Нора Робъртс
Небе и земя (6)

Пета глава

Нел слагаше глазура на последната партида канелени кифлички. Разполагаше с един час, докато стане време да натовари колата си със стока за кафенето. Днешната супа беше гъбена и вече бе плътно затворена в чайника. Трите вида салати бяха готови, кифличките — сложени във фурната, и току-що бе завършила крем питата.

Беше на крак от пет и половина.

Диего, лъскавият й сив котарак, се бе свил на един от кухненските столове и я наблюдаваше. Люси, голям черен лабрадор, се бе изтегнала в ъгъла и наблюдаваше Диего. Бяха свикнали един с друг — най-вече тя с него — и водеха мирно съжителство, основано на недоверие и подозрение.

Докато сладкишите й се печаха, Нел пусна радиото съвсем тихо и зачака.

Когато Рипли влезе със замъглени очи, облечена с клина и футболната фланелка, с които спеше, Нел спокойно й подаде чаша кафе.

Рипли промърмори нещо като благодаря и се настани на един стол.

— Навалял е доста сняг и ще провали сутрешния ти крос.

Рипли отново промърмори. Никога не се чувстваше напълно във форма, без да е пробягала сутрешните си пет километра. Но кафето донякъде помагаше. Отпи глътка и лениво погали Люси по главата, когато тя дойде да я поздрави.

Трябваше да използва проклетата бягаща пътечка. Мразеше това, но не можеше да издържи два дни без тичане. Зак бе първа смяна. Къде ли беше той, по дяволите? Реши да почака до средата на сутринта, преди да отиде във фитнес клуба. Не искаше да среща Мак. Не че я притесняваше или нещо подобно. Вече бе обмислила ред много правдоподобни извинения за реакцията си на целувката за лека нощ. Просто не желаеше да си има работа с него — и точка!

Нел сложи някаква купичка пред нея. Рипли примигна.

— Какво е това?

— Овесена хаша.

Подозрително и без апетит, тя се наведе и помръдна ноздри.

— Какво има в нея?

— Полезни неща. — Нел извади тавата със сладки от фурната и сложи друга. — Опитай я, преди да правиш гадни физиономии.

— Добре, добре. — Наистина правеше гримаси зад гърба на Нел. Беше унизително да я хванат. Опита, присви устни и загреба още една лъжица. Явно всичко, приготвено от Нел, бе хубаво. — Вкусно е. Майка ми готвеше овесена каша през зимата, но приличаше на сиво лепило и беше ужасна на вкус.

— Майка ти има други таланти. — Нел си наля кафе. Беше направила всичко възможно да накара Зак да излезе рано от къщи, за да прекара тези минути насаме с Рипли. Нямаше намерение да ги губи напразно. Седна и попита: — Е, как мина?

— Кое?

— Вечерта с Мак Бук.

— Не беше вечер, а само един час.

„Не й се говори — помисли си Нел. — Раздразнителна е.“

— Е, добре, как мина часът?

— Отидох и изпълних задължението си.

— Радвам се, че те докара.

Рипли повдигна вежди. Нел примигна и с детинска невинност призна:

— Чух колата.

Беше погледнала през прозореца и бе видяла как Мак изпраща Рипли до вратата. Малко се бе позабавил, преди да се върне до колата.

— Да, излезе с номера: „Много е студено. Ще замръзнеш и ще умреш от студ, преди да се прибереш.“ — Рипли поднесе лъжица с овесена каша към устата си, а после я завъртя празна. — Като че ли не знам как да се грижа за себе си. Мъжете ме вбесяват, когато се държат така. Половин час не може да открие ключовете си, а се прави на загрижен, че ако ме пусне сама, ще се загубя.

— Радвам се, че те докара — повтори Нел.

— Да, добре. — Рипли въздъхна и започна да рови с върха на лъжицата в овесената каша, рисувайки нещо подобно на лунни сърпове. Ако не я бе изпратил, не би имала нищо против да повърви пеша, но щеше да пропусне целувката. Не че това имаше някакво значение за нея. — Няма да познаеш къщата — продължи след миг. — Прилича на бърлога на побъркан учен. Наблъскана е с всевъзможни боклуци: електроника, компютри. Освен в кухнята, няма къде да се седне. Този човек е напълно погълнат от търсенето на призраци. Дори има вуду амулет в жабката на колата си. Знае за моите способности — припряно завърши тя и вдигна поглед към снаха си.

— О! — тихо въздъхна Нел. — Ти ли му каза?

Рипли поклати глава. Вътрешно трепереше от гняв.

— Просто знаеше. Като че ли на челото ми пише: Местната вещица. Това за него е наука. „Е, заместник-шериф Тод, бихте ли направили някаква магия, за да я опиша в записките си?“

— Накарал те е да направиш магия?

— Не. — Рипли разтърка лицето си. — Не — повтори тя. — Но аз… по дяволите, ядоса ме и аз… го опарих.

— Господи!

Кафето леко се разплиска, когато Нел остави чашата си.

— Не съм го подпалила. Опарих ръката му с пръстите си. — Погледна надолу към тях. Бяха нормални, обикновени, може би малко издължени, с подрязани, нелакирани нокти. Обикновени, но фатални. — Не го направих съзнателно. Цялата ми ярост се превърна в топлина и премина в пръстите ми. Толкова отдавна не бях мислила за това, не бях се тревожила. Но през последните няколко месеца…

— Откакто се отвори отново, за да ми помогнеш — тихо довърши Нел и стана, когато сигналният часовник на фурната иззвъня.

— Не съжалявам за това дори за миг. Изборът беше мой. И отново бих го направила. Просто оттогава насам трудно се владея. Не знам защо. — „По-скоро не бих признала, че знам“, помисли си тя и гневно стисна зъби. — Причиних физическа вреда. Поправих я, но все още се чувствам виновна.

— Как го прие той?

— Като нещо дребно и незначително. Даде ми чаша вода, просто ме потупа по главата и отново се върна към разговора, сякаш съм направила малка пакост — като да разлея вино върху покривката. Куражлия е. Не мога да отрека.

Нел се върна и погали Рипли по косите, сякаш бе дете.

— Много си строга към себе си. Аз не мога да преброя грешките, които съм направила през последните месеци, въпреки че Миа ме води стъпка по стъпка.

— Мисля, че не е уместно точно сега да споменаваме името й. — Рипли отново се наведе и започна да се храни, като че ли храната би отпуснала свития й стомах. — Ако тя не го бе довела тук…

— Не го е довела тя, Рипли. — Едва доловимото нетърпение в гласа на Нел накара Рипли да повдигне рамене. — Ако не му бе дала под наем къщата, щеше да си намери друга или да отседне в хотела. Хрумвало ли ти е досега, че го прие за наемател и се съгласи да разговаря с него само за да контролира до известна степен положението?

Рипли отвори уста, но не каза нищо.

— Не, не ми е хрумвало. Сигурно е така. Тя никога не е пропускала да прояви хитрост.

— Аз също имам намерение да разговарям с него.

Лъжицата на Рипли изтропа в купичката:

— Това е лоша идея. Ужасно лоша!

— Доста размислих. Обещал е на Миа, че няма да използва истински имена. Работата му ме интересува — продължи Нел, докато събираше сладкишите от тавата и ги подреждаше върху решетката, за да изстинат. — Самата аз искам да науча повече за тези неща. Не отричам това, което съм, за разлика от теб.

— Не мога да ти казвам какво да правиш. — Но би могла да се погрижи Мак да не бъде твърде настоятелен и да не се насочи в погрешна посока. — Какво мисли Зак за това?

— Остави на мен да взема решение. Вярва ми и ме уважава. Чудесно е да знам, че ме обича. Доктор Бук не ме плаши.

— По-опасен е, отколкото изглежда — промърмори Рипли. — Създава впечатление на безобидно кутре. Но всъщност не е така.

— Що за човек е?

— Интелигентен, изискан. О, има и качествата на невинно кутре — и тази комбинация е обезоръжаваща. В един миг се чуди къде е забравил главата си, а в следващия…

Нел отново седна:

— Какво в следващия?

— Той ме целуна.

Нел допря върховете на пръстите си:

— Наистина ли?

— Уж беше шега. Изпрати ме до вратата — като ученичка след танцова забава. След това просто… — Гласът на Рипли заглъхна, докато с жестове показваше как бе обвил ръце около нея. — Бавно ме завладя и се почувствах замаяна, изгаряща.

— Боже мои!

— Сякаш се размекнах в ръцете му, докато правеше невероятни неща с устните ми. — Рипли въздъхна, после отново си пое дъх. — Целувала съм се с много мъже и умея да го правя доста добре. Но този път едва се задържах на краката си.

— О! — Нел придърпа стола си по-близо. — А после какво се случи?

— Едва не се блъснах във вратата. Доктор Ромео любезно я отвори вместо мен. За пръв път една целувка ме кара да се чувствам като идиотка — и ще бъде за последен.

— Щом те привлича…

— Привлекателен, добре сложен, секси… разбира се, че ме привлича. — Рипли бързо поклати глава. — Но това не означава нищо. Няма да успее да размъти ума ми с една целувка. Проблемът е там, че не съм излизала с мъж от известно време и от четири месеца не съм… нали се сещаш…

— Рипли! — засмя се Нел.

— Мисля, че беше просто… как да се изразя… спонтанен изблик или нещо подобно. Той ловко се възползва. Вече знам как стоят нещата и съм подготвена. — Рипли се почувства по-добре и изяде овесената си каша. — Мога да се справя с него.

 

Мак бързо обиколи книжарницата. Разгледа кориците на няколко книги, прелисти някои от тях. Вече бе намерил и прочел много материали за „Трий Систърс“, но тук имаше две книги, на които не бе попадал досега. Стисна ги под мишница и продължи да се разхожда.

Имаше богат избор на еклектична литература. Откри много екземпляри на „Сонети от Португалия“ от Елизабет Барет Браунинг: най-новите издания от поредицата за ловци на вампири, две книги за местните забележителности, флора и фауна и наръчник на самотните магьосници. Още две книги за паранормални явления, с които би могъл да замести онези, които бе загубил някъде.

Имаше доста интересно тесте карти „Таро“. Не че ги колекционираше.

Никога не пропускаше възможността да задоволи страстта си към книгите, затова взе всичките. Щеше да се развлича с тях в свободното си време, а и освен това му се удаваше удобен случай да си побъбри с Лулу.

Отнесе книгите до касата и я заговори с най-невинната усмивка, на която бе способен:

— Книжарницата е страхотна! Човек не очаква да открие такова разнообразие в едно малко село.

— Тук има доста неща, които хората не очакват да видят. — Лулу го погледна над очилата си, за да му даде да разбере, че вече си е създала мнение за него. — В брой ли ще платите или с кредитна карта?

— С кредитна карта. — Извади портмонето си и наклони глава, за да види заглавието на книгата, която четеше Лулу. „Серийни убийци: техните сърца и съзнание“. — Що за книга е това?

— Твърде много психо бръщолевене. Няма достатъчно кръв. Интелектуалните типове не пишат с много жар.

— Много интелектуални типове нямат представа за реалния живот. Повечето стоят в кабинети, вместо да събират научни материали навън. — Мак се облегна приятелски на плота, сякаш тя му подаваше рози, а не бодли. — Знаете ли за теорията, че Джак Изкормвача е имал свръхестествена сила и се е прераждал? Макар че първите сведения за него като сериен убиец са от Лондон, той е живял и по-рано и е убивал и преди. В Рим, Галия, Бретан.

Лулу продължаваше да го наблюдава над очилата си, докато маркираше книгите на касата.

— Не съм съгласна.

— Аз — също. Но от това излезе добра история: „Изкормвачът — сериен убиец в различни епохи“. Във варианта, в който аз я прочетох, той е първият, извършвал човешки жертвоприношения — обясни Мак, а Лулу го гледаше с широко отворени очи. — Ритуална магия. Черна магия, много черна.

— Това ли търсите тук? Кървави жертвоприношения?

— Не, госпожо. Уика не извършва жертвоприношения. Белите магьосници не причиняват зло на никого.

— Наричай ме Лулу, не госпожо — избъбри тя. — Много си умен, а?

— Да. Понякога това дразни хората.

— Напразно си губиш времето, като разговаряш с мен, момчето ми. Аз не съм магьосница.

— Не, само сте отгледали една. Сигурно е било интересно да се наблюдава Миа, докато е растяла. Рипли — също. — Започна вяло да прехвърля покупките си от ръка в ръка. — Двете са горе-долу на една възраст, нали?

„Да — помисли си Лулу. — Много умно момче.“

— Е, и какво от това?

— Знаеш какви сме ние, интелектуалните типове. Задаваме много въпроси. Бих желал да те интервюирам, ако Миа няма нищо против.

Предпазливостта й надделя над задоволството:

— За какво?

— Наричай го човешко любопитство. Повечето хора не разбират, че една необикновена жена може да води обикновен живот. Дори ако отворят съзнанието си за необикновеното, продължават да мислят, че то не може да бъде съчетано с нещо просто, като например писане на домашни по математика, наказание за прибиране у дома след вечерния час или потребност от нечие рамо, на което да се опре.

Лулу щракна върху номера на кредитната карта, която Мак й подаде.

— Да не би да проявявате личен интерес към Миа?

— Не, но ми прави удоволствие да я наблюдавам.

— Нямам време да разговарям с някакво си колежанче за курсовата му работа.

Преди да подпише квитанцията, Мак погледна крадешком общата сума.

— Ще ти платя.

Лулу сякаш чу звън на монета в подсъзнанието си:

— Колко?

— По петдесет на час.

— Полудял ли си?

— Не. Паралия съм.

Поклащайки глава, Лулу му подаде торбичката с книгите:

— Ще си помисля.

— Добре, благодаря.

Когато Мак излезе, тя отново поклати глава. Да й плати, за да говори. Нима си бе загубил ума?

Лулу все още размишляваше върху това, когато Миа бавно слезе по стълбите.

— Днес тук е много тихо, Лу. Мисля да започна да продавам готварски книги на втория етаж, за да привлека хора. Нел би могла да приготви някои от ястията като демонстрация.

— Както искаш. Колежанчето току-що беше тук.

— Кой? О! — Миа подаде на Лулу чашата с чай, която й носеше от кафенето. — Интересният и привлекателен Макалистър Бук.

— Плати над сто и петдесет долара за книги, без да му мигне окото.

Очите на Миа светнаха:

— Блазе му!

— Изглежда, може да си го позволи. Предложи ми по петдесет на час, за да говори с мен.

— Наистина ли? — Миа отпи глътка от своя чай и повдигна вежди. Знаеше — още откакто я бе люляла на коляното си, — че Лулу обича да върши неща, които носят печалба. — Трябваше да му поискам по-висок наем. За какво иска да разговаряте?

— За теб. Каза, че е просто човешко любопитство. Колко пъти трябваше да те пляскам по дупето, докато растеше, когато вършеше подобни неща?

— Не мисля, че е необходимо да се връщаме към тези неприятни моменти — сухо отвърна Миа. — Но държането му е интересно и неочаквано. Мислех, че ще ми досажда и ще ме принуждава да разговаряме и да правя демонстрации. Вместо това, той ти предлага възнаграждение, за да узнае как се е оформил характерът ми през годините. — Докосна долната си устна с върховете на пръстите. Ноктите й бяха лакирани с яркочервен лак — в тон с червилото на устните. — Много умно от негова страна.

— Похвали се, че е умен и спомена, че това дразнело някои хора.

— Не и мен. Заинтригувана съм и предполагам, че именно на това се е надявал.

— Каза, че няма никакви намерения спрямо теб в личен план.

— Сега вече съм обидена. — Миа се засмя и целуна Лулу по бузата. — Все още ли се чувстваш отговорна за мен?

— Не е зле да помислиш по въпроса. Той е любезен, богат и със забележителен ум… а и хваща око.

— Не е за мен. — Миа леко въздъхна и потърка буза в косите на Лулу. — Щях да знам, ако беше. — Лулу понечи да заговори, но не каза нищо, а само обви ръка около кръста на Миа. — Не мисля за Самюъл Лоугън — продължи Миа, въпреки че не бе напълно искрена. Той бе единственият мъж, който някога бе притежавал сърцето й, и единственият, който го бе разбил. — Умният и привлекателен доктор Бук просто не ме привлича. Имаш ли намерение да разговаряш с него?

— Зависи.

— Ако се притесняваш, че ще имам нещо против — не е така. Мога и сама да се пазя, но не ми е необходима защита. Не и от него. — Имаше нещо друго, не съвсем ясно, което витаеше около къщата, но то не идваше от Макалистър Бук. Миа се отдръпна и отново вдигна чашата си с чай. — Всъщност може и аз да се съглася да разговарям с него. За петдесет долара на час — засмя се със задоволство. — Фантастично!

 

 

Натоварен с портативното си оборудване, Мак си проправи път през натрупалия сняг в малката горичка до къщата. Според полицейския доклад и новинарските истории, които бе чел, Нел бе побягнала именно в тази посока, когато Евън Ремингтън бе нападнал нея и Зак Тод.

Вече бе приключил с огледа на кухнята, където бе станало нападението. Не бе открил нито отрицателна енергия, нито следи от насилие. Отначало бе озадачен от това, но после се бе досетил, че Нел и Миа са пречистили къщата.

Надяваше се да открие нещо в гората.

Въздухът бе неподвижен и студен. По тъмните стволове и клони на дърветата проблясваше скреж. Снегът по тях приличаше на пухкави кожени ивици.

Вниманието му бе привлечено от следи, които навярно бяха на сърни. Бързо провери дали е заредил фотоапарата си.

Премина през малко поточе, чиито води си проправяха път между камъни и лед. Въпреки че уредите му не регистрираха никакви аномалии, той долавяше нещо. След миг осъзна, че е просто спокойствие. Просто удоволствие. Обади се птица и прелетя край него като куршум. Мак се спря, щастлив и доволен. „Тук човек се чувства добре — помисли си. — Място, където умът може да бъде спокоен. Място за пикници и размисъл.“

Продължи да върви — малко неохотно, но си обеща да се върне и просто да се порадва на обстановката.

Докато бродеше, макар да мразеше да си разваля настроението, се опита да си представи какво ли е било усещането да бягаш в мрака от човек, готов да извърши насилие. Мъж, въоръжен с нож, вече окървавен.

„Долен тип“, помисли си. Негодникът я бе преследвал, както свиреп вълк преследва кошута. Защото би предпочел да я види мъртва, отколкото да й позволи да се освободи от него. „Бил е готов да й пререже гърлото, вместо да загуби това, което е смятал за своя собственост.“

Обзе го силна ярост. Почти долови мириса на кръв и ненавист. Долови страха. След няколко секунди забеляза, че уредите му се задействат като полудели.

— Мили боже! — Отдръпна се назад, отърси се и внезапно отново се превърна в хладнокръвен учен. — Тук. Точно тук!

Обходи района със скенерите, извади диктофона си и започна да изрежда данни. Използва други уреди за измерване на разстоянието, радиуса и диаметъра. Коленичил в снега, записа, изчисли и документира всичко. Замисли се, докато стрелките на съоръженията му се въртяха като луди.

— Най-висок заряд, почти чиста положителна енергия, обхваща област в радиус от три метра и шестдесет сантиметра. Повечето от паранормалните източници включват защитни кръгове. Този е най-силният, който съм открил досега.

Прибра уредите в джобовете си и започна с голи ръце да разравя снега. Поизпоти се, докато разчисти достатъчно голям участък от енергийния кръг.

— Няма никакви белези под снега, нито символи. Ще трябва да се върна обратно с лопата, за да разчистя целия кръг. Ако е бил образуван в нощта, когато Евън Ремингтън е бил арестуван — преди повече от два месеца, би трябвало да е затворен според ритуала същата нощ. Все пак има остатък от положителна енергия — от порядъка на шест цяло и две по скалата на уредите ми.

Шест цяло и две! Едва не подскочи, щом осъзна какво означава това.

— При предишния си опит с други активни кръгове, дори по време на ритуал, съм регистрирал не повече от пет цяло и осем. Ще трябва да проверя тези данни.

Мак отново се изправи на крака, целият покрит със сняг, и направи множество снимки. Изпусна фотоапарата си и изруга. Беше му необходимо известно време, докато го изрови от купчината сняг, и се разтревожи, да не би да се е повредил.

Но нищо не можеше да помрачи тръпката. Застана неподвижно сред смълчаната гора и се запита дали наистина е попаднал на сърцето на сестрите.

 

Час по-късно, без да се е прибирал в къщата, Мак с мъка пристъпваше по заснежения плаж. Приливът и отливът бяха отнесли част от снега. Но влагата и студът оставаха непоклатими.

Откъм морето на талази се носеше леден въздух. Въпреки че беше навлечен с доста дрехи, пръстите на ръцете и краката му усещаха студа.

През ума му за миг премина мисълта за горещ душ и чаша димящо кафе, докато разглеждаше мястото, където си спомняше, че бе видял жената през първата нощ, откакто бе на острова.

— Какво правиш, по дяволите?

Мак вдигна поглед и видя Рипли, застанала на вълнолома. Беше леко смутен, защото още щом я погледна, първата му мисъл бе за горещ, страстен секс.

— Работя. А ти?

Тя сложи ръце на хълбоците си. Мак не можеше да види очите й, защото бяха скрити зад тъмни очила. Съжали, че не се бе сетил да вземе своите, защото слънчевата светлина, отразявана от снега, го заслепяваше.

— Върху какво работиш? Опитваш се да се превърнеш в прословутия Снежен човек?

— Никой не е срещал Йети в тази част на света.

— Погледни се, Бук!

Мак сведе поглед и видя, че наистина целият е в сняг. Знаеше, че ще настане голяма бъркотия, когато свали всички дрехи, за да вземе душ.

— Явно съм бил твърде погълнат от работата си.

Тъй като бе очевидно, че Рипли няма да отиде при него, той се отправи към нея. Не беше лесно и докато с мъка си проправяше път, се удари в две снежни преспи, високи до над коленете му. Все пак успя да стигне до вълнолома, покатери се върху него и си пое дъх.

— Чувал ли си за измръзване? — сухо попита тя.

— Все още чувствам пръстите на краката си, но благодаря, че си загрижена за мен. Какво ще кажеш да изпием по едно кафе?

— Случайно не нося със себе си.

— Ще те черпя една чаша.

— На работа съм.

— Може би наистина ще получа измръзване. — Мак извърна глава и й хвърли умоляващ поглед. — Не е ли твое задължение, като служител на обществото, да ми помогнеш да се стопля и подслоня?

— Не, но ще се обадя в здравната служба.

— Добре, едно на нула за теб. — Докато прескачаше парапета, за част от секундата се сети да запази фотоапарата, който висеше на рамото му. Застана до нея. — Накъде си се запътила?

— Защо?

— Хрумна ми, че където и да отиваш, там ще има кафе.

Рипли въздъхна. Изглеждаше премръзнал и очарователно смешен.

— Добре, хайде! Отивам на топло.

— Не те видях във фитнес клуба тази сутрин.

— Станах късно.

— Не те видях и в селото.

— Нали сега ме виждаш!

Мак забеляза, че тя има широка крачка и той едва успява да я догони.

Рипли се спря пред полицейския участък и го огледа от глава до пети.

— Изтупай снега от обувките си!

Той се подчини, изтупа палтото и панталоните си.

— О, за бога! Я се обърни!

Рипли изчетка полепналия по него сняг и се намръщи, когато реши да почисти и предниците на палтото му. Тогава вдигна очи и долови насмешката в погледа му.

— Какво смешно има?

— Просто обичам да се грижат за мен. Искаш ли и аз да те изтупам?

— Гледай къде стъпваш, щом искаш да пиеш кафе. — Отвори вратата и бе неприятно изненадана, че Зак го няма вътре. Свали ръкавиците и палтото си и размота шала, докато Мак правеше същото. — Защо си лазил в снега, по дяволите?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Мисля, че не.

Тя се приближи до кафеварката и наля последното кафе на дъното в две чаши.

— Все пак ще ти кажа. Преди малко бях в горичката и открих района, където вие… сте се справили с Ремингтън онази нощ.

Стомахът на Рипли се сви — познато усещане.

— Откъде знаеш, че си го открил?

Мак пое кафето, което тя му подаде.

— Това си е моя работа. Затворили сте кръга, нали?

— Говори с Миа за тези неща.

— Отговори просто с да или не, не е трудно да се направи избор.

— Да. — Любопитството й надделя и тя попита: — Защо?

— Защото има остатъчна енергия. Безпрецедентна в моите изследвания. Силна магия.

— Както ти казах, Миа е компетентна по тези въпроси.

Мак спокойно започна да духа горещото кафе.

— Има ли някаква особена причина вие с нея да не се разбирате или е просто несходство в характерите.

— И двете, но не е твоя работа.

— Добре. — Той отпи от кафето. Имаше вкус на гореща тиня, но бе пил и по-лошо. — Какво ще кажеш за една вечеря тази вечер?

— Да, имам такива планове.

Устните му трепнаха:

— Имах предвид — с мен.

— Тогава не.

— Трудно ще намеря удобен случай отново да те целуна за лека нощ, ако първо не вечеряме заедно.

Рипли се облегна на малката масичка, където бе поставена кафеварката.

— Това беше импулсивна постъпка.

— Може би ще промениш мнението си, след като хапнем пица заедно.

Вече бе променила мнението си. Само като го гледаше, й се отваряше апетит.

— И в останалото ли си толкова добър, колкото в целуването?

— Как би трябвало да отговоря, за да не прозвучи идиотски?

— Добре. Може да хапнем пица някога по-късно. Но дори и това да се случи, нито дума за твоята работа!

— Приемам условието. — Мак и подаде ръка.

Рипли можеше да не му обърне внимание, но й се стори, че би било признак на малодушие. Стисна ръката му и почувства огромно облекчение, че при допира на дланите им не стана нищо необичайно.

Но Мак нямаше намерение да си тръгва.

— Кафето беше наистина ужасно — заяви откровено.

— Знам. — „Това, което се случва в момента, е напълно естествено — каза си тя. — Раздвижването на кръвта, когато една жена застане до мъж. Тръпката на очакването, споменът на какво са способни тези устни.“ — О, по дяволите! — Приближи се към него. — Направи го!

— Надявах се да го кажеш.

Мак остави чашата с кафето, обхвана с длани лицето й и лекото плъзгане на пръстите му я накара да настръхне. Устните му докоснаха нейните, всмукаха ги и сякаш й се зави свят.

— О, боже, наистина го правиш добре!

— Благодаря. — Той плъзна ръката си към основата на шията й. — А сега се успокой, става ли? Опитвам се да се съсредоточа.

Тя обви ръце около кръста му и с наслада се притисна към него. През миглите си забеляза, че очите му са отворени и я наблюдават. Това я накара да се почувства единствената жена на света. Сякаш отново изживя първата си целувка. Никога не бе изпитвала нужда мъжете да й показват на каква нежност са способни, но сега това я изпълни с блаженство.

Пръстите му започнаха леко да масажират шията й, намирайки странни чувствителни точки, за които не бе и подозирала, че съществуват. Мак промени положението на устните си, сякаш експериментираше, и насладата й прерасна в неутолим копнеж.

Рипли се притискаше все по-силно към него. Сърцето й биеше лудо, кръвта й кипеше.

Той я задържа така за миг, докато възвърна равновесието си, и после с треперещи ръце я отдалечи от себе си.

— О! Трябва да призная, че наистина те бива! Да не би да си учил екзотични сексуални техники или нещо подобно?

— Всъщност… — Мак прочисти гърлото си. Изпитваше нужда да седне. — Би могло да се каже, че съм правил проучвания и в тази област.

Рипли впери поглед в него:

— Нали не се шегуваш?

— Сексуалните ритуали и обичаи често са важна част от… Защо просто не ти покажа?

— Аха. — Тя повдигна ръка, за да го отблъсне. — На дежурство съм, а и вече успя да ме възбудиш достатъчно. Ще те уведомя, когато съм готова да хапнем пица заедно.

— Дай ми пет минути и ще бъдеш готова. — Мак пристъпи напред, докато гърдите му се опряха в дланта й.

— И дума да не става! Обличай си палтото и тръгвай!

За миг й хрумна, че няма да се подчини. Тогава, сякаш под въздействието на магия, той отстъпи назад.

— Когато дойде моментът, искам пицата да е голяма, с много пълнеж.

— Чудесно, аз — също.

— Това улеснява нещата. — Мак облече палтото си и взе фотоапарата. — Радвам се, че те открих, заместник-шериф Тод. Благодаря за кафето.

— Тук сме, за да служим на обществото, доктор Бук.

Когато излезе, той нахлузи скиорската си шапка. Би могъл да се върне на плажа и да се потопи в ледената вода. Ако не се удавеше, щеше да се поохлади.