Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Херцози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violets in the Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 112гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
helyg

Издание:

Патриша Грасо. Теменужки в снега

ИК „Ирис“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

19

Мили Боже, глупостта на Изабел му бе струвала петстотин хиляди фунта.

Нямаше нищо против да плати двеста хиляди на Лизет, за да изчезне от живота на Лили, но тристате хиляди, които трябваше да избавят дамите от семейството му от арест и свързания с него скандал, бяха напълно излишни. Ако Изабел бе стояла настрана, вместо да тича при майка му…

Като начало Джон възнамеряваше да й даде един добър урок. А след това? Щеше да ореже месечната й издръжка дотогава, докато тя не изплатеше тристате хиляди фунта, за което навярно щяха да й бъдат необходими следващите четиридесет години.

— Има ли нещо друго, ваша светлост? — попита Матюс.

— Не — сухо отвърна Джон, кипящ от гняв. Пред градската резиденция на Сен-Жерменови слезе от каретата и извика на Галагър: — Откарайте господин Матюс вкъщи.

Проследи каретата си, докато тя не изчезна от Парк Лейн. Най-сетне се обърна към брат си и рече:

— Ще влезеш ли с мен?

— Не бих искал да присъствам — отхвърли предложението Рос, виждайки стоящата пред къщата карета на майка си.

Той се усмихна криво и се запъти към собствената си карета, която го очакваше малко по-надолу по улицата.

Джон изкачи стълбите към входната врата. Вратата се отвори още преди да бе почукал.

— Къде са? — изръмжа Джон и нахлу във вестибюла като увлечен в устрема на битката генерал.

— Дамите чакат в кабинета ви — отвърна Добс.

Джон се втурна по стълбището, а след това по коридора към работния си кабинет и отвори вратата с трясък.

Майка му и леля му седяха в креслата пред писалището, но съпругата му я нямаше. Вероятно утешаваше малката Лили, на която се бе наложило да прекара с Лизет почти целия ден.

Джон гневно стрелна с очи майка си, която му отвърна с унищожителен поглед.

— Вашата глупост ми коства цяло състояние — изфуча той, докато се приближаваше към нея.

— Не ставай невъзпитан — отвърна херцогинята с присвити очи.

— Джони, макар вече да си възрастен — поде Естер, уважението към родителите…

— Тихо — нареди херцогинята.

Естер стисна устни.

— Сине, ти си глупак — обясни майка му. — Лили Дюпре е твоя родна дъщеря.

Твърдението й го завари неподготвен.

— Майко, откъде знаеш, когато дори аз не мога да твърдя това със сигурност?

— Видя ли малкия сърцевиден белег на дупенцето й? — попита тя. — Аз имам същия, а също и Естер — обясни херцогинята. — Не си прави труда да ме молиш да ти го докажа, защото нямам намерение да се събличам пред собствения си син.

— Това, че имаш същия родилен белег като Лили, е чиста случайност — отвърна Джон.

— Джони, тук грешиш — намеси се с благ глас леля му. — Макар да трябва да призная, че можеш…

— Тишина! — извика херцогинята. — Този родилен белег идва от шотландските ми предци и през поколение се наследява от всички членове на семейството от женски пол. Двете с Естер го имаме, също както твоята прабаба. А сега Лили. Ако Изабел роди момиче, те уверявам, че то ще рима същия родилен белег.

Това откритие бе невероятно.

— Защо не си ми споменавала за това по-рано?

— Щеше ли да ми повярваш? — попита херцогинята и смръщи чело.

Въпреки гнева си Джон не можа да не се усмихне.

— Не, както не вярвам и сега. — Майка му понечи да възрази нещо, но той я прекъсна. — Няма значение кой е родният баща на Лили. Днес трябваше да платя на Лизет триста хиляди фунта, за да не повдигне срещу вас обвинение за отвличане. Ако ме извините, имам да кажа на съпругата си това-онова.

Джон се запъти към вратата, но думите на майка му го накараха да спре.

— Изабел и Лили са в Монтгомъри Хаус — съобщи му тя.

Джон се обърна съвсем бавно и впи в майка си поглед, който не вещаеше нищо добро. Без да каже нищо, той отвори вратата, при което Добс едва не политна през прага.

— Какво, по дяволите, става тук? — изруга Джон. — Подслушвахте ли?

— Не, ваша светлост — с надменен глас излъга Добс и се изпъчи. — Просто се питах дали гостите ви не биха желали да се подкрепят със закуски и чай.

— По дяволите закуските — изръмжа Джон. — Онова, което искам, е каретата ми.

— Да, ваша светлост — мъжът се обърна, за да излезе.

— Всъщност не. Ще отида пеш — извика Джон, когато си спомни, че бе изпратил Галагър да откара адвоката му. Преди да излезе, той хвърли още един унищожителен поглед на майка си и забърза по коридора към главното стълбище.

 

Изабел дълго седя в салона на Монтгомъри Хаус, скръстила ръце в скута си, докато накрая не стисна нервно медальона си. Тя мълчаливо молеше за помощ своя ангел хранител, но Жизел не се появяваше.

— Какво ще стане, ако той не дойде? — проплака Дьо Жавел, докато неспокойно крачеше насам-натам.

— Сен-Жермен ще дойде — увери го Уилям Гримсби от мястото си пред камината.

— Но ако…

— Затваряй си устата, Ники — просъска Делфиния и го накара да замълчи.

Никола дьо Жавел стисна устни и продължи да крачи насам-натам. Когато мина покрай креслото на Изабел, тя се засмя презрително.

— Кажи й да престане да ми се присмива — нацупи се Дьо Жавел. — Изнервя ме.

— Ако още веднъж се присмееш на Ники, ще съжаляваш — заплаши Делфиния.

— Кой е в къщата? — попита Гримсби.

— Камериерката, която се грижи за детето — отвърна Делфиния. — Вероятно също Пебълз и няколко прислужници.

„Жизел, помогни ми — мислено се молеше Изабел. — Обеща да ми се притечеш на помощ, когато имам нужда от теб.“

— Губиш си времето — прошепна Изабел, когато Дьо Жавел отново мина покрай нея. — Мъжът ми не ме обича толкова, че да дойде да ме търси.

— Тя казва, че…

— За Бога, Ники, лъже — прекъсна го Делфиния. След това се обърна към Изабел. — Лъжите няма да ти помогнат. Виждала съм как Сен-Жермен те поглъща с поглед. Той ще се появи всеки момент.

Изабел не отвърна нищо. Възможно ли бе мащехата й да е права? Обичаше ли я Джон? Нито с една дума не й бе да разбере, че изпитва някакви чувства към нея. Неочаквано вратата на салона се отвори и накара четиримата да извърнат глави. Джон стоеше наперен в рамката, а очите му пръскаха гневни искри.

— Доведи Лили — нареди той и влезе в салона. — Отиваме си вкъщи.

Преди някой да успее да й попречи, Изабел стана и се хвърли в обятията му.

— Не биваше да идваш.

Двамата чуха изщракването и след миг видяха насочен към тях пистолет на Гримсби.

— Да не си полудял — удивено възкликна Джон. — Махни оръжието, преди да си убил някого.

— Точно така, ваша светлост — рече Гримсби, чиито очи свестяха зловещо. — За нещастие ти си онзи, който ще бъде убит.

— Ще вкара всички ни в затвора — проплака Дьо Жавел, обръщайки се към леля си.

— Уилям, Ники е прав — рече Делфиния. — Ако го застреляш в къщата ми, всички ще отидем на бесилото.

— Не ме интересува — отвърна Гримсби. — Веднъж да…

— Но мен ме интересува — прекъсна го Делфиния. Няма да позволя в дома ми да бъде извършено убийство.

— Уилям, защо желаеш смъртта ми? — попита Джон, пронизвайки с поглед бившия си шурей.

— Ти уби Ленор!

— Никога не съм…

— Сестра ми умря при помятане, а детето беше твое! — извика Гримсби. — Ти си виновен за преждевременната й смърт.

Изабел забеляза изпълнения с болка поглед на съпруга си, който дълбоко я трогна.

След един безкрайно дълъг миг, в който той сякаш се бореше със себе си, Джон прошепна с дрезгав глас:

— Ленор получи кръвоизлив, защото се опита да направи аборт.

— Не ти вярвам! — изрева Гримсби. — Ленор не би направила това, освен ако ти не си я принудил.

— Детето не беше от мен — отвърна Джон с треперещ от болка глас.

Присъстващите в салона го погледнаха ужасени.

— Лъжите няма да ти помогнат — Гримсби насочи пистолета си към него.

Делфиния протегна ръка и докосна рамото на графа.

— Предупреждавам те. Не си мисли, че ще ти позволя да го застреляш в салона ми.

Подът сякаш се изплъзна изпод нозете на Изабел. Тя простена. Сърцето й се късаше да гледа съпруга си така. Той с години беше таил в себе си тази тайна, за да спести на другите срама и позора.

— Ти ли се опита да ме прегазиш с каретата? — попита Джон.

— Да, разбира се — арогантно отвърна Гримсби. — Аз платих и на Лизет да направи онази сцена на сватбата ви.

— И стреля по нас с Изабел в деня на годежа ни?

Гримсби кимна.

— Защо правите това? — извика Изабел и се обърна към мащехата си, поставяйки ръка на корема си, сякаш се опитваше да предпази бебето си.

— Скъпа Изабел, ти няма от какво да се боиш — обясни й Делфиния. — Ще доживееш до дълбоки старини. За съжаление бъдещото ти жилище ще бъде някоя лудница, но какво да се прави.

Изабел гледаше мащехата си недоумяващо.

— Не разбирам.

— Искаш ли да се изразя по-ясно? — просъска Делфиния.

— Щом отстраним херцога, ще се омъжиш за Ники, и тогава, освен състоянието на рода Монтгомъри ще управляваме и това на Сен-Жерменови.

— Ако съпругът ми умре, ще ми бъде необходимо позволението на Майлс, за да се омъжа — напомни на мащехата си Изабел.

— На последния си рожден ден ти навърши пълнолетие — отвърна Делфиния. — Не е необходимо да искаш позволение от когото и да било.

Изабел усети да я изоставят и последните сили. Трябваше да има някакъв начин този пъклен план да бъде осуетен.

— Освен това Майлс няма да има възможност да възрази — добави Дьо Жавел. Лицето му на невестулка се разтегли в гримаса. — Погрижихме се за един нещастен случай още преди пристигането му в Лондон.

— Всички ще узнаят какво сте сторили — заплаши Изабел.

— Ако го направиш, малката Лили Дюпре ще умре — отвърна Делфиния.

— Бог да се смили над черните ви души — възкликна Изабел. След това извика за най-голяма изненада на всички присъстващи: — Жизел! Къде, по дяволите, се бавиш?

За нещастие никой ангел хранител не се притече на помощ.

— Не ви ли казах, че е луда — обърна се към Гримсби Делфиния.

— Обичам те — усмихнато рече Джон и нежно повдигна брадичката на съпругата си.

— И аз те обичам — промълви Изабел и отвърна на усмивката му, сякаш нямаше от какво да се боят.

— Спестете ни тези отвратителни сантиментални сцени извика Делфиния.

— Къде сте всички? — внезапно прозвуча един глас. — Върнах се! — В салона се появи Майлс Монтгомъри, но гледката, която завари, го накара да замръзне на място.

— Отдавна трябваше да си мъртъв! — възкликна Никола Жавел.

— Майлс — извика Изабел и понечи да се втурне към брат си.

— Овладей се, Бел — прошепна й Джон и я задържа. — Не давай повод на Гримсби да натисне спусъка.

— Какво става тук, по дяволите? — смутено попита Майлс.

— През миналия юни двамата с Джон се оженихме — обясни Изабел, колебаейки се откъде да започне. — Гримсби иска да убие Джон, а Делфиния и Дьо Жавел ламтят за богатството ти. Те желаят и твоята смърт. — Изабел забеляза как погледът на брат й срещна този на Джон. Съпругът й едва доловимо поклати глава, за да предпази Майлс от някоя прибързана постъпка.

— Делфиния, нищо не разбирам — делово заговори мащехата си Майлс. — Винаги си получавала всичко, което си искала. За какво ти е да убиваш за пари?

— До гуша ми дойде да се моля за пари за дрехи и бижута — отвърна мащехата му.

— Не е лесно да убиете двама души и да се отървете безнаказано — рече Джон. — Все още не е извършено никакво престъпление. Откажете се от пъкления си план и ще се погрижа властите да проявят снизхождение.

Делфиния и Никола се спогледаха, сякаш се опитваха да преценят доколко може да се вярва на думите му.

— Ще ги хвърлим в ямите за глина в Есекс — обясни Гримсби, приближавайки се към вратата. — Така никой няма да открие телата им.

„Жизел, имам нужда от теб“ — молеше се мислено Изабел.

— Търпение, дете мое. Довери ми се.

С насочен към тях пистолет, Гримсби им даде знак да излязат от салона. Те бавно изминаха коридора и по стълбите слязоха във вестибюла. Когато се приближиха към вратата обаче, тя неочаквано се отвори и в къщата се втурна Рю.

— Чарлс ми предложи да се оженим! Ще стана Рю Ханкок, баронеса Кесуик — развълнувано извика тя.

Това произшествие, отвлякло вниманието на присъстващите, бе добре дошло за Джон и младия Монтгомъри. Майлс с лекота повали на пода Дьо Жавел, докато Джон се опитваше да отнеме пистолета на Гримсби. В схватката помежду им оръжието се изплъзна от ръката на графа и падна на пода.

— Пистолета, дете!

Изабел грабна оръжието, преди още Делфиния да бе успяла да реагира. С трепереща ръка тя го насочи към мащехата си, която замръзна на място.

— Не мърдай, иначе ще те застрелям — заплаши Изабел.

Джон взе пистолета от ръцете й и го насочи към мъжете.

— Легнете на пода — нареди той. — Делфиния, ти седни до тях.

— Какво става тук? — изпищя Рю.

Никой не й обърна внимание.

В този момент в къщата се появи Чарлс. Той се огледа и каза на Джон:

— Рю прие предложението ми.

— Моите поздравления — сухо отвърна Джон. — Ще бъдете ли така добър да повикате полицията.

Ханкок не откъсваше поглед от оръжието.

— Да не би това да е някаква нова игра?

— Не, глупако — отвърна Джон, чието търпение бе на изчерпване. — Тези тримата се опитаха да ни убият. А сега повикайте най-сетне полицията.

При това ужасяващо разкритие Рю изпищя и падна в безсъзнание. Ханкок я улови, преди да се бе строполила на пода, и предпазливо я постави да легне.

— Т-т-това, разбира се, променя всичко — заекна той. — Не мога да си позволя подобен скандал.

След един многозначителен поглед към Майлс Монтгомъри Джон видя възрастния иконом, който бързаше по коридора към тях.

— Пебълз, повикайте полицията.

— С най-голямо удоволствие, ваша светлост — на път към вратата Пебълз хвърли унищожителен поглед на Делфиния и нейния племенник.

— Вечно ще бъда задължен на Рю, защото днес тя ни спаси живота — каза Джон, многозначително поглеждайки Ханкок. — Ще се ожените за нея или ще си понесете последиците.

— Разбира се, но тази идея никак не ми харесва — отвърна Ханкок.

Джон го погледна и смръщи чело.

— Ще ви хареса.

— Както кажете, ваша светлост, ще ми хареса.

Десет минути по-късно Пебълз се върна заедно с няколко полицаи, които след кратък разговор с херцога арестуваха Гримсби, Дьо Жавел и Делфиния.

— Ваша светлост, утре трябва да предявите обвинение.

— Граф Стратфорд и аз ще бъдем в полицейското управление още в ранни зори — увери го Джон. След това се обърна към Изабел. — Стигнахме и до вас, ваша светлост.

Той я взе в прегръдката си и я притисна към себе си толкова силно, сякаш никога нямаше да я пусне. След това сведе глава и притисна устни към нейните в страстна целувка.

— Говорех сериозно, когато казах, че те обичам — промърмори той.

— Аз също те обичам.

— Благодаря ти, съкровище, че не се предаде — на лицето му изгря усмивка.

Изабел дари своя принц с дяволита усмивка.

— Аз ви благодаря, господине, че ме търпите.

След това склони глава на гърдите му, а Джон зарови лице в русите й коси. Те дълго останаха прегърнати. Само двама в целия свят…