Нора Робъртс
Небе и земя (14)

Тринадесета глава

— Сигурен ли си, че искаш да присъстваш? — Нел хвана Зак за ръка и умишлено забави крачките си. Над главите им се носеха леки облаци, през които се процеждаше светлината на звездите. Лунният сърп бе забулен в бяла мъгла. Тя знаеше пътя в тъмното през градината на Миа, покрай стърчащите скали — към зимната гора. Усещаше топлината от ръката на Зак и остави Миа и Мак да се отдалечат напред. Чуваше гласа на Миа като музика, която се носеше покрай дърветата и сенките им.

— Ако предпочиташ, ще остана тук.

— Не, никога досега не си идвал с мен.

— Никога досега не си ме канила.

Пръстите й се преплетоха с неговите и тя спря. Сякаш прочете мислите му.

— Не е, защото си нежелан. — На лунната светлина успя да забележи как Зак повдигна вежди и се усмихна. — Наистина.

С леко движение той доближи съединените им ръце до устните си.

— Неприятно ли ти е, че съм тук?

— Не ми е неприятно, но може би съм малко неспокойна. — Докосна леко с пръсти ръката му. — Не съм сигурна как ще реагираш, как ще възприемеш тази част от мен.

— Нел. — Зак сложи ръцете си на раменете й и леко ги притисна. — Аз не съм Дарън.

— Кой?

— Проклетникът, който всеки път, щом жена му погледнела настрани, побеснявал.

След минути тя обви ръце около кръста му. Напрежението, съмненията и тревогите бяха заменени от радост.

— Наистина те обичам.

— Знам. Нима нещо… Бях решил да не се държа като консервативен глупак, ала… — Погледна в мрака, където Мак бе изчезнал заедно с Миа. — Чел съм за ритуалите, магиите и други неща от подобен род и знам, че понякога изискват голота. Не ме е грижа, че ще прозвучи глупаво, но искам да останеш с дрехите си, когато Мак е наоколо.

Нел се опита да скрие усмивката си:

— Той е учен. Все едно — лекар.

— Пет пари не давам. В това отношение съм истински Дарън.

— Е, Дарън, не е достатъчно топло, за да изляза навън, облечена в небесния воал. Освен това — в интерес на истината — не свалям дрехите си дори когато съм само с Миа. Явно съм прекалено консервативна магьосница.

— Това ми допада. — Продължиха да вървят и Зак се остави Нел да го води. — Е… а Миа гола ли изпълнява ритуалите?

— Облечена в небесния воал — поправи го Нел. — Не мога да разбера защо се интересуваш.

— От чисто академична гледна точка.

— Да, разбира се.

Не престанаха да разменят шеги, докато стигнаха до поляната. Наоколо й пълзяха сивкави сенки. По голите клонки на дърветата висяха китки от сушени билки и нанизи от кристали. Три издигнати камъка образуваха нещо като олтар. Мак се наведе над него и съсредоточено започна да следи показанията на уреда си.

Миа не му бе позволила да донесе видеокамера и касетофон. По никакъв начин не бе успял да я убеди. Но бе получил разрешение да вземе сензорите си и бележник. И своя ум.

Миа бе оставила чантата, която носеше, на земята и се приближи към Зак, за да вземе тази, която той бе донесъл за Нел.

— Да дадем на нашия учен малко време да си поиграе. — Направи жест към Мак. — Чувства се щастлив. — После обгърна с ръка раменете на Нел. — Няма причина да бъдеш толкова напрегната, малка сестричке.

— Изпитвам някакво странно чувство. За мен всичко това все още е ново.

— Съпругът ти е до теб. Идваш, вече много по-силна от първия път и с по-ясна представа за себе си. — Отмести поглед към Зак и заразглежда лицето му. — Не чувстваш ли, че той се гордее с теб? С това, което си? Има хора, които никога не ще притежават тази най-силна магия. Без нея светлината не е достатъчно ярка. — По-скоро за да повдигне своя дух, отколкото този на Нел, леко я стисна за рамото, преди да отиде при Мак.

— Толкова е самотна! — сподели Нел със Зак. — Когато не мисли за това, е безкрайно самоуверена и никой не го забелязва. Но има моменти, в които се чувства самотна — и аз я съжалявам.

— Ти си добра приятелка, Нел.

Миа се засмя на нещо, казано от Мак, а после се отдръпна от него — не точно с танцова стъпка, но с грацията на балерина. Дългата и сива рокля се развя, а после отново се прибра, когато тя вдигна ръцете си. Гласът й — плътен и мелодичен — зазвуча като песен.

— Това е нашето светилище. Светилището на трите, създадено с познание, надежда и отчаяние. От сила, надделяла над смъртта, страха и невежеството. Това е нашето светилище — повтори тя, — наследството на трите, достигнало до нас. Тази нощ сме само две.

Мак бавно се изправи. Миа се променяше пред очите му. Косите й станаха по-ярки, а кожата й заблестя като мрамор. Сякаш някакъв воал се вдигна над нея и тя стана още по-ослепително красива.

Питаше се дали прилага магическите си способности, за да подчертае това, което има, или при други случаи използва дарбата си, за да го прикрива. Мислено изрече проклятие, че не разполага с апаратура за записване.

— Дойдохме тук, за да благодарим, да отдадем почит на тези, които са дошли преди нас, да изразим своята признателност и да си спомним за тях. Тази земя е свещена. Ти си добре дошъл тук, Макалистър Бук, тъй като си поканен. Би било оскърбително за теб да те помоля за обещание, че няма да идваш тук без покана.

— И без това го имаш.

Тя кимна в знак на искрена благодарност.

— Зак, ти принадлежиш на Нел, а мястото е нейно, както и мое. Това означава, че е и твое. Можеш да попиташ нещо, ако искаш — добави тя, докато се навеждаше да отвори чантата си. — Мисля, че доктор Бук може да отговори на повечето въпроси.

Тъй като това бе завоалиран намек към Мак, той се приближи и застана до другия мъж.

— Свещите, които изваждат, са ритуални. Предполагам, че вече са ги осветили и са им изписали знаци. Използват сребро, което е символ на божественото женско начало. Символите им са… — Приближи се още малко и присви очи.

— А, да. Четирите стихии: Земя, Въздух, Огън и Вода. Миа не ми каза какъв ритуал ще изпълнят тази вечер, но съдейки по подготовката, сигурно ще призоват стихиите. Израз на признателност — продължи той. — Може би молба за тълкуване на сънища или пророчества. Отправя се чрез сребърни свещи. Този ритуал е много атрактивен.

— Виждал си го и преди?

Зак забеляза, че съпругата му извади от чантата си нож с гравирана дръжка, висока чаша и магическа пръчка с кристален връх.

— Да, ако при ритуала се генерира достатъчно енергия, може да се усети леко трептене във въздуха. Но и без това моите сензори ще регистрират повишение на енергията. Ще запалят кръга и свещите с кибритени клечки.

— Кибритени клечки? — Усмивка озари лицето на Зак.

— Гледай, човече. — Развеселен и очарован от съпругата си, той пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети.

Докато двете запалваха кръга, Мак водеше записки в бележника си. Беше напълно стандартно запалване, с малки разлики в заклинанията и движенията от ритуалите, които бе наблюдавал по-рано.

— Жалко, че е облачно — отбеляза той, докато проверяваше новите данни, отчитани от сензора. — Би било по-добре, ако имаше повече светлина.

Още щом заговори, по земята пробяга тънка сребриста ивица, която се затвори в идеален светлинен кръг.

— Господи!

Поразен от гледката, той направи крачка напред и забрави за бележника си.

От центъра на кръга Миа и Нел запалиха свещите само с по едно замахване с ръка.

— Мислех, че вече си виждал подобни неща — каза Зак.

— Не и точно такова. Никога. — Веднага щом излезе от вцепенението. Мак се залови за работа.

— Ние сме две — заговори Миа — и водим други двама. Един обичан и един дарен с познание. Първия — за утеха, втория — за упование. — Вдигна магическата си пръчка. — Тези неща са инструменти — продължи тя с не толкова тържествен тон. — Инструментите трябва да се ценят. — Отвори малка делва и извади шепа венчелистчета. — Ирис — за мъдрост.

От друга делва Нел извади стрък розмарин.

— А това е за любов. — Издърпа ритуалния си нож и нарисува с върха му фигури в пръстта. — Вплитаме ги тук с надежда — в и вън от този кръг — мъдрост с обич да се слее и над страха да надделее.

— Сърцата и ума си отворете — продължи Миа, докато сипваше билки и цветове в голяма купа — и своята съдба срещнете. Заради скъпите за нас неща, на двама позволихме да видят ритуала ни в нощта. По своя воля правя аз това.

— И аз — отвърна Нел.

— Добре тогава. Имате ли въпроси, професоре?

— Никога не съм наблюдавал точно този ритуал.

— Малко предупреждение: не искаме да се чувствате като досадни зяпачи. Считайте това за прелюдия към главното представление. Само не се опитвайте да влезете в кръга или дори да се приближавате, когато започнем. Разбрано?

— О, да.

— Тогава…

— Още един въпрос. — Мак вдигна пръст.

— Задай го — подкани го Миа.

— Какво е това място?

Тя протегна ръка с дланта нагоре и с леко присвити пръсти, сякаш държеше нещо ценно. Мак би се заклел, че въздухът пулсираше.

— Тук е сърцето — тихо отвърна Миа. След това свали ръка и кимна на Нел. — Бъди благословена, сестричке.

Нел вдигна ръце, пое си дъх и го задържа.

— Стихийна и спокойна. Въздух аз зова. Гръдта и да подкрепя моите крила. Издигай се, върти се и с вятъра ела, но не причинявай никому вреда. Аз съм Въздух — извика Нел, когато кристалите напевно зазвъняха — и в мен е тя. Волята ми е това.

Изви се вятър и затанцува в досега тихата нощ. Мак долови в него мирис на море, чу шепота му и усети полъха му в лицето и косите си.

— Удивително! — бе единственото, което успя да промълви, докато гледаше как Миа повтаря движението на Нел, преди да изрече заклинанието си.

— Гореща и сияйна. Огън аз зова. Сърцето й дарява живот и светлина. С пламък като слънце озари нощта и не причинявай никому вреда. Аз съм Огън и в мен е тя. Волята ми е това.

Сребристите свещи лумнаха като факли и трептящият кръг се превърна във висока огнена стена.

Сензорите на Мак засвириха като алармена система. За пръв път в дългата си кариера не им обърна внимание. Моливът, който държеше, се изплъзна от ръката му. Лъхна го топлината на завесата от пламъци, зад който силуетите на двете жени сияеха също толкова ярко.

А вятърът сякаш пееше с глас на влюбена жена.

В кръга Нел и Миа се обърнаха с лице една към друга и се хванаха за ръце.

От гората като ракета изскочи Рипли. Мак успя да зърне бледото й лице и тъмните й очи само за миг, преди тя да се втурне в пламъците.

— Не! — Представи си, че я вижда горяща, и се спусна напред.

— Отдръпни се! — нареди му Миа и коленичи до Рипли.

— По дяволите, сигурно е пострадала! — Мак колебливо вдигна ръка и я притисна към невидима бариера, която засъска и от нея изскочиха искри, но остана непроницаема. Нищо, видяно досега, не го бе подготвило за изживяването да стои безсилен пред магията и да не може да достигне до любимата жена. — Развалете кръга — промълви той с умоляващ тон. — Пуснете ме.

— Не можеш да влезеш тук.

— Трябва да стигна до нея. — Размаха юмруци срещу преградата, въпреки непоносимата топлина, която излъчваше.

— Нел. — Зак неспокойно пристъпи към огъня. Усети силата му и за пръв път изпита известен страх.

— Всичко е наред. Уверявам ви, че тя е в безопасност. — Без да откъсне поглед от съпруга си, Нел притисна главата на своята сестра към гърдите си. — Моля ви.

— Ти знаеш по-добре — заговори Миа със спокоен тон и приглади назад косите на Рипли. Щом видя очите й да се проясняват, сърцето й започна да бие учестено. — Не те очаквах, а и ти не бе подготвена за това.

— Не й се карай. Цялата трепери. Какво има, Рипли? — попита Нел? — Какво се е случило?

Рипли поклати глава и с мъка застана на колене:

— Не мога да го контролирам. Не можах да го спра. Не знам какво да правя.

— Разкажи ми — настоя Миа и хвърли тревожен поглед към мъжете. Волята й и огнената стена нямаше да ги възпират още дълго. Любовта не признаваше прегради.

— Побързай!

— Видение. Връхлетя ме като удар. Това, което е било и което би могло да се случи. Лошо е. Аз нося вина за него. — Простена и отново се сви на кълбо. — Мъчително е.

— Знаеш какво трябва да се направи.

— Не.

— Напротив, знаеш — повтори Миа и с безмилостен жест я накара да се надигне. — Ти дойде и знаеш какво трябва да сториш тук и сега. Останалото ще стане, когато е писано.

Стомахът й се сви:

— Не искам това.

— И все пак дойде. За да спасиш нас? Е, тогава спаси първо себе си. Направи го. Сега!

Беше задъхана и погледът, който хвърли на Миа, бе изпълнен с враждебност. Но подаде ръката си:

— Е, добре, помогнете ми да стана. Няма да го направя на колене.

Нел и Миа я хванаха за ръце. Когато се изправи, те я пуснаха.

— Не помня думите.

— Напротив, помниш ги. Престани да увърташ!

Рипли гневно въздъхна. Гърлото й бе така пресъхнало, че пареше, а стомахът й непрекъснато къркореше.

— Земята призовавам, щедра и добра. Храни тя от нас засети семена… — Усети как в нея започна да нахлува сила и за миг се олюля. — Миа…

— Довърши!

— Дари ни мъдростта и не причинявай никому вреда. Земя съм аз и в мен е тя. Волята ми е това. — Силата я изпълни и разсея болката. По земята под кея поникнаха цветя.

— И последното.

Миа стисне здраво ръката й и се хвана за Нел. Сега бяха свързани — кръг в кръга.

— Ние сме трите сестри. Зовем Вода, море, реки.

— В сърцето й огромно — продължи Нел — животът се роди.

— Тих дъжд, когато пада, никой да не страда.

Рипли вдигна глава и се присъедини към сестрите си за последната част от заклинанието.

— Ние сме Вода и в нас е тя. Волята ни е това. Заваля дъжд, нежен като коприна, чиито капки блестяха като сребро.

— Ние сме трите сестри — тихо повтори Миа, така че е само Нел и Рипли да я чуят.

 

Тъй като нямаше друг избор, Мак изчака ритуалът да свърши и кръгът да угасне. В мига, когото вече можеше да се приближи, хвана Рипли за ръката. Усети, че през дланите му премина електрически ток, но продължи да я държи.

— Добре ли си?

— Да, чувствам нужда да…

— Не се дърпай от мен.

В гласа му долови строга нотка.

— Не бих се дърпала, ако не беше ме сграбчил така силно.

— Извинявай — каза той и пусна ръката й.

— Слушай, по дяволите! — Рипли го побутна да се отдалечи от нея. — Точно сега не съм в настроение. Трябват ми няколко минути, за да се опомня.

— Почивай си колкото искаш, мен ме чака работа.

Мак се върна да вземе бележника си и да провери показанията на уредите.

— Не беше любезно от твоя страна — смъмри я Миа.

— Не ми се карай.

— Прави каквото искаш. Ние се връщаме в къщата. Ти също си добре дошла, разбира се. Или върни по дяволите, които често ти харесва да преследваш!

Рипли вирна нос и тръгна след Мак.

— Хей! — Зак препречи пътя й, прокара пръсти през косите й и обхвана лицето й с длани. — Изплаши ме.

— И аз се изплаших.

— Дължиш на човека извинение. Аз съм виждал на какво сте способни трите заедно. На него му е за пръв път, Рип. — Притегли я по-близо за миг. — Нормално е да се разтревожи, когато те видя да се хвърляш в огъня.

— Добре, добре. — Никой не можеше да бъде по-мъдър съветник от брат й. — Ще поговоря с него. Върви с Нел и Миа в къщата. Ние ще дойдем след малко.

— Добре.

Рипли се успокои, взе един от разпилените моливи на Мак и му го подаде:

— Извинявай, че ти се сопнах.

— Няма проблем.

— Слушай, не ми се сърди. Не знаеш какво е да…

— Права си, не знам — прекъсна я той. — А ти не знаеш как се чувствах, докато стоях там и те гледах, без да мога да сторя нищо. Мислех, че си пострадала.

— Добре, съжалявам. Не можех… — За неин ужас, гласът й секна и погледът й се премрежи от сълзи. — По дяволите, казах ти, че не съм в настроение!

— Точно така. — Прегърна я и погали косите й. — Защо не поостанеш тук за малко?

— Мразя да плача.

— Знам. Просто постои.

Тя се предаде и обви ръце около врата му.

— Само минута.

— Добре. И аз ще постоя. Мислех, че… — Сякаш отново видя лицето й, бледо като восък, миг преди да премине през златистите пламъци. — Не знаех какво да мисля. Подготвен съм за неща от този род. Виждал съм магии и вярвам в тях. Но всичко видяно — и дори фантазията ми — бледнее пред това, което направихте вие трите тази нощ.

— Не исках да идвам тук.

— А защо дойде? Какво те изплаши толкова, че те накара да тръгнеш насам?

Рипли поклати глава:

— Не искам да го разказвам два пъти. Да се върнем в къщата на Миа.

Мак нарами чантата с оборудването си.

— Лицето ти имаше измъчен израз — видях го.

— Кръгът не беше подготвен за мен и аз — за него.

— Не, преди това. Преди онзи безумен скок.

— Твърде наблюдателен си за човек, който вечно губи очилата си.

— Те са само за четене и за гледане отблизо. — Мак изпита желание да я приласкае като малко дете. Но се боеше, че ако го направи, и двамата ще се почувстват неловко.

— Сега чувстваш ли болка?

— Не — въздъхна тя. — Не и след като призовах своята стихия и приех силата й в кръга на трите. Вече няма болка.

— Но това не те прави щастлива.

Също като Нел, и тя лесно намери пътя през тъмната гора към дома на Миа. Вече се виждаха светлините от прозорците.

— Нел изпитва радост, Миа добива някакво чувство за сигурност. За Нел е ново изживяване, за Миа е неизменно като дишането.

— А за теб?

— Аз го приемам като досадно препятствие.

— И предпочиташ да го заобикаляш.

— Но накъдето и да тръгна, винаги се озовава пред мен — довърши тя с огорчение и поклати глава в знак, че няма желание да отговаря на повече въпроси.

 

Мак предположи, че почерпката с храна и вино е друг ритуал, използван като мост между свръхестественото и обикновения живот. Макар и да не вярваше, че ще забрави дори малка подробност от случилото се в тази нощ, нахвърля бележки, докато Миа се вживяваше в ролята на домакиня.

— Мога ли да задавам въпроси?

Миа му се усмихна.

— Разбира се — отвърна и се настани удобно на един стол. — Но е възможно да останат без отговор.

— Това, което направихте тази вечер — подготовката, ритуалните инструменти и реквизит… бяха твърде прости за такова изключително постижение.

— Твърде много реквизит и показност обикновено са белег за липса на свръхестествени способности или се използват за подхранване на егото — може би за впечатляване на публиката.

— Необходими ли са ви изобщо?

— Интересен въпрос, Мак. Как мислиш?

— Мисля, че не. — А преди видяното тази вечер дори той не би повярвал. — Мисля, че дарбата на всяка от вас е достатъчно силна и без тях. Например ти би могла да запалиш огън в камината си, без да помръднеш от този стол, без да подреждаш свещи и да правиш ритуални заклинания.

Тя отпусна гръб на облегалката и се загледа в него. Какво ли в този човек я караше да бъде напълно откровена? Беше готова да сподели неща, които никога не бе доверявала на непосветен.

— За всяка традиция си има причина, дори за суеверието. Използваме ги за по-голяма тържественост. Помагат ни да съсредоточаваме силата си и да засвидетелстваме уважение към източника й. Но, разбира се… — В камината зад нея пламна огън. — Иначе си напълно прав.

— Излишно перчене — промърмори Рипли.

Миа се засмя и огънят намаля до приятно тлееща жарава.

— И ти си права. — Отпи глътка вино и очите й срещнаха погледа на Рипли над ръба на чашата. — Някога приемаше тези неща с повече чувство за хумор.

— А ти ми изнасяше лекции, че трябва да бъда по-отговорна.

— Признавам — така е. Колко досадно от моя страна!

— О, не започвайте да се заяждате! — намеси се Нел.

— Писна ми да ви слушам.

— Преди години би могла да влезе в ролята на посредник. — Миа отново отпи вино. — Ние сме трите. Това не може да бъде променено или избегнато. Знаеш легендата — обърна се към Мак.

— Много добре. Сестрата, наречена Въздух, напуснала убежището си на острова. Омъжила се, но съпругът и не я приемал такава, каквато е, не я зачитал и накрая я унищожил.

— Тя се е самоунищожила — възрази Нел. — Защото не е събрала смелост да повярва в себе си.

— Може би — кимна Мак. — Сестрата, наречена Земя, отказала да се примири със случилото се. Разяждало я отвътре, докато накрая използвала силата си за отмъщение.

— Потърсила справедливост. — Рипли скочи на крака. — Нуждаела се е от нея.

— Тази нужда я накарала да наруши клетвата си. — Миа леко повдигна ръката си от облегалката на стола в отново я отпусна. Моментът не бе подходящ за препирни. — Отрекла се от същността си и използвала свръхестествените си способности, за да причини вреда.

— Не могла да обуздае гнева — каза Рипли с треперещ глас. — Не могла да предотврати случилото се.

— Не успяла да го овладее или спре и обрекла себе си и всички, които обичала.

— А третата — заговори Рипли, — която се наричала Огън, открила тюлен в човешки образ, заспал в пещера близо до залив. Взела кожата му, скрила я и го принудила да се обвърже с нея.

— Това не противоречи на законите на магията. — С престорено нехаен жест Миа се наведе над масата и си взе парче сирене. — Направила го свой любовник, съпруг и баща на децата си и заедно със своите, отгледала и децата на загубените си сестри. — Струваше й се, че сиренето има вкус на тебешир, но вяло продължи да дъвче. — Отдала му сърцето си. Но един ден не била достатъчно бдителна и той намерил кожата си. Когато я нахлузил, въпреки че обичал жена си, морето го зовяло и той забравил за нея, любовта и децата им — сякаш никога не са съществували — и се върнал в дълбините. — Повдигна рамене. — След загубата на сестрите и съпруга си тя потънала в скръб и отчаяние. Проклела магическата си дарба за това, че й дарила любовта, а след това й я отнела. Отрекла се от нея и се хвърлила от скалите в морето, където изчезнал любимият й.

— Смъртта не е решение — намеси се Нел. — Знам това.

— Но за нея е било единственото — възрази Миа. — Затова триста години по-късно наследниците на трите сестри трябва да възстановят равновесието, като завъртят обратно всеки ключ — по три пъти. Иначе островът ще потъне навеки.

— Щом вярваш в това, защо живееш тук? — попита Рипли. — За какво ти е тази къща, книжарницата и всичко останало?

— Това е моят дом и моето време. Както и твоето и на Нел. Ако не вярваш, защо си тук тази нощ? — Миа долови напиращия гняв, но и страданието, изписано по лицето на Рипли. Трудно бе след толкова години отново да потърси подкрепа, но тя се изправи и протегна ръка. — Кажи ми. Нека ти помогна.

— Видях… беше мъчително, сякаш нещо разряза цялото ми тяло. Стана толкова бързо, че нямах време да реагирам.

— Знаеш, че не би трябвало да е така. Не се изисква ничия болка и страдание.

— „Всичко ще се върне тройно.“ — Една сълза потече от окото й, преди да успее да я спре. — Тя е причинила гибелта им.

— Не сама. Всяка от трите носи отговорност. Разкажи ми. — Миа изтри сълзата от лицето на Рипли. — Какво видя?

— Видях… — Образът отново изплува в съзнанието й и гласът й прозвуча по-спокойно, когато заговори: — Не знам кой беше и какво олицетворяваше, но той ще дойде. Никой от вас не може да ме спре, както и аз — себе си. Беше моят меч, Миа. Ритуалният ми меч. Убих го с него… и убих всички ни.

— Няма да го направиш, няма — повтори Миа, преди Рипли да успее да възрази. — По-силна си.

— Исках да го нараня. Почувствах гнева. Никога не съм била в състояние да владея силата си, когато емоциите ми вземат връх. Защо мислиш, че престанах?

— Защото се страхуваше. — Погледът на Миа издаде ярост, сдържана от десет години. — Отрече се от мен и от същността си, защото се боеше от това, което си способна да сториш. Ти просто си глупачка! — Тя рязко се завъртя и извика, когато Рипли я сграбчи за косите и ги дръпна.

— Кого наричаш глупачка, ти, кльощава, себична кучко? — Присви очи и се засмя при вида на вдигнатия юмрук на Миа. — Да, ще ме уплашиш. Удари ме с така свит палец и ще те заболи повече, отколкото мен. Държиш се като глезено момиче, Миа.

— Интересно заключение, като се има предвид, че ти си тази, която ме дърпа за косата.

Рипли разтърси рамене и я пусна.

— Добре, наравно сме. — Шумно издиша и примигна, когато осъзна, че всички други в стаята са станали прави. Беше забравила за присъствието им. — Извинявайте.

Миа приглади косите си и отново седна на стола:

— Побесня, когато те нарекох глупачка, нали?

— Разбира се, по дяволите! Внимавай какво говориш.

— И все пак не използва силата си, за да ме нападнеш в гръб. — Миа повдигна чашата си. — Дори не ти хрумна.

„Хитра вещица“, помисли си Рипли със скрито възхищение. Винаги се бе впечатлявала от находчивостта й.

— Не бях чак толкова ядосана.

— Напротив! — обади се Зак и се върна на мястото си. — Най-много от всичко на света мразиш да те наричат страхливка и глупачка. Миа те нарече и с двете. И се отърва само с едно дръпване на косата.

— Не е едно и също.

— Почти. — Зак хвана съпругата си за ръка и прикова поглед в сестра си. — Има две неща, които не си, Рип. Не си страхлива и не си глупава. Всички в тази стая са посветени в това, което правите. Аз не разбирам от тези неща, но те познавам. Време е да престанеш да мислиш, че всичко тежи върху твоите плещи. Никой тук не е сам.

— Не бих понесла да пострадате заради мен. Ти, мама и татко, Нел. Не бих могла да живея с тази вина. Отговори ми — настоя, обръщайки се към Миа. — Направо, без заобикалки. Ако напусна острова, ако събера багажа си, кача се на следващия ферибот и просто не се върна, това ще прекъсне ли веригата?

— Вече знаеш отговора. Но защо не попитаме Мак? Той е експерт в тази област. Какво е обективното ви мнение, доктор Бук?

— Самият остров таи в себе си сила, която очаква да бъде използвана.

— Тогава ако го напусна, мога ли да прекъсна връзката си с него?

— До известна степен — да, но това само би те отдалечило от източника на силата ти. Не би променило нищо. Съжалявам. Не е от значение къде се намираш, а какво правиш.

Явно не бе доволна от отговора му. Мак разпери ръце и се опита да обясни теорията си:

— Добре. Ако изхождаме от хипотезата, че легендата е факт — имаш избор: да направиш или да не направиш нещо. Ти си тук. — Използва салфетка — все едно бе островът — и сложи върху нея три маслини. След това взе едната от тях и я постави върху чинийка. — Напускаш. Променяш единствено мястото, където трябва да направиш избора си: действие или въздържание. Каквото и да сториш, четирите стихии съществуват. Не можеш да се съпротивиш срещу основния естествен закон. Същността ти не се променя, а стореното от теб отново ще достигне дотук — по суша, въздух, огън и вода. — Завъртя пръст в средата на салфетката. — Право до източника. Неизбежно е. Единственият ти логичен избор е да останеш. Тук си по-силна, а и единството на трите ви е от значение.

— Прав е — гласът на Нел привлече вниманието й. — Веднъж вече променихме събитията. Все още сме три, а преди години са останали само две. Без теб и Миа, и без теб — обърна се тя към Зак, — и сега щеше да има само две сестри. Техният кръг е бил разрушен до този момент. Нашият е непокътнат.

— Но колелото е малко ръждясало — подхвърли Миа и набоде ново парче сирене. — Трябва да влезеш във форма, заместник-шерифе.

Рипли грабна една маслина и я пъхна в устата си:

— Ще вляза, по дяволите!