Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (20)

19

Когато влезе в стаята си, Джоана напълно се владееше. Беше решена да не позволява на Райлън Кемп и порочните му целувки да я отклонят от целта й. Но когато затвори вратата и се обърна с лице към Мерилин, остана смаяна от блажения израз, с който я посрещна приятелката й.

— Той наистина е забележителен, нали? Толкова различен от всички мъже в двора. Мил. Любезен. — Мерилин въздъхна със задоволство. Но след миг блясъкът в очите й помръкна. — О, само да ми беше поискал ръката веднага. Баща ми сигурно щеше да погледне благосклонно на молбата му. Но сега той не може да каже нищо. О, Джоана, защо Ивън не каза по-рано?

— Защото е приятел на Райлън и е знаел за годежа много преди ти да разбереш — отвърна Джоана и приседна на леглото си.

Знаеше, че тонът й е ненужно строг, но нищо не можеше да направи. Блаженото изражение на Мерилин бе събудило най-ужасни чувства на завист в гърдите й. Защо не можеше и тя да бъде обичана така, както Мерилин — от мъж, който я обича така, както тя го обича?

Но Ивън Торндайк беше рядкост, не беше като другите надменни мъже, които бе имала нещастието да познава. Първо баща й. После крал Джон и безсърдечният лорд Блекстън. Само ако можеше да хареса Ивън… Защо трябваше да бъде привлечена от Райлън Кемп? Въздъхна и се отпусна по гръб.

— Прости ми, че избухнах, Мерилин. Но току-що… току-що разговарях с твоя годеник.

— С лорд Блекстън? — Мерилин пребледня и седна на тапицираната с кожа табуретка.

— Точно с него. Когато си тръгнах, той и Ивън си разменяха остри думи.

— За… за мене ли?

Джоана кимна бавно и една коварна мисъл се промъкна в ума й. Много лошо щеше да бъде от нейна страна съзнателно да подведе Мерилин, опита се да си внуши тя. Но ако постигнеше желаната цел, Мерилин наистина щеше да бъде щастлива. А ако не успееше… да, дори ако не успееше, никой нямаше да пострада. Внезапно решена, тя се надигна и седна.

— Ивън беше сърдит на Райлън.

— Не трябваше да говоря с него за годежа. О, но той каза, че вече е знаел. Затова не искал да се сближава с мене. — По лицето на Мерилин премина облак от смущение. — Но щом като вече е знаел всичко, тогава защо се е разгневил на лорд Блекстън едва сега?

Джоана се усмихна на Мерилин — сърдечна усмивка, едва-едва обагрена от тъга.

— Ядосал се е, защото ти си нещастна. Последвал те е тук, за да те успокои… — Тя замълча и нарочно огледа внимателно Мерилин. — И как точно те успокои? — запита, вдигайки вежди.

Червенината, която нахлу в лицето на Мерилин, бе много по-красноречива от обърканите й думи.

— Той… той ми помогна да спра да плача. Аз… ами… лицето ми беше цялото мокро. Ние… ние си поговорихме малко…

— Само си поговорихте? И нищо друго? — вметна Джоана, опитвайки се да запази сериозно изражение.

— Ние… той… тоест, аз… да, позволих му да ме прегърне. Не биваше да го допускам, знам. Но… нали разбираш…

— И тогава той те целуна? — запита меко Джоана.

Мерилин прехапа устни и се взря в нея с разширени очи.

Преглътна мъчително и кимна едва забележимо. Този път Джоана не можа да сдържи усмивката си.

— И беше много хубава целувка, нали?

Мерилин отново кимна.

— Беше нежна и много… много вълнуваща — призна тя с трептящ от учудване глас. — Той беше толкова мил и нежен, Джоана. Сякаш бях в небесата. Наистина като в рая. Мисля, че бих могла да припадна от наслада.

Да, това чувство й беше добре познато, помисли Джоана, когато си спомни чувството на опиянение и разтапяне, което Райлън толкова лесно бе пробудил в нея. Но след миг се стегна, за да продължи с изпълнението на хитро замисления си план.

— Може да си се почувствала като в рая, Мерилин. Но си сгодена за друг. В очите на църквата това, което си направила, изисква да се покаеш. Ако трябва да превъзмогнеш тези чувства към мъж, който няма да имаш, тогава трябва да измолиш прошка.

Унилото изражение на Мерилин без малко щеше да пречупи решимостта на Джоана. Последното, което би направила спрямо Мерилин, беше да я укорява, но ако годежът й с Райлън трябваше да бъде разтрогнат, тя беше принудена да се възползва от всяко обстоятелство, което й се предлагаше.

— Може би ще трябва да отидем в параклиса и да се помолим. Не — направи тя ефектна пауза. — Не, мисля, че катедралата е по-подходяща.

Мерилин не каза нито дума по време на дългия път до катедралата. Джоана се озърна, надявайки се да открие единствения мъж, който най-добре можеше да подпомогне плановете й. За нейно огромно облекчение бенедиктинските монаси тъкмо се оттегляха, след като бяха отслужили следобеднята. Епископ Ференди и антуражът му още бяха в абсидата, когато двете жени тихо влязоха в слабо осветения централен кораб на катедралата.

— Една дума, лорд епископе — изрече с приглушен глас Джоана, отправяйки се към охранения епископ. — Ако ви е угодно — добави тя със сведена глава, когато той се обърна и я погледна.

— А, нашата малка монахиня — пошегува се той със снизходителен тон. — Питах се кога ли ще ме потърсите. Готова сте да изповядате греховете си, нали, скъпа? Готова сте да се покаете за дръзките си думи и непочтителното си държание?

Джоана употреби всичките сили на волята си, за да кимне покорно. Но тя искаше епископът да изслуша не нейната изповед, а тази на Мерилин. Беше повече от сигурна, че тщеславният дъртак веднага ще изтича при кралската двойка, ако научи от изповедта на Мерилин името на мъжа, за когото тя е предназначена да се омъжи. Колкото до нея самата, Джоана не искаше да изповядва нито един от многото си грехове пред епископ Ференди. Най-малко пък тези, свързани с Райлън Кемп. Може би при някой друг, по-благочестив свещеник, но дори тогава едва ли би могла да се изповяда и да моли за опрощение, като не знаеше дали наистина се разкайва. Изпаднала за миг в отчаяние, тя погледна към Мерилин.

— Може би Мерилин трябва да започне първа. Аз… имам нужда да се съсредоточа — И тя се усмихна тъжно. — Със сигурност ме разбирате.

— Естествено, че ви разбирам, дете мое. Наистина ви разбирам. Много добре тогава. Вие първа, Мерилин. — Той отпрати с жест неколцината монаси, които още се навъртаха около него, после я насочи към закритата с червена завеса изповедалня, прилепена до масивната каменна стена.

Мерилин хвърли последен, изпълнен с тъга поглед към Джоана, преди на свой ред да изчезне зад завесите от дамаска в отделението, отредено за изповядващите се.

Когато Мерилин излезе от изповедалнята, беше видимо бледа и доста разстроена. Без да погледне към Джоана, тя веднага се отправи към една ниша, където имаше олтар на света Етълдрида, коленичи и със сведена глава започна да се моли.

Джоана нерешително тръгна към изповедалнята. Хрумна й, че откакто беше напуснала „Света Тереза“, бе отделяла за молитви много по-малко време, отколкото имаше обичай. Със сигурност сега щеше да приеме без огорчение покаянието, което епископът несъмнено щеше да й наложи. Но усещаше, че не е точно така. Дори когато коленичи на твърдия каменен под зад завесата, усети, че надутият глупак, който седеше като съдник зад резбованата решетка, я дразни. Макар да си напомни, че Господ я съди — че епископ Ференди е само слуга на небесния Господар, — не можеше да не постави под въпрос Неговия избор на служители. Сестра Едит със сигурност беше доста по-подходяща да предава волята на Бога, отколкото този самомнителен, самонадеян глупак.

— Благословете, ме, отче, защото съгреших — започна тя добре познатата задължителна молитва, предшестваща изповедта.

Изповяда, че е неблагодарна и нетърпелива. Избухлива и много своенравна.

Страдаше от тези недостатъци, откакто се помнеше. Подозираше и че ще страда от тях до края на живота си. Но епископ Ференди не я слушаше с особено внимание, докато тя продължаваше да изрежда греховете си. Не му спомена за скорошните си грехове — за порочните мисли, които често я спохождаха, за греховните усещания, които се бореше да потиска, но за които тайно копнееше. Вместо това тя се закле в мълчалива молитва да поправи поведението си и да изпълни два пъти покаянието, което той щеше да й наложи. И през цялото време се питаше какво ли му е казала Мерилин.

Когато Джоана привърши изповедта си, в катедралата беше тихо. Коленете я боляха, студът, излъчван от каменните стени, я караше непрекъснато да трепери. Епископ Ференди отдавна си беше тръгнал, развявайки дългите, богато украсени поли на дрехата си. Сега Джоана и Мерилин бяха останали сами в слабо осветената тишина на катедралата и Мерилин още се молеше. Потискайки нетърпението си, доколкото можеше, Джоана зачака с известна нервност приятелката й да привърши с молитвите.

— Епископът доста дълго те държа — забеляза тя небрежно, когато двете с Мерилин най-накрая се отправиха към квадратната кула, приютила кралицата и нейните дами.

— Имах много неща да изповядвам, както добре знаеш — промълви безутешно Мерилин.

Продължиха пътя си, без да продумат и дума повече, макар Джоана да изгаряше от нетърпение да разбере какво бе признала приятелката й пред епископа.

Когато влязоха в дневната, другите жени впериха любопитни погледи в Мерилин. Но като видяха, че тя едва отговаря на прозрачните намеци във въпросите им, скоро загубиха интерес. Изабел я нямаше, но след малко и тя влезе. С царствено махване на ръка нареди на всички жени да излязат от залата. Докато придворните покорно бързаха към вратата, твърдият й поглед се спря върху Мерилин и Джоана веднага разбра, че планът й е влязъл в действие.

— Мога ли да поговоря с вас, лейди Мерилин? — Макар думите да бяха изречени като въпрос, тонът на кралицата без съмнение подсказваше, че това е заповед. — Останалите можете да се занимавате със своите работи. Няма да имам нужда от вас, докато не бие камбаната за вечеря.

Принудена да излезе, Джоана обаче не забърза. Част от нея гореше от нетърпение да узнае как малкият й заговор така лесно е проработил. Епископът като последният клеветник бе побързал да изтича при краля и кралицата, за да сподели с тях тайната на изповедта. Джоана почти съжаляваше, че така лесно го бе разгадала, защото сега трябваше да се тревожи за възможните последици от всичко това. Ами ако кралят задържи Мерилин като заложница? Ако я накара да се омъжи не за Ивън, а за някакъв наистина неприятен мъж? За човек, дори по-неприемлив от Райлън Кемп? Райлън поне беше красив и добре сложен и Мерилин нямаше да понася физически страдания от него.

Но Мерилин се страхуваше от Райлън и се ужасяваше от евентуалния съюз с него. Това със сигурност беше за добро. Но имаше и много несигурни неща, на първо място — непостоянната натура на краля.

Надеждите и страховете раздираха Джоана. Минутите се превърнаха в часове, тя едва издържаше на напрежението. Изруга полугласно, за което знаеше, че после трябва да се покае, и се затича по засводения коридор, навън, към слабата светлина на следобедното слънце. Сега не можеше да направи нищо, защото Мерилин говореше с кралицата. Но можеше да потърси.

Ивън Торндайк. Той беше спокоен и уравновесен, а можеше и да знае нещо. А пък това го засягаше отблизо.

Джоана намери Ивън седнал на стената над остатъка от защитния ров, който някога бе обграждал абатството. Беше така потънал в мисли, че вдигна очи едва когато тя застана пред него и едно камъче се отрони под краката й.

— Лейди Джоана? — Изправи се със загрижено лице. — Какво ви води насам?

Взирайки се в мрачно замислените му очи, Джоана усети, че е на прав път.

— Става нещо, което трябва да знаете — започна тя без никакво предисловие. — Смятам, че кралицата е дочула за годежния договор на Мерилин. Сега я разпитва. Не знам какво ще направи кралят, но съм сигурна, че няма да позволи този брак да се осъществи.

Погледът на Ивън стана напрегнат. Но й се стори, че сякаш не е много разтревожен от новината, и Джоана се обнадежди.

— Това само ускорява неизбежното. Но се питам откъде ли са научили — добави той, хвърляйки й подозрителен поглед.

— Тайната не е излязла от мен — защити се тя разпалено. — Във всеки случай, не това е важното. Страхувам се как ще реагира кралят. Вие познавате двора. Какво ще стане сега според вас?

— Тя ще остане затворничка на крал Джон — отвърна той. После, като видя разтревоженото й изражение, добави: — Ще се отнасят добре с нея, не се бойте за сигурността й. Но баща й няма да може да я отведе от двора.

— А той… кралят… ще я принуди ли да се омъжи за друг? — запита тя, наблюдавайки го внимателно.

— Без никакво съмнение — каза той, но в гласа му не се четеше нито гняв, нито тревога.

Джоана го зяпна объркана.

— Но защо вие… тоест, аз си помислих… — Млъкна, после го изгледа развълнувано. — Вие искате да се ожените за нея, нали?

Ивън се разсмя гласно.

— Ако трябва да кажа истината — и то само между нас двамата, — със сигурност искам да се оженя за лейди Мерилин. Но признавам, че не разбирам защо вие сте се загрижили толкова за това. Носят се слухове, че се противите на плана на краля да намери политически приемлив съпруг за вас. Защо тогава се тревожите за годежа на Мерилин? Райлън казва, че нямате никакъв интерес към политиката, така че защо…

— Райлън казва! — изфуча Джоана. — Райлън казва това и онова и всички трябва да се подчиняват ли? Ако не беше Райлън Кемп, нито Мерилин, нито аз щяхме да изпаднем в такова затруднено положение. И двете сме зависими от милостта на краля само заради егоистичните планове на Райлън!

Виждайки потресената му физиономия, Джоана веднага сниши глас и се огледа, за да види дали някой е чул гневните й думи. Когато отново срещна погледа на Ивън, на лицето му имаше изписан странен израз.

— Има известна истина в това, което казвате, милейди, но аз мисля, че има много повече неща, които не казвате. — Отдели се от стената, на която се бе облегнал, усмихна й се и протегна ръка към нея. — Елате, да идем при другите и да видим какво можем да научим. Ако вие потърсите Мерилин, аз пък ще издиря баща й. Тази буря, която се надига, не може да не избухне скоро.

Неизказаната с думи увереност на Ивън успокои страховете на Джоана. Ако той, който искаше да се ожени за Мерилин, не беше толкова уплашен от ситуацията, значи нещата със сигурност щяха да се наредят. Но участието на Райлън Кемп в тази несигурна работа продължаваше да я безпокои. Имаше неща, които Ивън знаеше, а тя не знаеше, неща, свързани с Райлън. Двамата мъже се познаваха добре, може би дори бяха приятели. Но Ивън не се бе поколебал да се намеси в годежа на Райлън с Мерилин Кросли. И макар Джоана да се доверяваше на Ивън относно годежа на Мерилин, имаше известни резерви по отношение на другите му съюзи.

Какво сложно, объркващо място е този кралски двор, помисли тя не за първи път. Всички се усмихват, и се държат вежливо, обаче крият истинските си лица. Но най-прикрит от всички играчи беше Райлън Кемп, лорд Блекстън. Надменен. Пресметлив. Решен да налага волята си.

И най-нежният любовник.

При тази предателска мисъл нещо топло и неканено се раздвижи дълбоко в корема й. И макар че се опита да потисне спомена, отново усети смущаващия допир на устните му и вкуса им. Начинът, по който го бе усещала.

О, но това беше толкова нечестно, протестира тя мълчаливо. Защо той продължава да я преследва и в мислите й? И тогава, сякаш самата й мисъл го бе повикала, зърна Райлън.

Двамата с Ивън тъкмо влизаха в градината, където обикновено се играеше крикет. Завариха там групички разхождащи се придворни. Кралят, кралицата и епископът обаче не се виждаха.

Нямаше я и Мерилин. Но вниманието на Джоана бе привлечено от Райлън. Той тъкмо отделяше Егбърт Кросли от разговора му с друга двама придворни, явно за голямо учудване на възрастния мъж. Без съмнение, между двамата е имало уговорка да не ги виждат заедно на публично място, помисли тя. Но щом Мерилин беше в ноктите на краля, Райлън явно трябваше да промени стратегията си.

 

 

Райлън и сър Егбърт тръгнаха по една застлана с чакъл пътека, отделяйки се от другите. Ивън пусна ръката на Джоана и решително я побутна към една групичка от придворни дами. Имаше намерение да се присъедини към Райлън и сър Егбърт. Но Джоана се възпротиви.

— Не възнамерявам да стоя безучастно, докато вие тримата решавате бъдещето на горката Мерилин — каза тя, тръгвайки редом с него.

— Не е във вашите възможности да помогнете, лейди Джоана. Освен това имате тържественото ми обещание, че няма да позволя към нея да се отнесат лошо в какъвто и да било смисъл.

— О, Ивън. Вярвам, че вие говорите искрено. Но изобщо не съм уверена за тях.

Щом се изравниха с двамата, Райлън изгледа внимателно Джоана, после отправи навъсен поглед към Ивън. Но заговори с равен, премерен тон.

— Имате странния навик да се намесвате в неща, които не ви засягат, Джоана. Ивън, моля те, бъди така добър да съпроводиш лейди Джоана при останалите дами.

— Няма да си ида — възрази Джоана. — Сър Егбърт, бих искала да поговоря с вас. Насаме — добави тя, поглеждайки Райлън.

Егбърт премести очи от нея към Райлън и обратно към нея. На лицето му бе изписано объркване и досада.

— Ако искате да повторите обвиненията си към сър Райлън, не е нужно. Взех си бележка за оплакванията ви спрямо него и имам намерение да го накарам да се разкае заради тях. Няма да позволя на моя зет да се отнася зле с единственото ми дете.

— Да се отнасям зле с нея? — възкликна Райлън.

— Зет? — прошепна Джоана и сърцето й прескочи.

Нима той още смяташе да омъжи Мерилин за Райлън? Ивън пое нещата в ръцете си.

— Смятам, сър Егбърт, че въпросът за годежа на вашата дъщеря със сър Райлън трябва отново да се разисква. Сериозни промени в обстоятелствата налагат преразглеждане на годежния договор.

— Какво, за Бога, става тук? — изрева сър Егбърт.

— Кралят я е задържал и знае за нашия договор.

Егбърт се взря безмълвно в Райлън.

— Но… но как? Не сме казвали на никого. — Поклати глава и се вгледа в Ивън и Джоана. — Вие двамата знаехте — започна той с обвинителен тон.

— Ивън знаеше всичко. Той е моята връзка с двора, за която ви споменах. Колкото до лейди Джоана… — Острият поглед на Райлън се обърна към нея и Джоана не можа да потисне червенината, която изби по бузите й.

— На никого не съм казала — закле се тя. — Мерилин ме помоли да пазя тайната й и аз я запазих. — Вдигна виновно очи към Егбърт, който не изглеждаше толкова ядосан и страшен, колкото Райлън. — Само ако се бяхте посъветвали с нея по този въпрос… ако не бяхте избрали мъж, който така да я плаши, тогава всичко това можеше да не се случи.

— Какво? Но тя е само…

— Жена? Да, жена е. И то много важна жена, както изглежда.

— Всички добре знаем мнението ти по този въпрос — намеси се Райлън. — Въпреки това е интересно да узнаем как кралят е разбрал за годежния договор.

Джоана го изгледа изпод вежди, защото справедливият гняв бе върнал смелостта й.

— Подозирам, че от епископ Ференди. Той изслуша изповедите ни тази сутрин. Може би Мерилин… понеже тя е послушна дъщеря… може би го е помолила за прошка заради чувството за синовно непокорство, което е изпитвала. Ако му е споменала за официално сключения си годеж…

— Този надут глупак е изтичал направо при краля — довърши Райлън вместо нея.

Настъпи кратко мълчание, в далечината се чуваха гласовете на хората, разговарящи в градината.

— Трябва да помислим върху това — каза Ивън. — Кралят няма лесно да се откаже от нея.

— Той може да направи с нея същото, каквото стори с вдовицата на Морленд, лейди Клара — изпъшка сър Егбърт. — Но моята Мерилин е едно младо, невинно момиче.

— Срамота е, че по-рано не се съобразихте с чувствата й — вметна Джоана.

Макар да беше жестоко да го обвинява сега, когато той и без това се чувстваше достатъчно зле, искаше да бъде сигурна, че няма да промени поведението си, когато си върне Мерилин.

— Имам план — забеляза Райлън, пренебрегвайки Джоана.

Изведнъж тримата се обърнаха към него. Но по лицето на Джоана бе изписан скептицизъм.

— Винаги имаш план — нападна го тя. — Но той винаги е само в твоя полза и за сметка на всички други, които засяга.

— А ти винаги се месиш в неща, които не са твоя работа. — И той сърдито пристъпи към нея, но тя не помръдна от мястото си.

— Мерилин е моя приятелка и следователно нейното бъдеще е важно за мене. Бих направила всичко, за да предотвратя брака й с тебе!

Джоана веднага съжали за безразсъдните си думи. Но за нейна изненада Райлън не се вбеси. Отначало я изгледа изненадано. После учудено. И накрая, за голямо нейно объркване, се засмя.

— Искаш да я спасиш от ноктите ми, така ли?

Джоана присви подозрително очи и погледна към Ивън за помощ. Но той наблюдаваше словесния им двубой с много заинтересуван израз на лицето и явно не искаше да вземе ничия страна.

Понеже тя не му отговори, Райлън продължи:

— Питам се дали не си отишла дотам, да я подтикнеш да се изповяда. — Вдигна вежда и изви устни в подигравателна усмивка.

— Но това… това е… смешно. Ти… ти само търсиш на кого да стовариш вината, за да смалиш своята. Не забравяйте — добави тя, обръщайки се към сър Егбърт. — Именно той ме похити и се отнасяше така жестоко с мене. Вие не бихте искали Мерилин да стане жертва на такъв жестокосърдечен мъж, нали!

Райлън също се обърна към сър Егбърт. Хвана възрастния мъж под ръка и го поведе по пътеката, като на практика изключи Джоана от разговора.

— Може би има начин да разрешим тази дилема за удовлетворение на всички. — Погледна през рамо към Джоана, която го гледаше втрещено, и смигна на Ивън. — Ивън, моля те, отведи лейди Джоана в покоите й. Ние ще се присъединим към вас възможно най-скоро.

Джоана, разстроена, понечи да тръгне след тях, но Ивън я хвана за ръката и я задържа.

— Вие направихте всичко, което можахте, Джоана. Най-добре е сега да оставите нещата в наши ръце.

Тя гневно издърпа ръката си от неговата. И метна смразяващ поглед след Райлън.

— Този път няма да стане твоето, лорд Черно сърце! Поне веднъж няма да стане както ти искаш!

Райлън забави крачка и дръзко я огледа от глава до пети.

— Извънредно много се заблуждаваш, малка моя гълъбице. Възнамерявам да получа всичко, което искам. Всичко.

Обърна се и се отдалечи.