Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (25)

24

Когато Джоана се събуди, Райлън го нямаше. Тя лежа дълго, притихнала под кожената завивка, гледайки познатия каменен таван над главата си. Не беше виждала тези пукнатини цели пет години, но в сивата утринна светлина си ги спомни до една. Таванът на стаичката й — на нейното убежище, както често я бе назовавала — беше груб, недовършен, не като гладките стени и тавани на повечето зали в замъка. Стаичката не беше кой знае какво, но тя предпочиташе да спи тук, а не в откритата зала заедно със слугите или на пода в спалнята на родителите си.

Бавно се протегна, за да разбере доколко са се възстановили мускулите й. Макар че отначало ги почувства втвърдени, постепенно се отпуснаха. Трябваше да благодари на Райлън за това, каза си и се почуди къде ли е той.

От залата на долния етаж се дочуваше глъчка. Някой влачеше масите, за да ги нареди по местата им. След това — пейките. Някакво гърне се удари в плочата над огнището. Чу се хлопване на врата. Но гласовете бяха приглушени и Джоана нямаше нужда да се пита защо. Беше дошъл нов господар. Всички действаха предпазливо, искаха първо да го опознаят. Сурово ли щеше да се държи или любезно? Весел ли щеше да бъде или мрачен? Щяха ли да се страхуват от него или да го обичат?

Джоана се замисли над последния въпрос. Войниците на Райлън като че ли не се страхуваха от своя господар, макар че го уважаваха. Бяха му се смели съвсем открито, когато се върна мокър от разходката си в гората. Разбира се, отношението между войниците беше съвсем различно от това между слугите и господаря им. Но тя не можеше да си го представи като суров заповедник. Ако се държеше приветливо и любезно към хората си, те бързо щяха да го обикнат. В края на краищата, нима самата тя не бе постъпила така, въпреки че бе решила да действа по точно противоположния начин?

Смръщила чело при тази мисъл, Джоана се надигна и седна. Роклята й лежеше спретнато сгъната до нея. Обувките й стояха една до друга в ъгъла, върху тях беше панталонът. Намери край себе си гребен и плитка купа с вода. Нямаше причина да остава в леглото.

Но и докато се обличаше, тя не можеше да не мисли за факта, че Райлън наистина я бе привлякъл в своя лагер. Макар че проявяваше надменността, присъща на ранга му — свидетелство беше нейното отвличане, — въпреки това притежаваше и забележителна способност да бъде мил. Снощи беше мил и проявяваше съчувствие към нея. Прегръщаше я и я успокояваше. Беше облекчил мъката на сърцето й и болката на изтощеното й тяло.

Но най-изненадващото от всичко бе, че сдържа страстта си, макар че никой не би го осъдил сурово, ако не го бе направил.

Джоана се изви наляво, за да върже връзките на роклята си, без да обръща внимание на леката болка във все още напрегнатите мускули. Снощи с радост би го приела в прегръдките си, но той не бе настоял, макар тя да съзнаваше, че го бе направил, за да не утежнява състоянието й. През цялата нощ я бе държал в обятията си и тя бе спала дълбоко, чувствайки се сигурна. Да, сега тя наистина беше на негова страна. Не се страхуваше от съпруга си. Но дали това, което изпитваше към него, беше любов? Между тях имаше желание, разбира се. Но честността я задължаваше да признае, че има и още нещо. Беше се обърнала към него за утеха и той с радост й я беше дал. Ако се обърнеше към него с любов, дали щеше да й даде и това?

Отметна разпуснатата си коса назад, но преди да успее да се съсредоточи върху последния въпрос, от нишата изскочи едно коте и я стресна. За миг двете застинаха, смаяни от неочакваната среща. Джоана преглътна буцата, заседнала в гърлото й, връхлетяна от неприязненото чувство, което винаги бе изпитвала към котките. Котето изглеждаше също толкова смаяно като нея, защото измяука и размаха опашка, сякаш обявяваше, че някакъв чужденец е нахлул в запазеното му пространство.

— Пст! — тупна с крак Джоана и размаха ръце към животинчето. — Махай се оттук… вън оттук…

Но мършавото създание като че напук не обърна никакво внимание на заплахите. Котето презрително се извърна, заоглежда намачканата кожена завивка и изведнъж бясно се хвърли към нея.

Джоана ахна разтревожена, когато животинчето зарови глава под кожите, нагъна ги и ги избута настрана. Размахвайки яростно опашка, то посегна с четирите си лапи, за да сграбчи въображаемия си другар по игра. После замря на място, изправи се и се сви на кълбо, така че се виждаше само муцунката му.

Светлите жълти очи сред сивата муцунка се взираха любопитно в Джоана и тя за миг забрави страха си. Много отдавна едно друго коте беше играло същите игри с нея. И то беше сиво с жълти очи. Но беше много по-малко. Тя потърка нервно китката си и погледна към тънкия бял белег, който носеше от онзи далечен ден.

И сякаш спомнила си къде се намира, Джоана замря в пристъп на страх. Точно над нея беше стаята, където беше умряла майка й… Не, не бе умряла там. Бе умряла вън, когато се бе хвърлила в безводния ров. Но бе подтикната към смъртта в онази стая. Малтретирана и унизена от един жесток съпруг, който искаше от жена си само едно нещо: син.

За миг Джоана се зарадва, че замъкът се бе паднал на нея. Радваше се, че безчувственият й баща в крайна сметка остана измамен. Какво бе спечелил той? Син или дъщеря — макар да бе умрял без деца, — след смъртта му Оксуич щеше да престане да бъде негова грижа. Защо бе решил да унищожи майка й заради това?

Котето направи отчаян скок и се скри в ъгъла. Джоана го изгледа с широко отворени, тревожни очи, но вече, без да изпитва доскорошния страх. Той бе отстъпил пред една неизличима тъга. Каквото трябваше да стане, щеше да стане. Последните няколко седмици й го бяха доказали без никакво съмнение. Само трябваше да издържи още малко в Оксуич. После никога нямаше отново да стъпи тук.

Обърна се, за да излезе, но котето, сякаш усещайки, че публиката му си тръгва, внезапно хукна към стълбите. Джоана се дръпна, още не можеше да преодолее неприязънта си към котките. Но когато животинчето изчезна нагоре по стълбите, вместо да слезе надолу, тя се загледа подире му. Там горе беше стаята на родителите й. Запита се дали сега някой живее в нея.

Разтърси глава, за да проясни мъглявите си мисли. Не я интересуваше кой спи в тази стая. Не я интересуваше абсолютно нищо, свързано с Оксуич. И сякаш за да си го докаже, се запъти надолу с уверена стъпка. Щеше да закуси. Да говори със слугите. После щеше да замине, за да не се върне никога повече.

Дочу съвсем ясно гласа на Райлън сред тихия ромон на гласовете в залата. Няколко души закусваха, други прислужваха и разчистваха. Малка групичка слуги чакаха да говорят с Райлън, който разглеждаше някакви документи на широката маса под трите тесни прозореца на залата. Ивиците светлина падаха под остър ъгъл върху него, докато пишеше по пергамента с едно дълго перо. Яркото слънце за миг проблесна в тъмната му коса и Джоана замря на последното стъпало. Точно тогава той вдигна очи към нея, сякаш я бе очаквал, и се усмихна.

Всички глави се обърнаха да видят какво е променило израза на лицето на новия им господар. И загледаха втренчено, когато разбраха, че това се дължи на дъщерята на стария господар, тяхната нова господарка. Но Джоана не погледна към никого. Очите й останаха впити в Райлън, не можеше да престане да го гледа.

Имаше нещо в усмивката му, нещо, което се пресягаше към нея и я докосваше така, както никога досега не я бяха докосвали. Мислите й от преди малко се върнаха, но докато тогава се беше питала какви са чувствата й към него, сега — в топлото сияние на неговата усмивка — тя вече знаеше. Това, което чувстваше, беше любов. Любов и доверие, и силна жажда, която отиваше далеч отвъд простото физическо желание. Той бе успял да отвори заключената врата към сърцето й и бе влязъл в него. Джоана разбра, че вече никога не може да го извади оттам.

Сякаш прочел мислите й, Райлън стана и остави перото на масата. Сред настъпилата в залата тишина той тръгна право към нея, без да сваля от нея тъмния си, властен поглед.

— Добро утро, скъпа моя съпруга — приветства я той с топъл глас. — Ако си готова, ще те представя на твоите лоялни поданици. После можем заедно да закусим.

Развълнувана от внезапно връхлетелите я нови чувства, осъзнала какво наистина означаваше това, да го обича, Джоана не можеше да откъсне поглед от него. Какъв великолепен мъж беше, помисли тя замаяна. Толкова висок и красив, макар и облечен по обичая си в ненатрапващи се дрехи. Дългата му коса беше събрана отзад, единственото му украшение беше фино орнаментираният колан. Но както винаги, благородното му държание сочеше, че това е мъж, с когото хората трябва да се съобразяват.

Как не бе познала в негово лице своята първа любов тогава, при срещата им в абатството? Как бе могла да не обърне внимание на всичките знаци, които сега виждаше така ясно? Когато осъзна всичко това, сърцето й заби ускорено и в корема й се разля успокояваща топлина. Смутена, наведе очи.

— Това да ли е, или не? — запита той така тихо, че само тя можеше да го чуе.

— О… а… да, да е. Да, ще се срещна с тях.

Пое ръката, която той й предложи и двамата тръгнаха в бавна обиколка из залата. Руменина обагри бузите й, когато положи дланта си върху твърдите мускули на ръката му. Това беше нейният мъж. Тя беше неговата жена.

И го обичаше.

Но още не бяха легнали в брачното си легло. И макар да се опитваше да отпъди тази неуместна в момента мисъл, усилията й не бяха особено успешни.

Движейки се като в мъгла, Джоана поздрави сенешала, главния домакин, шамбелана и готвачите. Освен тях в залата бяха дошли няколко камериерки и кухненски помощнички.

— Овчарите, козарите, млекарките и кожарят си вършат работата. Колкото до стражите, Кел заедно с капитана на Оксуич оглежда отбраната на замъка — обясни Райлън, когато обиколиха залата. — Тъй като днес заминаваме, ще отложим срещата с тях. — И той я погледна въпросително, сякаш мислеше, че тя ще се възпротиви.

В действителност в последните няколко минути Джоана беше забравила колко много мрази Оксуич. Вървеше до мъжа, когото обичаше, и това ново откритие обагряше всичките й мисли. Освен това познаваше много от тези лица. Те я гледаха усмихнати, радваха се, че имат господар и господарка, на които да служат. Бяха настроени приятелски и Джоана любезно им отговаряше. Но споменът се върна и старият ужас възкръсна. Не можеха да започнат брачния си живот, преди да напуснат това ненавистно място. Едва тогава можеше безрезервно да отдаде любовта си. — И тя изрече с нова смелост:

— Не е необходимо да закусваш с мене. Знам, че имаш работа тук. Ще се погрижа за всичко и ще се приготвя за тръгване. — Думите й бяха сдържани и премерени. Но в този момент самообладанието й измени. — Не се бави — замоли го тя, взирайки се в тъмните му очи.

Той стисна ръката й, за да успокои страховете, които Джоана не можеше да прикрие.

— Трябва да приема клетва за вярност и да разреша някои юридически спорове. Ако се погрижиш за провизиите, ще тръгнем малко след пладне.

Джоана се утеши с това обещание. Но когато сутрешните часове се изнизаха и тя свърши възложената й задача, се усети непреодолимо привлечена към стълбите и към стаята на горния етаж.

Котето бе изчезнало там горе, сети се тя. Не искаше никакви котки в стаята на майка си. Но въпреки че се разхождаше неспокойно из залата, поглеждайки често към стълбите, не можеше да се застави да тръгне към тях. Когато Райлън излезе от залата — трябваше да бъде съдия в спора между двама селяни, кучето на единия беше нахапало кравата на другия. — Джоана закърши ръце объркана. Тогава чу пронизителен вой и в залата без никакво предупреждение се втурнаха две котки, последвани от една разтревожена слугиня.

— Ох, проклети създания! Дяволски изчадия! — размаха метла подир тях девойката, но когато съзря Джоана, едва не я изпусна.

— О, милейди, съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, обаче…

— Почакай! — спря я Джоана, преди да беше излязла от залата. — Почакай. Има ли… — и махна натам, където се бяха изгубили двете котки. — Има ли много котки тук?

Прислужницата се изправи от неумелия си реверанс.

— О, да, милейди. А пък плъхове и мишки не можеш и със свещ да намериш. Но пък котките са същинска напаст.

— Защо са толкова много?

— О, заради лейди Мъртис. Тя обичаше навсякъде да има котки. Който стореше нещо на котка, си патеше от нея.

— Има ли… — Джоана се поколеба, опитвайки се без успех да пренебрегне несъзнателния си подтик. — Има ли тук една стара котка? В сиво и бяло. С големи жълтеникави очи?

— Мъжка ли?

— Не, не котарак.

— Ами, тук има страшно много котки. И повечето са сиви. Но има една сиво-бяла и много стара, Мину.

— Лейди Мину? — прошепна Джоана.

— Да… много е стара и докачлива, но някога, много отдавна беше котето на малката господарка. Готвачката казва, че я гледала като бебе, все й пеела… О! — Прислужницата разшири очи, когато си спомни коя е всъщност Джоана. — Тя беше ваша, нали?

Джоана не отговори. Само се обърна и погледна към стълбите. Прислужницата пристъпи от крак на крак в настъпилата неловка тишина.

— Ако я търсите, най-вероятно ще е горе.

Джоана кимна и си пое накъсано дъх. Чу как жената й обяснява, че трябвало сега да иде да помете павирания преден двор, но думите прелитаха покрай ушите й. Сякаш някаква ледена ръка я дърпаше нагоре, тя потръпна, после пристъпи към стълбите.

Та това е просто една стая, каза си Джоана. И нищо друго, освен една стара котка. Но на драго сърце би направила всичко, стига да не става нужда да се качва по тези стълби. Само че нещо по-силно от нея я подтикна натам.

Когато накрая застана пред полуотворената врата, отначало само надникна вътре. Леглото беше същото, същият беше и сандъкът. Но завесите около леглото бяха нови, на пода имаше друг килим. Не можеше да види цялата стая, затова си придаде смелост, отвори широко вратата и влезе вътре.

Слънцето се беше вдигнало високо, така че в стаята влизаше много малко светлина. Но един лъч падаше на широката скамейка под прозореца и точно там лежеше една котка. Беше прибрала предните лапи пред себе си, отпуснала глава върху тях и сякаш спеше. Но очите й бяха отворени. Неподвижният й поглед беше закован в жената, застанала на вратата.

В сърцето на Джоана нахлуха противоречиви чувства. Страхът я хвана за гърлото и в същото време усети прилив на неизмерима тъга. Непосилно беше и усещането, че е намерила един приятел, загубен толкова отдавна, че го беше забравила. Но сега си спомни всичко и заедно със спомена нахлу порой от непоносими чувства. Тъгата от ужасната загуба, горчивата самота на изоставеното дете, и най-лошото, годините, през които бе държала любовта заключена в сърцето си. Нямаше кого да обича — нито майка, нито баща. И болката от това сподавяно желание да обича някого и да бъде обичана я накара да се строполи на колене.

Когато Джоана се отпусна на пода, котката трепна, но не отмести поглед. Тихи сълзи се стичаха по лицето на Джоана — бурният изблик на всичко, което така дълго бе спотайвала в себе си. И тогава тя си спомни детската песничка, която бе пяла преди толкова много години, приспивайки любимото си животинче.

Запя, но след един-два стиха пеенето премина в хлипане, тя изтри сълзите с кокалчетата на свитите си юмруци, без да отмества замъгления си поглед от остарялата котка. Животното стана и се изви на дъга. После, все така предпазливо, скочи от скамейката и се приближи към Джоана.

Тя отново запя с едва чут глас, но спря, когато котката застана пред нея. Седеше на пода, стиснала ръце в скута си, със сключени пръсти, отпусна ги и много бавно протегна едната към животното. Старата котка подуши ръката й, а после, сякаш изразявайки одобрението си, извърна глава и се отърка в пръстите й.

Само това трябваше, за да съкруши последните остатъци от сдържаността на Джоана. Горещи сълзи потекоха от очите й, тя протегна ръце към старата си коткай започна нежно да я гали.

— Лейди Мину, Лейди Мину — прошепна съкрушено през сълзи. — Как можа тя да направи това? Как можа да ме остави?

Потънала в собственото си нещастие, Джоана не осъзна, че Райлън бе влязъл в стаята. Ръцете й стискаха мъркащата котка, лицето й бе заровено в топлата лъскава козина.

— О, Лейди Мину…

Тогава ръцете на Райлън нежно погалиха раменете й и тя почувства как устните му докосват косата й.

— Не плачи, Джоана. — Той коленичи зад нея и я притисна към здравите си гърди, прегръщайки я точно така, както тя беше прегърнала старата си котка. — Не мога да те гледам да плачеш.

Тя се извърна леко и Лейди Мину скочи от скута й. Но сега Джоана имаше още някой, който да я утеши — някой, който не бе свързан с нещастното й минало, а й обещаваше по-добро бъдеще.

— Няма нужда да говориш за това — прошепна Райлън, обхващайки лицето й, докато я притискаше нежно до сърцето си. — Ще заминем оттук и никога вече няма да се наложи да мислиш за това…

Но вратата на сълзите вече беше широко отворена. И те продължиха да текат, също както и думите; и огромната болка, която беше таила толкова дълго.

— Защо тя ме изостави? — хълцаше Джоана на гърдите му. — Защо трябваше така жестоко да постъпи със себе си?

Тя усети как ръцете на Райлън я прегръщат още по-здраво, почувства как устните му докосват отново косата й.

— Няма как да разберем какво се е случило между родителите ти, любов моя. Най-добре е това да остане в миналото.

Джоана, задъхана, затърси думи.

— Той… той я изнасили. — Преглътна мъчително и потрепери от спомена. — Винаги е искал… искаше син. А получи само мене.

— Господи — промърмори Райлън. После я накара да обърне лице към него. — Не се бой от такова нещо с мене, Джоана. Аз те искам, но само ако ти си съгласна. И ще се радвам на дъщери точно толкова, колкото и на синове.

Впи поглед в очите й, тя потръпна от силата на неговите чувства и това й даде смелост да продължи.

— Той спомена името на друг мъж. Не си спомням точно, но този мъж бил умрял. — Един стон заседна в гърлото й. — Тогава, след като той си тръгна… — Гласът й секна, очите й се стрелнаха към прозореца. — След като той излезе, тя скочи.

Остана неподвижна, а в главата й нахлуваха всички детайли от онзи ужасен ден. Небето тогава беше виолетово-розово. Викът на отлитащите гмурци звънеше в ушите й. Но майка й бе скочила в абсолютна тишина.

Тогава Райлън извърна лицето й от прозореца и я накара да го погледне.

— Сега аз съм тук, Джоана, при тебе. Миналото е… — Той поклати глава, търсейки думите. — То е минало. Свършило е. Сега имаме само нашето бъдеще. И ти обещавам, любов моя… Обещавам ти… Ще го направя хубаво за тебе…

Думите му заглъхнаха внезапно, когато ръцете й обхванаха лицето му и го привлякоха към устните й. Чувствата й бяха твърде бурни, за да ги изрази с думи, извънредно разбунени от пламенната му клетва, за да им отговори по друг начин. Тя се вкопчи в него и в неговото обещание, затърси устата му, отдавайки му се изцяло.

Намирайки у Райлън подкрепата, за която тъй дълго бе копняла, Джоана не преставаше да го целува. Бе зажадняла за допира му, но това беше нещо повече от физическа потребност. Сърцето й се стремеше към него. Душата й жадуваше за него. Това беше едни болезнен копнеж, така насъщен, както и нуждата да диша. Вече не можеше да се преструва или да скрива чувствата си.

Устата му се откъсна от нейната и двамата жадно поеха въздух.

— Джоана? — Тонът му беше едновременно въпросителен и смутен.

Тя отговори, обсипвайки с трескави целувки шията му и слезе по-надолу, към ямката между ключиците. Държеше здраво яката на туниката му, сякаш за да бъде възможно най-близо до него. Имаше нужда от любовта му и заради изгарящото си тяло, и заради кървящото си сърце. Можеше ли той да й даде тази двойна утеха?

Тогава Райлън я пое в обятията си и тя получи своя отговор.

— Да, сладко мое тъжно момиче. Бих направил всичко, за да видя усмивка на лицето ти. Нека те отведа от това място.

— Не, още не. — Джоана се вгледа в потъмнелите му очи. В лицето, което бе обикнала въпреки страха си от това. — Възможно ли е… Можеш ли… можеш ли да ме обичаш?

Той вдигна учудено вежда, притискайки я още по-силно в прегръдките си.

— Божичко! Та аз умирам от нетърпение да се любя с тебе. Но помислих…

Джоана поклати глава и очите й се изпълниха със съмнение. Но го превъзмогна.

— Можеш ли да ме обичаш… в сърцето си? Както аз те обичам? — довърши тя с нисък глас, който трепереше от скрити чувства.

Той впи пламнал поглед в очите й, изпълнени с толкова много и така противоречиви чувства, че не можеше да им даде име. После се усмихна и силно я прегърна.

— Мислех, че знаеш. Аз… — Поклати глава и се засмя. После я отдалечи малко от себе си и лицата им се изравниха. — Отказах се от истинско кралство, Джоана, за да те имам. Това не ти ли говори какви са чувствата ми?

Тя го загледа с блестящи от сълзи очи. Но този път се осмели да повярва, че това са сълзи от щастие.

— Аз… аз… исках да чуя думите.

Лицето му стана сериозно. Двамата все още бяха коленичили на пода, но не обръщаха внимание на нищо. Той отметна косата от лицето й и изтри една сълза с върха на палеца си.

— Обичам те, Джоана. Искам те за съпруга. За цял живот. — И се усмихна едва-едва. — Ще ми кажеш ли отново тези думи?

Джоана усети сърцето си да бие в неравен ритъм високо горе в гърлото й, устата й като че ли не беше способна да отрони и дума. Но когато сиянието в очите й се превърна в жарава, тя най-накрая успя да се овладее.

— Обичам те — прошепна тя, изпълнена до краен предел с чудото, което я възнасяше в облак от щастие.

— И аз те обичам — отвърна Райлън, обхождайки лицето й с очи. — Обичам да изпълвам ръцете си с твоята коса — продължи той, въплъщавайки думите си в действия. — Обичам златистото сияние в зелените ти очи и начина, по който свиваш вежди, когато се каниш да спориш за нещо с мене.

— Сега не споря — каза тя, подръпвайки туниката му, докато по лицето й се разливаше усмивка.

— Не.

Изведнъж въздухът около тях сякаш затрептя от напиращите им чувства. Тя бе изпълнена с любов и в същото време изгаряше от желание. Райлън също бе пометен от този мощен прилив, защото изведнъж стана и я издърпа да се изправи. С една ръка затвори вратата. И я грабна на ръце.

— Не мога да чакам, Джоана. Нито минута повече.

Тя обви шията му с ръце и се притисна към него.

— И аз не мога.

От отворения прозорец долитаха птичи гласове. Но външният свят вече нямаше никакво значение за двамата в стаята. Джоана знаеше само едно — че съпругът й я обича и че сега ще се люби с нея. Колан, рокля, риза, чорапи — дрехите й отлитаха от тялото й и падаха в далечните ъгли на стаята върху неговите дрехи. Той се отпусна до нея на високото легло в цялата си мъжествена красота. Изскърцването на леглото събуди у нея неясни спомени за сурови думи и плач на жена, но те почти мигновено потънаха някъде. Когато Райлън легна върху нея и я покри с цялото си тяло, тя вече не помнеше нищо, усещаше само него и огъня, който той пробуждаше у нея. Но този път това беше огън и в слабините, и в сърцето й. И когато Райлън я целуна, двата огъня се сляха във всепоглъщаща клада.

— Обичам те, Джоана — прошепна той сред неспирни целувки. — Обичам очите ти. — Целуна нежно всеки клепач. — Кожата ти. — Близна полека бузата й. — Ушите ти. — Езикът му обходи извивките им с невероятно еротични докосвания.

— И устните ти — прошепна накрая, когато срещна търсещите й целувки.

Толкова корав мъж, а с такива меки, чувствени устни, помисли Джоана, разтапяйки се под търсещите му ласки.

— И аз обичам устата ти — успя да отговори тя, докато той оставяше горещи следи по чувствителната й долна устна. — И други места.

Тя спусна ръце по врата му и надолу по гърба. Накара го да изтръпне в предусещане и се усмихна срещу устните му.

— Обичам, когато ме докосваш — прошепна той пресипнало, докато едната й ръка се плъзгаше леко надолу по гръбнака му.

Джоана отвори очи, за да срещне възпламенения му от страст поглед.

— Къде? Къде искаш да те докосвам? Тук?

Тя спусна двете си ръце по мускулите на гърба му до мястото, където започваше талията му. В отговор той яростно притисна устни в нейните, пъхвайки езика си дълбоко в устата й, без да престава да дразни вътрешната повърхност на устните й и езика й, докато тя не избухна в пламъци. Пръстите й се заровиха в плътта му и когато целувката му най-накрая свърши, тя бе останала без дъх.

Успехът на начинанието я накара да се одързости още повече.

— А по-хубаво ли е, ако те докосна тук? — прошепна тя, когато плъзна длани по-надолу, по твърдите мускули на седалището му.

Веднага получи отговор от силния тласък на слабините му, които се прилепиха към нейните. Набъбналата му мъжественост изгаряше голата кожа на корема й, докато той се плъзгаше над нея в отчаян ритъм. Тя чувстваше снопчетата мускули под дланите си. И без да мисли, в подсъзнателен тласък, се надигна към него.

— Господи, проклет да съм — избъбри той пресипнало. — Ти си играеш с огъня, красива моя малка гълъбице. И със сигурност ще се изгориш. — И тогава, с внезапно движение той хвана двете й ръце в своите и ги вдигна над главата й. — Сега ще видим кой кого ще изгори.

Задържа ръцете й с едната си ръка. С другата отмахна косата от лицето й, без да престава да се взира напрегнато в очите й.

— Искам да прогоря моя белег в тебе — прошепна той, шеговитият тон бе изчезнал. — Да разпаля сърцето ти така, че да няма съмнение на кого принадлежи.

— Ти вече го направи. — И в яснозелените й очи блеснаха нови сълзи.

— Наистина ли? — Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва. — Но аз се държах напълно погрешно с тебе. Още от самото начало сгреших. Подценявах те. Не те разбирах.

Джоана се вгледа в смутеното му лице и почувства всепоглъщащ прилив на любов към него. Освободи едната си ръка и нежно обхвана бузата му.

— Докато ме обичаш… — Гласът й секна, сякаш чувствата заседнаха в гърлото й, тя с усилие преглътна напиращите сълзи и поде отново: — Докато ме обичаш, нищо друго няма значение.

Той обърна глава и целуна нежно дланта й. После вдигна очи към нейните със съвършено сериозен израз.

— Накарах те да дойдеш тук, като знаех колко мразиш това място.

— Сега това е минало. Аз… — Джоана се вслуша в сърцето си, искаше да бъде сигурна. Почти не можеше да повярва, че е възможно, след всичкото това време. — Вече не го мразя — призна тя с учуден глас. После се засмя, усещайки се наистина свободна за първи път от толкова много години. — Това място… всяко място… носи облика на онези, които го обитават. Ако моята любов живее тук, в Оксуич, тогава трябва да обичам и самия Оксуич.

Тя се взря в любимия си съпруг и в очите й той прочете радостта на сърцето й.

— Ако ти си тук, Райлън, и аз бих искала да бъда тук, вместо, където и да е другаде на земята.

След тези думи не остана нищо друго, освен нежните въздишки и бързите ахвания на страстните им прегръдки. Той плени устните й с устрем, който я изплаши само защото силата на реакцията й бе неочаквана и за самата нея. Езикът му се пъхна дълбоко в устата й, твърд и властен, и я притисна към леглото.

Но Джоана вече се рееше в трескавата страст, която избухна помежду им. Краката й се разтвориха, за да пропуснат твърдото му бедро да се плъзне между тях и да се притисне в отчаян копнеж към нейната гореща сърцевина. Беше невероятно възбудена. Давеше се в желание. Потъваше в невъобразимо сладостно усещане.

Когато той най-накрая откъсна устата си от нейната, тя се вкопчи трескаво в него. Но той решително се спусна надолу по хлъзгавото й от пот тяло и космите на гърдите му разпалиха нов огън в изострената чувствителност на плътта й. Тя се хвана за ръцете му, чувствайки напрежението в мускулите, докато той се плъзгаше надолу.

Райлън спря при гърдите й, обхващайки ги в коравите си длани, и зърната й щръкнаха възбудени, подобни на малки твърди цветни пъпки. Тогава той ги облиза едно по едно — бавно, мъчително. Тя се изви на дъга, отлепяйки гръб от леглото, почти без да осъзнава действията си, искаше да го накара да ги поеме в уста. Но проявата на възбудата й го накара само да се усмихне. Той духна леко върху всяко зърно, после се усмихна по-широко, когато те още повече се втвърдиха.

— От тебе нямаше да стане никаква монахиня — измърмори той, срещайки възпламенения й поглед. — Разбрах го още от самото начало. — Наведе се, за да целуне зърната й, подръпвайки леко всяко щръкнало връхче, докато Джоана не започна да пъшка в отчаяно желание. — Бях прав, нали?

Тя облиза пресъхналите си устни и отърка хълбоците си в него, търсейки облекчение.

— Отговори ми, сладка моя неустоима женичке. Бях прав за тебе, нали?

Джоана преглътна мъчително, не успяваше да мисли, а още по-малко да му даде що-годе свързан отговор.

— Да, да. О, Райлън, моля те…

— Кажи го заради мене, любов моя. Бих искал да чуя думите от устата ти.

— Беше прав — изпъшка тя. После пъхна едната си ръка при плоските му мъжки зърна и потърка влажната кожа. Когато той със съскане си пое дъх, тя отвори очи. — Беше прав. Щях да бъда много лоша монахиня. — Тя изстена, когато той прокара палци по връхчетата на гърдите й. — Беше прав и можеш… можеш да ми го припомняш… всеки път, когато поискаш.

Райлън изстена и сниши уста към гърдите й, които държеше пред себе си. Целуна и погали първо едната, после другата, като ги засмукваше силно, а после ги галеше с нежни, въздушни близвания.

Джоана извика, сякаш бе усетила болка. Но не болка обзе цялото й същество. Не, не беше болка. Той засмука настръхналите й зърна, докато не се овлажниха целите, после се дръпна, за да погледне лицето й. Джоана бе изпаднала в спазмите на най-прелестната агония. Той започна леко да усуква зърната й между палеца и показалеца си, докато тя се гърчеше под него.

— Ела в мене — замоли го тя, мятайки диво глава. Краката й се увиха около кръста му и настоятелно го притиснаха към тялото й. — Господи, Райлън, хайде. Хайде!

— Не подобава на съпруга да се подчинява на исканията на съпругата си — отвърна той, едва изричайки задъхано думите. — Не, аз изисквам, а ти се подчиняваш. — Отново сведе глава, за да целуне и да засмуче всяка от пламналите й гърди. — И ще бъда много взискателен към тебе, съпруго. Ах, по дяволите…

Прекъсна, сякаш самообладанието започваше да му се изплъзва.

Плъзна се надолу с рязък стон, полагайки огнени целувки по ребрата й, във вдлъбнатинката на пъпа и по-надолу, по пламтящата кожа на корема й. Ръката на Джоана не спираше да броди по лепнещите му от пот рамене, нагоре по врата и в косата, докато устата му оставяше горяща следа по пътя си към мястото, където се съединяваха бедрата й.

Когато той разтвори краката й, тя изстена в безпомощно предусещане, треперейки пред страстта, която я държеше в неговата власт. Тогава устните му намериха туптящия извор на цялото й мъчение и тя едва не избухна.

— Не, не — изстена Джоана, уплашена и в същото време нетърпелива. После заби пети в леглото, когато тънките нишки на самообладанието й започнаха да се късат. — Ох, Райлън…

Помете я вълната на безумния екстаз, която вече бе изпитвала. Като ужасна, възхитителна буря тя се стовари върху нея. Като Северно море, което залива някой малък остров.

В мига, когато тя изведнъж се напрегна и изкрещя, той слезе с подлудяващите си целувки още по-надолу изпълвайки я така, както тя копнееше да бъде изпълнена, удължавайки сладката агония на задоволяването й.

Когато треперенето й престана — когато тя се отпусна на пухения дюшек, почти припаднала. — Райлън се надигна над нея. Макар и отпаднала от разтърсващите му ласки, Джоана отвори очи, за да погълне разкошната гледка, която представляваше той. Мощното му мускулесто тяло блестеше като бронзово, окъпано от пот. Широки рамене, широки гърди, които се стесняваха към стегнатата тънка талия. Гордо изправената му мъжественост, издигаща се сред гнездото от тъмни косми, настояваше властно за нейното внимание.

Това е моят мъж, помисли тя, потръпвайки от гордост и сладостно предчувствие. Беше я взел за съпруга, макар че друга беше предназначена за него. Но той беше пожелал нея. Едва сега тя можа да признае колко много го беше искала. И още го искаше.

Усмивка раздвижи устните на Джоана, любовта я изпълни така мощно, че тя едва не се разпадна.

— Ела при мене, любов моя. — Вдиша подканващо ръце и напрегнатите й очи срещнаха жадния му поглед. — Обичам те.

Но това беше нещо повече от любов, осъзна тя, когато той се притисна до нея. Пръстите й се плъзнаха по ръцете му. Устните им се срещнаха в неизразимо сладка целувка. Съжаление и надежда, копнеж и любов и още много имаше в тази целувка. И когато той навлезе в нея, изпълвайки я изцяло с любовта си и с обещанието за тяхното бъдеще, Джоана го привлече надолу, по-дълбоко и по-близо от преди, пое го в сърцето си, за да остане там завинаги. Той започна да се движи с бавни, но възбуждащи тласъци, ускорявайки ритъма, за да достигне до съвършената хармония между тяло, душа и сърце. Джоана посрещаше тласъците му, притискай си към него в разкошно отдаване. Привлече лицето му надолу към себе си, за да го целуне още веднъж.

Езикът му полека обходи извивката на полуразтворените й устни.

— Има нещо страшно възбуждащо в това, да те целувам, когато се усмихваш, сладка моя.

Лек смях — чиста, непомрачена от нищо радост — избликна на устните й, после тя изстена в наслада, когато той я погали изключително възбуждащо.

— Щастието е толкова възбуждащо — отвърна тя, почти останала без дъх, описвайки кръгове около устните му с върха на езика си. — Щастието и любовта.

— Искам да те ощастливя, Джоана. Сега и завинаги. — Той спря, замирайки дълбоко в нея.

Когато видя сериозността, изписана по лицето му, чувствата се надигнаха като буца в гърлото й.

— Ти го правиш, Райлън. Повече, отколкото съзнаваш. — После тя спусна ръка надолу по извивката на здравите му хълбоци. — Дай ми всичко от себе си, моя единствена, истинска любов. И аз ще ти дам всичко.

Мисълта за дете — нейно и негово — изпълни с радостни сълзи очите й.

— Ще ти дам дори повече.