Нора Робъртс
Небе и земя (19)

Осемнадесета глава

Той плъзна длани от раменете до китките й, хвана ръцете й и се наведе да я целуне по челото.

— За твое сведение, глупачке, аз също съм влюбен в теб. Да започнем оттук.

— Моля? Какво каза? — Ако не бе стиснал ръцете й по-здраво, би ги отскубнала. — Пусни ме.

— Не — реагира нежно Мак. — Няма да те пусна, Рипли. Няма да си тръгна оттук и няма да престана да те обичам. Преглътни този факт и ще седнем да изясним какво те е изплашило толкова, че да искаш да си отида.

— Мак, ако ме обичаш, събери багажа си и се върни в Ню Йорк за известно време.

— Това не е решение. Не е — повтори той, когато Рипли отново понечи да заговори.

— Не бъди толкова…

— Непреклонен е често употребявана дума за мен. Звучи по-изискано, отколкото твърдоглав, в този случай не мисля, че което и да е от двете е уместно. — Наведе глава встрани. — Винаги когато си уплашена от нещо и разтревожена за някого, реакцията ти е бягство. Както си се отрекла от дарбата си — продължи Мак и не й даде възможност да възрази. — Както си обърнала гръб на Миа. Няма да ти позволя да постъпиш така и с мен, Рипли. — Повдигна съединените им ръце и целуна кокалчетата на пръстите й. — Толкова те обичам!

— Недей. — Струваше й се, че сърцето й няма да издържи. — Почакай.

— Мразя да ти казвам не толкова пъти. Някога ще ти се реванширам. — Наведе се и я целуна така нежно, че й се зави свят.

— Не знам как да постъпя. Никога не съм преживявала подобно нещо.

— И аз. Ще намерим изход. Нека първо да седнем.

— Обещах на Зак, че ще се върна след двадесет минути. Не предполагах, че ще ми отнеме толкова време…

— Да скъсаш с мен — усмихна се Мак. — Изненада! Искаш ли да му се обадиш?

Тя поклати глава.

— Не мога да разсъждавам трезво. За бога, той знае къде да ме намери, ако трябва. — Сърцето й преливаше от вълнение и не я свърташе на едно място. — Значи си влюбен в мен?

— Разбира се.

— Е — промърмори, — защо не ми го каза по-рано?

— А ти защо не спомена, че си влюбена в мек?

— Аз първа те попитах.

— Хвана ме натясно. Може би съм чакал удобен момент. Нали разбираш… — Притисна раменете й и я побутна към един стол. — Да те разнежа.

— Може би и аз съм очаквала същото.

— Наистина ли? Странен начин е да го постигнеш, като заявиш, че ме зарязваш.

— Мак. — Наведе се напред и този път тя хвана ръцете му. — Ти си първия мъж, на когото го казвам. Трябва да внимаваш, преди да го разгласиш. Ако говориш за това нехайно и лекомислено, силата му отслабва. Първият си, защото си първият. За мен ще бъдеш единственият. Такива сме ние от фамилията Тод. Когато се обвържем с някого, то е за цял живот. Затова трябва да се ожениш за мен.

Изведнъж сякаш всичко в тялото му се преобърна.

— Трябва да се оженя за теб?

— Да. Като гаранция.

— Почакай. — Заля го вълна на задоволство. — Няма ли да получа годежен пръстен или нещо подобно? Няма ли да паднеш на колене и да поискаш да ти отговоря с да или не?

— Насилваш късмета си.

— Имам чувството, че късметът ми е проработил. Ще купувам къща.

— О! — За миг Рипли изпита тъга. Следващата й реакция бе примирение, — в Ню Йорк. Е, там е работата ти. Предполагам, че винаги ще имат нужда от ченгета.

— Вероятно. Но къщата, която ще купувам, е тук. Нима мислиш, че бих поискал от теб да напуснеш мястото, където е сърцето ти? Не разбираш ли, че и моето вече е тук?

Рипли втренчи поглед в него. Дълго не можа да стори друго, освен да стои и да се взира в очите му. Видя в тях съвместния им живот.

— Не ме карай да плача. Мразя това.

— Предложих цена за къщата на Лоугън.

— На… — Голяма, красива и до морето. — Не е обявена за продан.

— Но ще бъде продадена. Мога да бъда много настойчив. Искам деца.

— Аз — също. — Пръстите й притиснаха неговите. — Идеална е за нас. Удобна и стабилна. Но първо трябва да направиш нещо за мен.

— Няма да си тръгна.

— Имаш ли ми достатъчно доверие, за да сториш това единствено нещо?

— И този номер няма да мине. Кажи ми какво те плаши. Започни със съня от снощи.

Рипли извърна глава:

— Аз те убих.

— Как? — попита той, явно заинтригуван.

— За бога, как можеш да бъдеш толкова хладнокръвен? Сложих край на живота ти, на съществуването ти.

— По-бързо ще стигнем до решението, ако не изпадаме в паника. Разкажи ми съня си.

Тя стана от масата и три пъти обиколи стаята, опитвайки се да разсее напрежението. Най-сетне сподели тревогите си с него. Докато разказваше, видението отново оживя в съзнанието й и страхът пропълзя до всяка клетка на тялото й.

— Убих те и унищожих всичко, което имаше значение за мен — завърши Рипли. — Не мога да понеса това бреме, Мак. Не е по силите ми. Затова се отрекох от същността си и обърнах гръб на Миа. Струваше ми се верният… единственият изход. Донякъде все още смятам, че е така.

— Но знаеш, че не може вечно да избягваш това и че един ден ще се изправиш лице в лице с него.

— Молиш ме да изложа на риск теб, семейството си и дома си.

— Не — увери я тихо той. — Моля те да ни защитиш.

Емоциите я завладяха изцяло:

— Господи, Мак, отговорността е твърде голяма!

— Знам. Ще ти помогна, Рипли. Мисля, че е писано да те обичам — добави той и разтвори ръката й, свита в шепа. — Да бъда част от това. Не вярвам, че призванието ми е случайност, както и идването ми тук и дори този разговор. Знам, че заедно сме по-силни, отколкото разделени.

Тя сведе поглед към преплетените им пръсти. Всичко, което бе искала, без да осъзнава, бе в ръцете й.

— Ако те убия, наистина няма да си го простя.

Устните му трепнаха:

— И аз няма да ти го простя.

— Носиш ли медальона на Миа?

— Да.

— Не ходи никъде без него! И без това. — Рипли пъхна ръка в джоба си. Навярно бе предполагала докъде ще стигнат и затова го бе взела. Представляваше три споени кръга с гравирани символи. — Беше на баба ми.

Смутен и невероятно трогнат, Мак прочисти гърлото си.

— Значи все пак ще получа пръстен.

— Така изглежда. Но е тесен за пръста ти — носи го на верижката на медальона.

Взе го и се опита да разчете символите без очила:

— Прилича на келтско писмо.

— Такова е. Средният надпис означава справедливост, а другите два — състрадание и любов. Мисля, че е достатъчно ясно.

— Красив е. — Той свали медальона и наниза пръстена на верижката. — Благодаря.

Преди да я сложи на врата си, Рипли хвана ръката му:

— Хипнотизирай ме отново.

— Твърде опасно е.

— Стига с тези глупости! Положението е опасно. Искам да ме въведеш в състояние на хипноза и да направиш някакво постхипнотично внушение. Нещо, което ще ме спре, ако започна да губя контрол.

— Първо, когато си в състояние на транс, си невероятно податлива на чужди енергийни влияния. Беше като гъба, Рипли — попиваше всичко, което се опита да влезе в теб. Второ, нямам представа дали ще има полза от внушението. Когато си в пълно съзнание, ти проявяваш силна собствена воля и не се поддаваш на подобни въздействия.

— Поне е още едно ниво на защита. Не можем да бъдем сигурни, че няма полза, ако не опитаме. Пък е и нещо, което можем да направим — и аз ти имам доверие. Моля те за помощ.

— Това също е огромна отговорност. Добре, ще опитаме. Не сега — побърза да добави той. — Трябва ми време за още малко проучвания и подготовка. И най-важното: искам Нел и Миа да присъстват.

— Защо не може да бъде само между нас?

— Защото не засяга само нас. Ще опитам, но когато създадете кръга си. Почакай тук за минута.

Каза го с толкова непоколебим тон, че Рипли не бе сигурна дали е ядосана, развеселена или впечатлена. Но седна и забарабани с пръсти по масата, когато Мак излезе от стаята. Докато слушаше как тършува в спалнята и мърмори на себе си, изпи изстиналото кафе.

Той се върна и й подаде ръка да стане.

— Купих това преди десетина години в Ирландия. — Разтвори ръката й и постави върху дланта й кръгла сребърна плочка. През центъра минаваше сребърна спирала, а от двете й страни бяха вградени малки, съвършено кръгли камъни.

— Розов кварц и лунен камък — рече Рипли.

— За любов и състрадание. Купих го като талисман, за късмет. Винаги го нося със себе си. Често не мога да го намеря, но винаги изниква отнякъде. Късмет е, че сега го открих. Отзад има кукичка и предполагам, че някога е бил носен като медальон. Можеш просто да го държиш в джоба си. Тогава не съм знаел, че го купувам за теб.

Рипли отпусна глава на рамото му:

— Това ще ме разнежи.

— Нямам нищо против.

— Трябва да се връщам на работа и не бива да изглеждам унесена в блянове. Истински те обичам — увери го тя и срещна устните му. — Истински.

 

Изпрати я до вратата, като внимаваше да не се държи, сякаш я гони. Имаше куп работа.

Мак не бе глупав и не се заблуждаваше, че е неуязвим. Дори — че не може да бъде убит. Вярваше, че сънят на Рипли е пророчество за това, което би могло да се случи. Цикълът, започнал преди триста години, все още бе в сила.

Беше достатъчно умен, за да му хрумнат различни начини да се защити, и бе убеден, че знанието е сила. Щеше да натрупа още знания и да укрепи щита, който предпазваше и двамата. Не можеше да рискува отново да я въведе в състояние на транс и да я направи уязвима, без да е сигурен, че е в безопасност.

Извади копието от дневника на далечната си прабаба и откри страницата, която му трябваше.

 

17 февруари

Рано е. Призори. Студено и много тъмно. Оставих съпруга си заспал в топлото легло и дойдох в своето убежище, за да напиша това. Измъчват ме тревога и мрачно предчувствие, поради което не мога да мигна.

Къщата е забулена в мъгла като във воал. Нещо драпа по стъклата, чувам коварните му костеливи пръсти. Усещам копнежа му да се промъкне вътре. Направих заклинание за защита на прозорците, вратите и всички малки пролуки, както ме е учила майка ми, преди отчаянието да завладее душата й.

Беше толкова отдавна, а в нощ като тази ми се струва, че е било едва вчера. Мъчно ми е за нея, за спокойствието, силата и красотата й. Докато тези хладни тръпки сковават тялото ми, жадувам за съвет от нея. Но нещо ми пречи да го получа — дори чрез кристал и стъкло.

Не се боя за себе си, а за децата на децата на своите деца. В сънищата си видях света след три пъти по сто години. Такива чудеса. Такава магия. Толкова скръб.

Цикълът продължава. Не го виждам ясно. Но знам, че кръвта ми — преди и след мен — го носи. Силата, чистотата, мъдростта и на първо място любовта ще се борят срещу това, което сега се стреми да проникне в дома ми.

То е вечно, неостаряващо. И мрачно.

Моя кръв му е дала воля и моя кръв ще се изправи срещу него. От това време и място не мога да сторя почти нищо друго, освен да се моля за бъдещето. Ще оставя магия, доколкото мога, за онези обичани и далечни деца.

Злото не може да бъде победено със зло. Мракът само поглъща мрака и става по-дълбок. Доброто и светлината са най-силните оръжия. Нека онези, които ще дойдат след векове, да ги държат нащрек и навреме да му сложат край.

Най-отдолу имаше галски символ, който Мак вече бе превел. Сега отново го разгледа — с надежда посланието от миналото да помогне в настоящето.

 

Хардинг не се бе чувствал така добре от дни. Отдаваше леката отпадналост на възстановяването си от незнайната болест, обхванала тялото му. Но съзнанието му бе ясно и бе сигурен, че кризата е отминала.

Чувстваше се достатъчно добре, за да се ядоса, че изостана от плана си заради една настинка. Беше твърдо решен да компенсира това, като още този ден отиде при Нел Тод за първото интервю.

Докато се готвеше за него, реши да поръча лека закуска и голяма кана кафе в стаята си, за да освежи паметта си за подробностите и да състави стратегия как да я убеди да му сътрудничи за книгата.

Идеята за книга и парите и славата, които се надяваше да пожъне от нея, го изпълниха с нетърпение. Дни наред не бе в състояние да мисли трезво върху проекта си, да си го представи и дори да си спомни какво точно е планирал. Сякаш съзнанието му бе заключено зад тежка врата и всеки път, когато се опиташе да проникне през нея, изтощението го възпираше.

Докато чакаше закуската си, взе душ и се обръсна. Погледна се в огледалото и бе принуден да признае, че не е в най-добрата си форма. Беше блед и малко изпит. Скоро щеше отново да качи килограмите, които бе свалил, но суетността му не можеше да се примири с тъмните кръгове около очите.

Хрумна му да похарчи част от въображаемия аванс за книгата си, като прекара няколко дни в шикозен лечебен курорт.

След интервюто си с бившата Хелън Ремингтън щеше да оформи окончателно предложението си за книга и да го изпрати на импресариото от Ню Йорк, с когото бе обсъдил идеята.

Влезе в спалнята и дълго се двоуми дали да облече костюм, ушит по поръчка, или да си придаде по-нехаен вид със спортен панталон и пуловер. Избра по-удобното облекло, с което му се струваше, че по-лесно би предразположил Нел Тод към непринуден разговор. Това бе имиджът, подходящ за нея, а не официалният костюм, с който бе ходил на свиждания с Евън Ремингтън.

При спомена за Ремингтън изведнъж почувства световъртеж и трябваше да се хване за касата на вратата. Все още не бе оздравял напълно, но бе сигурен, че след закуската ще се почувства доста по-добре.

Следващата изненада бе, когато обу панталона си. Стоеше увиснал — като на закачалка. Едва сега осъзна, че по време на настинката е отслабнал най-малко с пет килограма, а може би и с повече. Въпреки че ръцете му леко затрепериха, докато закопчаваше колана на последната дупка, хрумна му, че би могъл да се възползва от неочакваното развитие на нещата.

Щеше да запази това тегло, да започне фитнес програма и да промени режима си на хранене. Трябваше да изглежда добре, когато започне да се показва пред публика след издаването на книгата си.

Преди да седне да закусва, успя да си внуши, че е в цветущо здраве.

Докато пиеше първата чаша кафе, се загледа през прозореца. Грееше ярко слънце, чиито лъчи се отразяваха в гладкия лед, сковал всичко. Стори му се странно, че това силно слънце не може да разтопи леда. Улиците на селото изглеждаха невероятно пусти. Сякаш всичко бе запечатано неподвижно — като насекомо в кехлибар.

Надяваше се книжарницата да не е затворена заради времето. Предпочиташе да разговаря с Нел Тод там — поне първия път. Предполагаше, че ще се чувства по-сигурна и ще бъде по-склонна да го изслуша. Може би дори щеше да му уреди интервю и с Миа Девлин. Нел работеше за нея, тя й бе предложила квартира, когато бе пристигнала на острова, и би могла да допринесе значително за книгата.

Освен това за Миа Девлин се говореше, че е вещица. Не че самият Хардинг вярваше в подобни неща. Но при залавянето на Ремингтън в гората се бе случило нещо необичайно и си струваше да направи проучване за Девлин.

Синя светкавица, светещ кръг. Змии, пълзящи под кожата. Хардинг почувства необяснима тръпка и започна да преглежда записките си.

Можеше да подходи към Нел Тод, като изрази възхищение от смелостта и съобразителността й, преди да помоли за съдействие. Всъщност щеше да бъде искрен. Това, което бе направила, изискваше кураж, въображение и ум. Щеше да я накара да се почувства поласкана, като й разкаже как е пътувал по следите й и е разговарял с десетки хора в цялата страна, които са били нейни работодатели или колеги. Естествено щеше да събуди и чувството й за състрадание и дълг към всички други жертви на домашно насилие.

„Лъч надежда — бързо нахвърля той. — Блестящ пример за смелост. Вътрешната сила на една жена. За някои бягството е твърде непосилна стъпка, която не биха събрали кураж да предприемат. (Приложение: статистически данни за насилието в семействата, приютите за жени — жертви и убийствата на брачни партньори. Интервю със семеен терапевт за най-честите причини и последствия. Може би разговори с други оцелели, както и с извършители на домашно насилие. Сравнения и потвърждения)“.

Доволен, че мисълта му отново тече гладко, Хардинг започна да се храни.

„Популярно е схващането, че жертвите на този вид насилие са част от повтарящ се цикъл. Случаят с Хелън Ремингтън — Нел Чанинг Тод — опровергава това. (Сведения за детството й. Статистическа обосновка, че не всички жертви на домашно насилие са били свидетели на подобно отношение в семействата си като деца.) Но всеки цикъл трябва да има начало. По всичко личи, че този започва и завършва с Евън Ремингтън“.

Хардинг продължи да пише, но усети, че започва да се разконцентрира. Пръстите му притискаха химикалката и я забиха дълбоко в листите.

„Кучка! Уличница! Изгорете вещицата! МОЯМОЯМОЯМОЯМОЯ! Кръв. Смърт. Отмъщение. Отмъщението е мое, мое, мое“!

Бързо прелисти страниците и се задъха, докато трескаво драскаше думи върху тях. Хартията едва не пламна от тези писания, сътворени не от неговата ръка.

„Те трябва да умрат. Всички трябва да умрат — и аз ще живея отново.“

Когато дойде на себе си, бележникът му бе грижливо затворен, а химикалката — оставена до него. Спокойно отпиваше кафе, гледаше през прозореца и обмисляше плановете си за деня.

Стори му се добра идея да направи дълга разходка, да се пораздвижи на чист въздух. Можеше да събере идеи за описанието на различни части от острова и да разгледа отблизо къщата, където бе живяла Нел след пристигането си. Със сигурност бе крайно време лично да огледа мястото, до което Ремингтън я бе преследвал в онази нощ.

Изгарящ от нетърпение, Хардинг прибра бележника, взе нов, който пъхна заедно с малък репортерски касетофон и камера в джобовете си, и излезе, готов да се залови за работа.

Не си спомняше нищо от написаното, както и кръвожадната ярост, която го бе обзела, докато нахвърляше бележки.