Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (17)

16

Макар че главата й туптеше с тъпа болка и стомахът й се бунтуваше срещу яденето, което се бе опитала да погълне, Джоана наложи приветлива усмивка на лицето си. Можеше ли да й се случи още нещо неприятно?

Тя слезе полека по стъпалата на подиума, изчаквайки Мерилин и другите придворни дами, които съпровождаха краля и кралицата в шестването им през препълнената с хора епископска приемна. Ужасно зле се чувстваше в двора, искаше само да се върне в „Света Тереза“, казваше си, че изпитва носталгия и скоро ще се оправи. Кралят бе потупал ръката й и след като я бе огледал внимателно, бе останал доволен. Но и той не я бе изслушал. Бе й казал да отправи молбата си към кралицата. Явно очакваше съпругата му да отхвърли всички възражения на новата повереница.

Джоана бе сметнала, че епископът може да й стане съюзник. В края на краищата, той беше духовник и със сигурност щеше да разбере нейното желание да положи монашеския обет. И като че ли беше довереник на кралицата. Но тогава се бе появил Райлън и шокът от тази среща бе разбил плановете й.

Джоана се съсредоточи върху влачещия се шлейф на роклята на Изабел, налагайки си да не мисли повече за Райлън. Но макар че не го виждаше, знаеше, че е наблизо… и че я наблюдава.

Стомахът й се сви, но този път това нямаше нищо общо с храната, която така разсеяно бе погълнала. Увереността, че Райлън Кемп я гледа, накара цялото й тяло да пламне в смътни тръпки, обземащи дори най-интимните й места. Точно това най-много я смущаваше, защото въпреки всичките причини, които имаше, да го мрази и да не му се доверява, споменът за онзи единствен интимен акт, който бяха преживели заедно, още я преследваше.

Как може един мъж да й даде толкова всепоглъщащо удоволствие и в същото време да бъде причината за всички нейни злощастия? Нещо по-лошо, как можеше тя — която знаеше колко суров и неотстъпчив е той — да копнее за неговия допир? Това беше извратено и въпреки това беше самата истина.

Потънала в мрачните си мисли, Джоана не усети, че кралската двойка е спряла, и едва не настъпи ръба на наметките им.

— Полека — прошепна Мерилин и спря Джоана тъкмо навреме.

— Благодаря — и Джоана хвърли виновен поглед към краля и кралицата, после преглътна мъчително, когато замисленият поглед на Джон се спря върху нея.

— Иска ни се да послушаме музика — обяви той с небрежно махване на обкичената си с пръстени ръка.

В същия миг сър Джордж, неизменната сянка на краля, побърза да даде заповед да се изпълни желанието на неговия сюзерен.

— Нека се позабавляваме — продължи крал Джон. — Игри. Не. — Погледът му оставаше закован в Джоана. — Не игри, а танци. Точно така. — Той се усмихна на Изабел, сякаш беше много доволен от себе си. — Музика и танци, ето това е.

Музикантите, повикани от сър Джордж, вече влизаха в залата и след минути инструментите им зазвучаха в хармонични ритми. Лордове и дами, слуги и духовници — всички се дръпнаха назад, оставяйки открито пространство насред огромната зала. Джоана също се дръпна назад, но се погрижи да остане близо до Мерилин.

Танците бяха безспорно интересно нещо, помисли си тя. Никога преди не беше виждала как се танцува.

— Кралят много обича танците — прошепна й Мерилин. — Извънредно много се гордее с умението си. — И тя се засмя. — Дори епископът ще танцува!

Още не беше изрекла това, когато кралицата пое ръката на епископ Ференди и двамата се отправиха към средата на залата. Кралят потупа замислено брадичката си с пръст, докато острият му поглед шареше из множеството. Когато спря очи върху Джоана, тя се опита да се прикрие сред тълпата, но усилията й не дадоха резултат.

— А, да. Нашата красива повереница. Елате, скъпа. Нека видим вашата грация в танца. Не, не. Не проявявайте подобна неуместна сдържаност — добави той, когато тя отстъпи още една крачка назад.

Въпреки явното нежелание на Джоана многобройни ръце я изтласкаха напред и тя се озова сама пред целия двор. Пое протегнатата ръка на краля и направи реверанс, както знаеше, че трябва. Но когато вдигна лице към Джон, по него беше изписана още по-голяма нерешителност.

— Не зная никакви танци, Ваше Величество. В абатството не… — и тя млъкна, срещайки строгия му поглед.

— Тогава ще се научите. Елате — продължи той с по-весел тон. — Не е толкова трудно.

И докато говореше, положи ръката й върху своята, настанявайки я до себе си. Музиката засвири високо и множество двойки се наредиха зад двете двойки, водени от краля и кралицата. Джоана се огледа, изпаднала в паника, търсеше да види дали другите придворни дами се присъединяват към танцуващите. Дори плахата Мерилин бе доведена в редицата от един висок червенокос мъж. Но Джоана бързо обърна вниманието си към своя царствен партньор и след няколко неуспешни опита успя да влезе в стъпка.

Три стъпки напред, пауза и приклякване. Направиха още два пъти тази поредица. Обръщане и поклон, после оттегляне назад. Хващане за ръце и всичко отначало.

Кралят наистина се движеше леко и Джоана без особени затруднения започна да усвоява стъпките на танца. Но когато стигнаха почти до противоположния край на залата, тя го погледна, за да получи напътствие. Когато стигна до тази точка, трябваше да направи кръгова стъпка и без да разбере точно как, изведнъж се озова до епископа, а Джон и Изабел минаваха ръка за ръка между двете редици танцуващи.

— Ми… милорд — заекна тя, когато изпотеният епископ пое ръката й и я настани върху месестата си китка.

— Лейди Джоана — изрече той и леко наклони глава. — Ето, отново започваме. Сега гледайте внимателно, защото следващия път е ваш ред.

Джоана бързо разбра. Дългата редица танцуващи правеха едни и същи стъпки по дължината на залата, но този път тя се озова в ръцете на мъжа зад нея, после мина през двете редици временно разделени партньори. Когато заеха местата си в края на редицата, тя разбра движенията. „Ботрок“ беше танц с размяна на партньорите. Кралят бе започнал с нея, но завърши със своята кралица. Така всеки внимателен кавалер можеше да заеме такова място, че накрая да съпроводи партньорката, която си избере. Особено когато дългата редица танцуващи се престрояваше в три къси редици.

Докато Джоана наблюдаваше Джон и Изабел, които се усмихваха един на друг и се смееха, тя усети неочакван пристъп на ревност. Колкото и оправдани обвинения да сипеха върху главата на крал Джон, никой не можеше да отрече, че той обожава красивата си млада съпруга. Значи бракът може да не бъде толкова ужасен, ако мъжът ти изпитва такива чувства към тебе, призна си тя с тъга.

Когато Джоана и партньорът й, висок и строен млад лорд, стигнаха до края на редицата, той бързо я завъртя. Сега тя вече знаеше какво следва. Вдигна дългите си поли с една ръка и с другата посегна да хване ръката на новия си партньор.

За нейно огромно смущение ръката й хвана Райлън Кемп. Тя се олюля за миг, но той я стисна здраво и двамата преминаха почти без да се препънат под дългата арка от вдигнати ръце. Когато стигнаха до края на колоната от танцуващи, се обърнаха с лице един към друг. Той се поклони, но тя само едва-едва наведе глава, защото разтърсващите я чувства сега бяха далеч по-силни от способността и да прояви учтивост.

Райлън не обърна внимание на очевидното й смущение и отново пое ръката й за поредната фигура от танца.

— Днес изглеждаш много красива — измърмори той тихо.

Тя не бе очаквала да чуе такива думи от него и за миг остана безмълвна. Повече от всичко й се искаше да се покаже високомерна, да обгърне огорчението си в ледена демонстрация на дворцови маниери. Но гневът й бе замъглен от рояк други чувства към него и тя не успяваше да прикрие емоциите си.

— Изглеждам точно като това, в което се превърнах: животинче за награда, запазено за онзи, който даде най-висока цена.

Снишиха се едновременно, но очите му останаха впити в нейните.

— Аз няма да допусна това да се случи.

Джоана вдигна брадичка и се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Как смее да се прави, че иска да й помогне, когато тъкмо той бе причина за цялото й нещастие?

— Доста късно е, дори за твоята намеса.

Той се усмихна, съвсем слабо, и прокара палец по кокалчетата на пръстите й.

— Още не е късно, Джоана. Трябва да ми повярваш.

— Да ти повярвам! — извика тя, после сниши глас. — Да повярвам на човека, който се показа толкова надежден, колкото и змията в райската градина? Вярвам, че можеш да ме отвлечеш. Вярвам, че можеш да пренебрегваш желанията ми. Вярвам, че можеш да разрушиш…

Прекъсна се, когато той я увлече в следващото приклякване, толкова ниско, че тя се спъна в роклята си. Райлън бързо я изправи, без да престава здраво да стиска ръката й.

— Може би трябва да дадеш почивка на преуморения си глезен — каза той и я изгледа многозначително. После сниши глас така, че само тя можеше да го чуе. — Иначе недискретните ти приказки ще съсипят репутацията ти.

— Твоята репутация, искаш да кажеш!

Но когато осъзна, че околните двойки я гледат любопитно, Джоана се принуди да признае, че е напълно безполезно да спори с него в подобно обкръжение. Освен това, разсъди, докато той я водеше към една ниша, тя нямаше интерес да танцува. Нито с него, нито с когото и да било от придворните на Джон.

Съвзела се благодарение на оправдания си гняв, Джоана изтръгна ръката си от неговата, която я държеше твърде интимно.

— Благодаря ви за танца, лорд Блекстън. Мисля, че сега ще се присъединя към някои от придворните дами на кралицата.

— Те всички танцуват — изтъкна той, препречвайки й ловко пътя. — Какво по-добро време за разговор от тази глъчка, в която никой няма да ни подслушва?

— Нямаме за какво да говорим. Нашите отношения почти приключиха.

И за да подчертае думите си, тя се обърна, възнамерявайки да се лиши от компанията му.

— Страхувам се, любов моя, че нашите отношения едва сега започват.

Тези няколко думи, прошепнати с такъв нисък, поверителен глас, я възпряха. Любов моя. За миг я овладяха спомени от едно друго време, когато той й бе шепнал любовни думи, и една обезоръжаваща топлина се разля из цялото й. Гневът се оттегли от лицето й и за миг Джоана срещна очите му, без да прикрива чувствата си.

— Не… не съм твоя любов — прошепна тя с глас, който потрепна едва забележимо.

По лицето му като че ли премина сянка и той се забави за миг с отговора си. Но когато проговори, в гласа му се промъкна горчивина.

— Ти беше моя любовница. — Въздъхна, сякаш се отърсваше от някакво тъмно чувство. — Искам да ти помогна да излезеш от тази клопка, Джоана. Няма да позволя да те омъжат против волята ти.

Ако не беше споменал за миговете интимност, споделени с него, Джоана щеше веднага да го порицае за внезапната смяна на становището по въпроса за нейния брак. Но спомените за това, което бяха направили заедно, я заляха като мощна вълна и я разтърсиха с една нежелана тръпка, която й пречеше да мисли свързано. Пак направи опит да избегне прекалено интимния разговор, но този път не гневът я подтикваше. Истината беше, че се страхуваше от него. Райлън упражняваше някаква неземна власт над нея — някаква мощ, която тя нито можеше да обясни, нито да управлява. Но тази власт безспорно съществуваше и той без съмнение осъзнаваше това толкова добре, колкото и тя.

— Не бягай, Джоана. — Той я хвана над лакътя, после плъзна ръка надолу и обгърна пръстите й. — Искам да ти помогна. — Стисна ръката й и я накара да се обърне с лице към него. — Аз съм единственият, който може да ти помогне.

Джоана отмести поглед от него към тълпата танцуващи хора, музиканти и зрители.

— Никой не може да ми помогне — възрази тя меко.

За миг разбра отчаяното решение на майка си пред лицето на безнадеждността и почувства състрадание към отдавна изгубеното скъпо същество. Точно толкова бързо обаче осъзна и че изобщо не е като майка си. Тя никога не би избрала такова малодушно разрешение.

Но изправена пред всекидневните атаки на един съпруг, когото ненавижда…

Джоана потръпна и обърна поглед към Райлън. Ненавиждам го, каза си тя. Но не беше ненавиждала интимните моменти, споделени с него. Не, не беше.

Сякаш усетил нарастващото й объркване, Райлън направи още една стъпка към нея.

— Мога да ти помогна — повтори той.

Очите му бяха тъмни като нощта и я караха да го изслуша.

Джоана прехапа устни, не знаейки на кого да вярва. Но преди той да успее да продължи или тя да му отговори, музиката спря и те се видяха обкръжени от много хора. Първият, който се намеси в разговора им, беше кралският довереник сър Джордж.

— Няма да стане — обърна се мъжът с лукава усмивка към Райлън. — Този път загуби облога, Блекстън. По-добре е да се признаеш за победен.

Райлън пусна ръката на Джоана, но лицето му не показа никакво чувство в отговор на закачката на придворния. Тогава се появиха Джон и Изабел, малко задъхани от вихрения танц.

— Изглежда, нашата повереница от все сърце е простила простъпките на лорд Блекстън, нали, Изабел? Изглеждат доста увлечени в разговор. Какво ще кажете, Джоана? — продължи кралят в изблик на добро настроение. — Искрено ли беше според вас разкаянието на Блекстън? Или замисля някакъв нов заговор?

Няколко дами се засмяха, прикривайки лицата си с ръка, а кралят и приближените му барони се усмихнаха широко, като видяха, че главният противник на Джон е станал обект на атака. Но Джоана не намираше нищо смешно в ситуацията, защото ако сега Райлън беше в ръцете на краля, тя беше още повече. Дори не бе имала възможност да изложи молбата си пред Джон. Сега обаче той чакаше отговор от нея и тя разбра, че ако може, трябва да извлече някакви предимства от това.

— Вярвам, че лорд Блекстън е толкова искрен, колкото всеки би могъл да бъде. Що се отнася до мене, аз се уповавам на нашия небесен Отец да ме върне в „Света Тереза“ и към благочестивия живот, който съм избрала.

Това явно не беше отговор, какъвто Джон бе очаквал, и той смръщи чело, долавяйки намека в думите й. Всички погледи се обърнаха към него, очаквайки реакцията му. Но преди него проговори Изабел.

— Пет години сте се подготвяли да заживеете благочестив живот. В двора сте едва от един ден. Надявам се, скъпа лейди Джоана, че ще ни отделите повече време, преди отново да заговорите за полагане на обета.

Усмивката й и приветливият й тон направиха упрека да прозвучи меко. Но Джоана долови пламъчето в тъмните очи на кралицата.

Изабел продължи:

— Когато се срещнете с няколко от кавалерите, които вече желаят да ви бъдат представени, без съмнение ще бъдете повече от склонна да се откажете от предишните си планове. Били сте едва на дванадесет години, когато сте направили този избор. Сега сте по-възрастна… и по-мъдра — добави тя с многозначителен поглед.

Джоана имаше готов отговор. Сега не беше на дванадесет години, в това нямаше никакво съмнение. Беше достатъчно възрастна, добре знаеше, че бракът за повечето жени не е благоприятно разрешение, и беше готова да го каже. Но едно силно ощипване отзад над лакътя я накара да замълчи. Тя трепна, после забеляза откритото, умоляващо лице на Мерилин. Джоана изведнъж разбра, че по този начин няма да си помогне. Да спори с кралската двойка пред такава любопитна публика беше повече от излишно. Това само щеше да ги накара още повече да се противопоставят на желанието й. Ако искаше да успее, трябваше да им въздейства в частни разговори и с достатъчно аргументи.

Въздъхна леко и наложи на лицето си търпеливото изражение, което години наред бе упражнявала в абатството.

— Да, милейди — промърмори тя и покорно сведе глава.

Кралицата се усмихна, доволна от отговора на Джоана. Но кралят още не се беше изказал.

— Религиозният живот е по-подходящ за някои хора, отколкото за други, съгласен ли сте, Ференди?

— О, да. Да — потвърди с готовност червеноликият епископ. — Всички изпълняваме дълга си към Бога, но Той се обръща към нас по различен начин.

Кимна и потупа огромния си корем с дебелите си къси пръсти — жест, който всички знаеха, че предшества някоя пространна реч.

— Нашият крал властва над поданиците си по волята на Бога. Онези, които сме призвани за религиозен живот в църквата, се грижим за душите на същите тези поданици. Но младите и здрави благородни дами имат своите отговорности, а те са да живеят в света и да се плодят. Да — продължи той под доволната усмивка на краля, — вашият дълг към Бога, лейди Джоана, съвсем ясно спада към тази област. Не се съмнявам, че небесният ни Отец ще помогне на нашия крал да избере най-добрия съпруг за вас.

— И за лейди Мерилин също — добави Джон.

— Нашият Отец напътства всичките ви решения — произнесе духовникът. После отправи остър поглед към Райлън. — Макар че някои се осмеляват да оспорват закона на божественото право, онези от нас, които по-тясно общуваме с нашия Бог, знаем, че човешкото решение — основаващо се, както е всъщност, на слабата и стремяща се към собственото си задоволяване човешка природа — никога не може да надделее над Божията воля.

Чу се одобрително шушукане и онези, които винаги се придържаха към мнението на краля, закимаха в знак на съгласие. Според интимното мнение на Джоана епископът беше един надут глупак, а кралят — може би точно толкова егоистичен и алчен, колкото го описваха клюките. Но тя потисна горчивите мисли под една примирена физиономия и подобаващо сведе очи.

Кралицата обаче внесе промяна в тона на разговора.

— Не се смущавайте от искреното изказване на чувствата на лейди Джоана, скъпи съпруже. Аз поемам задължението да я улесня в новия й живот. Без съмнение тя ще сметне двора за доста взискателен. Дали да не започнем с малка разходка наоколо? — Очите й блеснаха, когато хвърли поглед из кръга от дами и кавалери. — А, сър Гай. Ще ни придружите ли? — Тя потупа ръката на съпруга си и му отправи нежна усмивка. — Нали ще ни извините, милорд?

Джоана не можеше да направи нищо друго, освен да се подчини, когато кралицата и няколко от нейните придворни я отдалечиха от кръга на танцуващите. Огледа се през рамо и улови искрящия поглед на Райлън. Не беше сигурна дали в него чете гняв или отчаяние.

Или може би желание?

Бързо отпъди тази нелепа мисъл, защото добре знаеше, че той желае само едно: да спечели играта си срещу краля. Всяко желание, което изпитваше към нея, беше само част от манипулативните игри, които играеше. Но не можеше да отрече, че от дълбините на корема й се надигаше трепет, който изпращаше трескави горещи тръпки по цялото й тяло. Смръщи чело и се опита да прогони тези неуместни чувства. И докато свитата на кралицата си проправяше път към изхода от залата, тя осъзна, че някой върви редом с нея, едва когато една голяма мъжка ръка се обви около кръста й.

— О! — ахна тя изненадана и силен трепет премина през нея. Но когато вдигна очи, усмихнатото лице, което видя, не беше онова, което се бе надявала да срещне.

„Такава глупачка си, заслужаваш да ти надянат шутовска шапка“, укори се остро Джоана. И макар че сърцето й престана да тупти така силно, тя прокле разочарованието, което се разливаше из нея.

— Знам, че не са ни представили официално, лейди Джоана. Но се надявам да ми простите волността, защото вече съм чувал толкова много за вас, че имам чувството, че се познаваме. Позволете ми сам да ви се представя — И благородникът отмери изящен поклон, без да изостава нито крачка. После обърна красивото си лице към нея с широка усмивка — Аз съм сър Гай Босуърт. От Барнстейпъл в Девън. Мога да кажа, че дворът ни никога не е блестял така великолепно, както след вашето пристигане.

Джоана изслуша витиеватата му реч със смесица от раздразнение и веселост, но не сметна за разумно да покаже нито едно от тези чувства. След като огледа бързо приятната персона на сър Гай, тя отвърна очи и ги впи във влачещия се шлейф на светлосинята копринена рокля на кралица Изабел.

— Подобно чувство може да не бъде добре посрещнато от кралицата и другите дами — бе скептичният й коментар.

Думите й оказаха желания ефект, защото той хвърли предпазлив поглед към Изабел и сниши глас.

— Само исках да кажа колко ми е приятно, че такава красива девойка се е присъединила към нас.

Джоана не отговори, надявайки се да обезсърчи ухажора си. За съжаление, той взе мълчанието й за насърчение.

— Ще се погрижа пребиваването ви в двора да се превърне в удоволствие. Когато се запознаете с всички и се научите как да общувате, ще се чудите колко еднообразно сте живели досега. — Той грейна срещу нея, излагайки на показ широкото си чело, силната челюст и равните зъби. — Такова красиво създание като вас не би трябвало да се затваря зад стените на абатството.

Джоана трябваше още веднъж да потисне досадата си. Той наистина ли мислеше да й направи впечатление с думи, които ласкаеха лицето й, а напълно пренебрегваха нейните желания? Но макар да сдържа гневния си отговор, по презрителния й поглед ясно си личеше какво изпитва. Или поне би трябвало. Но вниманието на сър Гай се съсредоточи върху поизкривения ръкав на красивата му туника. После той нагласи брошката, която държеше късото му наметало отворено, и вдигна очи със самодоволна усмивка.

— Планираме излет със соколи за утре сутрин. Вие ще дойдете, разбира се. Имате ли сокол? Но не, та нали сте дошли без никакъв багаж, както ми казаха. Тогава ще яздите с мене, защото моята птица е великолепно създание. Ако ви хареса, ще ви позволя да я погалите.

Той продължи да бърбори и докато свитата се разхождаше из градините на абатството. Соколи, коне, лов — сър Гай поддържаше разговора без никаква помощ от нейна страна. Бъбренето му престана едва когато кралицата спря за почивка в спретнатата малка градина.

Изабел огледа антуража си.

— Скъпи сър Гай, бихте ли били така добър със сър Робърт да поставите вратичките? Много ще ни хареса да поиграем малко на крикет. — Бързият й поглед обходи дамите. — Направете двойки, красиви мои пеперудки. Матилд с Хенри, Адел с Роджър.

Джоана инстинктивно се прилепи към Мерилин. Със сигурност не искаше да образува двойка нито с Гай, нито с някого от дворцовите палячовци, както веднага бе нарекла кръга от приближени на крал Джон барони.

— Мерилин и Робърт… — започна отново кралицата.

Прекъсна я идването на един млад паж, който бързо се поклони и прошепна нещо на ухото на лейди Матилд. Тя веднага предаде съобщението на кралицата.

Слаба сянка прекоси красивото лице на Изабел, но след миг тя се съвзе. Очите й отново потърсиха Мерилин.

— Мерилин, скъпа, получихме съобщение, че току-що е пристигнал баща ви. Той иска да ви види и ви очаква в частната приемна на епископ Ференди. Можете да отидете да го поздравите. — Изабел кимна грациозно на пажа, който очакваше Мерилин, за да я придружи. — И разбира се, ще предадете моите поздрави на баща си. Очаквам да чуя новините, които може би е донесъл.

Мерилин не каза нищо, само покорно наклони глава, докато правеше реверанс пред Изабел. Очите й като че ли потърсиха някого в тълпата. Но преди Джоана да разбере кого, момичето се обърна и тръгна с пребледняло лице и разширени от страх очи.

Защо така се уплаши от пристигането на баща си, запита се за миг Джоана. Но веднага намери отговора. Мерилин бе казала, че баща й уговаря брак за нея. Може би идването му означаваше, че преговорите са приключили.

Тръпка на съчувствие премина по гърба на Джоана. Горката Мерилин. Но и самата тя беше в не по-добро положение от новата си приятелка, а при това нямаше кой да й помогне.

Изведнъж си спомни успокояващите думи на Райлън. „Няма да позволя това да се случи“, бе казал той така уверено. Но тя знаеше, за свое най-голямо разочарование, че неговата помощ би била всичко друго, само не и помощ. Единственият й шанс беше да убеди краля да я освободи от наследството.

— Докъде бяхме стигнали? — Мекият, но настоятелен глас на кралицата прекъсна мрачните мисли на Джоана. — О, да. Разпределяхме двойките за играта. Джоана, запознахте ли се със сър Ивън? Той е добър в игрите и винаги е много приятен компаньон. Двамата ще се справите много добре, сигурна съм.

За учудване на Джоана това се оказа същият мъж, който бе танцувал с Мерилин.

— И вие сте твърде великодушна относно репутацията ми, кралице моя — отвърна той. Макар че усмивката му изглеждаше принудена, се поклони на Изабел. После погледът му се обърна към Джоана и тя усети, че е възбудила любопитството му. — Милейди Джоана — изрече той и се поклони елегантно. Позволете ми да ви се представя. Ивън Торндайк, лорд Манинг, на вашите услуги.

Джоана се бе приготвила да бъде разочарована от този пореден дворцов галант, също както от сър Гай. Но когато той се изправи от поклона си над ръката й, лицето му отразяваше само приятелски интерес и нищо повече. Не се възползва и не целуна ръката й. Нито пък я стисна, за да се опита да я задържи повече. Вместо това леко отстъпи назад и я погледна открито.

— Без съмнение ще сметнете двора — и всички, които се събират тук — за доста любопитно нещо. Ако мога да разсея неудобството ви по някакъв начин, ще бъда извънредно радостен да го направя. Играли ли сте някога крикет?

Джоана изпусна дъха, който тревожно бе сдържала досега. Сър Ивън наистина изглеждаше доста любезен човек. Не я оглеждаше така, сякаш е някакво странно същество. Нищо чудно, че Мерилин като че ли се чувстваше добре в неговата компания. И макар че ответната й усмивка бе нерешителна, поради някаква причина Джоана почувства, че сър Ивън може наистина да бъде мъж, когото би успяла харесала.

— Не, никога не съм играла.

Докато траеше играта, стана ясно, че инстинктите на Джоана не са я излъгали. Сър Ивън беше много забавен компаньон, често се смееше, но повече на себе си, отколкото на някого другиго. Научи Джоана как да играе с бухалката и топките и колкото повече напредваше играта, толкова повече лошото й настроение се разсейваше.

— О, добър удар. Добър удар! — коментира сър Ивън, когато топката на Джоана, с червени ивици, удари една пурпурна и я отклони от вратичките. Джоана му се усмихна доволно, но триумфалното й изражение бързо помръкна. Пурпурната топка беше на Изабел и кралицата изглеждаше неприятно изненадана.

Ако можеше да върне удара, Джоана щеше да го направи. Последното, което искаше, беше да предизвика гнева на Изабел. Точно напротив. Но като истинска глупачка се беше увлякла в играта и изобщо беше забравила, че трябва да спечели благоволението на кралицата.

Сър Ивън удари топката си, но тя излетя извън очертанията и предизвика веселите коментари на неколцина други играчи. В следващата игра топката на Джоана беше избутана от тази на лейди Матилд със сини ивици, но това само заздрави позициите й. След това кралицата и нейният партньор направиха своя удар.

Когато отново дойде ред на Джоана да удари топката си с дългата бухалка, усилието я накара да сбърчи чело. Добре отмереният удар щеше да я изкара близо до крайния пост, тогава топката на сър Ивън щеше да удари нейната и двамата щяха да победят. Но това не изглеждаше много мъдро. Ръцете й леко трепереха, докато се прицелваше в топката, но не усети и най-слабото колебание, когато нанесе удара. Топката полетя напред по ниско окосената трева, право към целта. Когато топката на Джоана удари пурпурната, се надигна развълнуван шепот. Тя се опита да изглежда разочарована, когато топката й се отклони настрана и тази на Изабел се търкулна по-близо до финалната вратичка.

Дойде ред на сър Ивън. Той се приближи до своята топка на червени ивици, преценявайки възможния ъгъл на удара. Когато се изправи, погледна към Джоана. Очите им се срещнаха за един дълъг миг и Джоана ясно усети, че знае, че нарочно е ударила топката по този начин. Но той още можеше да отнеме победата на кралицата. Можеше да накара топката й да се завърти или да й препречи пътя към крайния пост. Имаше необходимите умения, за да направи или едното, или другото, и нямаше видима причина да устои на това изкушение.

Когато най-накрая застана над топката, Джоана затаи дъх, молейки се сър Ивън да не нанесе удара и да не предизвика по този начин неприязънта на кралицата към нея. Бухалката удари топката с глухо тупване. Тя полетя право към крайния пост. Той явно искаше да попречи на финалния удар на кралицата. Но когато топката наближи поста, тя леко се отклони и се изтъркаля на безопасна позиция.

Поддръжниците на кралицата нададоха радостни викове и самата Изабел потупа закачливо ръката на сър Ивън.

— Ще представите ли несполучливия си удар като жест на галантност, лорд Манинг? — И се засмя. — По-добре недейте, защото няма да ви позволя.

Всички обърнаха очи към следващия тур на играта… всички, с изключение на Джоана. Нима нарочно бе пропуснал удара? Сякаш усетил въпроса й, сър Ивън се приближи към нея.

— Може би друг път ще спечелим — каза той и сви рамене.

Тя се вгледа в сериозните му очи.

— Вие направихте това нарочно. Можехте да улучите, но пропуснахте.

Той се усмихна, но тя правилно разчете любопитното изражение на лицето му.

— Направих не повече от това, което и вие.

Джоана виновно отклони очи.

— Това е само игра.

— Да. Само игра — съгласи се той след малка пауза. — По-добре е човек да загуби, когато залогът е само един миг триумф. Особено ако това може да му осигури по-голяма победа.

Джоана не можа да го запита какво означава тази неясна забележка, защото откъм наблюдателите се чу висок вик — топката на кралицата влезе във финалната вратичка. Сър Ивън отиде да поздрави Изабел и Джоана не можа да привлече вниманието му сред бъбрещата тълпа. Сър Гай обаче без никакви затруднения си проправи път към нея, докато кралицата и свитата й бавно се връщаха към приемната на епископа. Джоана бе засипана с безкрайни разбори на всеки неин удар и на стратегията й по време на играта.

Тя тъкмо се накани любезно да го среже, когато видя, че пред тях върви сър Ивън. За миг той се откъсна от разговора си с лейди Адел и срещна погледа на Джоана. После й намигна — приятелско, заговорническо намигване — и тя съвсем забрави за присъствието на сър Гай.

Какво искаше да каже той с това намигване?

Джоана продължи да се взира в красивата червена коса на сър Ивън, след като той се бе върнал към разговора си с първата придворна дама на кралицата. Какво означаваше това намигване, продължи да се пита тя.

Нямаше намерение да я ухажва. Тя някак си беше сигурна в това. Но беше намислил нещо. И макар да нямаше представа какво може да е то, Джоана беше сигурна, че под приятната външност на сър Ивън Торндайк се крият далеч по-сериозни неща.