Нора Робъртс
Небе и земя (3)

Втора глава

Той не се различаваше особено от другите пътници на ферибота. Вятърът развяваше дългото му черно палто. Косата му бе тъмноруса, безразборно разпиляна около лицето. Не бе забравил да се обръсне и под брадичката му се забелязваше, че се е порязал на две места. Лицето му, доста приятно, бе скрито зад един от фотоапаратите, докато правеше снимки на острова, използвайки дълъг обектив. Кожата му все още имаше тропически загар, който бе добил на Борнео. Очите му бяла златистокафяви, носът — правилен и тесен, а лицето — малко изпито. Бузите му бяха хлътнали и по това личеше, че когато за дълго време е погълнат от работата си, забравя да се храни редовно. Това му придаваше интересен вид на гладуващ учен. Имаше чувствени устни, които често се усмихваха. Беше доста висок, слаб и малко непохватен.

Трябваше да се хване здраво за железния парапет, за да не се прекатури през него, когато фериботът се разлюлее силно. Разбира се, беше се навел доста напред. Знаеше това, но често нетърпеливото очакване на неизвестното го караше да забрави за реалността.

Отново застана стабилно и потърси в джоба на палтото си парче дъвка. Извади старо лимоново драже, няколко измачкани листа и парче от билет, което го озадачи, защото не можеше да си спомни кога за последен път е ходил на кино. Намери и капачето на обектива, което мислеше, че е загубил. Пъхна дражето в устата си и се загледа в острова.

Беше разговарял с шаман от Аризона, бе посетил човек, който твърдеше, че е вампир, обитаващ планините на Унгария, и е прокълнат от един „брухо“ след нелеп инцидент в Мексико. Беше живял в обитавана от духове къща в Корнуол и бе документирал магически ритуали в Румъния.

Почти от дванадесет години Макалистър Бук изучаваше и записваше необичайни явления. Беше виждал неща, смятани за невъзможни, и бе интервюирал магьосници, призраци, върколаци, хора, отвлечени от извънземни и медиуми. Деветдесет и осем процента от тях бяха психично болни или измамници. Но останалите два процента… те го караха да продължава.

Не просто вярваше в необикновеното. То се бе превърнало в цел на живота му.

Идеята да прекара следващите няколко месеца на това малко парче земя, което според легендата е било откъснато от континента близо до Масачузетс от три магьосници и е станало тяхно убежище, бе невероятно примамлива. Упорито бе събирал информация за Острова на Трите сестри, особено за действащата в момента магьосница Миа Девлин. Не му бе обещала интервюта или достъп до това, което прави, но се надяваше да я убеди. Беше успял да си осигури присъствие на ритуали на неодруиди, така че все някак щеше да убеди една самотна вещица да му позволи да я наблюдава, докато прави магии. Предполагаше, че биха могли да сключат сделка. Беше сигурен, че нещо у него ще заинтригува нея или някой друг, свързан с тристагодишното проклятие.

Отново повдигна фотоапарата си и го нагласи така, че да обхване издигащия се бял фар и каменната къща, кацнала върху скалите до него. Знаеше, че Миа живее там, високо над селото, близо до гъстата гора.

Както му бе известно, тя притежаваше селската книжарница и я управляваше успешно. Изглежда, беше практична магьосница, която знаеше как да живее добре и в двата свята. Нямаше търпение да застане лице в лице с нея.

Звукът от свирката на ферибота му напомни, че трябва да се приготви за слизане на пристанището. Върна се до ленд роувъра си, прибра фотоапарата в калъфа и го сложи на седалката. Отново забрави да постави капачето на обектива, което беше в джоба му.

Използвайки последните минути до пристигането, нахвърля няколко бележки в дневника си:

Пътуването с ферибота бе приятно. Денят е ясен и студен. Успях да направя няколко снимки от различни позиции, въпреки че трябва да наема лодка, за да мога да снимам острова и от другата страна, откъдето духа вятърът.

От географска и топографска гледна точка на остров Трий Систърс няма нищо необикновено. Площта му е около двадесет квадратни километра, а постоянните жители не надминават три хиляди, като по време на риболовния и туристическия сезон броят им се увеличава. Има малка плажна ивица, няколко заливчета. Част от него е обрасла с гори, а местната фауна включва елени, зайци, еноти, типични морски птици за областта, както и сови, соколи и кълвачи — в горската част.

Има едно село. Повечето хора живеят в него или на разстояние около километър наоколо, но има и сгради, които се дават под наем и са по-отдалечени.

На пръв поглед нищо не подсказва, че тук има нещо паранормално. Но понякога първото впечатление е подвеждащо.

С нетърпение очаквам да се срещна с Миа Девлин и да започна проучванията си.

Усети лекото раздрусване, когато фериботът наближи пристанището, но не вдигна поглед.

Пристигнах на остров Трий Систърс, 6 януари 2002.

Погледна часовника си.

12:03 следобед, точно време.

Улиците на селото бяха кокетни като от детска книжка с картинки, а движението бе съвсем слабо. Мак мина през него, заобиколи и направи няколко записа на диктофона. Беше в състояние да открие древни руни на маите в джунглата по карта, нарисувана на измачкана салфетка, но имаше навика да забравя къде има пешеходни зони. Банка, пощенска станция, пазар и — о, пицария, по дяволите!

Без особена трудност намери място за паркиране пред кафене — книжарницата. Още от пръв поглед сградата му хареса — витрината, изгледът към морето. Измъкна дипломатическото си куфарче, пъхна диктофона в него — за всеки случай, и излезе от колата.

Интериорът му допадна още повече. По каменната камина, в която гореше приятен огън, и големия тезгях с касата, върху който бяха издълбани луни и звезди, прецени, че обстановката е характерна за седемнадесети век и би подхождала на музей. Освен талант, Миа Девлин имаше и добър вкус.

Макалистър се отправи към тезгяха и дребничката жена, която седеше на висок стол зад него. Вниманието му бе привлечено от движение и ярък цвят. Миа се показа иззад лавиците за книги и се усмихна:

— Добър ден, с какво мога да ви помогна?

Беше поразен.

— Аз… търся мис Миа Девлин.

— Пред вас е. — Миа се приближи и му подаде ръка. — Макалистър Бук?

— Да.

Ръката й бе дълга и нежна. Пръстените блестяха на нея като скъпоценни камъни върху бяла коприна. Той се побоя да я стисне прекалено силно.

— Добре дошли на Трий Систърс. Защо не се качите на втория етаж? Ще ви почерпя чаша кафе, а може би ще пожелаете и да обядвате? Много се гордеем с нашето кафене.

— Нямам нищо против един обяд. Чувал съм добри неща за кафенето ви.

— Чудесно! Надявам се, че пътуването ви е минало спокойно.

„Досега“, помисли си той.

— Беше чудесно, благодаря. — Последва я нагоре по стълбите. — Книжарницата ви ми харесва.

— На мен — също. Надявам се да откриете нещо ценно в нея, докато сте на острова. Това е моята приятелка и майсторка на заведението Нел Тод. Нел, запознай се с доктор Бук.

— Приятно ми е.

Нел се усмихна и трапчинките й се появиха. Наведе се над барплота и му подаде ръка.

— Доктор Бук току-що пристигна от континента и вероятно ще иска да обядва. Чувствайте се като у дома си, доктор Бук, само кажете на Нел какво бихте желали.

— Ще поръчам от специалните сандвичи и голямо капучино. Предлагате ли и сладкиши?

— Разбира се. Днес ви препоръчвам ябълкова пита „Кафявата Бети“.

— Ще я опитам.

— А ти. Миа? — попита Нел.

— Само купичка супа и жасминов чай.

— Веднага ще донеса поръчката ви.

— Виждам, че няма да се притеснявам къде ще се храня по време на престоя си тук — отбеляза Мак, докато сядаха на масичката до прозореца.

— Нел притежава и фирма за разнос на храни.

— Добре е да го знам. — Мак бързо примигна, но прелестното й лице не трепна. — Е, добре, просто трябва да го изрека и се надявам да не се почувствате обидена. Вие сте най-красивата жена, която съм виждал.

— Благодаря. — Миа се облегна назад. — Не намирам нищо обидно в това.

— Добре. Не желая нещата да започват зле, тъй като се надявам да работя с вас.

— Както ви обясних по телефона, не правя демонстрации пред публика.

— Надявам се, че ще промените мнението си, когато се опознаем по-добре.

„Има чаровна усмивка — забеляза Миа. — Загадъчна и измамно невинна.“

— Ще видим какво ще решим. Що се отнася до интереса ви към самия остров и историята му, няма да ви липсват източници на сведения. Повечето местни жители произхождат от семейства, които живеят тук от поколения.

— Например Тод — предположи той и хвърли бегъл поглед назад към барплота.

— Нел се омъжи за един от тях преди по-малко от две седмици. Закари Тод, нашият шериф. Тя е на острова отскоро, но семейство Тод наистина живеят тук от поколения.

Мак знаеше коя е Нел. Бившата съпруга на Евън Ремингтън, който някога бе имал значително влияние в развлекателната индустрия, но се бе оказало, че е насилник и бе обявен за душевноболен и изпратен в клиника за особено опасни хора с психични отклонения. Именно шериф Тод го бе арестувал тук, на острова, и това странно събитие бе станало в нощта на Хелоуин. Сабат преди Самхайн. Това бе нещо, което Мак възнамеряваше да проучи по-задълбочено.

Точно когато понечи да заговори на тази тема, изразът на лицето на Миа го предупреди, че трябва да изчака по-благоприятен момент.

Вместо това се обърна към Нел, която сервира обяда:

— Изглежда чудесно. Благодаря.

— Радвам се, Миа. Все още ли остава уговорката за довечера?

— Да, разбира се.

— Тогава ще дойда около седем. Ако имате нужда от още нещо, доктор Бук, повикайте ме.

— Нел току-що се върна от медения си месец — тихо каза Миа, когато отново останаха сами. — Мисля, че няма да е уместно точно сега да й се задават въпроси за определени събития от живота й.

— Добре.

— Винаги ли сте толкова отзивчив, доктор Бук?

— Наричайте ме Мак. Вероятно не, но не ми се иска да ви ядосвам от самото начало. — Отхапа от сандвича. — Наистина е вкусно.

Миа се наведе и нехайно загреба от супата си.

— Значи сте дошли да разпитвате местните жители за паранормални явления?

— Вие сте веща в тази област. Имате ли способности на медиум?

— Не притежаваме ли всички подобни способности до известна степен? В един от трудовете си пишете за развитието на това, което пренебрежително наричаме шесто чувство.

— Чели сте мои трудове?

— Да. Не мога да пренебрегна това, което съм, Мак. Нито искам да злоупотребявам с него, нито ще позволя на някого да го направи. Съгласих се да ги дам под наем къщата и да разговарям с теб, когато имам настроение, поради една проста причина.

— И каква е тя?

— Имаш забележителен — и което е по-важно — пъргав ум. Възхищавам ти се. А дали мога да ти се доверя — времето ще покаже. — Тя вдигна поглед и направи жест. — Току-що влезе един човек с пъргав, но твърде праволинеен ум. Заместник-шериф Рипли Тод.

Мак се огледа и видя привлекателна брюнетка, която пристъпваше с дългите си крака към барплота. Облегна се на него и започна да бъбри с Нел.

— Рипли също е едно от често срещаните имена на острова.

— Да, тя е сестра на Зак. Майка им носеше фамилия Рипли, преди да се омъжи. И двете семейства имат родствена връзка с трите сестри. Ако търсиш циник, който непрекъснато да пречи на изследванията ти, Рипли е твоят човек. — Миа не можа да се сдържи да не привлече вниманието на Рипли и я повика при тях.

При други обстоятелства Рипли просто би се усмихнала и би тръгнала в обратната посока, но едно непознато лице на острова винаги събуждаше любопитството й.

„Добре изглежда — помисли си Рипли, докато се приближаваше. — Но като че ли е малко изнежен. Навярно прекарва времето си, заровен в книги. — Веднага щом тази мисъл й хрумна, тя смръщи вежди. — Ученият. Докторът по паранормални явления, наемателят на Миа.“

— Доктор Макалистър Бук, това е заместник-шериф Рипли Тод.

— Приятно ми е да се запознаем.

Той се изправи и високият му ръст я изненада. Явно имаше дълги крака.

— Не знаех, че дават научна степен за подобни шашмалогии.

— Страхотна е, нали? — засия Миа. — Тъкмо казвах на Мак, че би могъл да те интервюира като пример за ограничен ум. В края на краищата няма да отнеме много време.

— Колко банално! — Рипли пъхна палци в джобовете си и започна внимателно да разглежда лицето на Мак. — Мисля, че няма какво толкова да кажа, което бихте искали да чуете. Миа е кралицата на психарските неща тук. Ако имате въпроси относно реалния живот на острова, можете да се обърнете към мен или към шерифа.

— Благодаря. Имам магистърска степен по шашмалогия. Още не съм завършил дисертацията си.

Устните на Рипли нервно трепнаха:

— Много умно. Онзи „Роувър“ отвън ваш ли е?

— Да. — „Дали отново не съм оставил ключовете на таблото?“, помисли си Мак и потупа джобовете си. — Някакъв проблем ли има?

— Не. Хубаво возило. Ще си взема нещо за обяд.

— Не се заяжда нарочно. Просто си е такава — каза Миа, когато Рипли се отдалечи.

— Няма значение. — Той отново седна и продължи да се храни. — Много пъти съм търпял подобно отношение. — Кимна към Миа. — Предполагам, че и ти също.

— Понякога. Явно умеете да се приспособявате и да избягвате конфликти, доктор Макалистър Бук.

— Така е. Струва ми се доста скучно.

— Не мисля. — Миа взе чая си и погледна към него над ръба на чашата. — Не намирам нищо скучно в това.

 

Мак остави нещата си в роувъра и се разходи сам из жълтата къщичка. Увери Миа, че няма нужда да го придружава. Искаше да почувства атмосферата й сам, без нея — тя имаше силно и смущаващо присъствие.

Къщата бе малка, очарователно старомодна и няколко класи над подслона, който бе имал обикновено при експедициите си. Знаеше, че много хора мислят, че предпочита тъмните и прашни библиотеки. Често ги посещаваше, но се чувстваше като у дома си на палатка в джунглата, стига да имаше достатъчно батерии за поддържане на екипировката.

Всекидневната тук бе тясна и уютна, имаше диван, който изглеждаше леко пропаднал, и малка камина, готова за запалване. Реши, че трябва първо да се погрижи за това и разсеяно потупа джоба си, преди да забележи на полицата над камината кутия кибрит.

Благодарен за малката услуга, той запали огъня и продължи обиколката си. По навик заговори на себе си и гласът му отекна в тишината:

— Две спални. Едната би могла да се използва за помощен офис. Мисля, че ще се установя главно във всекидневната. Кухнята би ми потрябвала само ако отчаяно ми се наложи да готвя. Нел Тод.

Отново бръкна в джоба си и извади визитката на фирма „Три сестри“. Беше я взел от барплота в кафенето. Сложи я върху печката — да е пред очите му, ако му хрумнеше да готви.

Погледна през прозорците и с радост забеляза, че гората е съвсем близо, а наоколо няма други къщи. Той често работеше в необичайни часове, а наблизо нямаше съседи, които да недоволстват.

Хвърли единствената чанта, която бе взел със себе си, на леглото в по-голямата от спалните и седна, за да провери дали пружинира. Образът на Миа изплува в съзнанието му.

— Успокой се, момче! — напомни си той. — Без греховни помисли за жена, която би могла да ги изтръгне от главата ти, а освен това е и главният обект на проучването ти.

Доволен от това, че си бе осигурил място за живеене, Мак излезе навън да разтовари роувъра. Когато се върна повторно, забеляза патрулната кола, която току-що бе спряла, а от нея слезе Рипли.

— Заместник-шериф Тод.

— Доктор Бук. — Изпитваше чувство на вина, че се бе държала грубо при запознанството им. „Не бих се чувствала така — сърдито си помисли Рипли, — ако Нел не ме бе смъмрила.“ — Донесли сте доста неща.

— О, това е само малка част. Утре ще ми изпратят останалите.

Любопитна по природа, тя надникна в багажника на роувъра.

— Повече от тези тук?

— Да. Доста ценна техника.

Рипли извърна глава:

— Ценна техника?

— Сензори, точни измервателни уреди, фотокамери и компютри. Чудесни играчки. — Беше забелязал, че не е настроена за шеги, и сега бе доволен.

— Ще ви помогна да пренесете нещата.

— Добре. Някои от тях са доста тежки.

Този път тя наистина се усмихна самодоволно и вдигна една голяма кутия:

— Мога да се справя.

„Няма спор“, реши Мак и влезе преди нея.

— Благодаря. Тренираш ли нещо? Как поддържаш форма?

Рипли повдигна вежди.

— Вдигам четиридесеткилограмова тежест по дванадесет пъти на серия. — Не можеше да прецени телосложението му под дългото палто и пуловера. — А вие?

— Малко повече — горе-долу в същото съотношение с телесното ми тегло.

Отново излезе навън, оставяйки я да го последва и да се опита да определи широчината на раменете и задните му части.

— Какво правите с всички тези… ценни неща?

— Наблюдение, записване, документиране на окултни, паранормални, мистериозни явления. Такива работи.

— Врели-некипели.

Той се усмихна и Рипли забеляза, че не само устните, а и очите му се смеят:

— Някои хора мислят така.

Вдигнаха заедно останалите кашони и чанти.

— Ще ви е нужна цяла седмица, за да ги разопаковате.

Той се почеса по главата и погледна купчините, струпани на пода.

— Не мислех да вземам толкова много неща, но човек никога не знае какво ще му потрябва. Наскоро бях в Борнео и щях да се пръсна от яд, че не си бях взел енергиен детектор — прилича на детектор за движение, но не е съвсем същият — обясни Мак. — А такъв просто не можеш да откриеш на Борнео.

— Предполагам.

— Ще ти покажа.

Свали палтото си, хвърли го небрежно настрана, наведе се и започна да рови между кашоните.

„Каква изненада! — помисли си Рипли. — Доктор Свръхестествен има страхотен задник.“

— Виж, този е портативен, може да се носи в ръка. Сам съм го проектирал.

Уредът й напомни за малък Гайгеров брояч, въпреки че не си спомняше да е виждала някога истински.

— Отчита и измерва положителна и отрицателна енергия — продължи той. — Само поставен, реагира на заредените частици във въздуха, в твърди предмети и дори във вода. Все още няма специален за вода, но работя върху конструирането му. При нужда мога да го включа в компютъра си и да регистрирам графично размера и плътността на полето или други съществени данни.

— Аха. — Рипли крадешком погледна лицето му. „Изглежда толкова искрен — помисли си тя, — толкова доволен от своето малко портативно приспособление.“ — Наистина си маниак на тема фина техника.

— Да. — Той включи апарата, за да провери батериите. — Винаги съм се занимавал с електроника и паранормални явления. Открих начин да се отдавам еднакво и на двете си страсти.

— Накъдето те отвее вятърът. — Тя огледа купчините с кашони, пълни с оборудване. — Като че ли си ограбил някоя радиостанция. — Всички тези джаджи струват доста пари, предполагам.

— Мм. — Мак не обърна особено внимание на думите й. Активираният сензор отчиташе слаби, но ясни показания.

— Отпускат ли ви субсидии за тези неща?

— Може би биха отпуснали, но никога не съм имал нужда от това. Аз съм богат маниак.

— Без майтап? Не казвай на Миа, защото ще повиши наема ти. — Обзета от любопитство, Рипли си проправи път между кашоните. Винаги бе харесвала малката къщичка и бе малко ядосана, че няма тя да се нанесе в нея. Но нещо у Макалистър Бук я озадачаваше. — Виж, известна съм с това, че не се меся в чужди работи и не проявявам особен интерес към явленията, с които се занимаваш, но просто ще отбележа, че според мен доста неща не се връзват. Професор по паранормални явления, богат маниак на тема електроника, който ще живее в малка жълта къщичка. Какво всъщност търсиш?

Този път той не се засмя. Лицето му остана спокойно, съсредоточено, почти като при медитация:

— Отговори.

— Какви отговори?

— Всички, които мога да получа. Имаш страхотни очи.

— А?

— Просто забелязах. Чисто зелени. Нито сиви, нито сини, а просто наситенозелени. Красиви са.

Рипли леко наведе глава встрани.

— Нали няма да ме нападнете, доктор Бук?

— Не. — Мак почти се изчерви. — Просто отбелязах — това е. Често ми се случва неволно да изрека това, което е в главата ми. Може би защото прекарвам повече време сам и разсъждавам на глас.

— Точно така. Е, аз трябва да тръгвам.

Мак сложи сензора в джоба си, без да обърне внимание, че не е изключен.

— Благодаря за помощта. Нямах намерение да те обидя преди малко.

— Всичко е наред. — Рипли му подаде ръка за довиждане.

В момента, когато пръстите им се докоснаха, сензорът в джоба му започна силно да пиука.

— Я! Почакай! Задръж така!

Тя се опита да издърпа ръката си, но Мак я стисна изненадващо силно. Със свободната си ръка извади сензора от джоба си.

— Виж това! — В гласа му се долови вълнение. — Никога не съм измервал нещо толкова силно. Почти излиза от скалата.

Започна да мърмори под носа си показанията, като че ли искаше да ги запомни, докато я дърпаше за ръка през стаята.

— Почакай, приятел. Какво си мислиш, че…

— Трябва да запиша тези показания. Колко е часът? Два и двадесет и три и шестнадесет секунди. — Все още развълнуван, прехвърли уреда над съединените им ръце. — Господи! Виж този скок. Не е ли чудесно?

— Пусии ме! Веднага, иначе ще те съборя.

— А? — Мак я погледна в очите и примигна, за да се опомни. Очите, от които се бе възхитил, сега бяха леденостудени. — Извинявай. — Веднага отпусна ръката й и пиукането на сензора започна да отслабва. — Извинявай. Натъкнах се на нов феномен. Ако ми дадеш минута да го регистрирам, после ще го прехвърля на компютъра.

— Нямам време за губене, докато си играеш с твоите джаджи. — Рипли хвърли яростен поглед към сензора. — Мисля, че трябва да провериш дали оборудването ти е наред.

— Не мисля така. — Мак вдигна ръката си, която бе стиснала нейната. — Виж, трепери. А твоята?

— Не знам за какво говориш.

— Десет минути — каза той. — Дай ми десет минути да съединя двата съществени елемента и да опитаме отново. Искам да проверя жизнените ни признаци: пулс, честота на дишане, кръвно налягане, телесна температура, температура на околната среда.

— Не позволявам на никого да проверява жизнените ми признаци, преди да ме е поканил на вечеря. — Тя направи рязко движение с палеца си. — Пречиш ми да мина.

Мак отстъпи встрани:

— Каня те на вечеря.

— Не, благодаря. — Рипли се отправи към вратата, без да се обърне назад. — Определено не си мой тип.

Вместо да губи време да се ядосва, когато тя затръшна вратата след себе си. Мак потърси диктофона си и започна да записва данните.

— Рипли Тод — завърши той. — Заместник-шериф Рипли Тод, около двадесет и девет годишна, предполагам. Раздразнителна, подозрителна, пряма и малко цинична. Инцидентът се случи при физически допир. Здрависване. Лична реакция: изтръпване и загряване от мястото на допира нагоре до рамото на дясната ръка. Усилване на сърдечния ритъм и временно усещане за еуфория. Реакцията на шериф Тод не е изследвана. Но впечатленията ми са, че тя изпита подобно усещане, в резултат на което се ядоса и отрече.

Седна на страничната облегалка на дивана, размишлявайки:

— Ранните хипотези при предишните изследвания, текущите наблюдения и записаните данни показват, че Тод е една от преките наследнички на трите сестри. — Мак сви устни и изключи диктофона. — Бих казал, че мисълта за това определено не й е приятна.

 

През останалата част от следобеда и цялата нощ Мак успя да разопакова нещата си и да се настани. Преди да се огледа, всекидневната заприлича на високотехнологична лаборатория с мини гори и клавиатури, фотоапарати и сензори, подредени според предпочитанията му. Остана много малко място за маневриране, но той нямаше намерение да кани гости.

Премести оскъдната мебелировки в един от ъглите и провери всеки отделен елемент от оборудването. Когато най-накрая привърши, огънят в камината отдавна бе угаснал, а той умираше от глад.

Спомни си за пицарията, грабна палтото си и излезе. Навън бе почти непрогледен мрак. Лунната светлина бе съвсем слаба, а небето бе осеяно със звезди. Къщите на селото, което, доколкото си спомняше, бе на около половин километър на юг, едва се открояваха на светлината на стройните редици улични лампи.

Разочарован, погледна часовника си и изруга наум. Минаваше единадесет, а той се намираше в малко село, на малък остров. Нямаше да яде пица тази вечер.

Стомахът му упорито се бунтуваше. И друг път бе оставал гладен — често поради разсеяността си. Но не бе приятно.

Останал без надежда, се върна в къщата да потърси някакви провизии в кухнята. Може би в куфарчето му бе останало старо пакетче бонбони. Но във фризера улучи джакпота. Откри кутия с надпис „Мидена яхния“, с инструкция за затопляне и етикет на фирма „Три сестри“.

— Обичам Нел Тод! Неин роб съм! — Неописуемо доволен, сложи кутията в микровълновата фурна и я нагласи на посочената температура. Щом долови аромата, Мак извика от удоволствие.

Изяде цялата кутия и се изправи. Сит, освежен и отново възвърнал силите си, реши да се разходи по плажа. След две минути изрови джобното си фенерче.

Винаги бе обичал шума на морето, особено нощем, когато сякаш заглушаваше всичко наоколо. Студеният вятър ободряваше, а кадифеният мрак действаше успокояващо.

Докато вървеше, мислено си набеляза задачите, които му предстояха на следващия ден. Знаеше, че ще забрави ако не всичко, то поне по-голямата част, но въпреки това продължи.

Трябваше да се снабди с провизии, да прехвърли известна сума пари в местната банка — за удобство. Да си осигури телефонна връзка и пощенска кутия. Изгаряше от нетърпение да направи по-задълбочено проучване за произхода и историята на семейството на Рипли Тод.

Питаше се колко информация би могъл да изкопчи от Миа. Между нея и Рипли определено съществуваше напрежение. Любопитен бе да узнае каква е причината за това.

Трябваше да прекара повече време с двете заедно, въпреки че нямаше да е лесно да ги склони.

Леко изтръпване в гърба го накара да спре и бавно да се обърне.

Тя бе обгърната от сияние. Лека светла аура очертаваше цялото й тяло, лицето й, дългите кичури на косите й. Зелените й очи светеха като на котка в тъмнината. Наблюдаваше го съсредоточено и спокойно.

— Рипли! — Не беше лесно да го изплашат, но тя успя. — Мислех, че няма никой наоколо.

Обърна се с лице към нея. Усети, че въздухът около него леко трепна. Пясъкът под краката му се раздвижи. Една сълза, искряща като диамант, се търкулна по бузата й миг преди тя внезапно да изчезне.