Нора Робъртс
Небе и земя (5)

Четвърта глава

В главата й нахлу кръв и слепоочията й запулсираха с ритъма на лудо биещото й сърце. Той седеше спокойно и я наблюдаваше, сякаш бе някакъв интересен лабораторен експеримент.

Гневът й бе толкова силен, че й се струваше, че всеки момент ще избухне като бомба:

— Що за глупав въпрос е това?

— При някои е инстинктивно — нещо като наследствено познание. Други се обучават, както детето се учи да ходи и говори. Някои придобиват тези способности, когато навлязат в пубертета. Предполагам, че безброй други изживяват живота си, без дори да подозират, че притежават такива заложби.

Сега я накара да се почувства като глупава студентка.

— Не знам откъде си научил всички тези неща и откъде ти е хрумнала глупавата идея, че съм… — Нямаше намерение да му достави удоволствие, като произнесе думата. — Тези шмекерии са твоя специалност, не моя, доктор Свръхестествен.

Озадачен, той наклони глава встрани:

— Защо си ядосана?

— Не съм. — Наведе се напред. — Искаш ли да видиш как изглеждам, когато съм ядосана?

— Не държа. Но съм готов да се обзаложа, че ако сложа сензора сега, ще получа много интересни данни.

— Спирам да се обзалагам с теб. Всъщност вече не искам да имам нищо общо с теб.

Мак й позволи да се изправи и продължи да води бележки.

— Имаш още четиридесет и пет минути. Ако си решила да се отказваш… — срещна гневния и поглед. — Мога само да направя извод, че се страхуваш. Нямам намерение да те плаша или смущавам. Извинявай.

— Заври си извиненията отзад! — Рипли се бореше с гордостта си, което винаги бе най-трудната битка. Беше се хванала на глупав бас и бе приела условията. С нервно движение дръпна обратно стола си и отново седна.

Мак не й напомни, че бе загубила облога, а просто продължи да си води бележки и Рипли скръцна със зъби при мисълта, че предварително е знаел, че ще излезе победител.

— Тук ще направя голям скок. Явно не практикуваш.

— Няма какво да практикувам.

— Не си глупава жена. Освен това ми се струва, че си доста самоуверена.

Погледна лицето й. Тя се опитваше да запази спокойствие, но под него прозираха силни, неукротими чувства.

Мак отчаяно искаше да се добере до тях, да ги разкрие, да прозре същността й. Но осъзна, че никога няма да успее, ако толкова бързо я отблъсва.

— Предполагам, че това е деликатна област за теб. Извинявай.

— Вече ти казах какво мажеш да направиш с извиненията си. Същото важи и за предложенията.

— Рипли… — Мак вдигна ръка и разпери пръсти в знак на отстъпление. — Не съм репортер, тръгнал на лов за сензации. Не съм и любопитен зяпач или новак, който търси наставник. Това е работата ми. Мога да обещая, че ще уважа правото ти на лични тайни и няма да запиша името ти в документацията. Няма да направя нищо, което би те засегнало.

— Не се притеснявам от теб, Бук. Потърси си друго опитно зайче. Твоята работа не ме интересува.

— Нел ли е третата?

— Остави Нел на мира! — Без да се замисли, тя протегна ръка и го сграбчи за китката. — Ако забъркаш и нея, ще те разкъсам.

Мак застина и затаи дъх. Зениците му бяха станали тъмни, почти черни. Там, където пръстите й го бяха докоснали, усещаше такава горещина, че не би се изненадал, ако от кожата му излезеше дим.

— „Не причинявай никому вреда!“ — успя да отвърне Мак, без да повиши тон. — Това не е само философия на Мисията, а и мое убеждение. Няма да направя нищо, което да навреди на снаха ти или на теб, Рипли. — Много бавно, сякаш гледаше куче — пазач, което се е отскубнало от синджира си, той доближи ръката си и я сложи върху нейната. — Не можеш да го контролираш, нали? — Гласът му прозвуча тихо. — Не съвсем. — Стисна ръката й почти приятелски. — Ще изгориш китката ми.

След тези думи тя вдигна пръстите си и ги разпери. Но ръката й затрепери, когато погледна надолу и видя червените следи от допира на пръстите си.

— Няма да го направя. — Положи усилие да успокои дишането си, да спре прилива на необуздана енергия и отново да стане предишната Рипли.

— Заповядай.

Не бе усетила кога бе станал и отишъл до мивката. След миг стоеше до нея с чаша вода в ръка.

Когато я взе, Рипли не бе сигурна дали е ядосана или смутена. Но знаеше, че вината е негова.

— Нямаш право да идваш тук и да се ровиш в живота на хората.

— Познанието и истината ще ни спасят от хаоса. — Гласът му бе тих, говореше разумно и я накара да изпита желание да го ухапе. — Привеждането им в хармония ни прави хора. Без това фанатиците всяват страх и невежество, както в Салем преди триста години.

— Това, че вече не бесят вещици, не прави света по-толерантен. Не искам да бъда част от проучванията ти. Край!

— Добре. — Мак изведнъж забеляза, че е ужасно уморена. Изпита смесица от чувство за вина и състрадание. — Добре. Но миналата нощ се случи нещо, което може би ще направи това трудно и за двама ни. — Изчака няколко мига, докато тя се намести на стола и с неохота насочи вниманието си към него. — На плажа видях една жена. В първия момент помислих, че си ти: същите очи, същият цвят на косите. Беше много самотна и ужасно тъжна. Погледа ме известно време, а после изчезна.

Рипли стисна устни и вдигна чашата с вино:

— Може би си прекалил с мерлото.

— Тя търси изкупление. Искам да й помогна да го на мери.

— Искаш информация — отвърна Рипли. — За да оправдаеш идването си дотук, се опитваш да изкопчиш колкото е възможно повече.

— Искам да разбера. — „Не“, призна си вътрешно той. Това не бе всичко. Не бе същността. — Искам да знам.

— Тогава разговаряй с Миа. Тя обича да я слушат с интерес.

— Заедно ли сте израснали?

— Да — и какво от това?

„По-лесно е — помисли си той, — дори е по-приятно да се работи с нея, когато се върне към заядливата си същност.“

— Усетих някакво напрежение помежду ви.

— Принуждаваш ме да се повторя. И какво от това?

— Любопитството е първият мотив на учения.

— Но понякога убива — подигравателно вметна Рипли. — Не бих нарекла преследването на вещици наука.

— Знаеш ли, че точно това казва и баща ми! — отвърна Мак, изправи се и отнесе купичките от супата до мивката.

— Изглежда, баща ти е разумен човек.

— Той наистина е такъв. Аз съм най-голямото му разочарование. Не, не е честно. — Мак се върна и допи виното си. — Аз съм загадка за него. Не може да ме разбере, сякаш някои от парчетата на пъзела не се подреждат. Е, разкажи ми за своите родители.

— Пенсионери са. Баща ми беше шериф преди Зак, а майка ми — счетоводител. От известно време тръгнаха на дълга обиколка из страната и все още пътуват.

— Националните паркове ли посещават?

— И други неща. Най-сетне имат време за свой собствен живот. Като две деца в безкрайна пролетна ваканция.

От разказа й Мак разбра, че Тод са сплотено и щастливо семейство. Явно проблемът със свръхестествената й сила не произтичаше от семеен конфликт — беше сигурен в това.

— С брат ти работите заедно.

— Очевидно.

Нямаше съмнение, че отново е заядлива, както обикновено.

— Вече се познавам с него. Не си приличате много. — Мак вдигна поглед от записките си. — Освен по очите.

— Зак е съчетал в себе си всички най-добри гени на родителите ни. За мен не са останали.

— Ти си присъствала, когато е бил ранен при арестуването на Евън Ремингтън.

Лицето й отново стана непроницаемо.

— Искаш ли да прочетеш полицейския доклад?

— Вече го прочетох. Преживели сте доста напрегната нощ. — „Достатъчно по този въпрос“, реши той. — Харесва ли ти работата като полицай?

— Не правя нищо, което не ми харесва.

— Щастливка! Защо „Малтийският сокол“?

— А?

— Любопитен съм защо избра него, вместо „Казабланка“?

Рипли поклати глава, за да събере мислите си.

— Не знам. Защото смятам, че Бергман би трябвало да каже на Богарт: „Париж — друг път“, вместо да се качва в самолета. В „Сокола“ направи каквото трябваше. Предаде Астор. Това беше справедливост.

— Винаги съм си представял как Илза и Рик се събират след войната, а Сам Спейд… Е, той просто си остава Сам Спейд. Каква музика обичаш?

— Моля?

— Музика. Каза, че обичаш да тренираш на музика.

— Каква връзка има това с твоите проучвания?

— Каза, че не искаш повече да те въвличам в работата си. Можем да прекараме остатъка от времето във взаимно опознаване.

Рипли въздъхна и отпи от виното:

— Наистина си странен индивид.

— Добре тогава. Стига сме говорили за теб! Нека поговорим за мен. — Отново седна и видя лицето й замъглено, което го подсети да свали очилата си. — На тридесет и три години съм, завидно богат, вторият син на семейство Бук от Ню Йорк. Клонът Макалистър — доста хора от рода носят тази фамилия като първо име — се занимава с корпоративно право. Започнах да се интересувам от свръхестествени явления още като дете — историята, разнообразието, влиянието им върху културата и обществото. Моят интерес накара родителите ми да потърсят съвет от психолог, който ги увери, че това е някакъв вид протест.

— Завели са те на психиатър, защото си се интересувал от призраци?

— Когато си четиринадесетгодишен първокурсник в колеж, нормално е да се безпокоят за психичното ти здраве.

— Четиринадесет? — Рипли сви устни. — Определено е необичайно.

— Е, беше много трудно да си намеря приятелка. — Лекото трепване на устните й му достави удоволствие. — Насочих енергията на първите сексуални пориви към ученето и личните си интереси.

— Значи отрано си се отдал на книгите и изследванията.

— Може да се каже. Когато навърших осемнадесет години, родителите ми се отказаха от опитите да ме накарат да работя в една от фамилните фирми. После навърших двадесет и една и можех да разполагам с част от парите от попечителския си фонд.

Рипли наклони глава встрани. Беше истински заинтригувана и не можа да се сдържи да не го попита:

— Имал ли си някога приятелка?

— Няколко. Знам какво е да бъдеш поведен в посока, в която не искаш да вървиш или за която не си готов. Хората твърдят, че знаят кое е най-добро за теб. Може би понякога е вярно. Но това не означава, че трябва да продължават да те насочват, докато ти отнемат правото на избор.

— Затова ли ме остави на мира тази вечер?

— Това бе едната причина. Другата е, че сама ще промениш мнението си. Не се пали — побърза да добави, щом я видя да стиска устни. — Когато пристигнах тук, мислех, че Миа е тази, с която би трябвало да работя. Но се оказа по-важно да се позанимавам с теб — или поне отначало.

— Защо?

— Има нещо, което трябва да открия. Между другото ти вече изпълни условието на баса. Ще те откарам у дома ти.

— Нямам намерение да променям мнението си.

— Тогава добре е, че имам много време за губене. Ще ти донеса палтото.

— Няма нужда да ме изпращаш.

— Готов съм да разреша този спор със свободна борба — провикна се той. — Няма да те оставя да си отидеш пеша в тъмното, при минусови температури.

— Не можеш да ме откараш, защото не си почистил колата си от снега.

— Тогава ще я почистя и ще те откарам. Трябват ми само пет минути.

Рипли понечи да възрази, но външната врата хлопна и тя остана сама в къщата.

Любопитството я подтикна да открехне задната врата. Застана на прага и затрепери от студ, докато наблюдаваше как Мак атакува с лопатата снега около роувъра. Трябваше да признае, че мускулите, които бе видяла сутринта във фитнес клуба, не бяха само за показ. Оказа се, че доктор Бук умее да си служи с ръцете. Все пак не бе особено старателен. Рипли понечи да извика, за да му го каже, но осъзна, че така би издала, че е проявила интерес и го е наблюдавала. Вместо това, затвори вратата и разтри ръцете си, за да ги стопли.

Когато външната врата отново се затръшна и се чу как Мак изтупа краката си, тя стоеше, облегната на кухненския плот, и се преструваше на отегчена.

— Навън е кучешки студ! — извика той. — Къде сложих нещата ти?

— В спалнята. — Рипли се възползва от няколкото мига насаме и притича около масата, за да надзърне в записките му. Гневно просъска, когато видя, че са стенографирани — или поне предположи, че е така. Във всеки случай бяха изписани със странни символи, чертички и камшичета, които за нея не означаваха нищо. Но скицата в средата на страницата я накара да зяпне от изненада.

Беше изобразено нейното лице и приликата бе поразителна. Набързо нахвърляна скица с молив в анфас. Изглеждаше… „Ядосана“, реши тя. И любопитна. Да, беше прав. Не можеше да отрече, че Макалистър Бук събужда любопитството й.

Когато Мак влезе, тя бе на около стъпка встрани от масата, невинно пъхнала ръце в джобовете си.

— Забавих се малко повече, защото не можах да открия ключовете си. Все още не мога да си обясня какво правеха в мивката в банята.

— Полтъргайст? — каза тя весело и това го накара да се засмее.

— Не, за съжаление. Изглежда, никога не слагам едно нещо два пъти на едно и също място.

Беше оставил следи от сняг из цялата къща. Рипли не обърна внимание на това. Облече жилетката и сложи шала си.

Той държеше палтото й и я накара да поклати глава, когато забеляза, че се кани да й помогне да го облече.

— Никога не съм проумявала това. Как си мислите вие, мъжете, че обличаме палтата си, когато не сте наоколо?

— Нямаме представа. — Развеселен, той сложи шапката на главата й, а после издърпа косата й през задната част, както бе забелязал, че я носи. — Ръкавици?

Тя ги измъкна от джоба си:

— Ще ми сложиш ли и тях, татенце?

— Разбира се, скъпа.

Но когато Мак посегна, тя отдръпна ръцете си и се засмя, когато видя белезите по китката му, но почувства известна вина. Нямаше нищо против да нарани някого, когато го заслужава. Но не по този начин. Никога по този начин.

Все пак стореното можеше да бъде поправено, но тя трябваше да преглътне гордостта си.

Мак забеляза промяната в израза на лицето й, щом видя китките му.

— Не е голяма работа — успокои я той и изпъна ръкавите си.

— Аз съм виновна. — Рипли не си направи труда да въздъхне, но хвана отново китката му и го стрелна с поглед. — Това не влиза в уговорката, така че не го включвай в записките си. Разбрано?

— Добре.

„В гнева си причиних вреда, ала разкайвам, се сега. С трикратна и лечебна сила тези рани докосни и белезите заличи.“

Мак почувства лека болка и след миг паренето по кожата му изчезна. Плътта под пръстите й сега бе хладна, сякаш изгарянията бяха изчезнали. През тялото му премина тръпка — не само заради физическата промяна, а защото забеляза промяната в очите й. Вече бе доловил силата й и разбираше, че сега отново я наблюдава. Винаги щеше да й се възхищава.

— Благодаря — каза й той.

— Няма защо. — Тя се отдръпна. — Сама пожелах.

Когато Рипли посегна към дръжката на вратата на кухнята, Мак я изпревари.

— Не знаем и как отваряте вратите, когато ни няма.

— Забавен си.

Когато излизаха, ръката му се плъзна и я хвана за лакътя. Рипли му хвърли дълъг, злобен поглед, който го накара невинно да свие рамене.

— Не мога да се въздържа. Много е трудно човек да отвикне от нещо, на което са го учили от ранно детство.

Тя не се отдръпна и не й даде сърце да го смушка, когато я преведе около роувъра и й отвори вратата.

Пътуването не бе дълго, но докато го направляваше, Рипли осъзна, че наистина му е благодарна, че я откара. За един час температурите бяха станали още по-ниски. Нямаше време колата да се затопли, но поне не бяха на открито.

— Ако търсиш още дърва за камината, Джак Стабънс ги продава на кубик — осведоми го тя.

— Стабънс. Можеш ли да ми го запишеш? — С една ръка на волана, той бръкна в джоба си. — Имаш ли хартия?

— Не.

— Провери в жабката.

Рипли я отвори и зяпна от изненада. Имаше десетки изписани листи, безброй химикалки, ластици, три джобни фенерчета, ловджийски нож и няколко странни дрънкулки. Тя издърпа една от тях, направена от червен канап, различни мъниста и човешка коса.

— Какво е това?

Мак хвърли бегъл поглед.

— Талисман. Подарък е. Няма ли хартия?

Рипли погледа още малко амулета, после го пъхна обратно и извади една от многобройните бележки.

— Стабънс — повтори тя и надраска името на лист хартия. — Джак, нагоре по „Аул Хонт Лейни“.

— Благодаря. — Мак взе хартийката и я пъхна в джоба си.

— Завий тук. Двуетажната къща с веранда.

Патрулна кола беше на алеята и не бе трудно сам да се досети къде да спре. Прозорците весело светеха, а от комина се виеше дим.

— Прекрасна къща.

Мак излезе и въпреки че Рипли вече бе изскочила, преди той да успее да заобиколи и да й отвори вратата, отново я хвана за ръка.

— Виж, Мак, много любезно от твоя страна, но не е нужно да ме изпращаш до вратата. Не беше любовна среща.

— Чувствам се задължен, а и все пак вечеряхме заедно и разговаряхме. И пихме вино. Това са няколко от съставките на любовната среща.

Рипли спря до портата и се обърна. Беше свалил скиорската си шапка и тъмнорусата му коса стърчеше на всички страни. Мак не можа да се въздържи и я погледна настойчиво.

— Е, искаш ли целувка за лека нощ?

— Да. — Отговорът й бе толкова невинен и шеговит, че сама се засмя. Но само за миг. Изведнъж осъзна, че той съвсем не се шегува.

Движението му не бе рязко, а така завладяващо, че Рипли не успя да се опомни и да помисли.

Мак обви ръце около нея, притегли я към себе си, на което тя не се съпротиви, а жадно отвърна. Леко я наведе назад и по някакъв начин създаде илюзията, че са в хоризонтално положение, а не изправени.

Този миг на близост бе така опияняващ, че здравият разум я напусна още преди устните им да се слеят.

Меки и топли, устните му не само докоснаха и всмукаха нейните, а пламенно се сляха с тях. Вече не бе просто замаяна, а изпълнена с топлина, която достигна до всяка част на тялото й и я накара да почувства, че краката й се подкосяват.

От гърлото й се изтръгна лек стон на наслада. Устните й се разтвориха в очакване. „О, още!“ Едва успя да повдигне изтръпналите си ръце и да ги обвие около врата му.

Коленете му трепнаха. Не би се учудила, ако изведнъж се бе свлякла в краката му, останала без сили.

Когато той нежно я освободи и бавно се отдръпна от нея, погледът й бе замъглен и тя не бе в състояние да мисли.

— Трябва някога да направим това отново.

— Аха. — Сякаш бе онемяла.

Мак закачливо я дръпна за косата.

— Най-добре се прибирай, преди да си замръзнала.

— Аха. — Тя отстъпи, обърна се слепешком и едва не се блъсна във вратата.

— Позволи ми да направя това — настоя той почти шепнешком, напълно трезво. Натисна дръжката и побутна вратата с лакът. — Лека нощ, Рипли.

— Мм.

Когато влезе, Рипли нямаше друг избор, освен да се облегне на вратата, след като той я затвори. Безобиден? Нима все още можеше да го смята за безобиден? Успя да направи няколко крачки, после се отпусна на най-долното стъпало на стълбището и изчака, докато бе в състояние да се качи в стаята си.

 

 

8 януари 2002

9–10 следобед, източно време

 

Ще транскрибирам накратко бележките си и записа от първия си разговор с Рипли Тод. Не успях да постигна голям напредък с нея, както се надявах. Но имаше два интересни инцидента, които ще бъдат отбелязани по-подробно в моя официален дневник. Личните си реакции ще опиша тук.

Темпераментът на Рипли и покровителственото й отношение към снаха й Нел Тод (данните за Нел Тод вече са отбелязани под нейното име) със сигурност ще надделеят над неохотата й да разговаря за дарбата си. Имам впечатлението, че предупреждението й, когато споменах за Нел, бе инстинктивно и резултатът не бе предвиден. Това, че ме нарани, бе по-скоро страничен ефект, отколкото цел. Изгарянията на китката ми, по визуални наблюдения, съвпадаха с формата на пръстите й. Не беше моментално изгаряне, а устойчиво покачване на температурата — като при постепенно нагорещяване с огън.

Физическите промени, които настъпиха при нея по време на този феномен, бяха разширяване на зениците, прилив на кръв под кожата.

Гневът й веднага се насочи навътре.

Мисля, че тази липса на контрол и страхът от това, на което е способна, са причината за отказа й да разговаря и да изследва природата на своя талант.

Тя е интересна жена, очевидно привързана към семейството си. Във всички области — освен в тази — имам чувството, че е изключително уверена в себе си.

Красива е, когато се усмихва.

Той спря и се поколеба дали да не задраска последното наблюдение. Не бе точно. Рипли не бе красива — привлекателна, интересна, но не и красива.

Все пак Мак си напомни, че дневникът е за впечатления. Щом бе написал, че е красива, явно тази мисъл бе в съзнанието му, така че остави бележката.

Вторият инцидент стана малко преди да излезем и несъмнено решението бе по-трудно за нея. Фактът, че реши да отстрани изгарянията, съзнателно да демонстрира способността си, говори за силно чувство кое е правилно и кое грешно. Това, както и инстинктът да защитава хората и нещата, които обича, надделяват над упорството да потиска дарбите си.

Надявам се скоро да узная какво събитие — или събития — са й повлияли да отрича и крие способностите си.

Трябва да я видя още веднъж, за да потвърдя предположенията си.

 

— О, по дяволите! — промърмори той. Ако тук не можеше да бъде честен, къде тогава?

 

Искам да я видя отново, но срещата да бъде лична. Приятно ми е да бъда с нея — дори когато се държи грубо и заядливо. Боя се, че може би именно заядливото й държане ми допада. Освен това помежду ни има силно сексуално привличане. За разлика от обяснимото възхищение, което изпитах от красотата на Миа Девлин, когато я видях за пръв път, и напълно естествените човешки фантазии, които последваха, това е по-силно и следователно — по-трудно преодолимо. Искам на всяка цена да опозная сложния характер на тази жена и да разбера коя е всъщност. От друга страна, просто искам да…

„Не — реши Мак, — дори личният дневник трябва да се цензурира.“ Не можеше да запише какво точно би искал да направи с Рипли Тод.

Открих, че си задавам въпроса как ли бих се чувствал като неин любовник.

Така написано, му се струваше по-приемливо. Нямаше смисъл да се впуска в подробности.

Откарах я до дома й тази нощ при минусови температури. Фактът, че бе дошла пеша и искаше да си отиде обратно при такова време, демонстрира нейната упоритост и стремеж към независимост. Очевидно я забавляват обикновените кавалерски жестове, като например да държат палтото й при обличане, да й отварят вратата. Не изглеждаше обидена, а развеселена, което намирам за обезоръжаващо.

Не бих я целунал, ако не ме бе предизвикала. Наистина нямах намерение да правя това на този ранен етап от нашата връзка. Отговорът й бе неочакван и… възбуждащ. Тя е силна жена — както тялом, така и духом — и да почувстваш как почти губи самообладание в ръцете ти…

Мак спря, за да си поеме дъх и да пийне малко вода.

Почувствах реакцията на тялото й до своето и топлината… Знанието за химичните и биологичните причини за повишаване на телесната температура по време на такова събитие не прави преживяването по-малко вълшебно. Все още усещам вкуса й — силен и остър. И чувам сподавения й стон. Краката ми се подкосиха, когато обви ръце около шията ми. Сякаш бях завладян от нея. Само още една минута — и щях да забравя, че стоим пред вратата й в леденостудена нощ.

Но тъй като аз — въпреки дръзкия й отговор — бях инициатор на прегръдката, отговорността беше моя. Поне имах удоволствието да видя лицето й, замаяния, замечтан израз на очите й. И как тръгва с главата напред към затворената врата.

Това бе забавно.

Разбира се, на връщане на два пъти едва не излязох от пътя и не се загубих, но това не би се случило без причина.

Да, искам да я видя отново — поради много причини. И не се надявам да спя спокойно тази нощ.