Нора Робъртс
Небе и земя (15)

Четиринадесета глава

— Какво ще кажеш да изключиш всички тези неща за тази вечер? — Рипли застана на прага на жълтата къща. Нямаше желание, когато влезе, непрестанно да е следена от някакви проклети машини, особено след преживяното.

— Добре. — Мак мина покрай нея, остави чантата с оборудването си и започна да изключва уредите.

Не бе очаквал да я убеди да дойде с него. Въпреки че външно не го бе показала, предполагаше, че е уморена. Или поне — че изпитва нужда да остане сама. Беше се върнала към предишната си същност и бе започнала да разменя язвителни реплики с Миа, както обикновено, сякаш случилото се не бе нещо важно. Невероятно бързо бе възстановила бронята си — почти толкова непроницаема, колкото преградата, която му бе попречила да влезе в кръга. Колко ли уязвима се бе почувствала, когато тази броня се бе пропукала?

— Искаш ли да поседим? — попита той, след като влязоха и тя затвори вратата. — Или веднага да си легнем?

— О, да действаме по същество?

Мак се смути.

— Не говоря за секс. Предположих, че искаш да поспиш.

Рипли се убеди, че наистина е имал предвид точно това. Оцени загрижеността му и закрачи из стаята.

— Струва ми се малко рано. Нали искаше да разговаряш с мен за нещо?

— Да. Не мислех, че си готова за това тази вечер.

— Не съм уморена. Резултатът не е такъв.

— А какъв… нека ти помогна да свалиш палтото си.

Рипли го изпревари, разтърси рамене и сама се съблече.

— Знам какъв въпрос ти хрумна — все едно си го задал: Какъв е резултатът? Чувствам се, сякаш съм поела огромна доза кофеин. Заредена с енергия — заяви тя, приближи се и силно го побутна назад. — Войнствена. — Повтори движението си. — Така че — да, искам да си лягаме. — Когато го блъсна за трети път, той неволно прекрачи заднишком прага на спалнята. — Но никой няма да спи.

— Добре. Защо просто не…

Рипли отново го побутна и светна лампата:

— Не искам приказки, при това на тъмно.

— Добре. — Нещо го накара да изпита чувството, че е пуснал в дома си кръвожадна вълчица. Очите й изглеждаха различни — по-яркозелени и по-проницателни. Като на хищник. Кръвта му запулсира бързо. — Ще… спусна пердетата.

— Остави ги!

— Рипли — възрази Мак и се засмя насила. — На уединено място сме, но все пак…

— Остави ги! — С рязко движение свали пуловера си. — Ако харесваш тази риза и искаш да я запазиш, съблечи я веднага, защото иначе ще я разкъсам.

— Знаеш ли… — въздъхна той и се опита да се усмихне, — плашиш ме.

— Добре. Страхувай се. — Хвърли се към него, повали го на леглото и изви гръбнак като дива котка. Издаде звук, подобен на ръмжене, и оголи зъби. След това ги впи във врата му.

— Господи! — Мак почувства неудържима възбуда.

— Искам го бързо! — задъхано каза тя и разкъса предниците на ризата му. — И грубо. Веднага!

Протегна ръце към нея, а тя сграбчи косите му в шепа и сля устните си с неговите в страстна целувка. Топлината, която струеше от нея, завладя тялото му, достигна до всяко нервно окончание, спря дъха му и накара кръвта му да закипи.

Понесе се във вихрушка към мрака, където болката и насладата бяха неразделни — еднакво силни и неудържими. В отговор животинското у него се пробуди и разруши всички задръжки. Изви тялото си към нейното и повдигна треперещи ръце, готови да разкъсват. Дръпна косите й, наведе главата й назад и впи зъби в голата й шия. Не бе обзет от отчаяние, а от неутолима жажда.

Претърколиха се върху леглото, жадни за още плът, още изгаряща страст.

Тя пламтеше от копнеж и излъчваше първична сила. Ноктите и зъбите и се плъзгаха по кожата му. Когато пръстите му проникнаха в тялото й, издаде вик на яростен триумф.

„Нагоре! — бе единствената и мисъл. — По-бързо!“ Искаше безброй пъти да изживее върха на насладата. В съзнанието й танцуваха светлини и ослепителен сребрист дъжд. Почувства бурята, която ги зареждаше. Плъзна се по тялото му като змия и запрепуска към връхната точка.

Сякаш бе лишен от сетни сили, погълнат от горещата й, влажна плът. С премрежен поглед проследи движенията на тръпнещото й тяло, надвесено над неговото и плувнало в пот. Гъстите й кафяви коси се разпиляха около лицето му, когато рязко се наведе и жадно всмука долната му устна.

При всеки нов тласък ръцете му все по-силно притискаха ханша й. Тя изправи гръб и безмилостно го понесе нагоре.

— Не, не още! — задъхано промълви Рипли.

През премрежения си поглед Мак видя високо вдигнатите й ръце — както когато бе призовала своята стихия. Това бе шок за него, сякаш стрела с червен връх разсече мъглата на блаженството. Чиста, остра и зашеметяваща, тя прониза и двамата.

 

Лежеше неподвижно, сякаш бе безжизнен, но му бе все едно. Точно в този миг смъртта му се струваше нищожна цена за такова изживяване.

Всички грижи, тревоги и трезви мисли се бяха изпарили и бяха отстъпили място на завладяващи усещания. Може би завинаги бе загубил способността си да ходи, говори и разсъждава, но това бе незначително неудобство. Щеше да напусне този свят като невероятно щастлив човек.

Рипли тихо замърка. „Аха“, прокрадна се смътна мисъл в съзнанието му. Все още можеше да чува. Това го зарадва. После устните й докоснаха неговите. Тялото му усещаше и допир. Още по-добре!

— Мак?

Той отвори уста и издаде някакъв звук, който нямаше нищо общо с говор, но му даде надежда.

— Мак? — отново каза тя и плъзна ръка надолу по тялото му.

О, да, определено бе способен да усеща допир.

— Аха. — Прочисти гърлото си и успя да отвори едното си око. Не бе ослепял. Още един плюс! — Да. Не спях. — Гласът му бе пресипнал, но не го бе загубил. Осъзна, че го измъчва ужасна жажда. — Имах преживяване на границата на смъртта. Не беше лошо.

— Е, сега, след като се върна от отвъдното… — Тя прокара ръце по тялото му и той бе изумен, когато отново долови блясъка в очите й. — Нека го повторим.

— Хей! — Дъхът му секна, когато устните й се плъзнаха надолу по гърдите му. — Нужно ми е време да се възстановя. Може би месец.

Похотливият й смях накара кожата му да настръхне:

— В такъв случай ще се наложи просто да лежиш и да ме оставиш да действам.

Ласките на устните й го накараха да се почувства, сякаш се разтапя.

— Е, щом се налага — действай!

 

Рипли знаеше, че е в беда. Никога досега не бе споделяла силата си с мъж. Не бе изпитвала нужда или желание. С Мак неудържимият й порив за пълна близост я бе накарал да свърже и тази част от себе си с него. Вече нямаше и следа от съмнение, че е влюбена в него и всяка надежда разумът й да надделее се бе изпарила.

По природа хората от семейство Тод не бяха влюбчиви, а когато откриеха истинската любов — беше завинаги. Изглежда, и тя не правеше изключение. Но нямаше представа какво да прави.

Точно сега не я бе грижа!

Що се отнасяше до Мак, все още се чувстваше леко замаян и не виждаше причина да негодува срещу това усещане. Вятърът навън започна да се усилва. Свирепият му вой създаваше впечатление за още по-голям уют в къщата. Сякаш двамата бяха единствените хора на острова. Ако питаха него, би се радвал да е така.

— Какво имаше да ми казваш?

— Мм? — Той продължи да си играе с косите й и през ума му мина мисълта, че би могъл да се излежава цял живот с нея върху смачканите чаршафи. — Може да почака.

— Защо? Аз съм тук, ти — също. Жадна съм. — Рипли стана и отметна косите си назад. — Не спомена ли за вино?

— Може би. Сигурна ли си, че си във форма за вино и сериозен разговор?

Тя извърна глава:

— Да. Иначе ще се наложи ти да влезеш във форма за нещо друго.

Колкото и унизително бе да го признае, Мак бе сигурен, че ако отново му се нахвърлеше, не би издържал.

— Аз ще донеса виното. — Припряно стана от леглото и това накара Рипли да се засмее. Отвори едно чекмедже и й хвърли тениска и чифт къси панталони. — Заповядай.

— Благодаря. Имаш ли нещо за ядене?

— Зависи какво искаш.

— Само няколко хапки. Стомахът ми къркори.

— Имам само чипс.

— Достатъчно е. — Рипли нахлузи панталоните и стегна колана.

— Ще го донеса.

Щом остана сама, тя облече неговата тениска и се наслади на уханието му. Стори й се наивно женско удоволствие, но никой нямаше да разбере.

Когато влезе при него в кухнята, Мак вече бе отворил виното и бе извадил на плота две чаши и пакет чипс. Тя грабна пакета, отпусна се на един стол и се приготви да хапне.

— Нека… да отидем в другата стая — предложи той. Чувстваше се малко неспокоен и това помрачаваше насладата му. Нямаше представа как ще реагира Рипли на това, което имаше да й каже. Нейната непредсказуемост бе едно от нещата, с който го бе пленила.

— Защо?

„Ето още едно от тях“, помисли си Мак. Рипли задаваше въпроси често — почти колкото него.

— Защото там ще ни бъде по-удобно.

— В хола? Нали няма да седим върху уредите ти?

— Не, разбира се. Не съм изнесъл дивана. Освен това можем да запалим камината. Студено ли ти е на краката? Да ти дам ли чорапи?

— Не, всичко е наред. — „Но не и с него“, забеляза Рипли. Долови някаква тревога. Докато вървяха към хола, се запита каква ли е причината за нея. Никак не бе лесно да стигнат до дивана и това я наведе на мисълта, че едва ли е използвал стаята по предназначението й, откакто се бе настанил в къщата.

Мак сложи бутилката вино на земята и започна да отмества купчините книги от възглавничките. Тя понечи да му каже да не си прави труд, но внезапно замълча.

Вино и разговор пред запалена камина. Романтика. „Точно такава обстановка би искал да създаде един мъж — помисли си Рипли, — за да се обясни в любов на една жена.“ Сърцето й започна да бие учестено.

— Важен ли е този разговор? — попита тя с треперещи устни.

— Мисля, че да. — Той се засуети пред камината. — Изпитвам известно безпокойство. Не го очаквах. Не знам откъде да започна.

— Ще измислиш. — Тя почувства, че леко се олюлява и седна.

Мак сложи дърва и подпалки и се обърна към нея. Нужна й бе минута, за да осъзнае какво издава погледът му. Очите му имаха израза на зает с научните си изследвания човек.

— Да, бих могла да я запаля — заговори Рипли. — Но няма да го сторя.

— Просто се замислих. Според някои предания, запалването на огън е една от основните форми на магия — обикновено умението, което се усвоява първо и се загубва последно. Така ли е?

— Предполагам, че говориш за съзнателно усвояване чрез напътствия, съсредоточаване и контрол. — Рипли усети топлината на огъня и се премести. — Миа е по-добра в обясненията на подобни неща. Аз… отдавна не бях мислила за тях. А тя не престава.

— Може би затова контролът и философията при нея са по-естествени. — Мак запали кибритена клечка. — Твоята сила е по-… не знам как да се изразя… експлозивна, докато нейната е по-съсредоточена. — Скочи на крака, когато пламъците се усилиха, и потърка ръце в джинсите си. — Опитвам се да реша как да пристъпя към това, което искам да ти кажа.

Стомахът й се сви:

— Просто го кажи.

— Предпочитам да действам по предварително съставен план. — Той се наведе да налее виното. — Преди тази вечер имах такъв. Но когато те видях и донякъде разбрах какво преживяваш, какво чувстваш, а после бях с теб… Рипли. — Седна до нея, подаде й виното и докосна ръката й. — Искам да знаеш, че никога не е било така вълнуващо, както с теб. С никоя друга.

В гърлото й напираха сълзи и за първи път в живота й те й се струваха приятни:

— С мен е различно.

Той кимна и в съзнанието му се прокрадна мисълта, че е изтълкувала думите му като различно изживяване на близостта заради свръхестествените си способности.

— Е, добре. Опитвам се да кажа, че е така, защото… — Прокара пръсти през косите си. — … защото означаваш нещо за мен, защото това, което съществува между нас, е важно за мен, останалото е малко по-сложно. Тревожа се, че особено след като ти се доверя за останалото, ще си помислиш, че се интересувам от теб само заради работата си. Не е така, Рипли. Ти просто означаваш много за мен.

Всичките й съмнения изчезнаха:

— Дори не ми е хрумвало. Иначе нямаше все още да бъда тук, не бих поискала да остана тук — а аз искам.

Той хвана ръката й, целуна дланта й и от краката до гърлото й пропълзя тръпка.

— Мак… — прошепна.

— Отначало мислех да го разкрия първо на Миа, но сега искам да го кажа на теб.

— Не разбирам… на Миа?

— Теоретично погледнато, тя е главната връзка. Но все пак всичко е свързано. Освен това осъзнах, че чувствам нужда да го споделя първо с теб. — Отново целуна ръката й — този път някак разсеяно, а после отпи глътка вино — като професор, почувствал нужда да накваси устата си, преди да започне лекция.

Чудесното й настроение започна да помръква.

— Мисля, че е крайно време да изплюеш камъчето, Мак.

— Добре. Всяка от сестрите е имала наследници. Някои от тях са останали на острова, други са го напуснали и не са се върнали. Трети са пътували, създали са семейства и са дошли отново тук да отгледат децата си. Предполагам, че знаеш всичко това, както и че наследниците им също като тях са направили избора си — и така поколения наред. До ден-днешен на Трий Систърс има техни потомци. Но останалите са разпилени по света.

— Не разбирам накъде биеш.

— Може би е по-добре да ти покажа. Почакай само минута.

Рипли го проследи с поглед, когато той стана и започна да си проправя път сред техниката. Препъна се в нещо и проклятието, което го чу да изрича, я накара да изпита известно злорадство.

„Негодник!“, помисли си тя и удари с юмрук по възглавницата. Явно не се канеше да й се врече във вечна любов, да излее душата си пред нея и да я моли на колене да се омъжи за него. Докато очакваше признанието му със светнали очи, той отново бе свел нещата до глупавите си научни изследвания. „Всъщност кой изопачава нещата?“, напомни си Рипли. Тя бе започнала да храни надежди. Бе сантименталната глупачка, която мечтаеше за любов и бе престанала да разсъждава трезво. Трябваше да поправи тази грешка.

Не любовта. Като наследница на рода Тод, бе приела факта, че го обича и че това е завинаги. Но щеше да възвърне способността си да мисли. Той бе избраникът й и трябваше да приеме съдбата си. Доктор Макалистър Бук нямаше само да изучава вещиците. Със сигурност щеше и да се ожени за една от тях. Веднага щом намереше начин да го накара.

— Извинявай. — Този път Мак се придвижи по внимателно между уредите. — Бях забравил къде съм я сложил. Както става с всичко останало. — Изражението му се промени, когато срещна гневния й поглед. — А… какво има?

— Нищо — Рипли потупа възглавницата до себе си. — Просто ми се стори жалко да седя сама пред камината. — Когато той седна до нея, съблазнително плъзна крака си върху неговия. — Така е много по-добре.

— Е! — Кръвното му налягане започна стремително да се покачва, когато тя се наведе и потърка устни в брадичката му. — Мисля, че би искала да прочетеш това.

— Ммм. Защо не ми го прочетеш ти? — Леко всмука меката част на ухото му. — Имаш толкова секси глас. — Извади очилата от джоба му. — А и знаеш колко неустоим ми се струваш, когато си с тях.

Мак промърмори нещо неразбираемо и колебливо сложи очилата.

— Това е ксерокопие. Оригиналният дневник е запечатан, защото страниците са стари и се късат лесно. Написан е от моята пра… много пъти прабаба. По майчина линия. Първата бележка е от 1758-а и е направена на остров Трий Систърс.

Рипли настръхна:

— Какво каза?

— Просто слушай. „Днес — прочете той — най-малкото от децата ми се сдоби с рожба. Нарекоха го Себастиан и е напълно здрав. Благодарна съм, че Хестър и чудесният й млад съпруг решиха да останат на острова и да създадат дом тук. Другите ми деца са толкова далеч и въпреки че от време на време надниквам в стъклената топка и ги виждам, сърцето ми страда, защото не мога да докосна лицата им и лицата на внуците си. Никога вече не ще напусна острова. Ето какво още видях: остава ми известно време на тази земя и знам, че смъртта не е край. Но когато погледна това красиво създание — бебето на моето бебе, се натъжавам, че няма да доживея да го видя пораснало“.

Мак се осмели да погледне Рипли. Взираше се в него, сякаш никога досега не го бе виждала. Реши, че е най-добре да сподели всичко наведнъж.

— „Мъчно ми е, че собствената ми майка не е избрала живота — продължи да чете той, — че се е лишила от радостта, която изпитах в този ден, когато видях появата на рожба на едно от своите деца. Времето отминава бързо. Един ден потомък на това момче ще възстанови равновесието, ако децата ни си спомнят и направят разумен избор.“

Рипли бе забравила, че държи чаша, но пръстите и се вкопчиха в нея така силно, че кокалчетата им побеляха.

— Откъде се сдоби с това?

— Миналото лято тършувах из сандъците на тавана в къщата на родителите си. Там открих този дневник. Бях ровил из тях и друг път. Майка ми побесняваше, защото винаги разхвърлях старите вещи. Не знам как не съм го забелязал по-рано, освен ако приема теорията, че не е било писано да го открия преди месец юни миналата година.

— Юни. — Рипли потръпна и се изправи. Нел бе пристигнала на острова именно през юни и трите се бяха свързали. Усети, че Мак понечи да каже нещо, но вдигна ръка и му даде знак да замълчи. Трябваше й време да осмисли чутото досега. — Предполагаш, че е написан от твоя прабаба?

— Не предполагам. Проследих родословието, Рипли. Казвала се е Констанс, а най-малката й дъщеря, Хестър се е омъжила за Джеймс Макалистър на 15 май 1757-а. Първородният им син, Себастиан Едуард Макалистър, е роден на остров Трий Систърс. Сражавал се е във Войната за независимост. Оженил се, имал деца и се установил в Ню Йорк. Разклоненията достигат до майка ми и до мен.

— Твърдиш, че си потомък на…

— Разполагам с цялата документация: брачни свидетелства, удостоверения за раждане… Мога да кажа, че със сигурност сме далечни братовчеди.

Рипли втренчи поглед в него, а след това извърна глава и се загледа в огъня.

— Защо не ни го каза, когато пристигна?

— Малко ми е трудно да призная. — Прииска му се отново да я приласкае в скута си. Но не мислеше, че това може да стане, преди да довършат разговора. — Бях готов да го използвам като средство да постигна целите си.

— Най-силният ти коз — отбеляза тя.

— Да. Предполагах, че ако Миа издигне прегради, тази информация ще ми помогне да съборя някои от тях. Но тя ми оказва пълно съдействие и започнах да се чувствам неудобно, че го крия. Канех се да й кажа тази вечер. Но изпитвах нужда да го споделя първо с теб.

— Защо?

— Защото държа на теб. Сигурно ще ме упрекнеш, но…

Рипли поклати глава.

— Не. — Беше разтърсена, но не и ядосана. — Аз бих направила същото, за да постигна това, което искам.

— Не очаквах да те срещна тук. Разбираш какво искам да кажа. Не знаех, че ще се обвържа с теб. Занимавам се с неща, които според повечето хора са далеч от логиката. По-сигурно е да подходя логически към въпроса. Но подсъзнателно, на лично ниво, това място винаги ме е привличало, без да знам къде се намира. Миналото лято най-сетне разбрах.

— Но не дойде веднага.

— Трябваше да събера информация, да направя проучвания, анализ и проверка на фактите.

— Вечният учен.

Рипли седна на облегалката на стола. Най-важната крачка вече бе направена.

— Сънувах острова, преди да узная къде е. Сънувах и теб. Всичко това бе толкова силно, такава неизменна част от живота ми, че трябваше да подходя към него така, както съм свикнал: като изследвам всичко подробно.

— И до какви изводи стигнахте при изследванията си доктор Бук?

— Имам купища сведения, но не мисля, че би проявила интерес да ги прочетеш. — Отправи й въпросителен поглед, в отговор, на който тя поклати глава. — Добре. Но освен това просто изпитвам чувството, че съм намерил своето място. Ще изиграя някаква роля тук, макар и все още да не знам каква.

Рипли отново стана:

— Роля в какво?

— Във възстановяване на равновесието.

— Нима и ти — с гениалния си аналитичен ум — вярваш, че този остров е обречен да потъне в морето? Как можеш да приемаш някакво проклятие отпреди векове за истина? Островите не потъват изведнъж като пробити лодки.

— Много уважавани учени биха оспорили това твърдение, като дадат за пример Атлантида.

— И ти си един от тях — промърмори тя.

— Да, но преди да ме нападнеш и да те разбия, нека ти кажа, че винаги има място за не толкова буквални тълкувания. Може би силен ураган, земетресение…

— Земетресение? — Беше почувствала как земята затреперва под краката й. Самата тя я бе накарала да затрепери. Не искаше да мисли за това. — За бога, Мак!

— Нали не искаш да се впусна в обяснения за разместването на земните пластове?

Рипли понечи да каже нещо, но само поклати глава.

— Така и предположих. Имам научни степени по геология и метеорология и мога да те отегча с лекциите си на тази тема. Но казано с най-прости думи, природата е кучка и няма капка милост към нас.

Тя го изгледа замислено. „Сериозен, секси, кротък в непоколебимо уверен.“ Нищо чудно, че се бе влюбила в него.

— Знаеш ли какво? Обзалагам се, че лекциите ти не са толкова скучни, колкото твърдиш.

— Ще загубиш. — Мак се осмели да протегне ръка и да докосне нейната. — Небето и земята не просто поддържат живота ни, Рипли. От нас се иска да го заслужим.

— И трябва да решим докъде ще стигнем.

— В общи линии това е истината.

Рипли изду бузи и изпусна въздуха.

— Все по-трудно ми е да си внушавам, че всичко е измислица. Първо се появи Нел, после ти, а сега и това — добави тя и хвърли поглед към ксерокопието от дневника. — Сякаш се намирам в клетка, чиито решетки все повече се сгъстяват и става все по-невъзможно да се измъкна — Намръщено погледна страниците, когато в съзнанието й се прокрадна друга мисъл. — Ти си родствено свързан със сестрите. — Срещна погледа му. — Имаш ли магически способности?

— Не, въпреки че ми се струва нечестно — отвърна той. — Наследил съм интереса, увлечението, но не и практическите умения.

Рипли изпита облекчение и се настани на дивана до него.

— Е, поне това е нещо.