното огнище.

— Бог да ме пази от девственици — измърмори сякаш на себе си. После отново впи бляскащия си поглед в нея. — Свали си мокрите дрехи, жено. На леглото има одеяла да се завиеш. И, Джоана — добави той саркастично, — освен ако моите „похотливи действия“ не те възбуждат, не забравяй, че ценността ти като съпруга зависи също толкова от твоята невинност, колкото и от именията ти. При мене твоята девственост е повече от защитена.

Взря се в нея за още един дълъг миг, после махна пренебрежително с ръка и отново се зае да кладе огъня.

Джоана остана на място, разтреперана колкото от люлеещите я емоции, толкова и от студа. В безопасност? Да е в безопасност с него! О, кипна тя в безсилен гняв, та той е наистина най-отблъскващият мъж на Божия свят! Да се отнася така с нея! Да говори с такъв долен език за такива лични неща!

Въпреки оскърблението обаче тя почувства някакво слабо задоволство от проявеното пълно равнодушие към женските й прелести. Чистотата на младоженката наистина беше от голямо значение за младоженеца. Той явно беше убеден, че противният му план да я омъжи ще успее, иначе нямаше да се държи така с нея. Но това не означаваше, че е склонна да се съблече пред него. Как ли пък не! Но поне не се чувстваше непосредствено застрашена.

— Не може ли поне да изчакате отвън? — осмели се тя с все още войнствен глас.

Той я изгледа унищожително.

— Не, не може. Но ви уверявам, милейди, че някак ще успея да овладея природата си. Доколко сте облечена — или съблечена — не ме интересува, стига да сте в безопасност и добро здраве.

Джоана едва сдържаше яростта си, когато най-накрая се подчини. Пристъпи със сърдита крачка към леглото и дръпна грубото вълнено одеяло, после с ловки движения направи нещо като параван между високия шкаф и дървеното резе на прозореца. Свряна в тесния ъгъл, набързо съблече окаяните си дрехи и остана само по една тънка ленена риза. Впила тревожен поглед в гърба на Райлън, тя уви одеялото около раменете си и го завърза колкото можа под брадичката. Придържайки с една ръка предната част на импровизираната си наметка, взе роклята с другата ръка и я разстла на високия шкаф, като през цялото време зорко следеше всяко движение на Райлън.

За нейно успокоение — и неоспоримо смущение — той изведнъж се показа напълно равнодушен към нея, защото не я погледна нито веднъж. Без съмнение това се дължеше на тежкия шкаф, който запречваше вратата. Знаеше, че тя не може да избяга; затова не се интересуваше и от действията й.

Не би могла да се заблуждава повече. Докато Райлън седеше на колене пред огнището, удряйки упорито кремъка, за да изкара искра, в ума му се въртеше само едно — че тази буря трябва вече да спре, иначе наистина ще е принуден да излезе от колибата. Младата лейди Джоана беше опърничава мъжкарана, истинска амазонка. Но беше красива и нежна и притежаваше най-забележителните зелени очи, които някога беше виждал. И в тази мокра прилепнала рокля…

Ударът му отиде накриво и вместо желязото удари палеца си с острия кремък.

— Господи, проклет да съм — изруга яростно.

Не заради болката в пръста, а заради друга, много по-пронизителна болка. От която знаеше, че дълго ще се възстановява.