Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (13)

Дванадесета глава

Търсейки кътче, където да се отдаде на уединение и занимания, Глена се настани на масата в кухнята с чаша вино и извади бележник и молив.

„Час тишина“, помисли си тя. Щеше да се успокои, да състави няколко списъка. После може би щеше да поспи.

Чу нечии стъпки и рязко изправи гръб. Толкова голяма къща, а човек не можеше да остане насаме!

Но Кинг влезе и застана с ръце в джобовете, пристъпвайки от крак на крак.

— Е? — бе единственото, което можа да каже тя.

— А, съжалявам, че разкривих физиономията на Хойт.

— Неговата физиономия. На него дължиш извинение.

— Знам как стоят нещата. Просто исках да ги доизясня с теб.

Когато Глена остана мълчалива, той се почеса по главата през гъстите си кичури. После изведнъж потръпна — ако мъж с ръст два метра и тегло сто и тридесет килограма изобщо можеше да потръпне.

— Слушай, изтичах нагоре по стълбите, онази светлина беше ослепителна, а той лежеше, обгорен и целият в кръв. Не съм срещал друг магьосник — продължи Кинг след още няколко мига мълчание. — Познавам Хойт едва от седмица, а с Кийън се познаваме от… много дълго време и съм му дълбоко задължен за всичко.

— Затова когато го видя да лежи окървавен, естествено предположи, че брат му се е опитал да го убие.

— Да. Хрумна ми, че навярно и ти си замесена, но не можех да ти посегна.

— Оценявам рицарското отношение.

Язвителният й тон го накара да се намръщи.

— Определено знаеш как да отрежеш един мъж.

— Ще ми бъде нужен трион, за да отрежа теб. О, престани да гледаш толкова тъжно и виновно! — С въздишка тя приглади косите си назад. — Ние също се издънихме, както и ти, така че всички сме виновни за това, което се случи. Предполагам, че сега би пийнал вино. Искаш ли и нещо за хапване?

Кинг не можа да сдържи усмивката си.

— Предпочитам бира. — Отвори хладилника и извади една. — Без мезе. Не си поплюваш, Червенокоске. Уважавам твърдия характер у една жена, дори и да си патя от него.

— Никога не съм се държала така.

Беше толкова красива и бледа, и навярно уморена до смърт. Следобед той здравата бе изтощил всички, а вечерта Кийън ги бе довел до ръба на силите им.

Разбира се, че бе помърморила малко, но не толкова, колкото Кинг бе очаквал. А и като се замислеше, Хойт бе прав. Единствено тя бе дала правилния отговор на въпроса какво, по дяволите, правят тук.

— Онова, за което говореше Хойт, и нещата, които ти каза, ми се струват много логични. Ако не сме единни, ще бъдем лесна плячка. — Отвори бутилката и изгълта половината бира на един дъх. — Така че — хайде да се помирим!

Глена погледна огромната ръка, която й подаде, и сложи своята в нея.

— Мисля, че Кийън е късметлия да има до себе си човек, готов да се бие за него. Приятел, който истински държи на него.

— Той би сторил същото за мен. Преживели сме много.

— За да се изгради такова приятелство, обикновено е нужно дълго време. Ние няма да разполагаме с толкова.

— В такъв случай ще трябва да напредваме бързо. Охладихме ли страстите сега?

— Да, така мисля.

Кинг допи бирата и хвърли празната бутилка в кошчето под мивката.

— Качвам се горе. Не е зле и ти да сториш същото. Трябва да поспиш.

— Ще поспя.

Но когато отново остана сама, бе твърде изтощена, скована от болки и неспокойна, за да се качи в стаята. Реши да постои в кухнята с чаша вино, на запалени лампи, за да държи мрака надалеч. Не знаеше колко е часът, а и вече нямаше значение.

Всички щяха да станат вампири — да прекарват повечето дни в сън и да будуват в нощите.

Заигра с кръста на врата си и продължи да съставя списък. Почувства как нощта обгръща раменете й като ледени длани.

Осъзна, че градът й липсва. Не се срамуваше да го признае. Липсваха й звуците, цветовете, непрестанното движение, което бе пулсът му. Копнееше за неговата сложност и простота. Там животът бе предвидим и ако имаше смърт, жестокост и насилие, те бяха изцяло човешко дело. Поне бе имала утехата да вярва, че са причинени от хора. В ума й се прокрадна споменът за вампира от метрото.

И въпреки това й се искаше отново да стане сутринта и да отскочи до близката сладкарница за пресни закуски. Искаше й се да нагласи статива си на утринната светлина, да рисува и единствената й тревога да бъде как ще погаси задължението си по „Виза“.

През целия си живот бе носила магическа сила в себе си и бе мислила, че я цени и уважава. Но не бе подозирала, че й е дадена заради подобна мисия, в името на такава изключителна цел.

И че би могла да доведе до смъртта й.

Вдигна чашата си и подскочи, когато видя Хойт на прага.

— Не е добра идея да се промъкваш незабелязано, като се има предвид положението.

— Не бях сигурен дали има смисъл да те безпокоя.

— Няма проблем. Просто изживявам момент на самосъжаление. Ще отмине — каза тя и нехайно сви рамене. — Малко ми е мъчно за дома. Дребна работа в сравнение с това, което навярно изпитваш ти.

— Стоя в стаята, в която с Кийън сме играли като деца, и чувствата ми са твърде силни… Но това не е достатъчно.

Тя стана, извади друга чаша и наля вино.

— Седни. — Върна се на мястото си. — И аз имам брат — заговори Глена. — Лекар е, в началото на кариерата си. Има магически способности и ги използва, за да лекува. Добър лекар и добър човек. Обича ме, знам това — но не ме разбира кой знае колко. Трудно е да бъдеш неразбран.

Никога в живота си не бе допускал, че може да се довери на жена извън семейството си за важни неща, а сега седеше тук с Глена и бе готов да сподели всичко с нея.

— Боли ме, че го загубих — заради онова, което означавахме един за друг.

— Разбира се, че е така.

— Неговите спомени за мен са стари и избледнели, а моите са скорошни и ясни. — Хойт вдигна чашата си. — Да, трудно е да бъдеш неразбран.

— Аз съм такава, каквато съм. Преди време се гордеех със способностите си и бях извънредно доволна от себе си. Сякаш държах в ръце скъп дар, който бе предназначен единствено за мен. О, бях внимателна с него, благодарна, че го имам, и все пак самодоволна. Не мисля, че някога отново ще бъда същата.

— След онова, до което се докоснахме тази вечер, едва ли някой от нас ще може отново да бъде самонадеян и доволен.

— Всъщност семейството ми, брат ми, не разбираха напълно защо се гордея с този дар. И мисля, че отново няма да разберат напълно цената, която сега плащам за него. Не могат. — Докосна ръката на Хойт. — И той не може. Затова, въпреки че обстоятелствата около нас са различни, разбирам за каква загуба говориш. Изглеждаш ужасно — каза тя по-шеговито. — Мога да облекча болките ти.

— Уморена си. Ще потърпя.

— Не го заслужаваше.

— Не успях да овладея онази сила. Допуснах да излети от мен.

— Не, излетя от двама ни. Кой може да твърди, че не е било писано? — Беше прихванала косите си нагоре, докато тренира и работи, и когато свали шнолите, те се разпуснаха в безпорядък над раменете й. — Слушай, днес научихме нещо, нали? Заедно сме по-силни, отколкото нито аз, нито ти сме подозирали. Отговорността ни сега е да се научим как да контролираме силата, да я насочваме. И повярвай ми — тогава другите ще се отнасят към нас с повече уважение.

Леко се усмихна.

— Звучи малко самодоволно.

— Да, предполагам, че си прав.

Хойт отпи глътка вино и за пръв път от часове се почувства спокоен. Просто седеше в светлата кухня, защитен от нощта отвъд стъклата, и разговаряше с Глена.

Уханието й се носеше във въздуха и галеше сетивата му. Това женствено ухание на земя. Нежната кожа под ясните й зелени очи бе загрозена от признаци на умора.

Кимна към бележника в ръцете й.

— Нова магия?

— Не, нещо по-земно. Списъци. Нужни са ми още запаси. Билки и прочие. А Мойра и Ларкин имат нужда от дрехи. После трябва да измислим елементарни домашни правила. Досега за домакинството се грижехме аз и Кинг. Главно за готвенето. Редът в къщата не се поддържа от само себе си и дори когато човек се готви за война, има нужда от храна и чисти кърпи.

— Има толкова машини, които вършат всичката работа. — Плъзна поглед из кухнята. — Би трябвало да е лесно.

— Така си мислиш.

— Някога тук имаше градина с билки. Все още не съм обиколил земите. — „Твърде дълго отлагам“, призна той пред себе си. Не изгаряше от нетърпение да види какво е променено и какво се е запазило. — Може би Кийън е наредил отново да я засадят. Или аз ще я възстановя. Земята помни.

— Е, това може да влезе в дневния ред за утре. Ти познаваш горите наоколо. Сигурно можеш да ми кажеш откъде да намеря останалото, което ми е необходимо. Ще изляза още утре сутринта.

— Някога знаех — каза той почти на себе си.

— Нужни са ни още оръжия, Хойт. А по-нататък — и още воини, които да ги размахват.

— В Галия ще има армия.

— Да се надяваме. Познавам неколцина като нас, а Кийън навярно познава и други, които бихме могли да превърнем в съмишленици. Може би е време да започнем да набираме доброволци.

— Още вампири? Достатъчно трудно свикнахме да вярваме на Кийън. Що се отнася до други вещици, ние с теб все още се опознаваме взаимно, както узнахме тази вечер. Трябва да започнем с тези, които вече са с нас. Това е само началото. Но оръжията… Можем да ги създадем, както създадохме кръстовете.

Глена отново вдигна чашата си, отпи и бавно въздъхна.

— Добре. Аз съм за.

— Ще ги вземем със себе си, когато заминем за Галия.

— Като заговорихме за това, кога и как?

— Как? Чрез Танца на боговете. Кога? Не мога да знам. Трябва да вярвам, че ще ни бъде казано, когато дойде времето за това.

— Мислиш ли, че ще можем да се върнем обратно? Ако оживеем? Мислиш ли, че ще можем да се завърнем у дома?

Той я погледна. Скицираше с поглед, прикован в листа, и с уверена ръка. Забеляза, че страните й са бледи от умората и шока от преживяното. Огненочервените й коси се люшваха напред, когато навеждаше глава.

— От кое се боиш повече? — полюбопитства той. — От смъртта или че може никога вече да не видиш дома си?

— Не съм напълно сигурна. Смъртта е неизбежна. Никой не ще се избави от нея. Човек може само да се надява — или поне аз се надявам — че когато настъпи моментът, ще имам смелостта да я срещна достойно. — Нехайно приглади косите зад ухото си с лявата ръка, докато с дясната продължаваше да скицира. — Но досега за мен тя беше само абстрактно понятие. Трудно ми е да мисля за смъртта и още по-трудно ми е да си представя, че може никога вече да не видя дома си, семейството си. Те няма да разберат какво се е случило с мен. — Вдигна поглед. — Забравям на кого говоря.

— Не знам колко дълго са живели. Как са умрели. Колко дълго са ме търсили.

— Ако знаеше, това би помогнало.

— Да, разбира се. — Хойт раздвижи рамене и наклони глава. — Какво рисуваш там?

Глена нацупи устни срещу скицата.

— Прилича на теб. — Обърна листа към него.

— Така ли ме виждаш? — Гласът му издаде озадачение и известно неодобрение. — Толкова суров.

— Не суров. Сериозен. Ти си сериозен мъж, Хойт Маккена. — Написа името с печатни букви върху скицата. — Така би се изписвало и произнасяло днес. Направих справка. — Подписа се със замах. — Тази твоя сериозна натура е много привлекателна.

— Сериозността е за старците.

— И за воините, за силните мъже. Откакто те познавам и изпитвам влечение към теб, осъзнавам, че всички, които съм познавала преди, са били момчета. Очевидно си падам по доста по-зрели мъже.

Той седеше и я гледаше, със скицата и виното помежду им. „Разделят ни цели светове“, помисли си Хойт. И все пак я чувстваше така близка, както никого досега.

— Докато седя тук с теб, в тази къща, която е моя и същевременно някак чужда, в свят, който е и мой, и чужд, ти си единственото, което желая.

Глена стана, приближи се и обви ръце около него. Той опря глава на гърдите й и се заслуша в ударите на сърцето й.

— Това носи ли ти утеха?

— Да, и нещо повече. Толкова силно копнея за теб. Не знам как да сдържа този порив.

Тя сведе глава, затвори очи и зарови лице в косите му.

— Нека бъдем просто хора. През останалата част от тази нощ нека бъдем просто хора. Не искам да оставам сама в мрака. Отнеси ме в леглото.

Той хвана ръцете й и се изправи.

— Тези неща не са се променили за хилядолетие, а?

Глена се засмя.

— Някои неща не се променят.

Хойт задържа ръката й, докато излизаха от кухнята.

— Не съм делил легло с много жени… защото съм сериозен мъж. — Бяха на прага на стаята й и тя се обърна към него с дяволита усмивка. — Но мисля, че ще се справим.

— Почакай.

Притегли я към себе си, преди да отвори вратата, и впи устни в нейните. Глена почувства топлината и сиянието на силата му.

Той побутна вратата.

Беше запалил свещите. Всяка от тях изпълваше стаята със златиста светлина и лек аромат. В камината тлееше червеникава жарава.

Това докосна струна в сърцето й и по кожата й пробягаха тръпки на очакване.

— Чудесно начало. Благодаря. — Чу щракването на ключа в ключалката и сложи ръка на гърдите си. — Изведнъж станах неспокойна. Никога не съм била толкова нервна, преди да бъда с мъж. Дори онзи първи път. Отново някогашното ми самодоволство.

Нямаше нищо против безпокойството й. Всъщност то засилваше възбудата му.

— Устните ти. Тези чувствени устни! — Прокара пръст по долната. — Сънувам вкуса им. Разсейваш ме дори когато не си до мен.

— И това не ти дава покой. — Тя протегна ръце и преплете пръсти зад тила му. — Радвам се.

Отпусна се в прегръдката му и видя как плъзна поглед към устните й и го задържа там, преди отново да срещне нейния. Усещаше как дъхът им се слива и чуваше ударите на сърцето му до своето. Останаха така един безкраен миг и устните им се срещнаха. Потопиха се един в друг.

Тя почувства трепване в корема, сякаш гъдел на десетки кадифени криле разпалваше желанието й. И отново сиянието на силата се разнесе из въздуха.

След миг ръцете му бяха в косите й, трескаво отместиха кичурите от лицето й и тя затрепери в очакване на онова, което предстоеше. Устните му се отделиха от нейните, за да обходят лицето й и да се спуснат надолу, проследявайки пулса на шията й.

Би могла да го удави. Знаеше го и все пак продължаваше да отпива. Неудържимото желание можеше да го повлече надолу, там, където никога не е бил. Знаеше, че където и да ги отведе то, ще бъдат заедно.

Плъзна ръце по формите й, замаян от блаженство. Тя отново потърси устните му и жадно ги всмука. Отдръпна се назад, с треперещ дъх. Светлината на свещите пробяга по тялото й, когато отмести ръце от него и започна да разкопчава ризата си.

Под нея имаше нещо бяло и дантелено, което примамливо повдигаше гърдите й. Видя още бяла дантела, когато панталонът се свлече по краката й — неустоим триъгълник, прилепнал към долната част на корема й, високо над бедрата.

— Жените са най-изобретателните създания — каза си на глас, протегна ръка и плъзна пръсти по дантелата. Когато усети тръпката й, той се усмихна. — Харесва ми това облекло. Винаги ли го носиш под другите дрехи?

— Не. Зависи от настроението ми.

— Харесваш ми в това настроение.

Прокара палци по дантелата на гърдите й.

Тя наведе глава назад.

— О, за бога!

— Това ти харесва. А какво ще кажеш за това? — Направи същото с прилепналата дантела на корема й и долови насладата, която се изписа на лицето й.

Нежна кожа, съвършено гладка. Но под нея изпъкваха мускули. Неустоимо.

— Искам да те докосвам. Тялото ти е прелестно. Позволи ми да те докосвам.

Тя протегна ръце назад.

— Позволявам ти.

Пръстите му изучаваха тръпнещото й тяло. Притискаха плътта й и я караха да стене. Костите и мускулите й се разтапяха, докато я изучаваше. Бавно бе завладяна от наслада, която бе едновременно триумф и отдаване.

— Това закопчалка ли е?

През притворените си клепачи тя посегна към кукичките отпред на сутиена си. Но когато понечи да ги откачи, той отмести ръцете й.

— Бързо ще открия как става. Готово. — Когато свали сутиена, гърдите й изпълниха ръцете му. — Красиви са.

Наведе глава към тях и усети вкуса на нежната й, изгаряща плът.

Искаше да се предаде на порива; едва сдържаше нетърпението си.

— А другата част? Къде е закопчалката?

Плъзна длани надолу.

— Няма…

Когато прокара пръсти по дантелата, дъхът й секна и тя със сподавен стон впи пръсти в раменете му.

— Хей! Погледни ме. Просто ме погледни. — Той продължи да плъзга пръсти по дантелата и под нея. — Глена Уорд, която е моя тази нощ.

Докато стоеше там, с поглед прикован в очите му, тялото й изригна в миг на върховно блаженство.

Отпусна глава на рамото му, докато тръпките й затихваха.

— Искам да усещам допира на тялото ти. Искам те в себе си. — Придърпа пуловера му нагоре, и го хвърли встрани. Тогава почувства с дланите си допира на мускулестото му тяло и в нея отново нахлу прилив на сила, когато го притегли със себе си в леглото. — В мен. В мен!

Устните й жадно всмукваха неговите, ханшът й се повдигаше и очакваше. Той се освободи от останалите дрехи, нетърпелив да вкуси още от нея, докато и от двамата струеше топлина.

Когато проникна в нея, огънят се разгоря и пламъците на свещите полетяха нагоре като стрели.

Страстта и силата ги разтърсваха и довеждаха до лудост. Тя го обгръщаше и притискаше и в очите й проблясваха сълзи. Сякаш повей на вятър развяваше косите й, ярки като огън върху леглото. Той почувства как тялото й се изви като лък и когато светлината експлодира в него, единственото, което можа да прошепне, бе името й.

 

 

Тя сияеше, сякаш огънят, който заедно бяха разпалили, все още гореше. Запита се защо не вижда лъчи от неговата златиста светлина да струят от пръстите й.

В огнището отново тлееше жарава — друг затихващ огън. Но от топлината, излъчена от него и от тях, по кожата й бяха избили капки роса. Сърцето й все още препускаше в галоп.

Главата му бе отпусната на гърдите й и ръката й я галеше.

— Преживявал ли си някога…

Устните му леко потъркаха зърното й:

— Не.

Прокара пръсти през косите му.

— Аз — също. Може би защото сме заедно за пръв път, а може би защото в нас все още е останала част от силата, която призовахме.

„Заедно сме по-силни.“ Собствените й думи отекваха в съзнанието й.

— А сега накъде?

Когато той я погледна учудено, Глена поклати глава.

— Просто израз — обясни тя. — Няма значение. Синините ти изчезнаха.

— Знам. Благодаря.

— Не съм сигурна, че аз съм го направила.

— Ти си. Докосна лицето ми, докато бяхме слети. — Хойт хвана ръката й и я вдигна към устните си. — Магията е в ръцете ти, в сърцето ти. Очите ти все още са угрижени.

— Просто умора.

— Искаш ли да те оставя сама?

— Не. — Нима това не бе проблем? — Искам да останеш.

— Добре. — Той се раздвижи, повдигна я върху себе си и придърпа чаршафа и одеялото. — Имам един въпрос.

— Мм.

— Имаш белег ето тук. — Докосна талията й отзад. — Пентаграм. Така ли се раждат вещиците в твоето време?

— Не. Това е татуировка… мой избор. Исках да нося символ на силата, която имам в себе си, дори когато съм гола.

— Аха. Не искам да проявявам неуважение към призванието и символа ти, но ми се струва… възбуждащ.

Глена се усмихна на себе си.

— Добре. Значи е изпълнил второто си предназначение.

— Отново се чувствам пълноценен — сподели той. — Отново съм себе си.

— Аз — също.

„Но уморена“, помисли си той. Гласът й го издаваше.

— Да поспим.

Глена вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Обеща, че когато ме отнесеш в леглото, няма да ме оставиш да спя.

— Не и този път.

Тя потърка глава в рамото му, но не затвори очи дори когато той угаси свещите.

— Хойт, каквото и да стане от тук нататък, това, което преживяхме заедно, за мен е много ценно.

— За мен — също. За пръв път, Глена, съм убеден, че не само трябва да спечелим, а и че можем да го направим. Вярвам го, защото ти си с мен.

Глена затвори очи за миг и остра болка прониза сърцето й. „Той говори за война — помисли си тя. — А аз говорех само за любов.“

 

 

Събуди я ромонът на дъжда и усещането за неговата топлина. Заслуша се в дъждовната мелодия и се наслади на приятния, естествен допир на мъжкото тяло до своето.

През нощта мислено си бе изнесла една нравоучителна лекция. Това, което се случваше между нея и Хойт, бе дар и трябваше да го цени. Нямаше смисъл да се ядосва, че не е достатъчно.

Какъв бе смисълът да умува защо и как се е случило и какво следва по-нататък? Да се пита дали онова, което ги тласка към бойното поле, ги е тласнало един към друг и е разпалило страстта, копнежа и да — любовта помежду им — за да ги направи по-силни?

Достатъчно бе да изживее чувствата си — винаги бе вярвала в това. А сега бе склонна да се съмнява в тях, тъй като бяха прекалено силни…

Време бе отново да започне да мисли практично и да се наслади на това, което има, докато все още го има. И да се залови с неотложната работа.

Отдръпна се от него и понечи да стане от леглото. Ръката му обхвана китката й и я притисна.

— Рано е и вали. Остани в леглото.

Извърна глава към него.

— Откъде знаеш, че е рано! Тук няма часовници. Да не би да имаш слънчев часовник в главата си?

— Голяма полза би имало от него в този дъжд. Твоите коси са като слънцето. Не ставай.

Сега не изглеждаше толкова сериозен, със сънени очи и набола брада. Но бе неустоим.

— Трябва да се обръснеш.

Той потърка лицето си и усети наболите косъмчета. Прокара дланта си по тях и те изчезнаха.

— Така по-добре ли е, a stor^[1]?

Глена протегна ръка и прокара пръст по бузата му.

— Много хитро. Имаш нужда и от прилична подстрижка.

Той се намръщи и зарови пръсти в косите си.

— Не ти ли харесва косата ми?

— Страхотна е, но се нуждае от малко оформяне. Мога да се погрижа за това.

— Не мисля, че идеята е добра.

— О, нямаш ми доверие?

— Не и за косата си.

Тя се засмя, претърколи се и го възседна.

— Но ми позволяваш да докосвам други, много по-чувствителни части на тялото ти.

— Това е нещо съвсем различно. — Ръцете му се плъзнаха нагоре и обхванаха гърдите й. — Как се нарича онова, което носеше на прелестните си гърди снощи?

— Нарича се сутиен, но не сменяй темата.

— Определено ми е по-приятно да говорим за твоите гърди, отколкото за моята коса.

— Много си духовит тази сутрин.

— Ти носиш светлина в живота ми.

— Сладкодумец. — Тя хвана кичур от косата му. — Кръц, кръц — и ставаш нов човек.

— Харесвам се такъв, какъвто съм.

Глена присви устни, раздвижи ханш и се сля с него. Свещите, които бяха угаснали, отново се разгоряха.

— Само оформяне — прошепна тя, наведе се и потърка устни в неговите.

 

 

Хойт изживя неповторимата наслада да вземе душ заедно с жена, а после да я гледа, докато тя се облича.

Глена втри крем в кожата на тялото си и друг — в лицето си.

Сутиенът и онова, което наричаше бикини, днес бяха сини. Като гълъбово яйце. Върху тях навлече панталон от груб плат и туника, наречена пуловер, с надпис: Пътешествие в приказния свят на вещиците. Дрехите, които носеше, криеха под себе си чудна тайна.

Хойт се чувстваше спокоен и безкрайно доволен, и изтръпна, когато тя го накара да седне върху капака на тоалетната, взе една ножица и затрака с нея.

— Защо един здравомислещ мъж би допуснал до себе си жена с такъв инструмент?

— Едър, як магьосник като теб не би трябвало да се бои от едно подстригване. Освен това, ако не се харесаш, когато свърша, можеш да върнеш предишния си вид.

— Защо жените винаги искат да ни прекрояват?

— То е в природата ни. Достави ми това удоволствие.

Той въздъхна и седна. Но не престана да се движи.

— Стой мирен и ще си готов, преди да усетиш. Как мислиш, че Кийън поддържа прическата си?

Завъртя очи и погледна нагоре, опитвайки се да види какво прави тя с него.

— Нямам представа.

— Сигурно е трудно, когато нямаш отражение. А винаги изглежда безупречно.

Този път Хойт извърна глава към нея.

— Значи харесваш външността му, а?

— Вие сте почти двойници, така че отговорът се подразбира. Има лека вдлъбнатина на брадичката, която ти нямаш.

— Майка ми я наричаше отпечатъкът на феите.

— Твоето лице е малко по-издължено, а веждите — по-извити. Но очите, устата и скулите са абсолютно еднакви.

В скута му паднаха отрязани коси и могъщият магьосник почувства свиване в стомаха.

— За бога, жено, ще ме острижеш до кожа.

— Имаш късмет, че харесвам мъже с дълги коси. Поне на теб ти отиват. — Докосна с устни върха на главата му. — Като черна коприна са, съвсем леко чупливи. Знаеш ли, в някои култури, когато една жена подстриже мъж, това е обет за брак.

Главата му рязко се извърна, но Глена бе очаквала тази реакция и дръпна ножиците. Смехът й, плътен и закачлив, отекна в стените на банята.

— Шегувам се. Господи, колко си доверчив! Свършвам.

Разтвори крака и седна върху неговите, а гърдите й почти докоснаха лицето му. Хойт започна да мисли, че подстригването не е чак такова мъчение.

— Харесва ми допирът на женско тяло.

— Да, вече се убедих в това.

— Искам да кажа, че и преди съм изживявал наслада с жени. Имам потребности, както всеки мъж. Но тя никога не е обсебвала съзнанието ми така, както става с теб.

Глена остави ножицата и прокара пръсти през влажните му коси.

— Радвам се да го чуя. Ето, огледай се.

Той стана и се вгледа в отражението си. Косите му бяха по-къси, но не много. Предполагаше, че формата им е по-добра, въпреки че и преди промяната не изглеждаше зле. Поне не го бе остригала като агне, а го харесваше така.

— Не изглеждам зле. Благодаря.

— Моля.

Дооблече се и когато слязоха на долния етаж, откриха всички — освен Кийън — в кухнята.

Ларкин хапваше бъркани яйца.

— Добро утро. Този човек тук е магьосник с тигана.

— Смяната ми в кухнята свърши — заяви Кинг. — Затова ако искате закуска, ще си я приготвите сами.

— Точно за това исках да поговорим. — Глена отвори хладилника. — За смени. Готвене, пране, елементарно поддържане на домакинството. Трябва да си поделяме задълженията.

— Ще се радвам да бъда полезна — обади се Мойра, — ако ми покажеш какво да правя и как.

— Добре, гледай и се учи. Тази сутрин ще закусваме яйца с бекон.

Залови се с приготвянето им и Мойра наблюдаваше всяко движение.

— Бих хапнал още, ако нямаш нищо против.

Мойра хвърли поглед към Ларкин.

— Яде колкото два коня.

— Хм. Ще трябва редовно да се снабдяваме с провизии — обърна се Глена към Кинг. — Предполагам, че това ще бъде моя и твоя грижа, защото тези не могат да шофират. Ларкин и Мойра имат нужда от подходящи дрехи. Ако ми начертаеш карта, ще мога да направя следващия курс.

— Днес няма слънце.

Глена кимна към Хойт.

— Имам защита, а и по-късно може би ще се изясни.

— Както каза ти, домакинството трябва да се поддържа, така че не е зле да съставиш схема. Ще я следваме. Но що се отнася за другите неща, налага се и ти да се съобразяваш с някои правила. Мисля, че никой не бива да излиза сам и невъоръжен извън къщата.

— Нима ще стоим тук като обсадени, сякаш се боим да изпълзим от дупката си заради някакъв си дъжд? Не е ли време да им покажем, че не те определят правилата?

— Има право — съгласи се Глена. — Предпазливи, но не и страхливи.

— В конюшнята има кон — рече Мойра. — И за него трябва да се полагат грижи.

Всъщност Хойт възнамеряваше да върши това сам, докато останалите са заети с друго. Запита се дали това е проява на отговорност или липса на доверие в онези, които е повел.

— Ние с Ларкин ще се грижим за коня. — Седна, когато Глена сервира закуската. — Глена има нужда от билки, както и аз, така че ще трябва да ги набавим. Предпазливо — повтори той и започна да замисля стратегия как да свършат това, докато се хранеше.

 

 

Окачи меч на кръста си. Навън ръмеше и той знаеше, че това би могло да продължи с дни. Двамата с Глена можеха да направят така, че да изгрее ослепително слънце. Но земята се нуждаеше от напояване.

Кимна на Ларкин и отвори вратата.

Излязоха заедно и се обърнаха в противоположни посоки, с гръб един към друг, за да огледат района.

— Мога да се обзаложа, че в такова време само ще ни наблюдават и ще изчакват.

— За всеки случай — никой няма да се отдалечава сам.

Обходиха земите, търсейки сенки и признаци на движение. Но не се натъкнаха на нищо друго, освен на ухание на цветя и трева.

Когато стигнаха конюшните, двамата с лекота се заеха с познатата работа. Почистиха старата слама, после застлаха нова, сипаха овес и сресаха коня. За Хойт бе успокояващо чувството да усеща присъствието му.

Ларкин затананика весела мелодия.

— У дома имам кестенява кобила — каза той на Хойт. — Красавица е. Не можахме да пренесем и конете си чрез Танца.

— И на мен ми бе казано да оставя кобилата си. Истина ли е онази легенда? За меча, който трябва да бъде изтръгнат от скалата от най-достойния да управлява Галия? Като легендата за крал Артур?

— Да, някои твърдят, че легендата се основава на тези исторически факти. — Докато говореше, Ларкин наля чиста вода в яслата. — След смъртта на крал или кралица, магьосник забива меча в скалата. Ден след погребението наследниците се събират и един по един опитват да го извадят отново. Само един успява — и той управлява Галия. Мечът се пази в голямата приемна, за да го виждат всички, докато кралят умре. Това се повтаря поколение след поколение. — Попи потта от веждите си. — Мойра няма нито братя, нито сестри. Тя трябва да властва над Галия.

Заинтригуван, Хойт прекъсна работата си и хвърли поглед към него.

— Ако се провали, ти ли ще се възкачиш на престола?

— Опазил ме бог! — прочувствено каза Ларкин. — Нямам никакво желание да управлявам. Само главоболия, ако питаш мен. Е, готов си, нали? — Потърка хълбока на жребеца. — Хубавец си, дявол да те вземе! Трябва да поддържаш форма. Не е зле един от нас да го поязди.

— Не днес, предполагам. Прав си за това. Има нужда да потича. Все пак е на Кийън, той има думата.

Тръгнаха към вратата и както преди, излязоха едновременно.

— Насам — посочи Хойт. — Някога имаше градина с билки, а може би все още има. Не съм ходил там.

— С Мойра се поразходихме. Не видяхме такава.

— Отново ще погледнем.

Нещо скочи от покрива на конюшнята — толкова бързо, че Хойт не успя да извади меча си. Стрелата порази нападателя в сърцето още докато бе във въздуха. На земята падна пепел, но скочи втори. И втората стрела улучи право в целта.

— Няма ли да оставиш поне един на нас? — извика Ларкин на Мойра.

Тя стоеше на прага на кухнята, насочила трета стрела.

— Тогава поеми онзи, който идва отляво.

— За мен — извика Ларкин на Хойт.

Съществото бе двойно по-едро от него и Хойт понечи да възрази. Но Ларкин вече нападаше. Отекна звън на стоманени остриета. На два пъти забеляза как създанието се отдръпна назад, когато сребърният кръст на Ларкин блесна срещу него. Но имаше мощни ръце и доста дълъг меч.

Когато видя Ларкин да се подхлъзва на мократа трева, и Хойт се втурна напред. Замахна с меча си към гърлото на съществото — и срещна въздух.

Ларкин подскочи, вдигна дървения кол и го прониза.

— Просто исках да го накарам да загуби равновесие.

— Добре се справи.

— Може би има още.

— Може би — съгласи се Хойт. — Но трябва да свършим това, за което сме дошли.

— Аз ще пазя гърба ти, а ти — моя. Мойра ще брани и двама ни. Това го нарани — добави той и докосна кръста. — Или поне му причини неприятни усещания.

— Смятам, че дори да ни убият, няма да могат да ни превърнат във вампири, докато ги носим.

— Е, бих казал, че вършат работа.