Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (15)

Четиринадесета глава

Със зареден лък до себе си, Глена наблюдаваше през прозореца на кулата. Даваше си сметка за факта, че има съвсем малко опит с този вид оръжие и точността й може да бъде поставена под въпрос.

Но не можеше просто да седи невъоръжена и да кърши ръце безпомощно. Ако проклетото слънце се бе показало, нямаше да има повод да се тревожи. „По-важното е — помисли си тя с гневна въздишка, — че ако момчетата Маккена не бяха отишли в гората, несъмнено, за да поръмжат един срещу друг насаме, нямаше да виждам в съзнанието си как глутница вампири ги разкъсват на парчета.“

Глутница? Стадо? Банда?

Какво значение имаше? Важното бе, че имат остри зъби и са враждебно настроени.

Къде ли бяха отишли? И защо се бавеха толкова дълго навън, незащитени и уязвими?

Може би глутницата, стадото или бандата вече ги бе разкъсала и влачеше обезобразените им тела към… Господи, защо не можеше да натисне невидимия бутон и да спре филма в главата си поне за пет минути?

Повечето жени се тревожеха, че любимият им може да бъде нападнат от крадци или прегазен от автобус. А тя се бе забъркала с мъж, повел война срещу кръвожадни демони.

Защо не се бе влюбила в някой симпатичен счетоводител или брокер?

Беше й хрумнало да използва дарбата си и кристалната сфера, за да ги потърси. Но реши, че би било… непочтено и грубо натрапничество.

Все пак, ако не се върнеха до пет минути, щеше да прати непочтеността и етикета по дяволите и да ги открие.

Не можеше да разбере напълно бурните емоции, които изживява Хойт, какво му липсва и какъв риск поема. Несъмнено по-голям от останалите, реши Глена. Самата тя се намираше на хиляди километри от близките си, но не и на стотици години. Хойт се бе завърнал на мястото, където е отраснал, но тази къща вече не бе неговият дом. И с всеки ден и час все повече се убеждаваше в това.

Възстановяването на градината на майка му бе мъчително преживяване за него. Би трябвало да го предвиди и да си мълчи за нещата, които са й необходими. Можеше просто да състави списък и да отскочи да ги купи.

Погледна назад към някои от билките, които вече бе вързала на китки и окачила да съхнат. Дребни неща от ежедневието можеха да причинят непоносима болка.

Сега той бе някъде навън, в дъжда, със своя брат вампир. Не вярваше, че Кийън е способен да нападне Хойт… или поне не искаше да вярва. Но дали ако бъде обзет от силна ярост, ако бъде предизвикан, можеше да овладее онова, което навярно бяха естествени пориви.

Не знаеше отговора.

Освен това никой не можеше да бъде сигурен, че наблизо не се навъртат още пратеници на Лилит, очакващи нова възможност.

Може би бе глупаво да се тревожи за двама забележително силни мъже, които отлично познават околността. Никой от тях не разчиташе само на меч и кама. Хойт бе въоръжен и носеше един от кръстовете, които заедно бяха създали, така че не беше беззащитен.

А и нима това, че двамата се разхождат навън спокойно, не доказваше нещо важно? Доказваше, че няма да бъдат държани под обсада.

Никой друг не се безпокоеше особено. Мойра се бе затворила в библиотеката да чете. Ларкин и Кинг бяха в тренировъчната зала и правеха опис на оръжията. Тя безспорно си създаваше излишни главоболия.

Къде бяха те, по дяволите?

Продължи да се взира навън и забеляза движение. Само сенки в полумрака. Грабна лъка, заповяда на пръстите си да престанат да треперят и зае позиция на тесния прозорец.

— Просто дишай! — каза си тя. — Вдишай, издишай, вдишай, издишай!

Последното издишване бе въздишка на облекчение, когато видя Хойт и до него — Кийън. Пристъпваха бавно, мокри до кости, сякаш разполагаха с безкрайно дълго време, в пълно безгрижие.

Смръщи вежди, когато се приближиха. С кръв ли бе изцапана ризата на Хойт? А тъмното петно под дясното му око нова синина ли беше?

Наведе се напред и се удари в каменния парапет. Стрелата полетя от лъка с пронизително свистене. Не можа да сдържи писъка си. По-късно щеше да се упреква за това, но чисто женският вик на ужас се изтръгна от нея, докато стрелата разсичаше въздуха и дъжда. Заби се на сантиметри от върха на ботуша на Хойт. Двамата извадиха мечовете си и стоманените им остриета проблеснаха, когато се завъртяха встрани, долепили гърбове. При други обстоятелства би изпитала възхищение от тази бърза реакция и грацията в движенията им, подобни на танц. Но точно сега бе раздвоена между ужас и срам.

— Съжалявам! Съжалявам! — Наведе се още напред и трескаво размаха ръце, докато викаше: — Аз бях. Изплъзна ми се! Просто… — Дяволска работа. — Идвам.

Остави оръжието и мислено се зарече сериозно да потренира с него, преди отново да стреля по нещо друго, освен мишена. Преди да хукне, чу звук, който без съмнение бе мъжки смях. Един поглед й разкри, че е на Кийън, които почти се превиваше. Хойт просто стоеше и се взираше в прозореца.

Докато бързаше надолу по витата стълба, Ларкин излезе от тренировъчната зала.

— Неприятности?

— Не, не. Нищо. Всичко е наред. Нищо не е станало.

Почувства как кръвта нахлу в главата й и страните й пламнаха, когато се втурна към главния вход.

Двамата влязоха през входната врата и се отърсиха от водата като мокри кучета, докато тя хвърчеше по последните стъпала.

— Съжалявам. Толкова съжалявам!

— Напомни ми никога да не те ядосвам, Червенокоске! — нехайно каза Кийън. — Може да се прицелиш в сърцето ми и да ме простреляш в топките.

— Просто гледах навън и чаках да се появите, а изглежда, стреляла съм по погрешка. Не би се случило, ако не се бяхте забавили толкова, че да ме притесните.

— Ето какво харесвам най-много у жените. — Кийън потупа брат си по рамото. — Едва не те уби, а накрая изкарва теб виновен. Късмет с нея! Аз си лягам.

— Трябва да погледна изгарянията ти.

— Досадница.

— Какво стана? Нападнаха ли ви? Устата ти кърви… и твоята — обърна се тя към Хойт. — А окото ти е почти затворено.

— Не, никой не ни е нападал. — Раздразнението в гласа му нямаше граници. — Докато ти едва не ме простреля в крака.

— Лицата ви са почти обезобразени, дрехите ви са изпоцапани и… съдрани. Нали не сте… — Всичко й стана пределно ясно, когато видя израженията им. Все пак и тя имаше братя. — Били сте се помежду си?

— Той пръв ме удари.

Хвърли на Кийън смразяващ поглед.

— И таз добра, нали вчера разговаряхме за всичко това? Нали изтъкнахме колко разрушителни и безполезни са вътрешните борби?

— Мисля, че днес ще си легнем без вечеря.

— Престани да остроумничиш! — Смушка Кийън в ребрата. — Поболях се от тревога, а вие двамата сте били в гората да се боричкате като слабоумни кутрета.

— Ти едва не прободе крака ми със стрела — напомни й Хойт. — Мисля, че всички извършихме достатъчно глупости за един ден.

Глена само нададе въздишка на раздразнение.

— В кухнята — и двамата! Ще се погрижа за раните и синините ви. Отново.

— Аз отивам да си легна — опита се да възрази Кийън.

— И двамата! Веднага! Не ви съветвам да ме ядосвате точно в този момент.

Когато тя закрачи пред тях, Кийън попипа разцепената си устна.

— Доколкото си спомням, никога не си си падал по властни жени.

— Не си падах — преди. Но ги познавам достатъчно добре, за да знам, че е най-добре да не й противоречим. А и подутият клепач адски ме боли.

Когато влязоха, Глена вече подреждаше всичко необходимо на масата. Електрическата кана бе включена и тя запретна ръкави.

— Искаш ли кръв? — попита Глена с леден тон, който накара Кийън да прочисти гърлото си.

Удивително бе, че изпита истинско смущение. Твърде много време бе изминало, за да помни това чувство. Очевидно прекалената близост с хора му оказваше лошо влияние.

— Чаят, който вариш, ще свърши работа, благодаря.

— Свали ризата си.

За нея бе очевидно, че на върха на езика му е поредната остроумна забележка, но бе достатъчно разумен да я премълчи.

Съблече се и седна.

— Бях забравил за изгарянията. — Хойт ги огледа. Вече нямаше мехури, а само грозни червеникави белези. — Ако се бях сетил — каза той, когато се настани срещу Кийън, — щях да ти нанеса повече удари в гърдите.

— Типично — промърмори Глена под носа си, но никой не й обърна внимание.

— Биеш се различно. Повече използваш краката и лактите си. — Хойт все още усещаше мъчителния резултат. — И този висок отскок.

— Бойни изкуства. Получавал съм черен колан няколко пъти. Майсторска степен — обясни Кийън. — Трябва да посветиш повече време на тренировки.

Хойт потърка натъртените си ребра.

— Ще го направя.

„Най-сетне престанаха да се заяждат“, помисли си Глена. Как бе възможно мъже, които преди малко са разкривили физиономиите си с юмруци, изведнъж да станат приятели?

Наля горещата вода в чайника и докато чаят се запарваше, дойде до масата с мехлема си.

— Бих казала, че ще изчезнат за три седмици, имайки предвид колко са дълбоки. — Седна и загреба от мехлема с пръсти. — В твоя случай — три дни.

— Усещаме болка, доста силна. Но ако ударът не е смъртоносен, оздравяваме бързо.

— За твой късмет, особено като се добавят и тези хубави синини. Но не регенерирате части от телата си — продължи тя, докато мажеше мехлема. — Ако отсечем ръката на някого от тях, няма да му израсне нова.

— Зловеща и интересна мисъл. Не съм чувал да се е случвало нещо подобно.

— В такъв случай, ако не можем да достигнем до сърцето или главата, бихме могли да опитаме с крайниците.

Отиде до мивката, за да отмие мехлема от ръцете си и да направи студени компреси за синините.

— Ето — подаде единия на Хойт. — Дръж го на окото си.

Той присви ноздри, но се подчини.

— Нямаше нужда да си правиш труда.

Кийън се намръщи.

— Неправилен подход. По-добре е да кажеш: Съжалявам за безпокойството, скъпа. Постъпихме егоистично и безразсъдно и заслужаваме да бъдем напердашени. Надявам се да ни простиш. Подсили малко акцента. Жените полудяват по ирландския акцент.

— Може би трябва да целуна краката й.

— Всъщност по-добре задника. Целуването на задници е традиция, която никога не излиза от мода. Ще ти бъде нужно търпение с него, Глена. Хойт все още има много да учи.

Тя донесе чая и изненада и двамата, като сложи ръка на бузата на Кийън.

— Решил си да го учиш как да се държи с една съвременна жена?

— Е, просто го съжалявам — това е.

Наведе глава, присви устни и леко ги допря до неговите.

— Прощавам ти. Изпий чая си.

— Толкова лесно? — промърмори Хойт. — Получава потупване по бузата и дори целувка, сякаш той е онзи, когото едва не простреля.

— Жените са вечна загадка — тихо заговори Кийън. — И едно от чудесата на света. Ще взема това горе в стаята си. — Стана. — Имам нужда от сухи дрехи.

— Изпий го всичкия — каза Глена, без да се обърне, и взе друго шишенце. — Ще помогне.

— Щом казваш. Уведоми ме, ако той не усвоява достатъчно бързо. Нямам нищо против да бъда втори избор.

— Винаги е бил такъв — каза Хойт, когато Кийън излезе. — Не престава да ме дразни.

— Знам. Значи се помирихте, след като изляхте гнева си един върху друг.

— Истина е, че аз го ударих пръв. Говорех за майка ни, за градината, а той се държеше студено. Макар и да виждах, че само се прави на безчувствен, просто… избухнах и… После ме заведе там, където са погребани близките ни. Представи си останалото.

Тя се обърна и дълбокото съчувствие, което изпитваше, се изписа в очите й.

— Сигурно е било трудно и за двама ви.

— Осъзнах колко реално е това, че и аз съм тук, а тях ги няма. Преди не ми се струваше толкова реално.

Глена се приближи и сложи тинктура върху синините по лицето му.

— А какво ли е за него да живее цяла вечност без семейство, без никакви близки? Още една жестока страна на онова, което го е сполетяло. И всички тях. Ние не мислим за това, когато говорим за война и за унищожението им, нали? Всички те са били хора като Кийън.

— Те искат да ни изтребят, Глена. Всеки един от нас, в чиито гърди бие сърце.

— Знам, знам. Нещо ги е лишило от човешка същност, но някога са били хора, Хойт, обичали са, имали са семейства. Не мислим за това. Може би не искаме да го осъзнаем.

Отмести косите от лицето му. „Някой симпатичен счетоводител — отново си помисли Глена — или брокер.“ Колко наивно и прозаично! Тук и сега тя имаше нещо изключително.

— Мисля, че съдбата постави Кийън сред нас, за да разберем, че мисията ни ще бъде тежка. За да знаем, че сме направили каквото трябва, но не без да платим висока цена. — Отдръпна се назад. — Това трябва да помогне. Постарай се да пазиш лицето си от нови юмручни удари.

Понечи да се обърне, но той хвана ръката й, изправи се и я притегли към себе си. Устните му се сляха с нейните в нежна целувка.

— Мисля, че съдбата е изпратила теб, Глена, за да ми помогнеш да разбера, че не всичко е смърт, кръв и насилие. Че в света има такава красота и доброта. И тя е моя. — Обви ръце около нея. — Тук, с мен.

Глена отпусна глава на рамото му. Искаше да попита какво ще им остане, след като всичко свърши, но знаеше, че е съдбовно важно да изживеят всеки ден, който имат.

— Трябва да поработим. — Глена се отдръпна. — Имам някои идеи как да създадем безопасна зона около къщата. Защитена територия, в която ще можем да се движим по-свободно. Мисля, че Ларкин е прав за изпращането на разузнавачи. Ако успеем да се доберем до пещерите през деня, бихме могли да открием нещо и дори да заложим капани.

— Доста си поразмишлявала.

— Не губя нито миг. Когато умът и ръцете ми са заети, не се страхувам толкова.

— Тогава да поработим.

— Може би на един следващ етап Мойра ще може да ни помага — добави Глена, докато излизаха от кухнята. — Чете всичко, до което се добере, така че тя ще бъде основният ни източник на информация. Освен това притежава известна сила. Сурова и неразвита е, но я има.

 

 

Когато Глена и Хойт се затвориха в кулата и къщата утихна, Мойра се вглъби в том с легенди за демони в библиотеката. Беше интересно четиво. Толкова много различни теории и легенди. Постави си задача да отсее истината в тях.

Навярно Кийън я знаеше — или поне част от нея. Векове съществуване бе предостатъчно време за трупане на познание. Човек, създал такава огромна библиотека, безспорно ценеше познанието. Но все още не бе готова да го попита и не знаеше дали някога ще се случи.

Щом не бе като съществата, за които четеше в книгите, онези, които смучеха човешка кръв нощ след нощ и жадуваха не само за кръвта, а и за тръпката да убиват, какъв бе тогава? Сега се готвеше за война срещу своя вид и това бе нещо, което тя не можеше да разбере.

Трябваше да узнае повече за онова, срещу което се борят, за Кийън и себеподобните му. Как можеше да разбере и да се довери на някого, чиято същност не познава?

Водеше си записки, подробни записки върху хартията, която бе открила в едно от чекмеджетата на голямото бюро. Харесваха й хартията и инструментът за писане, наречен химикалка, с мастило в скрита във вътрешността му тръбичка. Запита се дали ще може да отмъкне няколко листа и химикалки в Галия.

Затвори очи. Липсваше й домът й и това бе като несекваща болка в стомаха. Беше написала завещанието си и го бе запечатала, наред с други неща, които щеше да остави, за да бъдат намерени от Ларкин.

Ако загинеше от тази страна на портала, искаше тялото й да бъде пренесено в Галия за погребение.

Продължи да пише, докато в главата й се въртяха мисли, една от които се връщаше отново и отново, да намери начин да попита Глена дали е възможно да направи нещо… ако другите са съгласни.

Дали можеха да запечатат портала, да затворят вратата към Галия?

С въздишка погледна към прозореца. Дали сега в Галия вали дъжд, или над гроба на майка й грее слънце.

Чу стъпки, които се приближаваха, и пръстите й затанцуваха по дръжката на камата. Отпусна ръката си, когато в библиотеката влезе Кинг. Поради неясни и за нея самата причини, с него се чувстваше по-спокойна, отколкото с другите.

— Какво имаш против столовете, малката?

Устните й трепнаха. Харесваше й как думите му се отронват от устата му като камъни от скалист склон.

— Нищо, но предпочитам да седя на пода. За тренировка ли е време?

— Кратка почивка. — Той седна на широк стол, с голяма чаша кафе в ръка. — Ларкин може да тренира цял ден. Горе е, усъвършенства някои хватки.

— Харесват ми бойните изкуства. Като танц са.

— Само гледай ти да водиш, когато танцуваш с вампир.

Мойра вяло прелисти книгата.

— Хойт и Кийън са се били.

Кинг отпи глътка кафе.

— Така ли? И кой е победил?

— Мисля, че никой. Видях ги да се връщат и по лицата и походката им изглеждаше, че са завършили наравно.

— Откъде знаеш, че са се били един с друг? Може би са били нападнати.

— Не. — Тя прокарваше пръст по редовете. — Чувам това-онова.

— Имаш големи уши, дребосък.

— Майка ми често казваше същото. Помирили са се. Хойт и брат му.

— Е, тогава няма да има усложнения. Ако мирът е траен. — Доколкото ги познаваше, пълното им примирие не би имало живот, по-дълъг от този на еднодневка. — Какво очакваш да намериш във всички тези книги?

— Всичко. Рано или късно. Знаеш ли как се е появил първият вампир? В книгите има различни версии.

— Никога не съм се замислял.

— А аз се замислям. Едната версия прилича на любовна история. Преди хилядолетия, в зората на човечеството, демоните заболели и започнали да измират. Дълги години преди това те били многобройни и по света се скитали несметни пълчища. Но човекът ставал все по-силен и умен, а времето на демоните отминавало.

Кинг обичаше да слуша истории, затова се облегна назад.

— Нещо като еволюция.

— Промяна, да. Много демони се преселили в подземния свят, за да се скрият или да заспят. За разлика от сега, съществували много магии, защото хората не се отричали от тях. Човешките същества и феите образували съюз, за да поведат война срещу демоните и да ги прогонят под земята веднъж завинаги. Един от тях бил отровен и бавно умирал. Но той обичал смъртна жена — нещо, което било забранено в света на демоните.

— Значи не човекът е измислил забранената страст. Продължавай! — подкани я Кинг, когато тя замълча.

— И така, умиращият демон отвлякъл смъртната жена от дома й. Бил обсебен от нея и последното му желание било да изживее страстта си, преди да умре.

— В това отношение не са твърде различни от смъртните мъже.

— Мисля, че всички живи същества копнеят за любов и наслада. И този физически акт е най-пълното утвърждаване на живота.

— Мъжете винаги са си падали по чукането.

Мойра изведнъж прекъсна разказа си.

— Какво чукане?

Той едва не разля кафето си. Махна с ръка, докато се тресеше от смях.

— Няма значение. Довърши историята.

— А… е, демонът отвел девойката дълбоко в гората и задоволил желанието си, а тя, като омагьосана, копнеела за докосването му. Опитала се да спаси живота му, като му предложила кръвта си. И така била ухапана, и на свой ред пила от неговата кръв, което било друг вид единение. Умряла заедно с него, но не престанала да съществува. Превърнала се в това, което наричаме вампир.

— Демон на любовта.

— Да, предполагам. За да отмъсти на хората, започнала да ги преследва, да се храни с тях и да ги превръща в същества като себе си. Но не престанала да скърби за своя любим и се изложила на слънчева светлина, за да умре.

— Не може да се сравнява с „Ромео и Жулиета“, нали?

— Пиеса. В една от книгите тук се споменава за нея. Все още не съм я прочела. — „Ще ми бъдат нужни години, за да прочета всички книги в тази библиотека“, помисли си тя, докато пръстите й играеха с върха на плитката й. — Но прочетох друга история за появата на вампирите. В нея се говори за демон, болен и обезумял от магия, по-зла от самия него, жаден за човешка кръв. Колкото повече се хранел с нея, толкова по-страховита ставала лудостта му. Умрял след кръвосмешение със смъртна, която се превърнала във вампир. Първата от вида.

— Очевидно първата версия ти допада повече.

— Не, предпочитам истината и мисля, че тя е във втората. Коя смъртна жена би обикнала демон?

— В твоя свят си водила затворен живот, нали? В онзи, от който идвам аз, хората често се влюбват в чудовища или в същества, които заслужават да бъдат наречени такива. В любовта няма логика, малката. Това е истината.

Тя сви рамене и тръсна плитката на гърба си.

— Е, ако аз се влюбя, поне няма да бъда толкова елементарна.

— Дано доживея да видя как вземаш тези свои думи назад.

Мойра затвори книгата и сви крака.

— Ти обичаш ли някоя?

— Жена? Няколко пъти съм бил на път да хлътна, но все още не съм улучил десетката.

— Как ще разбереш, че си я улучил?

— Просто знаеш, малката. Все пак е забавно да се целиш. Само много специална жена би надникнала отвъд това — посочи към лицето си.

— Лицето ти ми харесва. Толкова голямо и тъмно.

Кинг избухна в неудържим смях и кафето му едва не се разплиска.

— Самата истина.

— И си толкова силен! Говориш и готвиш добре. Освен това си верен приятел.

На голямото му тъмно лице се изписа умиление.

— Искаш ли да кандидатстваш за мястото на любима жена в живота ми?

Тя нехайно му се усмихна.

— Мисля, че не съм твоята десетка. Щом ще бъда кралица, трябва да се омъжа някой ден. Да имам деца. Надявам се да не е просто дълг, а да открия онова, което майка ми бе открила в баща ми. Онова, което означаваха един за друг. Искам той да бъде силен и предан.

— И красив.

Мойра раздвижи рамене, което бе признание, че се надява и на това.

— Жените тук само красота ли търсят?

— Не бих казал, но тя винаги привлича. Мъж, който изглежда като Кийън например, не може да се отърве от обожателки.

— Тогава защо е самотен?

Кинг я погледна над ръба на чашата си.

— Добър въпрос!

— Как се запозна с него?

— Той спаси живота ми.

Тя обви ръце около коленете си и се подготви да чуе разказа му. Малко неща обичаше повече, отколкото да слуша истории.

— Как?

— Оказах се на неподходящо място в неподходящ момент. В лош квартал на Източен Ел Ей. — Кинг отново отпи кафе и полусви рамене. — Старият зарязал майка ми, преди да се родя, а тя имала, както се казва, малък проблем със забранени вещества. Отиде си от свръхдоза. Взела твърде много от някакъв боклук.

— Останал си сираче. — Обзе я съчувствие към него. — Съжалявам.

— Лош избор, лош късмет. Някои хора сякаш са обречени да провалят живота си. Тя беше една от тях. Така се озовах на улицата. Правех каквото мога, за да се прехранвам и да се крия от системата. Веднъж вървях към познато място. Беше тъмно и адска жега. Просто търсех подслон за нощта.

— Бил си бездомен.

— Моят дом беше улицата. Двама мъже стояха на площадката и, изглежда, причакваха някого. Търсех си белята, но трябваше да мина покрай тях, за да стигна там, накъдето се бях запътил. Изведнъж отнякъде изникна кола и започна престрелка. Попаднах под куршумите. Един одраска главата ми. Замалко щях да умра. Тогава някой ме повдигна, издърпа ме — и по-нататък всичко ми се губи, но сякаш летях. Следващото, което помня, е, че се събудих на друго място.

— Къде?

— В луксозна хотелска стая. Бях виждал такава само във филмите. — Закрачи през голямата стая, когато спомените му оживяха. — Огромно легло, достатъчно да побере десет души — и аз лежа в него. Адски ме цепеше главата и затова не си мислех, че съм умрял и отишъл в рая. После той излезе от банята, с превръзка на рамото. Простреляли го, докато ме измъквал от кръстосания огън.

— Какво направи ти?

— Почти нищо. Предполагам, че съм бил в шок. Той седна и започна да ме разглежда, сякаш съм някаква скапана книга. „Късметлия си — каза — и глупак“. Имаше странен акцент. Хрумна ми, че е рок звезда или нещо подобно. Заради външността му, особения говор и разкошната стая. Честно казано, помислих го за извратеняк, който иска да ме… Да кажем, че бях наплашен до смърт. Бях на осем години.

— Бил си дете? — Очите на Мойра се отвориха широко. — Невръстно дете?

— Бях на осем — повтори той. — Когато човек расте в подобна среда, с детството му е свършено. Пита ме какво съм търсил там и аз изтърсих някаква глупост. Опитвах се да проявя характер. Попита ме дали съм гладен, а аз казах нещо от рода на: „Няма да… изпълнявам сексуални прищевки за една вечеря“. Поръча пържола, бутилка вино, някакво газирано. И ме успокои, че не е смахнат тип, който блудства с малки момченца. Ако имало място, където предпочитам да бъда, можел съм да си тръгна. Или да остана и да хапна пържола.

— Избрал си да дочакаш пържолата.

— Да, мамка му! — Кинг й намигна. — Така започна всичко. Той ми даде храна и избор. Можех да се върна там, откъдето бях дошъл — каза, че няма да ми се обиди — или да работя за него. Приех работата. Не знаех, че това означава да ходя на училище. Той ми даде дрехи, образование, самоуважение.

— Разкри ли ти какъв е?

— Не в онзи момент. Но скоро след това го направи. Реших, че е превъртял, но не ме беше грижа. Когато осъзнах, че казва истината, абсолютната истина, вече бях готов на всичко за него. Момчето, тръгнало по лош път, умря в онази нощ. Той не ме направи като себе си — тихо каза Кинг, — но ме промени.

— Защо? Питал ли си го някога защо?

— Да. Но само той може да ти каже.

Мойра кимна. Самата история й даваше достатъчен повод за размисъл.

— Почивката свърши — обяви Кинг. — Да направим още една едночасова тренировка. Този твой кльощав задник трябва да заякне.

Тя се усмихна.

— Защо не поработим върху стрелбата с лък и твоя неточен мерник?

— Хайде, умнице! — Той се намръщи и погледна към прага. — Чуваш ли нещо?

— Сякаш някой чука на вратата?

Сви рамене и изостана с няколко крачки, преди да излезе от стаята, защото си направи труда да подреди книгите.

 

 

Глена забърза надолу по стъпалата. Бяха постигнали известен напредък и Хойт можеше да поработи сам. Някой трябваше да се погрижи за вечерята и тя доброволно бе предложила да се заеме с тази задача. Щеше да приготви марината за пиле и да се върне горе за още един час. Вкусната вечеря щеше да създаде добро настроение за съвещанието на екипа.

Щеше да отскочи до библиотеката и да откъсне Мойра за малко от книгите, за да й даде урок по готварство. Може би бе сексистко да зачисли към кухненския персонал единствената жена, освен нея самата, но трябваше да започне отнякъде.

Когато чу почукването, подскочи нервно и прокара пръсти през косите си.

Понечи да повика Ларкин или Кинг от горния етаж, но поклати глава. Нали искаше да бъде равна с мъжете? Как щеше да участва в сериозна битка, ако се боеше да отвори вратата сама в дъждовен следобед?

Може би бе някой съсед, решил да намине от учтивост. Или икономът на Кийън, отбил се да провери дали имат всичко необходимо.

Никой вампир не можеше да прекрачи прага на къщата, без да бъде поканен да влезе. Това бе малко вероятно да се случи.

Все пак реши най-напред да надникне през прозореца. Видя млада жена на около двадесет години, красива блондинка с дънки и яркочервен пуловер. Косите й бяха вързани отзад на конска опашка, която висеше през отвора на червена бейзболна шапка. Държеше карта и озадачено я разглеждаше, загризала нокътя на палеца си.

„Загубила се е — реши Глена. — Колкото по-скоро се разкара от къщата, толкова по-добре за всички.“

Последва ново почукване и тя се отдръпна от прозореца. Отвори, внимавайки да стои от своята страна на прага.

— Здравейте! От помощ ли се нуждаете?

— Здравейте! Да, благодаря. — Гласът на жената издаде облекчение и силен френски акцент. — Аз… а… загубих се. Excuses moi, английският ми не е много добър.

— Не се безпокойте. Моят френски е още по-зле. С какво мога да ви бъда полезна?

— Енис^[1]? S’il vous plait? Можете ли да ми кажете как се стига до Енис?

— Не съм сигурна. И аз не съм оттук. Мога да погледна на картата. — Глена не откъсна поглед от очите й, когато протегна ръка, без пръстите й да преминат над прага. — Аз съм Глена. Je suis Глена.

— A, oui. Je m’apelle Лора. Тук съм за ваканцията. Студентка.

— Хубаво.

— Дъждът. — Лора вдигна ръката си и върху нея паднаха няколко капки. — Мисля, че заради него се загубих.

— Би могло да се случи на всеки. Да погледнем картата ти, Лора. Нямаш ли компания?

— Pardon?

— Сама ли си?

— Oui. Mes amis… приятелите ми, имам приятели в Енис, но сбърках пътя. Много ли съм далеч?

„О, не — каза си Глена. — Не мисля.“

— Изненадана съм, че сте видели къщата от главното шосе. Доста навътре сме в гората.

— Моля?

Глена се усмихна приветливо.

— Сигурно би искала да влезеш и да пийнеш чаша хубав чай, докато открием верния път на картата. — Видя как невинните сини очи на блондинката светнаха. — Но не можеш, нали? Просто не можеш да прекрачиш прага.

— Je ne comprends pas.

— Бих се обзаложила, че ме разбираш, но в случай че интуицията ми ме лъже, трябва да се върнеш на главния път и да завиеш наляво. Ляво — повтори тя и понечи да направи жест.

Кинг изскочи иззад нея и я накара да се обърне. Косите й се развяха и върховете им преминаха отвъд прага. Последва експлозия от болка, когато някой зверски ги сграбчи, тялото й излетя от къщата и се удари в земята с трясък.

Изскочиха още двама изневиделица. Инстинктът подсказа на Глена да посегне към кръста си с една ръка и слепешком да зарита с крака. Движенията бяха толкова бързи, че образите се сливаха пред погледа й, но усети вкус на кръв в устата си. Видя Кинг да съсича един от тях с нож и да го задържа вдигнат, докато й крещеше да стане и да влезе в къщата.

С мъка се изправи и в този миг видя как го наобиколиха. Нададе викове, с надеждата да чуе отговор от къщата, но бе твърде късно. Вампирите го връхлитаха като кучета.

— Френска кучка! — просъска Глена и сграбчи блондинката.

Юмрукът й удари в кост и изпита задоволство при вида на внезапно бликналата кръв. Подготви се за нов удар, но погледът й се замъгли.

Усети как я влачат и започна да се съпротивлява. В ухото й прозвуча гласът на Мойра:

— Издърпах те. Издърпах те. В къщата си, в безопасност. Лежи спокойно.

— Не. Кинг. Те нападнаха Кинг.

Мойра се втурна навън с камата си в ръка. Когато Глена се надигна, Ларкин я прескочи и прекрачи прага.

Глена успя да застане на колене и да се изправи. Почувства гадене, когато затътри крака към вратата.

„Толкова бързо — помисли си тя, — как е възможно някой да се движи с такава бързина?“ Докато Мойра и Ларкин тичаха след тях, вампирите натовариха тялото на Кинг в черен микробус. Преди да излезе от къщата, вече бяха изчезнали.

Тялото на Ларкин заблестя, затрепери и се превърна в тяло на пума. Голямата котка хукна след микробуса и се загуби от погледа й.

Глена падна на колене върху мократа трева и повърна.

— Влез вътре!

Хойт я повлече обратно със свободната си ръка. В другата държеше меч.

— В къщата! Глена, Мойра, стойте вътре!

— Твърде късно е — извика Глена и от очите й бликнаха сълзи на ужас. — Отвлякоха Кинг. — Вдигна поглед и видя Кийън, застанал зад Хойт. — Отвлякоха го.