Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (17)

Шестнадесета глава

Мигът между съня и пробуждането в стаята със запалена свещ бе миг на блажена забрава. Топлината на чаршафите, ухаещи на лавандула, я накара да се почувства така, сякаш се носи в безгрижен полет.

Но този миг отмина и Глена си спомни всичко.

Кинг бе мъртъв. Хвърлен бе в морето от чудовищата със същото нехайство, с което хлапак хвърля камъче в езеро.

Беше се качила в стаята си сама, по своя молба, да потърси уединение и забрава в съня.

Видя пламъка да трепти и се запита дали някога ще може отново да спи на тъмно. Дали ще може да посреща нощта, без да мисли, че идва тяхното време? Да се разхожда на лунна светлина без страх? Щеше ли да се върне към предишната простота? Или дори в дъждовен ден по гърба й щяха да пробягват тръпки?

Завъртя глава върху възглавницата и видя силуета му, очертан от сребристата светлина, която се процеждаше през прозореца откъм билковата му градина. „Бди над мен нощем — помисли си тя. — Над всички нас.“ Каквото и бреме да носеше всеки от тях, неговото бе най-тежко. И въпреки това бе дошъл да я пази от мрака.

— Хойт.

Надигна се в леглото, когато той се обърна, и протегна ръце към него.

— Не исках да те будя. — Хойт се приближи и хвана ръцете й, взирайки се в лицето й на слабата светлина. — Много ли те боли?

— Не. Болките намаляха, поне засега. Благодарна съм и на теб, и на Мойра.

— Трябва да благодариш на себе си толкова, колкото и на нас. И на съня.

— Остани тук, моля те. Кийън?

— Не знам. — Хойт тревожно хвърли поглед към вратата. — Затворил се е в стаята си с онази бутилка уиски. — Без да откъсва очи от нея, приглади косите й назад и я накара да се обърне към него, за да огледа синините й по-внимателно. — Тази вечер всички правим каквото е по силите ни, за да облекчим болките ти.

— Тя не би го пуснала за нищо на света. Каквото и да бяхме сторили.

— Така е. — Той седна на ръба на леглото. — Навярно дълбоко в себе си Кийън е знаел това, но трябваше да опита. Не можехме да се върнем, без да опитаме.

„Като се престориш на заложник“, помисли си тя, когато си спомни сцената, която бяха видели на скалите.

— Вече всички знаем, че с нея не могат да се водят преговори — продължи той. — Достатъчно силна ли си да чуеш това, което ще ти кажа? Загубихме един от нас. Единият от шестимата, които ни бе казано, че са нужни за голямата битка, за спечелването на войната. Не знам какво означава това.

— Нашият воин. Може би ние трябва да станем воини. По-добри. Тази нощ убих няколко от тях, Хойт. По-скоро късмет, отколкото точност, но унищожих същества, които някога са били хора. Готова съм да го сторя отново. Но по-умело. Всеки ден все по-умело. Тя взе един от нас и мисли, че така ще ни направи по-слаби и страхливи. Заблуждава се. Ще й покажем, че се заблуждава.

— Аз трябва да бъда водачът в тази битка. Ти притежаваш голяма сила и магически способности. Ще работиш в кулата върху оръжия и заклинания за закрила. Защитен кръг за…

— О, почакай! — Глена протегна ръка. — Правилно ли разбирам? Искаш да стоя затворена в кулата — като Рапунцел^[1]?

— Не съм чувал за такъв човек.

— Безпомощна жена, чакала цяла вечност да бъде избавена. Ще работя върху магическите техники по-дълго и упорито. И ще тренирам дълго и упорито. Но няма да стоя в кулата ден и нощ с котела и кристалите си и да съчинявам заклинания, докато вие се биете.

— Днес за пръв път участва в битка и едва не загина.

— Започнах да гледам с повече страхопочитание на онова, срещу което сме изправени. Бях призована за тази битка, също както всеки от останалите. Няма да се крия.

— Да използваш способностите си не означава да се криеш. Аз бях избран да оглавя тази армия, така че…

— Да ти сложим пагони и да те наричаме полковник.

— Защо си толкова ядосана?

— Не желая да ме закриляш. Искам да ме цениш.

— Да те ценя? — Той скочи на крака и червената светлина на огъня огря лицето му. — Не мога да опиша колко те ценя. Вече загубих твърде много. Видях как брат ми, с когото сме делили една утроба, се превръща в звяр. Застанах до гробовете на всички свои близки. Не искам да те видя, съсечена от онези същества — теб, единствената светлина в живота ми сред целия този мрак. Няма отново да изложа живота ти на риск. Няма да застана и до твоя гроб.

— А аз мога да те оставя да рискуваш своя живот? Мога да понеса да застана до гроба ти?

— Аз съм мъж.

Каза го така просто, както възрастен казва на дете, че небето е синьо, и Глена остана безмълвна няколко секунди. После отново отпусна глава на възглавницата.

— Единствената причина да не съчиня заклинание, с което да те превърна в ревящо магаре точно в този миг, е фактът, че си отраснал в непросветена епоха.

— Аз… непросветен?

— Ще ти кажа нещо за своето време, Мерлин. Жените и мъжете са равни. Ние работим, участваме в битки, гласуваме и най-важното — сами вземаме важните решения в живота си. Тук мъжете не са господари.

— Не съм чувал за свят, в който мъжете да са господари — промърмори той. — Става дума за физическа сила, Глена. Не сте равни с нас. Колкото и проницателен ум да имате, на каквото и лукавство да сте способни, телата ви са по-крехки. Създадени са, за да раждат деца.

— Последното е противоречие. Ако мъжете трябваше да раждат, светът отдавна да е свършил и без помощта на банда вампири, търсещи слава. Нека изтъкна един малък факт. Съществото, отговорно за цялата тази бъркотия е жена.

— Имам го предвид.

— Е, тогава просто забрави! Онази, която ни събра също е жена, така че сме мнозинство. Мога да изтъкна още факти, но от този глупав разговор ме заболя главата.

— Трябва да си почиваш. Ще поговорим отново утре. — „Моята единствена светлина“, помисли си той. Понякога се превръщаше в лъч, който изгаряше очите му. — Ти си своенравна и вбесяваща жена.

— Да. — Този път се усмихна и отново протегна ръце. — Ще поседиш тук, нали? Тревожиш се за мен. Разбирам това и го оценявам.

— Направи го заради мен. — Хойт вдигна ръцете й към устните си. — Умът ми ще бъде по-спокоен. Ще бъда по-добър лидер.

— О, звучи добре. — Глена леко отдръпна ръцете си и го смушка в ребрата. — Много добре. Не само жените са способни на лукавство.

— Не е лукавство, говоря самата истина.

— Поискай нещо друго и ще се постарая да ти го дам. Но не и това, Хойт. Аз също се тревожа за теб. За всички ни. Задавам си въпроси какво можем да направим, докъде стигат способностите ни. И защо във всички светове, в цялата вселена ние сме избраниците, тези, които трябва да го направят. И защо трябваше да загубим един от нас, един прекрасен, извънредно добър човек.

— Ако загубя теб… Глена, чувствам празнота в себе си дори само при мисълта за това.

Тя знаеше, че понякога жената трябва да бъде по-силна.

— Има толкова много светове, толкова различни. Не вярвам, че някога мога да те загубя или ти — мен. Това, което имаме сега, е повече, отколкото съм имала, когато и да било преди. Мисля, че то ни прави по-добри. Може би е една от причините да сме тук. Да се намерим. — Наведе се към него и въздъхна, когато ръцете му я обгърнаха. — Остани при мен. Легни до мен. Люби ме.

— Трябва да се излекуваш.

— Да. — Притегли го към себе си и докосна устните му със своите. — Трябва.

Надяваше се това, което иска от него, да е нежност. Копнееше да й я даде магията й.

— Спокойно. — Обсипа лицето й с целувки. — Тихо.

Устните му обходиха лицето и шията й, топли и успокояващи. Повдигна тънката й нощница и продължи по гърдите й, по синините на ребрата й. Внимателно и ласкаво.

Нежни като птичи пух, тези устни и върховете на пръстите му отпускаха ума и тялото й и разпалваха огън в тях.

Когато очите им се срещнаха, той узна повече, отколкото си бе представял, че може да узнае. Държеше в ръцете си нещо по-ценно от всичко, което някога бе притежавал. Издигна я върху възглавница от въздух и сребриста светлина, създавайки вълшебно легло. Всички свещи в стаята оживяха със звук, подобен на въздишка, и светлината, която заструи от тях, бе като разтопено злато.

— Красиво е. — Тя хвана ръцете му, докато се носеха във въздуха, и затвори очи, завладяна от опияняваща радост. — Наистина е красиво.

— Бих ти дал всичко, което имам, и не би било достатъчно.

— Грешиш. Вече ми даваш всичко.

Повече от наслада, повече от страст. Дали той знаеше какво я кара да изпитва, когато я докосва така? Нищо, с което може би щяха да се сблъскат — нито ужасът, нито болката, смъртта или вечните мъки, бяха в състояние да го заличат. Светлината в нея бе като морски фар и никога нямаше отново да настъпи мрак.

Това бе животът в най-голямата му сладост и щедрост. Неговият вкус бе като балсам за душата й, докато ласките му събуждаха в тялото й желание. Над тях заваляха снежнобели венчелистчета от рози — като нежен дъжд.

Тя се усмихна, когато усети проникването му. Движеха се плавно в един ритъм. Светлина и въздух, ухания и усещания заобикаляха издигащите се слети тела и сърца.

Още веднъж пръстите им се преплетоха. Още веднъж устните им се срещнаха. Докато се носеха заедно, любовта изпели и двамата.

 

 

В кухнята Мойра озадачено оглеждаше една консервена кутия със супа. Никой не бе вечерял и тя бе решила да стопли нещо, в случай че Глена се събуди. Беше се справила с чая, но не й бяха показали как да се пребори с това.

Само бе гледала как Кинг отваря подобен цилиндър с малка машинка, която издаваше ужасен звук. След три безуспешни опита с нея вече сериозно се замисляше дали да не извади меча си, за да разсече цилиндъра. Владееше малка готварска магия, но способностите й бяха твърде скромни. Огледа се, за да се увери, че е сама, съсредоточи се и визуализира отварянето на кутията. Тя леко затрепери върху плота, но упорито остана цяла.

— Е, добре, ще опитам още веднъж.

Наведе се и огледа отварачката, окачена под шкафа. С подходящи инструменти можеше да я разглоби и да види как действа. Обичаше да разглобява. Но първото, което щеше да направи, ако имаше подходящ инструмент, бе да отвори проклетия цилиндър.

Изправи гръб, тръсна коси назад и раздвижи рамене. Мърморейки под носа си, направи нов опит. Този път, когато машинката се задейства, кутията се завъртя. Мойра радостно плесна с ръце и се наведе по-ниско, за да види как работи.

„Много хитро“, помисли си тя. Тук бе пълно с хитро измислени неща. Запита се дали някога ще й позволят да управлява микробуса. Кинг бе обещал да я научи.

Устните й трепнаха при мисълта за него и тя силно ги стисна. Отправи молитва смъртта му да не е била бавна и мъчителна. На сутринта щеше да сложи камък за него в гробището, което бяха видели с Ларкин при разходката.

Когато се завърнеше в Галия, щеше да издигне паметник и да поръча на придворните музиканти да напишат песен за него.

Изсипа съдържанието на кутията в тенджера, сложи я на котлона и го включи, както й бе показала Глена.

Трябваше да се хранят. Мъката и гладът ги правеха слаби, а слабостта би ги превърнала в лесна плячка. „Хляб“, реши тя. Трябваше да сложи хляб на масата. Щеше да бъде скромна, но засищаща вечеря.

Обърна се към килера и залитна назад, когато видя Кийън на прага. Стоеше облегнат на рамката на вратата и бутилката висеше от ръката му, почти празна.

— Среднощна закуска? — усмихна се той и белите му зъби заблестяха. — И аз си падам по това.

— Никой не е ял. Помислих си, че трябва да хапнем.

— Все мислиш, а, малка кралице? Умът ти не знае почивка.

Очевидно бе, че е пиян. От прекалено многото уиски очите му бяха замъглени, а говорът — провлачен. Но зад това прозираше болка.

— Трябва да седнеш. Преди да си се проснал на пода.

— Благодаря за любезната покана, отправена в собствената ми къща. Всъщност слязох само за още една бутилка. — Разклати онази, която държеше. — Изглежда, някой е пресушил тази.

— Наливай се до пълно оглупяване, щом така искаш. Но не е зле и да хапнеш нещо. Знам, че ядеш, виждала съм те. Постарах се да приготвя вечеря.

Кийън хвърли поглед към плота и се усмихна пренебрежително.

— Отворила си консерва.

— Съжалявам, но нямах време да заколя добре угоено теле. Ще трябва да се задоволиш с това.

Мойра отново се залови със супата, но застина, когато усети как той се приближи зад нея. Пръстите му се плъзнаха по шията й, леки като допир на коприна.

— Преди време бих казал, че си доста апетитна.

„Пиян, гневен и съкрушен от скръб“, помисли си тя. Комбинацията го правеше опасен. Ако издадеше страха си, щеше още повече да го раздразни.

— Пречиш ми.

— Не мисля.

— Нямам време за пиянски изпълнения. Ако ти не се нуждаеш от храна, Глена трябва да хапне, за да възстанови силите си.

— Бих казал, че вече се чувства достатъчно силна. — Гласът му издаде огорчение, когато вдигна поглед нагоре. — Не видя ли ярките светлини преди малко?

— Видях ги. Не разбирам какво общо имат с Глена.

— Двамата с брат ми се чукат. Секс — каза той, доловил недоумението й. — Малко горещ секс за завършек на вечерта. О, тя се изчервява! — засмя се и се приближи още повече. — Хубава руменина от кръв, нахлула под кожата. Неустоимо лакомство.

— Престани!

— Изпитвах удоволствие, когато треперят, както ти сега. Това прави кръвта по-гореща и тръпката — още по-вълнуваща. Почти бях забравил какво е.

— Вониш на уиски. Това вече е достатъчно топло. Седни и ще ти сипя една купа.

— Не искам от шибаната супа. Не бих имал нищо против малко горещ секс, но съм твърде пиян, за да се представя добре. Затова просто ще взема бутилката и ще продължа.

— Кийън! Кийън, хората търсят близост един с друг за утеха, когато са загубили близък. Това не е неуважение, а потребност.

— Не ми изнасяй лекции на тема секс. Знам повече, отколкото можеш да си представиш. За насладата от него, болката и смисъла.

— Някои посягат към алкохола, но не е здравословно. Знам какво означаваше Кинг за теб.

— Не знаеш.

— Разговаряше с мен повече, отколкото с другите, защото съм добър слушател. Разказа ми как си го открил преди много години, какво си направил за него.

— Просто убивах скуката.

— Престани! — В гласа й се прокрадна заповеднически тон, който сякаш бе генетично заложен в кръвта й. — В момента проявяваш неуважение към човек, който беше мой приятел. А за теб беше като син. Приятел и брат. Всичко това. Искам утре да поставя паметен знак за него. Мога да почакам до залез, докато и ти можеш да излезеш и…

— Какво ме интересува някакъв си паметник! — промърмори той и излезе.

 

 

Контузиите й пречеха да тренира, но не и да работи. През следващите два дни Глена приготвяше храна, пазаруваше и правеше проучвания за магиите си.

Снимаше.

„Не само за да се намирам на работа“, казваше си тя. Подбудите й бяха практически и организационни. А снимките бяха начин за документиране и запазване на спомени.

Най-важното бе, че това й помагаше да не се чувства безполезна, докато другите се потят здравата — с и без мечове.

Изучаваше пътищата и запаметяваше различни маршрути. Усъвършенстваше позанемарените си шофьорски умения, маневрирайки с микробуса по криволичещи шосета, покрай живи плетове и през кръгови кръстовища, добивайки все по-голяма увереност.

Ровеше се в книги със заклинания за нападение и защита. Търсеше решения. Не можеше да върне Кинг обратно, но щеше да стори всичко по силите си да предпази останалите.

Хрумна й блестящата идея всеки от екипа да се научи да управлява микробуса. Започна с Хойт.

Седеше до него, докато той караше с мравешка скорост нагоре-надолу по алеята.

— Има далеч по-полезни неща, за които да използвам времето си.

— Може би. — Ако напредваше с това темпо, щеше да измине хилядолетие, докато стигне до десет километра в час. — Но всеки от нас трябва да може да поеме волана при необходимост.

— Защо?

— Защото така.

— Нима искаш да използваме тази машина в битка?

— Не и ако ти я управляваш. Практически подробности, Хойт. Аз съм единствената, която може да кара през деня. Ако с мен се случи нещо…

— Недей! Не предизвиквай съдбата. — Взе ръката й своята.

— Трябва да се подсигурим. Мястото, на което се намираме, е отдалечено. Имаме нужда от транспорт. Освен това шофирането ще даде на всеки от нас повече независимост, както и още едно предимство. Трябва да бъдем подготвени за всичко.

— Бихме могли да намерим още коне.

Доловила тъгата в гласа му, Глена окуражително го потупа по рамото.

— Справяш се добре. Може би не е зле да опиташ да ускориш темпото.

Той се понесе напред и изпод гумите се разхвърча чакъл. Глена си пое дъх и извика:

— Спирачка! Спирачка! Спирачка!

Полетяха още камъчета, когато микробусът рязко спря.

— Още една нова дума в речника ти — каза тя със съчувствие. — Вместо камшик.

— Ти каза да ускоря. Това е начинът. — Хойт посочи към педала за газта.

— Да. Е, добре! — въздъхна Глена. — Едната крайност е костенурка, другата — заек. Да се спрем на някое животно по средата. Да речем — куче. Хубав, здрав, златист ретрийвър.

— Кучетата преследват зайци — изтъкна той и я накара да се усмихне. — Това ми харесва. Напоследък си все тъжна. Липсваше ми усмивката ти.

— Ще получиш ослепителна, двадесет и четири каратова, ако завършим този урок здрави и читави. Ще направим голям скок. Излизаме на шосето. — Вдигна ръка и стисна в шепа кристала, който бе окачила на огледалото. — Дано това помогне.

Справи се по-добре, отколкото тя бе очаквала, което означаваше, че никой не бе осакатен или контузен. Сърцето й сериозно потренира скачане до гърлото и спускане обратно, но останаха на пътя през повечето време.

Забавно бе да гледа как преценява завоите, събирайки вежди и съсредоточавайки поглед, докато дългите му пръсти стискаха волана, сякаш е спасително въже в морска буря.

Край пътя се редуваха гъсти живи плетове, зелени тунели, изпъстрени с пурпурни плодове, а отвъд тях — обширни ливади, в които като точки се открояваха бели овце или лениви петнисти крави.

Като градско момиче Глена бе омагьосана от гледките. Ако живееше в друго време и в друг свят, би изпитвала огромна любов към това място. Шарените сенки върху зелената трева, безкрайните пасбища, проблясващата тук-там вода, назъбените каменни стени на древните руини…

„Хубаво е“, каза си тя. Хубаво бе да се взира в горите около къщата, да съзерцава света, който обичаше и който заедно се бореха да спасят. Когато той забави, извърна глава към него.

— Трябва да поддържаш скоростта. Опасно е да караш твърде бавно, както и твърде бързо. Всъщност така е във всичко, като се замисля.

— Искам да спра.

— Трябва да отбиеш встрани от пътя. Включи светлините, както ти показах, и отпусни. — Глена огледа пътя. Банкетът бе тесен, но нямаше движение. — Паркирай. Точно така. Е, какво има? — попита, когато Хойт побутна вратата.

Разкопча предпазния си колан, грабна ключовете, сети се да вземе и фотоапарата си и забърза след него. Но той вече бе стигнал до средата на ливадата и крачеше към останките на стара каменна кула.

— Ако искаш малко да походиш или да се облекчиш, можеше просто да ми кажеш — започна тя и леко се задъха, докато го настигне.

Вятърът танцуваше в косите й и ги развяваше назад и встрани. Когато докосна ръката му, усети стегнатите му мускули.

— Какво има?

— Познавам това място. Тук живееха хора, които познавам. Най-голямата от сестрите ми се омъжи за втория син от семейството. Казваше се Фергюс. Те обработваха тази земя. Те… ходеха по тази земя. Бяха живи.

Влезе в нещо, което навярно бе представлявало малка къща. Покривът бе изчезнал, както и една от стените. Подът бе обрасъл с трева и цветя със звездовидни бели цветове, и очевидно между стените бяха пасли овце. Свиренето на вятъра звучеше като призрачен напев.

— Имаха дъщеря, хубавица. Семействата ни се надяваха един ден да… — Подпря се на стената и не довърши. — Сега са останали само камъни — тихо добави той. — Руини.

— Но все още съществуват, Хойт. Поне част от онова, което е било. Освен това ти ги помниш. Всичко, което правим, мисията, която ни е възложена, нима не означава, че са имали най-добрия шанс за дълъг и пълноценен живот? Да обработват земята и да ходят по нея. Да живеят.

— Дойдоха на опелото на брат ми. — Хойт отпусна ръката си. — Не мога да ти опиша какво чувствам.

— Представям си колко ти е трудно, Хойт. Всеки божи ден. — Глена сложи ръце на раменете му и изчака, докато погледите им се срещнаха. — Част от онова, което си имал е тук. Друга ще откриеш в мен. Мисля, че това е важно. Мисля, че то трябва да ни вдъхва надежда. Сила. Искаш ли да те оставя за малко сам? Мога да се върна и да те почакам в микробуса.

— Не. Всеки път, когато се разколебая или започна да мисля, че не мога да понеса бремето, стоварено върху плещите ми, ти си до мен. — Хойт се наведе и откъсна едно от малките бели цветчета. — И в моето време растяха такива. — Завъртя го и го сложи в косите й. — Е, ще носим надеждата.

— Да. Почакай. — Глена вдигна апарата си. — Това място е чудесно за снимки. Светлината е великолепна.

Отдалечи се, за да намери подходящ ъгъл. Реши да му подари една от тях. Нещо от нея, което да отнесе със себе си. Щеше да копира снимките, когато се върнеше в мансардата си. Да си представя, че той гледа същата снимка, докато тя се взира в своята. И всеки от тях щеше да си спомня за този летен следобед, в който стояха върху килим, изтъкан от диви цветя и трева.

Но тази идея й донесе повече болка, отколкото топлина. Обърна апарата към него.

— Просто гледай към мен — каза тя. — Не е нужно да се усмихваш. Всъщност… — Щракна обектива. — Добре, много добре. — Добила вдъхновение, задържа апарата по-ниско. — Ще настроя самоснимачката и ще направя снимка на двама ни заедно. — Огледа се за нещо, върху което да го постави, и съжали, че не бе взела статив. — Трябва да съчиня кратко заклинание. — Хвана го в кадър. Мъж и камъни сред зелена ливада. — Вятър, поспри! Въздух, замри! Под моята ръка сега създай невидима стена! Здрава нека бъде тя! Волята ми е това! — Сложи апарата върху въздушната плоскост и включи самоснимачката. После се втурна към Хойт. — Само гледай в обектива. — Обви ръка около кръста му и доволно се усмихна, когато той направи същия жест. — Ако може и малка усмивка… едно, две…

Изчака примигващата светлина да угасне.

— Е, запечатани сме. За идните поколения.

Хойт я последва, когато тръгна към апарата.

— Откъде знаеш как ще изглежда, когато я извадиш от тази кутия?

— Не знам със сигурност. Може да се каже, че това също е вид надежда. — Глена погледна назад към руините. — Нужно ли ти е още време?

— Не. — „Времето никога няма да е достатъчно“, помисли си той. — Трябва да се връщаме. Имаме и друга работа.

— Обичаше ли я? — попита Глена, докато стояха, загледани в другия край на ливадата.

— Кого?

— Момичето? Дъщерята на семейството, което е живяло тук.

— Не, за голямо разочарование на майка ми, но не и на момичето, поне така мисля. Не търсех жена, с която да създам семейство. Струваше ми се… вярвах, че дарбата ми, работата ми изисква уединение. Една съпруга заслужава време и внимание.

— Така е. На теория — поне толкова, колкото дава.

— Исках да бъда сам. През целия ми живот тишината и уединението ми се струваха недостатъчни. А сега се боя да остана за дълго сам.

— Ти решаваш. — Глена хвърли последен поглед към руините. — Какво ще им разкажеш, когато се върнеш?

Докато изричаше тези думи, сърцето й се сви.

— Не знам. — Хойт хвана ръката й и застанаха заедно край ливадата, взирайки се в останките от миналото, като си го представяше в неговата цялост, живо и непокътнато. — Не знам. Ти какво ще разкажеш на близките си, когато всичко свърши?

— Може би нищо. Ще ги оставя да мислят, че импулсивно съм решила да пътувам до Европа, както им казах, преди да замина. Защо да живеят със страха от онова, което знаем ние? — обясни Глена, когато той се обърна към нея. — Знаем, че злото, което дебне в мрака, е истинско и това е бреме за нас. Просто ще им кажа, че ги обичам — нищо друго.

— Това не е ли друг вид самота?

— Мога да я понеса.

Този път тя седна зад волана. Когато се качи до нея, Хойт за последен път се обърна назад.

„Без нея — помисли си той, — самотата би ме погълнала като бездна.“