Нора Робъртс
Небе и земя (7)

Шеста глава

Налагаше се да провежда много бързи разговори, да дава подкупи и да се бори със зъби и нокти. Но Джонатан К. Хардинг бе готов на всичко, когато ставаше въпрос за сензационна статия.

Инстинктът му, който той смяташе за най-добрия в бизнеса, му подсказваше, че Евън Ремингтън е ключът към сензацията на десетилетието. Не само поради скандала, който все още тлееше. Всичко, свързано с Ремингтън — как бе прикривал склонността си към насилие от света, от прочутите си клиенти в Холивуд, от висшето общество, — според Хардинг вече бе преповторено многократно. Дори повечето подробности за бягството на красивата му млада съпруга, рискувала живота си, за да се освободи от жестокостта и заплахите му, вече бяха банални.

Беше се поразровил и имаше достатъчно достоверна информация къде и как е избягала, къде е работила и живяла през първите осем месеца, след като бе разбила мерцедеса си върху скалите. От това би се получило интригуващо четиво. Бившата дама от висшето общество, глезената принцеса — да живее в евтино обзаведени стаи, да работи като готвачка в заведения за бързо хранене или сервитьорка, местейки се от град в град, с пребоядисана коса и променено име. Тази история би му донесла успех.

Но най-голям интерес за него представляваше периодът от заселването й на малкото парче земя в Атлантическия океан до затварянето на Ремингтън в килия. Нещата там просто не изглеждаха правдоподобни, не бяха достатъчно подредени, за да може Хардинг да приключи със случая. Или по-скоро — изглеждаха твърде подредени.

Ремингтън случайно я открива. Чисто съвпадение. Набива я. Влиза героят — местният шериф, новата й любов.

„Дори след раняването си — мислеше си сега Хардинг — продължава да се грижи за спасението й. Арестува Ремингтън в гората, отървавайки красивата героиня от опасността да й пререже гърлото. Отвежда го в затвора и едва тогава отива в болницата да зашият раната му.“

Доброто момче спасява хубавицата, лошото момче отива в изолатора за душевноболни. Доброто момче се оженва за момичето и заживяват щастливо.

Тази история бе предъвквана в медиите седмици наред след арестуването на Ремингтън. И както става обикновено, постепенно беше престанала да предизвиква интерес.

Но се носеха слухове, които никой не бе успял да потвърди, че онази нощ в гората се е случило и нещо друго, освен светкавична полицейска акция. Слухове за магьосничество.

Отначало и Хардинг бе отхвърлил тази идея. Струваше му се достатъчно да спомене за нея като любопитна подробност. В края на краищата Ремингтън бе лунатик. Неговите сведения за онази нощ, за които Хардинг бе заплатил доста пари, едва ли биха могли да се възприемат без известна насмешка. И все пак…

Доктор Макалистър Бук — Индиана Джоунс в областта на паранормалните явления — се бе заселил временно на острова Трий Систърс. Нима това не бе достатъчно да събуди любопитството му!

Хардинг знаеше, че Бук не е от хората, които губят времето си напразно. Този човек си бе проправял път през джунглата, бе изминал километри през пустини и бе изкачвал планини, за да прави изследвания в областта на необичайното. И всичко това — предимно на свои разноски. Беше доста богат.

Но не губеше времето си напразно. Беше опровергал повечето от така наречените магии и бе доказал малко от тях. Но когато докажеше нещо, хората бяха склонни да слушат. Интелигентните хора.

Ако нямаше нещо вярно в тези слухове, защо би заминал там? Хелън Ремингтън, пардон, Нел Чанинг Тод не предявяваше никакви претенции. Разбира се, бе говорила пред полицията, но не бе споменала за магьосничество. Никой от пресата не бе успял да изкопчи нищо в тази връзка и от адвокатите й.

Но Макалистър Бук бе сметнал, че си заслужава да посвети времето си на Острова на Трите сестри. И това бе заинтригувало Хардинг достатъчно, за да го накара и той самият да проучи острова и легендите за него. Репортерският му нюх бе надушил, че тази история може да се окаже истинска сензация.

Беше се опитвал да си уреди интервю с Мак, но без успех. Хора като Макалистър Бук бяха богати, влиятелни и непреклонни. С малко съдействие би могъл да събере солидна информация за семейството и сина им — преследвач на духове. Но никой, особено самият Бук, не желаеше да сътрудничи и това бе оскърбително.

Трябваше само да намери верния лост и да приложи достатъчен натиск. Хардинг бе убеден, че Ремингтън ще му помогне да открехне капака. След това можеше да се погрижи за останалото.

Хардинг тръгна по коридора на отделението за душевноболни. Ремингтън бе законно освидетелстван като невменяем, което бе спестило на данъкоплатците един дълъг съдебен процес и долните инсинуации в пресата, ако изобщо бе започнал.

Факт бе, че върху оръжието, използвано срещу шерифа на острова, имаше отпечатъци от пръстите на Ремингтън. Шерифът и двете свидетелки — едната, от които заместник-шериф, бяха дали показания, че Ремингтън е държал ножа опрян до гърлото на съпругата си и е заплашвал живота й.

Още по-неопровержимо доказателство бяха крясъците на Ремингтън, че я е убил, бълнуванията му за „докато смъртта ни раздели“ и изгаряне на невярната вещица.

Разбира се, бе бълнувал и други неща: за святкащи като сини светкавици очи и змии, пропълзели под кожата му.

Веществените доказателства, свидетелските показания и собствените безумни изявления на Ремингтън му бяха осигурили стая в охраняемия сектор с решетки на психиатричната болница.

Значката на Хардинг за посетител бе закрепена за ревера на сакото на ушития му по поръчка костюм. Възелът на вратовръзката му, която бе в тон с цвета на костюма, бе безупречен. Косите му бяха тъмни, леко прошарени и старателно подстригани, така че да отиват на ъгловатото му, червендалесто лице. Чертите на лицето му бяха груби, а очите — кафяви и толкова малки, че почти се скриваха, когато се смееше. Устните му бяха тънки и когато бе ядосан, сякаш изчезваха.

Ако лицето и гласът му бяха малко по-привлекателни, би могъл да си проправи път в телевизионните новини. Някога бе желал това така силно, както някои момчета желаят да докоснат за първи път гърдите на момиче — страстно, с радостен трепет. Но камерата не бе на негова страна — подчертаваше дефектите му и на екрана ниското му, набито тяло изглеждаше като пън. Гласът му, както се бе изразил един нетактичен техничар, звучеше като крякане на ранена гъска.

Жестоката загуба на тази детска мечта бе накарала Хардинг да се насочи към професията на вестникарски репортер, какъвто бе сега — безскрупулен и хладнокръвен.

Чу ехото от отключването на тежките врати. Щеше да си спомни да отрази това, когато пишеше за посещението си: зловещия звън при допира на метал в метал, студения израз по лицата на медицинския персонал, странната сладникава миризма на лудост.

Изчака пред още една врата. Тук се правеше последна проверка. Пред нея стоеше служител с множество монитори на бюрото. Хардинг бе уведомен, че обитателите на това отделение се намират под двадесет и четири часов надзор. Когато влезеше при Ремингтън, самият той щеше да бъде наблюдаван. Хардинг си призна, че това му подейства успокояващо.

И последната врата се отвори. Напомниха му, че разполага с половин час.

Щеше да използва това време по най-добрия начин.

 

 

Евън Ремингтън не изглеждаше така, както Хардинг бе свикнал да го вижда по кориците на лъскавите списания или на цветния телевизионен екран. Седеше на стол, бе облечен с яркооранжев работнически комбинезон, стойката му бе изправена, а ръцете — закопчани с белезници за страничните облегалки.

Косата му, която някога бе като златна корона, беше без блясък, жълтеникава и късо подстригана. Красивото му лице сега изглеждаше бледо и подпухнало от блудкавата болнична храна, от лекарствата и от липсата на светлина. Устата му бе отпусната, а очите — безизразни като на кукла.

Хардинг предположи, че е под въздействието на успокоителни. Както всеки, обявен за психопат със склонност към насилие, и той бе натъпкан с опиати. Но Хардинг не се бе заблуждавал, че ще стигне лесно до съзнанието на Ремингтън през химическия лабиринт.

До вратата зад Ремингтън имаше пазач, който вече изглеждаше отегчен. Хардинг седна от своята страна на гишето и погледна между решетките.

— Мистър Ремингтън, казвам се Хардинг, Джонатан К. Хардинг. Надявам се, че сте ме очаквали днес.

Не последва никакъв отговор. Хардинг изруга наум. Не можаха ли да почакат да му дадат успокоителните таблетки след интервюто?

— Вчера разговарях със сестра ви, мистър Ремингтън. — Отново нищо. — Барбара, сестра ви.

От едната страна на устата му се стече струйка лиги. Хардинг тактично извърна глава встрани.

— Надявах се да разговарям с вас за бившата ви съпруга, за това, което се е случило на Трий Систърс в нощта, когато сте били арестуван. Работя за „Фърст Магазин“. — Или поне в момента. Неговите редактори бяха станали твърде придирчиви и стиснати. — Искам да опиша историята ви, господин Ремингтън. Да я представя от вашата гледна точка. Сестра ви с нетърпение очакваше да разговарям с вас.

Това изобщо не бе истина. Наложи се да я убеди, че едно интервю може да доведе до състрадателна история, която би подпомогнала предприетите от нея законни действия да премести брат си в частна клиника.

— Бих могъл да ви помогна, мистър Ремингтън. Евън — поправи се той. — Искам да ви помогна.

Отново не получи отговор, а само безизразен, втренчен поглед — от чиято празнота го побиха тръпки.

— Ще разговарям с всички замесени, за да се получи напълно завършена история. Ще се срещна и с бившата ви съпруга. Ще уредя интервю с Хелън.

Като чу името, мрачните му, студени очи проблеснаха.

„Все пак има някой вкъщи“, помисли си Хардинг я предпазливо продължи:

— Искате ли да предам нещо на Хелън от ваше име? Някаква бележка, която да й занеса?

— Хелън.

Гласът на Ремингтън бе дрезгав и прозвуча почти като шепот. Хардинг усети, че го побиват хладни тръпки.

— Точно така, Хелън. Имам намерение да се срещна с нея много скоро.

— Аз я убих. — Изведнъж отпуснатите му устни се разтегнаха в ослепителна усмивка. — В гората, в мрака. Убивам я всяка нощ, защото тя не престава да се връща. Продължава да ми се смее и затова я убивам. Трябваше да я убия. Очите й светеха.

— Синя светкавица? Като синя светкавица ли?

— Онова не беше Хелън. — Очите на Ремингтън стрелнаха Хардинг. — Хелън беше кротка и покорна. Тя знаеше кой командва. — Докато говореше, пръстите му започнаха да драскат по страничната облегалка на стола.

— Коя беше тогава?

— Вещица. Всичките бяха излезли от ада. Имаше толкова много светлина, толкова много светлина! Те ме заслепиха, проклеха ме. Змии полазиха под кожата ми. Кръг от светлина, кървав кръг. Виждате ли го?

За миг Хардинг успя да си го представи с ужасяваща яснота. Едва не затрепери.

— Кои бяха всичките?

— Всичките бяха Хелън. — Ремингтън започна да се смее със силен, пронизителен смях, от който по тялото на Хардинг преминаха тръпки, а космите на ръцете му настръхнаха. — Всичките бяха Хелън Изгорете вещицата! Аз я убивам всяка нощ, но тя отново се връща.

Беше започнал да крещи така силно, че Хардинг, който достатъчно се бе нагледал на ужаси, се отдръпна и скочи встрани, въпреки че надзирателят веднага се втурна напред.

„Лунатик — каза си Хардинг, докато служителят избутваше Евън от стаята. — Напълно се е побъркал.“

Но… но…

Надушваше, че тази история не е за изпускане.

 

За някои хора би било проява на голяма смелост да прекарат една вечер в дома на магьосница и затова биха взели със себе си скилидка чесън или шепа сол в джоба.

Мак влезе, въоръжен с касетофона си, един бележник и бутилка добро „Каберне“. Цялата седмица, откакто бе на острова, търпеливо бе очаквал тази първа покана.

Беше поканен на вечеря от Миа Девлин.

Беше се изкушил да отиде сам с колата си до дома й, да мине през гората и с любопитство да се повърти в сянката на фара, но бе решил, че това би било проява на лошо възпитание.

Търпението и любезното отношение бяха дали резултат и Миа неочаквано го бе поканила на вечеря. Той също неочаквано бе приел.

Сега, докато се движеше с колата си нагоре по крайбрежния път, бе изпълнен с очакване. Имаше толкова много неща, за които искаше да я попита, особено след като Рипли отказваше да отговаря на въпросите му. Освен това трябваше да се добере и до Нел.

Две предупреждения от две магьосници определено означаваха нещо. Трябваше да чака, докато Нел сама го потърси или пътят към нея бъде разчистен.

Разполагаше с достатъчно време. И все още имаше скрито преимущество.

Мак хареса старата каменна къща високо на скалите, незасегната от времето и вълните, изкусно изработените фронтони, романтичната алея, мистерията на малките кулички. Белият лъч на фара раздираше мрака като широко острие, разстилаше се над морето, над каменната къща, над дърветата.

„Това място е твърде уединено“, помисли си той, докато паркираше. Почти предизвикателно самотно и неоспоримо красиво. Отлично подхождаше на Миа.

Снегът бе грижливо почистен от пътя и от алеята към къщата. Не можеше да си представи жена като Миа Девлин да размахва лопата за ринене на сняг. Запита се дали тази мисъл не е подценяване на нежния пол.

Реши, че нима нищо общо с пола, а по-скоро с красотата й. Просто не можеше да си я представи заета с нещо, което не е изтънчено.

В мига, когато тя отвори вратата, Мак се увери в това.

Беше облечена с тъмнозелена рокля, която скриваше тялото й от шията до пръстите на краката и все пак разкриваше пред мъжкия поглед, че всичко под нея е превъзходно. На ушите и пръстите й блестяха скъпоценни камъни. От дълга сребърна верижка на врата й висеше гравиран медальон. Босите й крака изглеждаха съблазнително. Усмихна се и му подаде ръка.

— Радвам се, че прие поканата и носиш подаръци. — Пое бутилката вино. Забеляза, че е от любимото й.

— Как разбра?

— А? О, виното! Работата ми е да събирам подходяща информация.

Миа се засмя и го покани да влезе.

— Добре дошъл в моя дом! Подай ми палтото си. — Застана близо до него и леко докосна с пръсти ръката му. Реши, че това е нещо като тест и за двамата. — Изкушавам се да кажа: заповядай в гостната ми. — Отново се засмя с нисък, гърлен смях. — Така и ще направя. — Посочи към една стая встрани от широкото фоайе. — Настаня се удобно. Аз ще отворя виното.

Леко замаян, Мак влезе в голяма стая със запален огън в камината. Беше пълна с цветя, меки тъкани, лъскави мебели и стъкло. Подът бе застлан с поизбелели красиви килими. Не можеше да отрече, че всичко е подредено с вкус и дъха на богатство и уют.

Цветята — кремове със звездовидни цветове, бели като снега навън, бяха поставени във високи прозрачни вази. Въздухът бе наситен с уханието им, но се долавяше и нейният аромат.

„Дори и мъртвец — помисли си Мак — би почувствал, че кръвта му се затопля и закипява.“

Вниманието му бе привлечено от книгите, подредени на полици между хубави бутилки, късове кристал и интересни малки статуетки. Четивата в дома на един човек говореха много за характера му.

— Аз съм практична жена.

Мак подскочи. Беше влязла съвсем безшумно.

— Моля?

— Практична — повтори тя и остави подноса с бутилката вино и две чаши. — Книгите са моята страст и отворих книжарница, за да мога да извличам полза от нея.

— Твоята страст е еклектиката.

— Чистите жанрове ми се струват еднообразни. — Наля вино и се приближи, без да откъсва очи от него. — Навярно би се съгласил, защото и твоите интереси са разнообразни.

— Да, благодаря.

— Тогава да пием за разнообразните страсти. — Миа допря чашата си до неговата и очите й закачливо светнаха. Седна на едно ниско канапе и все още усмихната, потупа възглавницата до себе си. — Хайде седни. Кажи ми какво мислиш за нашия малък остров сред морето.

Мак се запита дали стаята е прекалено затоплена, или Миа просто излъчва топлина, откъдето мине. Все пак седна.

— Харесва ми. Селото е доста старомодно, но е необикновено, а хората са дружелюбни, без да са натрапчиво любопитни. Книжарницата ти добавя известна изтънченост, морето — вълшебство, а гората — загадъчност. Чувствам се приятно тук.

— Много си наблюдателен. А как ти се струва моята малка къщичка?

— Повече от уютна. Вече свърших доста работа.

— Ти също си практичен човек, нали, Макалистър? — Миа отпи от червеното вино с червените си устни. — Въпреки че според мнозина си избрал непрактична област и изучаване.

Мак се почувства така, сякаш яката на ризата му го стяга.

— Познанието винаги е практично.

— Значи това, което търсиш, е познание? — Миа се сви на кълбо и коленете й съвсем леко докоснаха крака му. — Търсещите умове ме привличат.

— Да, разбира се. — Мак отпи от виното.

— Как си с… апетита?

Мак поруменя.

— С апетита?

Миа реши, че наистина е очарователен.

— Да се преместим в трапезарията? Ще те нагостя.

— Чудесно.

Тя се изправи и отново докосна ръката му с върховете на пръстите си.

— Донеси виното, красавецо.

„Боже мой!“ Това бе единствената му мисъл.

 

Трапезарията би трябвало да изглежда официална и внушителна с огромната си махагонова маса, бюфетите и столовете с високи облегалки. Но бе уютна колкото приемната. Тук цветовете също бяха топли, различни оттенъци на тъмночервено, примесени с тъмнозлатисто.

Цветя в същите нюанси, поставени в кристални вази, изпълваха въздуха с аромата си. Огънят в камината пращеше — като акомпанимент на тихите звуци на арфи и гайди. Завесите на трите прозореца на стената не бяха спуснати, за да може в стаята да се забелязва контрастът между тъмната нощ и белия сняг навън. Всичко изглеждаше идеално като на пощенска картичка.

На масата имаше сочно печено агнешко и няколко запалени свещи.

Ако целта й бе да създаде романтична обстановка, определено бе постигнала успех.

Докато се хранеха, Миа насочи разговора към литературата, изкуството и театъра, като през цялото време го наблюдаваше с подчертан интерес.

Мак си помисли, че погледът й му действа хипнотизиращо.

Светлината от свещите сякаш танцуваше върху кожата й като злато върху алабастър, а очите й имаха матов блясък — като през дим. Искаше му се да я нарисува, но не само на скица, нахвърляна с молив, а с маслени бои, върху платно.

Беше изненадан, че имат толкова много общи интереси. И двамата обичат книгите и приятната музика.

После прекараха доста време във взаимно опознаване. Мак узна, че е израснала тук, в тази къща, като единствено дете. Родителите й бяха поверили ежедневните грижи по отглеждането й предимно на Лулу. Бе посещавала колежа в Радклиф и притежаваше диплома по литература и бизнес.

Родителите й бяха напуснали острова още преди тя да завърши образованието си и рядко се връщаха.

Разполагаше с много пари, както и той.

Не ходеше на сборища на вещици, нито принадлежеше към някоя група или организация. Живееше спокойно и усамотено в къщата, където се бе родила. Никога не се бе омъжвала и не бе живяла с мъж.

Това му се струваше необяснимо за жена с нейната изтънченост и сексапил.

— Обичаш пътуванията — отбеляза Миа.

— Има много неща, които си заслужава да се видят. Мисля, че ги обичах повече, когато бях на двадесет години. Събирах багажа си и потеглях винаги когато поискам или се налага.

— И живееш в Ню Йорк. Този град е вълнуващ и дава стимул.

— Е… Има своите предимства. Но мога да върша работата си, където и да е. Често ли ходиш в Ню Йорк?

— Не. Рядко напускам острова. Тук има всичко, което искам и от което се нуждая.

— Музеи, театри, галерии?

— Не ме привличат особено. Предпочитам моите скали, гората, работата си. И градината — добави тя. — Жалко, че е зима, иначе щяхме да се разходим из нея. Вместо това, ще се настаним удобно в гостната за десерта и кафето.

Миа го почерпи с петифури, които много му харесаха. Предложи му бренди, но Мак отказа. Някъде в къщата се чу биене на часовник и Миа отново седна с подвити крака на дивана до него.

— Ти си човек с голямо самообладание и силна воля, нали, доктор Бук?

— Не съм сигурен дали винаги е така. Защо?

— Защото си сам с мен тук, в моя дом, повече от два часа. Почерпих те с вино на светлината на свещи и на фона на музика, а все още не си проявил професионален интерес към мен и не си се опитал да ме съблазниш. Питам се дали това е достойно за възхищение, или трябва да се чувствам обидена?

— Помислих и за двете.

— Наистина ли? И какво измисли?

— Че щом си ме поканила в дома си, би било неуместно да проявя професионален интерес.

— А! — Тя преднамерено наклони глава, предлагайки му устните си. — А какво ще кажеш по въпроса за съблазняването?

— Ако мъж, който се намира дори на километър от теб, не се опита да те съблазни, явно се нуждае от лечение.

— О, истински те харесвам! Повече, отколкото предполагах. Но сега приеми извиненията ми, че те подмамих.

— Защо? Това ми допада.

— Мак — Миа се наклони, докосна съвсем леко устните си до неговите. — Ще бъдем приятели, нали?

— Надявам се.

— Бих се радвала да бъдем нещо повече, но не би продължило дълго и само би усложнило няколко съдби.

— Твоята или моята?

— И двете, а може би и други. Не сме предопределени да бъдем любовници. Не предполагах, че и ти си осъзнал това.

— Мисля, че няма да имаш нищо против, ако проявя малко съжаление.

— Бих се ядосала, ако не съжаляваше. — Миа отметна назад буйните си тъмночервени коси. — Задай професионалните въпроси, които ти се струват най-важни. Ако мога, ще отговоря.

— Кръгът в горичката до къщата. Как го запалихте?

Миа с изненада сви устни. Изправи се, за да има време да помисли.

— Добро попадение — заяви и се отправи към прозореца. — Как го откри? — Преди Мак да успее да каже нещо, тя махна с ръка. — Не, няма значение. Това си е твоя работа. Не мога да отговоря на въпрос, който засяга и други, който може би не биха искали.

— Знам за Рипли и Нел.

Миа извърна глава към него:

— Наистина ли?

— Разбрах го чрез проучвания и по метода на елиминирането и наблюдението. — Сви рамене. — И защото съм добър в работата си. Не съм правил опити да поговоря с Нел, защото и двете с Рипли възразявате.

— Разбирам. Боиш ли се от това, което бихме направили, ако пренебрегнеш възраженията ни?

— Не.

— Не — кратко и ясно. Смел мъж си.

— Ни най-малко. Няма да използвате дарбата си, за да накажете или да причините вреда. Не и без причина, а само когато ви е необходима закрила. Рипли не притежава способността да се контролира като теб и няма твоята отдаденост, но има свои собствени принципи, може би дори по-непоклатими от твоите.

— Умееш добре да разгадаваш хората. Успя ли да се добереш до Рипли? Разговарял ли си с нея?

— Да, разговарях.

На устните на Миа се появи леко подигравателна усмивка.

— А твърдиш, че не си смел. — Думите й прозвучал доста язвително, което заинтригува Мак.

— Какво се е случило между вас двете?

— Това вече е втори въпрос, а все още не съм решила дали да отговоря на първия. Докато Рипли не потвърди твоето предположение…

— Не е предположение, а факт. И тя го потвърди.

— Сега наистина ме изненадваш. — Озадачена, Миа се приближи до камината, а после до кафеварката, за да налее кафе, макар че не й се пиеше.

— Въпреки всичко я защитаваш — тихо каза Мак. — Тя означава много за теб.

— Бяхме много близки приятелки през по-голямата част от живота си. Сега не сме. — Каза го с безразличие, сякаш бе нещо незначително. — Но не съм забравила какви бяхме, какво споделяхме. Даже и така да е, Рипли може сама да се защитава. Не мога да си обясня защо ти е признала толкова бързо коя е и каква дарба притежава.

— Принудих я.

Само за миг се поколеба, а после разказа на Миа за енергийното изгаряне, за жената на плажа и за времето, прекарано с Рипли в къщата.

Миа го хвана за китките и ги разгледа.

— Нейната непримиримост винаги е била проблем. Но съвестта й е по-силна. Щеше да страда, че те е наранила и затова е прехвърлила изгарянето.

— Моля?

— Това е нейният начин да се разкае за стореното. Като прехвърли изгарянето от твоята плът върху своята.

Мак си спомни за паренето и болката и изруга:

— По дяволите, не беше необходимо!

— За нея е било — Миа освободи китките му и закрачи из стаята, за да сложи в ред мислите си. — Ти изпитваш сексуално влечение към нея.

Мак се премести на канапето. Усети, че се изчервява.

— Неудобно ми е да обсъждам тази тема с друга жена.

— Мъжете често са докачливи на тема секс. Да говорят, не да го правят. Не се безпокой. — Миа се върна и отново седна. — А сега — да отговоря на въпроса ти…

— Извинявай, би ли възразила, ако запиша отговора?

— Доктор Бук. — В гласа й се доловиха весели нотки, докато Мак изваждаше диктофона от джоба си. — Като скаутите си — винаги готов. Мисля, че нямам нищо против, но след като го запишем, няма да го публикуваш без писменото ми съгласие.

— Ти също си съобразителна като скаут. Разбрахме се.

— Нел бе взела предпазни мерки, аз — също. Бяха предприети законни действия за по-нататъшна защита. Зак, който е много добър в работата си и влюбен до уши в Нел, също я защитаваше. И все пак Евън Ремингтън дойде на острова и я откри. Нападна я и я нарани. За малко щеше да убие и нея, и Зак. Въпреки всичко, щеше да отнеме живота й в онази нощ. Тя бе изтичала в гората, за да отвлече вниманието му от Зак, който вече бе ранен. Беше изтичала натам, знаейки, че Евън ще я последва.

— Тя е смела жена.

— О, да! Нел познаваше горичката, тя бе нейна, а нощта бе тъмна, без луна. И все пак той я откри. Част от нея е знаела, че ще стане така. Тук имаше пръст съдбата, която никой не може да промени — нито магия, нито интелект, нито каквито и да било усилия. — Погледът й бе съсредоточен и напрегнат. — Вярваш ли в това?

— Да, вярвам.

Миа кимна, докато той разглеждаше лицето й.

— Предполагах, че ще повярваш и дори до известна степен ще го разбереш. Писано бе да я открие. Това… изпитание, което донесе хармония в живота й, е било предопределено още преди столетия. Смелостта и вярата и бяха ключът към спасението. — Миа замълча за миг, за да събере мислите си. — Въпреки това аз се страхувах, както се страхува една обикновена жена. Той държеше нож, опрян до гърлото й, лицето й вече бе наранено.

— Ти си разумна жена — каза Мак.

— Такава ли съм, доктор Бук? Навярно се досещаш, че беше във възможностите ми да накарам сърцето на Евън Ремингтън да спре да бие, да отнема живота му, да му причиня неописуема болка в момента, в който заплашваше живота на моята сестра?

— Проклятие от такава величина, такова насилие изисква вярата на този, които е прокълнат. И сложен ритуал със… — Гласът му затихна, защото Миа отпиваше от кафето си и се усмихваше закачливо. — Всички мои изследвания потвърждават това.

— Както желаеш — изрече тихо тя и кожата на тила му настръхна. — Можех да направя само едно. Обвързана съм от своята вяра, от своите обети. Не мога да ги наруша и да остана такава, каквато съм. Стояхме петимата в онази гора. И Зак, и Рипли имаха оръжия, но ако ги използваха, можеха да убият както Ремингтън, така и Нел. Имаше само един изход, един отговор: трите да образуваме затворен кръг. Направихме го в онази нощ — без никаква церемония, без пособия и ритуални песни, които са необходими обикновено. Затворихме го с волята си.

„Забележително! — помисли си Мак. — Удивително!“

— Никога не съм виждал как се прави.

— Аз също не бях. До онази нощ не бях опитвала. Обстоятелствата ме принудиха — промълви тя. — Съединих съзнанието и силата на трите, доктор Бук, в пръстен, подобен на огън. Той не можеше да я нарани, когато бе неуязвима, не можа да запази разсъдъка си, защото бе принуден да се изправи лице в лице с това, което бе вътре в него.

Миа говореше съвсем спокойно, но във въздуха витаеше нещо странно. Думата магия бе твърде обикновена, за да го опише.

— Рипли ми каза, че сте затворили кръга.

— Рипли е необичайно разговорлива с теб. Да, затворихме го.

— Енергията все още е там. По-силна от всеки отворен кръг, който съм документирал.

— Трите сме много силни, когато сме свързани. Вероятно енергията ще остане там дълго след като ние изчезнем от този свят. Нел откри това, което й бе необходимо — първата стъпка към равновесието.

Въздухът отново бе хладен, а Миа отново бе просто красива жена, държаща в ръка порцеланов чайник.

— Искаш ли още кафе? — попита тя.