Нора Робъртс
Небе и земя (20)

Деветнадесета глава

Жълтата къща край гората бе съвсем тиха. Оголените черни стволове на дърветата хвърляха къси сенки върху земята. Сред тях също цареше тишина. На прозорците имаше тънки дантелени пердета, а стъклата им блестяха от яркото слънце.

Нищо не помръдваше — нито стрък зимна трева или изсъхнало листо. Като че ли всичко бе онемяло, въпреки че морето бе съвсем близо, а селото се намираше точно зад гърба му. Докато стоеше, загледан в къщата до гората, Хардинг имаше чувството, че разглежда снимка, направена от друг човек. Един застинал миг, който му бе подарен поради необясними за него причини.

По гърба му пропълзя хладна тръпка, която разтърси цялото му тяло и го накара да се задъха. Залитна назад, сякаш се бе ударил в стена, но не можа да се обърне и да побегне, както за миг му се бе приискало. Усещането отмина така бързо, както се бе и появило. Просто стоеше край пътя и гледаше една красива къща до зимна гора.

Докато плахо пристъпваше отново напред, реши, че определено трябва да се прегледа, когато се върне на континента. Явно бе подложен на по-голямо напрежение, отколкото предполагаше. Веднага щом подредеше записките за книгата си, най-сетне щеше да замине на почивка. Само за седмица-две, за да добие пресни сили, преди да се залови сериозно с писане.

Ободрен от тази мисъл, продължи към гората. Вече чуваше монотонния пулс на морето, безгрижните викове на чайките и лекия полъх на вятъра сред голите клони.

Поклати глава, навлезе между дърветата и се озърна с типичната подозрителност на заклет градски жител към усамотението сред природата. Не можеше да проумее как е възможно някой да реши да живее на такова място.

Все пак Хелън Ремингтън бе живяла тук. Беше се отказала от богатство, охолен живот, красив дом и положение в обществото — и то за какво? За да готви за непознати, да живее на скалисто парче земя и както предполагаше той — да отгледа няколко ревливи отрочета.

Глупава кучка!

Стисна и отпусна ръце, докато вървеше. Мръсният сняг под краката му захрущя и полепна по обувките му. Той ускори крачката си и продължи почти тичешком, въпреки че земята бе хлъзгава от снега. От устата му излизаше пара.

Неблагодарна уличница!

Трябваше да бъде наказана. Да страда. И тя, и всички останали трябваше да си платят, щяха да си платят за всичко, което бяха сторили. Те щяха да умрат! Ако дръзнеха да се надигнат срещу силата му и да оспорят правата му, смъртта им щеше да бъде мъчителна.

Върху заснежената земя се открои кръг, от който пулсираше нежно бяло сияние. Хардинг оголи зъби и издаде гневно гърлено ръмжене. Втурна се напред… и бе отблъснат. От кръга се надигна светлина — тънък, искрящо златист воал. Обзет от ярост, много пъти се опита да проникне през него. Белият огън опари кожата му и от дрехите му излезе дим.

Докато гневът го разяждаше, това, което се таеше в тялото на Джонатан К. Хардинг, се хвърли на земята, стенейки и проклинайки тази светлина.

 

Нел изпълни две поръчки за специалитета на деня за обяд. Тананикаше си, докато работеше, и нехайно нахвърляше идеи за менюто за сватбата, на която трябваше да достави храна в края на месеца.

Бизнесът вървеше добре. Фирма „Три сестри“ бе намерила своето място и дори през месеците на зимен застой имаше завидна клиентела. Но не бе толкова заета, че да не отдели време да поработи върху едно предложение за Миа. И кръжокът по готварство в кафе — книжарницата, и разширеното меню бяха осъществими идеи. Веднага щом обмислеше подробностите, щеше да ги обсъди с Миа — като бизнес дама с бизнес дама.

Когато сервира поръчките, погледна часовника. След половин час Пег щеше да я смени. Имаше десетина поръчки за изпълняване и две срещи за обсъждане на нови заявки.

Трябваше да действа бързо, за да свърши всичко навреме и да успее да приготви вечерята. Хаосът на домакинските и деловите задължения, с които бе затрупана, я правеше щастлива.

Ала не можеше да отрече, че има важни въпроси, които не търпят отлагане. Днешната вечеря не бе просто приятелско събиране. Разбираше загрижеността на Мак и нуждата да съсредоточи енергията си върху това, което предстои. Но вече се бе сблъскала с най-страшното и бе оцеляла. Беше готова да стори всичко по силите си, за да защити онези, които обича.

Излезе от кухнята да разчисти една маса и прибра бакшиша си. Бакшишите се събираха в специален буркан и тя ги използваше за джобни. Със заплатата си покриваше разходите по доставките, а приходите от тях значително ги надвишаваха, но й бе забавно да получава бакшиш. Монетите весело издрънчаха в джоба й, когато се обърна да отнесе съдовете обратно в кухнята.

Спря се за миг и се втурна напред, като видя Хардинг, застанал до барплота с празен поглед, прикован в написаното с тебешир меню.

— Мистър Хардинг, какво има? Добре ли сте?

Втренчи поглед в нея, но сякаш без да я вижда.

— Трябва да седнете.

Нел бързо остави съдовете на плота и хвана ръката му. Отведе го отзад, в кухнята. Той се отпусна на стола, който бе издърпала, преди да изтича до мивката да налее чаша вода.

— Какво се е случило?

— Не знам. — Хардинг пое чашата с благодарност и изпи студената вода на един дъх. Гърлото му пареше, сякаш го пробождаха нагорещени игли.

— Ще ви направя чай и пилешка супа.

Той само кимна и се загледа надолу в ръцете си. Под ноктите му имаше чернилка, сякаш бе пълзял в кал. Кокалчетата на пръстите му бяха ожулени, а по дланите му имаше драскотини. Видя кал и по панталоните и обувките си. Целият му пуловер бе в остатъци от клонки и трески. За суетен мъж като него бе унизително да бъде видян в такъв вид.

— Може ли… да измия ръцете си?

— Да, разбира се.

Нел тревожно хвърли поглед към него. На лицето му имаше червен белег — като от изгаряне. Изглеждаше ужасяващ и навярно болката бе непоносима.

Придружи го до умивалнята, изчака пред вратата и отново го заведе в кухнята. Загреба черпак супа и притопли чай, докато той стоеше като в транс.

— Мистър Хардинг — заговори тихо Нел и докосна рамото му. — Седнете. Явно не се чувствате добре.

— Не, само… — Виеше му се свят. — Сигурно съм паднал. — Бързо примигна. Защо ли не можеше да си спомни? Беше отишъл на разходка в слънчев зимен следобед. Не помнеше нищо друго.

Остави се на грижите й като малко дете или старец. Изяде топлата супа, която успокои гърлото му и отпусна свития му стомах. Пийна билков чай, подсладен с много мед. Наслади се на тишината, която тя му осигури от съчувствие.

— Сигурно съм паднал — повтори той. — Напоследък често не се чувствам добре.

Уханията в кухнята бяха толкова апетитни, а движенията, с които тя приемаше и изпълняваше поръчки — така грациозни и енергични, че напрежението му се разсея. Припомни си нещата, които бе узнал за нея, и възхищението, което бе изпитвал, докато пътуваше по следите й из страната. Можеше да напише трогателна история — книга — за нея. История за смелост и триумф.

„Неблагодарна уличница!“ Думите смътно отекнаха в съзнанието му и го накараха да потрепери. Нел го наблюдаваше със загриженост:

— Трябва да отидете в клиниката.

Той поклати глава:

— Предпочитам да ме прегледа личният ми лекар. Оценявам загрижеността ви, мисис Тод. Много сте любезна.

— Мога да ви предложа нещо за изгарянето.

— Изгаряне?

— Момент. — Тя отново излезе от кухнята и размени няколко думи с Пег, която току-що бе пристигнала да поеме смяната си. Когато се върна, Нел отвори един шкаф, извади тънко зелено шишенце и припряно каза: — Съдържа най-вече алое. Ще помогне.

Хардинг посегна към лицето си, но бързо отмести ръка.

— Сигурно… зимното слънце е коварно — едва успя да промълви. — Мисис Тод, трябва да ви кажа, че дойдох на острова, с цел да разговарям с вас.

— Така ли? — Нел отвори шишенцето.

— Писател съм — започна той. — Следих материалите за вас. Първо искам да знаете колко много ви се възхищавам.

— Благодаря, мистър Хардинг.

— Наистина съм впечатлен. — Нещо напираше в гърлото му, но отново го потисна. — Отначало интересът ми бе просто като към любопитна светска новина, но когато узнах повече, осъзнах значението на това, което сте преживели и сторили. То е послание към много хора. Сигурен съм, че знаете колко жени стават жертви на насилие — продължи той, докато Нел сипваше от балсама на пръстите си. — Вие сте пътеводна светлина, мисис Тод, символ на победа и сила.

— Не, не съм, мистър Хардинг.

— Напротив. — Погледна я право в очите. Бяха толкова сини, толкова спокойни! Буцата в гърлото му изчезна. — Тръгнах по следите ви из страната.

— Наистина ли? — попита тя и докосна изгорената му буза с намазаните си пръсти.

— Разговарях с хора, с които сте работили, вървях по стъпките ви, така да се каже. Знам какво сте правили, колко сте се старали в работата си и колко изплашена сте били. Но не сте се предали.

— И никога не ще се предам — увери го Нел. — Трябва да разберете. Подгответе се. Никога не ще се предам!

— Ти ми принадлежиш. Защо ме караш да те наранявам, Хелън?

Беше гласът на Евън — онзи тих, спокоен глас, с който говореше винаги, преди да я накаже. Обзе я ужас. Но знаеше, че каквото и да се таи в него, то иска именно това.

— Вече не можеш да ме нараниш. Никога няма да допусна да навредиш на някого, когото обичам.

Кожата му се сбръчка под пръстите й, сякаш нещо пропълзя под нея. Тя продължи да нанася балсама. Хардинг потръпна и сграбчи китката й.

— Бягай! — прошепна той. — Махни се оттук, преди да е станало твърде късно.

— Това е моят дом. — Нел се бореше със страха. — Ще го браня с цялото си същество. Ние ще победим.

Хардинг отново потръпна.

— Какво казахте?

— Казах, че трябва да си починете, мистър Хардинг. — Затвори шишенцето и изведнъж бе обзета от съчувствие към него. — Дано скоро се почувствате по-добре.

 

— Пуснала си го? — Рипли крачеше нервно из участъка и скубеше косите си. — Погалила си го по главата и си му казала да си подремне?

— Рипли. — В тихия глас на Зак се долови укор, но тя гневно поклати глава.

— За бога, Зак, помисли! Този човек е опасен. Самата Нел каза, че е доловила нещо в него.

— Той не е виновен — намеси се Нел, но Рипли рязко се обърна към нея:

— Не става въпрос за вина, а за реалност. Дори и да е просто журналист с мания за величие — и това е достатъчно опасно. Дошъл е да те търси, пътувал е по следите ти из цялата страна и е разговарял с разни хора зад гърба ти.

— Такава е работата му. — Нел вдигна ръка, преди Рипли отново да й се сопне. Преди година би отстъпила само за да избегне спора. Но не и сега. — Не го виня, че си върши работата, както и за това, което се случва с него — сега. Той не знае какво става, чувства се зле и е изплашен. Ти не си го видяла, Рипли, а аз го видях.

— Не, не съм го видяла, защото ти не ме повика. Не сподели с мен.

— Значи всъщност това е проблемът? Че не те помолих за съвет, за помощ? — Нел наклони глава встрани. — Кажи ми: ти би ли се обадила на мен или на Миа?

Рипли отвори уста, а след това прехапа устни:

— Сега не става дума за мен.

— А може би става. Може би трябва да поговорим за цялата тази история. Все пак всичко се повтаря. Началото му е вътре в нас. В наша власт е да сложим и края. Той страдаше — допълни Нел, този път обръщайки се към Зак.

— Беше объркан, изплашен. Не знае какво става.

— А ти знаеш ли? — попита Зак.

— Не съм сигурна. Има някаква тъмна сила, която го използва. Мисля, че… — Трудно бе да го изрече и дори да си го помисли. — Тя използва и Евън. Нещо като мост от Евън към този нещастен човек. Трябва да му помогнем.

— Трябва да го накараме да си тръгне от острова — прекъсна я Рипли. — Да го изритаме със следващия ферибот към континента, а за това не е нужна магия.

— Не е извършил нищо нередно. Рип — напомни й Зак.

— Не е нарушил закона, нито е отправял заплахи. Нямаме право да го принуждаваме да напусне острова.

Тя удари с длани по бюрото му и се наведе напред:

— Ще я преследва. Няма да се откаже.

— Няма да се доближи до нея. Няма да го допусна!

Рипли се завъртя към Нел:

— Ще унищожи всичко, което обичаш. Това е единствената му цел.

Нел поклати глава.

— Няма да му позволя. — Посегна към ръката на Рипли. — За нищо на света.

— Разбрах какъв е и на какво е способен. Почувствах го в себе си.

— Знам. — Нел преплете пръстите си с нейните. — Имаме нужда от Миа.

— Права си — съгласи се Рипли. — Колкото и да ми е неприятно да го призная.

 

— Ти си страхотна жена, сестричке! — Миа се облегна на плота в кухнята и проследи движенията на Нел, която сложи макарони във вряла вода. — Очаква ни разтърсващо събитие, чиято заплаха тегне над нас от три столетия, Рипли беснее и проклина, а ти готвиш и подреждаш маса.

— Всеки прави това, за което го бива. — Нел хвърли поглед към нея, докато разбъркваше бързо макароните. — А ти какво правиш, Миа?

— Чакам.

— Не, не е толкова просто.

— Е, добре — подготвям се. — Миа вдигна чашата си с вино и отпи глътка. — Каквото и да ни очаква.

— Видя ли го? Това, което ще ни сполети?

— Не съвсем ясно. Само някаква зла сила. Нещо, свързано с кръв и отмъщение, което копнее за източника си и се храни от нашите слабости.

— Тогава няма да проявяваме слабост.

— Подценило ни е — продължи Миа. — Трябва да внимаваме и ние да не го подценим. Злото не признава правила и не знае какво е почтеност и справедливост. Но притежава разум. Може да приеме маската на нещо желано.

— Вече сме заедно — ние трите. Аз имам Зак, а Рипли — Мак. Жалко, че…

— Не ме съжалявай. Имам всичко, от което се нуждая.

— Миа… — Докато се опитваше да намери подходящи думи, Нел извади солницата. — Дори ако… когато преодолеем това, което се задава, остава още една стъпка. Твоята.

— Нима мислиш, че бих се хвърлила от скалите? — Миа успя да се успокои достатъчно, за да се засмее. — Обещавам ти, че няма да го направя. Твърде много обичам живота.

„Има и други начини човек да се хвърли в бездна“, помисли си Нел. Понечи да го изрече, но замълча. Засега имаха достатъчно грижи.

 

„Какво им става?“ Рипли слушаше разговорите на масата, отрупана със старателно подредени апетитни ястия. Всички бъбреха съвсем спокойно на незначителни теми и разменяха реплики от рода на: „Подай ми солта.“ Господи!

Сякаш нещо тлееше в нея и всеки момент щеше да се разгори. А останалите разговаряха и се хранеха, като че ли бе най-обикновена вечер.

Част от нея знаеше, че се държат така само за да се разсеят и да използват оставащото време, за да съберат нови сили. Но непоклатимото спокойствие на Нел и хладното очакване на Миа я караха да чувства, че търпението и се изчерпва. Брат й си сипа още една порция спагети, сякаш бе забравил, че най-важните неща в живота му са застрашени.

А Мак…

„Наблюдава, осмисля и анализира — помисли си тя с раздразнение, което не можа да потисне. — Учен до последно.“

Долавяше някакъв глад, който не можеше да бъде заситен с вкусната, домашно приготвена храна. Нима не го усещаха? Това невидимо зло искаше кръв, смърт и страдание. Копнееше да причинява скръб. Опитваше се да впие нокти в нея.

— По дяволите! — Рипли побутна чинията си и разговорите внезапно секнаха. — Просто си седим тук и ядем макарони. Да не би да сме на някакъв скапан купон?

— Има много начини човек да се подготви за наближаваща опасност — заговори Мак и докосна рамото й.

Изпита желание да отблъсне ръката му и се ядоса на себе си заради това.

— Опасност? Предстои ни истинска битка.

— Има много начини за подготовка — подзе отново той. — Например да се съберем на вечеря. Символ на живота и единството…

— Нямаме време за символи. Трябва да действаме!

— Гневът само го подхранва — намеси се Миа.

— Тогава трябва вече да е преяло до пръсване! — сопна се Рипли и стана. — Защото наистина съм вбесена.

— Омраза, гняв и жажда за насилие. — Миа вдигна чашата към устните си. — Всички тези отрицателни емоции го зареждат със сила и отнемат от твоята.

— Не ми казвай какво да чувствам.

— Нима бих могла? Искаш това, което винаги си искала — ясен отговор. Когато не го получиш, удряш с юмруци или обръщаш гръб.

— Недейте — промълви Нел с умоляващ тон. — Точно сега не бива да се караме.

— Права си. Нека запазим мира. — Рипли долови язвителната нотка в собствения си глас и макар и да се засрами, не можа да я смекчи. — Какво ще кажете да пийнем кафе и да хапнем сладкиш?

— Достатъчно, Рип!

— Не е достатъчно. — Изнервена до крайност, тя рязко се обърна към Зак. — Няма да престана, докато не свършим с това веднъж завинаги. Този път ще бъде нещо по-страшно от нож, опрян до гърлото й, вече изцапан с твоята кръв. Няма да загубя всичко, което обичам. Няма просто да седя тук и да чакам злото да ни връхлети.

— По този въпрос сме съгласни. — Миа остави чашата си. — Няма да загубим. Кавгите вредят на храносмилането, така че да престанем с тях и да се залавяме за работа. — Стана и започна да разчиства масата. — Нел ще се почувства по-добре — каза тя, преди Рипли да подхвърли някоя злобна реплика, — ако къщата й е приведена в ред.

— Добре. — Рипли грабна чинията си. — Да разтребим. — Влезе в кухнята и се потруди, вместо просто да остави чинията в мивката. Какво самообладание! Каква удивителна сдържаност! Господи! Искаше й се да крещи.

Мак тихо се промъкна зад нея, сам. Остави чиниите си на плота, накара я да се обърне и сложи ръце на скованите й от напрежение рамене.

— Страхуваш се. — Поклати глава, преди Рипли да проговори. — Всички се страхуваме. Но мислиш, че тежестта на това, което ни очаква, лежи върху твоите плещи. Не бива да си внушаваш такива неща.

— Не се опитвай да ме успокояваш. Мак. Знам, че се държа ужасно.

— Добре. Значи не е нужно да ти го казвам. Ще издържим.

— Не можеш да почувстваш това, което чувствам аз.

— Права си — не мога. Но те обичам, Рипли, с цялата си душа. Затова те разбирам, което е почти като да го чувствам.

Тя отстъпи само за миг и се отпусна в прегръдката му. Там се чувстваше в безопасност.

— Би било по-лесно, ако бяхме го открили по-късно.

Той потърка буза в косите й:

— Мислиш ли?

— Можеше да се появиш, когато всичко отново е спокойно, да си паснем и да имаме нормален живот. Вечери на свещи, семейни свади, страхотен секс и сметки за зъболекар.

— Това ли искаш?

— Точно сега ми се струва непостижимо. Предпочитам да съм ядосана, отколкото да се страхувам. Така мога да действам по-добре.

— Само помни, че най-важното е ето това. — Наклони главата й назад и долепи устни до нейните. — В него има повече магия, отколкото предполагат мнозинството от хората.

— Нали няма да ме изоставиш?

— За нищо на света!

 

Докато траеше подготовката, тя се опита да овладее нетърпението си. Отказа да легне на дивана, защото така се чувстваше твърде уязвима. Вместо това, седна на един стол в хола със скръстени ръце и с гръб към мониторите и камерите. Знаеше, че би трябвало да бъде по-спокойна, щом Миа и Нел стоят до нея като стража. Но се чувстваше глупаво.

— Просто го направи — каза тя на Мак.

— Трябва да се отпуснеш. — Беше придърпал един стол и седеше срещу нея, вяло поклащайки амулета. — Дишай бавно. Вдишвай и издишвай.

Хипнотизира я. Този път се получи лесно и бързо, което му вдъхна кураж.

— Идеално се допълвате — отбеляза Миа, изненадана как Рипли изведнъж се бе отърсила от скрупулите си. — Това само по себе си е вид сила.

Щяха да се нуждаят от нея. По кожата й пропълзя хладна тръпка, която я накара да протегне ръка пред Рипли и да преплете пръсти с тези на Нел.

— Ние сме трите — каза тя с ясен глас. — Двете заедно сега пазим третата сестра. Никоя не ще пострада, щом стоим ръка в ръка.

Докато от тях струеше топлина, Миа кимна на Мак.

— В безопасност си, Рипли. Нищо не може да ти навреди тук.

— То е толкова близо — пророни тя и потръпна. — Студено е и му е омръзнало да чака. — Отвори очи и втренчи празен поглед в Мак. — Познава те. Наблюдавало те е и е чакало. Да пролее кръвта ти. Да умреш от моята ръка — това желае. Смъртта на силата и силата на унищожението. От моята ръка. — Скръбта я разяждаше до кости. — Спри ме. — Главата й се отпусна назад и очите й се завъртяха. — Аз съм Земя. — Тя се преобрази, пред погледите им косите й станаха къдрави, а лицето — по-овално. — Грехът ми трябва да бъде изкупен и не ни остава много време. Сестра до сестра, обич за обич. Бурята наближава, а с нея — и силите на мрака. Аз съм безсилна. Загубена съм. — По бузите и потекоха сълзи.

— Сестричке. — Миа докосна рамото й със свободната си ръка. — Какво можем да направим?

Очите, които впериха поглед в нея, не бяха на Рипли. Изглеждаха състарени и в тях се четеше непоносима мъка.

— Каквото желаеш. Каквото знаеш. В каквото вярваш. Първо е доверието, след него идва правдата, а трета е безграничната любов. Ти си третата. Бъди по-силна от силата, която те е създала — или нищо няма смисъл. Ако живееш, сърцето ти отново ще бъде разбито. Готова ли си да се изправиш срещу това?

— Ще живея и ще браня сърцето си.

— И тя мислеше така. Обичах я, обичах и двете. Твърде много или недостатъчно — все още не съм проумяла. Нека кръгът ви бъде по-силен, за да устои.

— Кажи ни как да устоим.

— Не мога. Ако отговорите живеят във вас, въпросите не са от значение. — Обърна се към Нел: — Ти откри своите, така че има надежда. Бъдете закриляни. — Рипли затаи дъх за миг, преди да продължи: — В бурята — каза тя, когато първата светкавица хвърли синя светлина в стаята.

Една крушка се разби на пода. Вазата с цветята на Нел се завъртя във въздуха и полетя към стената. Диванът се преобърна и се плъзна към другия край на стаята.

Когато Зак се втурна към Нел, една маса препречи пътя му. Той изруга, прескочи я и сграбчи Нел и прегръдката си, за да я защити.

— Стига! — Гласът на Миа се разнесе с вятъра, който нахлу в стаята. — Нел, остани с мен. — Стисна по-здраво ръката на Нел в своята, а с другата хвана отпуснатата ръка на Рипли. — Този вихър обуздай. Който срещу нас дерзай, силата на три сестри никога не ще сломи.

Сляха волята си. Свръхестествените им способности се съединиха. Вятърът изчезна така внезапно, както се бе появил. Книгите, полетели във въздуха, тупнаха на пода.

— Рипли. — Гласът на Мак бе съвършено спокоен, въпреки че сърцето му биеше неудържимо. — Ще броя от десет назад. Когато стигна до едно, ще се събудиш. Бавно. — Наведе се над нея, плъзна устни по бузите й и прошепна магическо заклинание, което бе прочел в едно списание. — Ще запомниш това — обеща й той с надежда думите да останат в съзнанието й и да й послужат, когато са й най-необходими. — Ще звучи в теб и винаги ще го знаеш.

Докато идваше на себе си, Рипли започна да чувства в тялото си огромна тежест. Колкото повече разсъдъкът й се проясняваше, толкова по-непоносим студ усещаше. И ужас. Щом отвори очи, първото, което видя, бе кръв по лицето на Мак. Стичаше се от челото по бузата му.

— Господи! Боже мой!

— Няма нищо. — Едва когато допря ръката й до лицето си и след това я видя изцапана с кръв. Мак осъзна, че е пострадал. — Одраскало ме е някое стъкло. Няма нищо — повтори той. — Дребна работа.

— Твоята кръв. — Рипли стисна ръката си в юмрук и изпита чувство за вина и сила. Жажда и страх.

— Порязвал съм се и по-сериозно при бръснене. Погледни ме. Успокой се. Нел, донеси й чаша вода. Ще си починем, преди да поговорим за всичко това.

— Не! — отсече Рипли, щом стана. — Сама ще си налея. Трябва да изляза за минута. — Докосна леко лицето му. — Съжалявам. Не можах да го овладея. Извинявай.

— Няма за какво да се безпокоиш.

Тя кимна, сякаш бе съгласна с него, но докато вървеше към кухнята, осъзна, че всъщност има редица причини за безпокойство.

Знаеше какво трябва да направи. Какво трябва да бъде сторено. Кръвта му вече изстиваше върху пръстите й, когато излезе през задната врата в надигащата се буря.