Нора Робъртс
Небе и земя (18)

Седемнадесета глава

Не можеше да я пусне и не преставаше да се упреква за това, че си бе позволил волности с нея. Нищо, което бе виждал, преживявал и предполагал, че е възможно, не го бе ужасявало така, както преобразяването й пред очите му.

— Всичко е наред. — Тя го потупа по гърба. Когато осъзна, че и двамата треперят, обви ръце около врата му и се притисна към него. — Добре съм.

Мак поклати глава и зарови лице в косите й:

— Заслужавам да бъда разстрелян.

След като не успя да го успокои с нежни ласки, Рипли прибегна до тактика, която бе по-обичайна за нея.

— Стегни се, Бук! — нареди тя и го отблъсна. — Никой не е пострадал.

— Аз те хипнотизирах и те направих уязвима. — Когато той се отдръпна, Рипли видя, че изражението му не издава страх, а гняв. — Това те нарани — беше очевидно. В един миг ти изчезна.

— Не, не изчезнах. — Заради неговата реакция самата тя не бе имала време да реагира. Сега стомахът й се сви. Нещо бе влязло в нея. Не, не бе точно така. Нещо бе превзело тялото й. — Бях тук — бавно промълви Рипли, докато се опитваше да си обясни преживяното. — Сякаш се намирах под вода. Не чувствах, че се давя или потъвам, а сякаш… се носех. Не беше мъчително. По-скоро след мигновения шок просто следях безучастно какво става. — Смръщи вежди и се замисли. — Но не бих казала, че беше приятно. Не ми харесва друг човек да влиза в тялото ми и да говори чрез мен.

— Как се чувстваш сега?

— Добре. Всъщност чувствам се чудесно. Престани да мериш пулса ми, докторе!

— Нека откача тези неща.

Но когато посегна към електродите, тя хвана ръката му:

— Почакай. Какво постигна с целия експеримент?

— Получих предупреждение — с неохота отвърна Мак. — Да бъда по-предпазлив.

— Не така. Разсъждавай като учен, както когато започнахме. Трябва да бъдеш обективен, нали?

— По дяволите обективността!

— Стига, Мак! Не можем да изхвърлим резултата през прозореца. Кажи ми. Интересувам се. — Когато видя намръщеното му изражение, тя въздъхна. — Вече не става въпрос само за работата ти. Проявявам личен интерес към това, което се случи тук.

Права бе. Затова Мак се постара да възвърне спокойствието си.

— Какво точно си спомняш?

— Мисля, че всичко. За около минута сякаш отново бях на осем години. Стори ми се страхотно.

— Сама започна да изпадаш в регресия. — Мак притисна слепоочията си. „Проясни ума си! — заповяда си той. — Остави емоциите настрана и й дай ясни отговори.“ — Може би играта е изпълнила ролята на внушение. Ако искаш бърз анализ, бих казал, че си се върнала във времето, когато в теб не е имало конфликт. На подсъзнателно ниво си изпитвала нужда да се върнеш до момент, в който нещата са били по-прости и ти си била в мир със себе си. Тогава си се радвала на дарбата си.

— Да. И за момент — на Мисията… на своята посветеност, както би я нарекъл. — Рипли неспокойно разтърси рамене. — Но когато порасне, човек започва да мисли за бремето. За последствията.

Мак докосна бузата й:

— Всичко това те измъчва.

— Нещата не са прости, нали? За мен от десет години не са. — Той остана, загледан в нея, и търпеливо я изчака да продължи. Думите затрептяха на езика й и изведнъж бликнаха като порой: — В сънищата си започнах да виждам какво би могло да се случи, ако прекрача границата. Ако не бъда достатъчно внимателна. Понякога в онези сънища се чувствах доволна. Струваше ми се страхотно да мога да правя каквото искам — когато поискам. Правилата да вървят по дяволите.

— Но вместо да го направиш — тихо каза той, — просто си се отказала от всичко.

— Когато Сам Лоугън изостави Миа, тя бе съкрушена. Не преставах да се питам защо не стори нищо, за да накара негодника да си плати. Да страда така, както тя страдаше. Твърдо реших: ако някой се опита да се отнесе с мен по същия начин, да… — Рипли потръпна. — Представих си го и преди да осъзная, от небето падна мълния. Беше като стрела, насочена надолу. Потопих лодката на Зак — спомни си тя и се усмихна насила. — Никой не пострада, но беше чиста случайност. Можеше да загине, а аз не бях в състояние да го предотвратя. Нямах контрол над гнева си.

Мак сложи ръка на коляното й и го погали:

— На колко години беше?

— Наближавах двадесет. Но това няма значение — продължи разпалено тя. — Знаеш, че няма. „Не причинявай вреда!“ Това е най-важното, а не бях сигурна, че мога да изпълня тази част от обета. Господи, бе слязъл от онази лодка само двадесет минути преди да се случи! Не мислех за него. Не ме беше грижа за никого. Гневът ме бе обсебил изцяло.

— И затова се отказа от дарбата и от приятелката си.

— Трябваше. Двете неща бяха неразделни. Миа за нищо на света не би разбрала и не би приела решението ми. Непрекъснато щеше да ми натяква. Освен това й бях сърдита, защото… — Рипли изтри една сълза и изрече на глас това, което досега не бе признавала дори пред себе си: — Чувствах болката й, сякаш е моя. Физически я усещах. Скръбта, отчаяната й любов към него. Беше непоносимо за мен. Бяхме твърде близки и не можех да дишам.

— Преживяла си го толкова тежко, колкото и тя. Може би дори по-тежко.

— Предполагам. Не съм споделяла с никого. Бих искала да остане между нас.

Мак кимна и топлите му устни докоснаха нейните:

— Рано или късно трябва да поговориш с Миа.

— Предпочитам да бъде по-късно. — Тя отново се намръщи и нервно потърка чело. — Да продължаваме, а? Да се върнем на въпроса за онова, което се случи. Вече имаш графиките и видеозаписа. — Кимна към техниката му. — Не мислех, че ще успееш да ме хипнотизираш. Не преставам да те подценявам. Беше отпускащо, дори приятно. — Отметна косите си назад. — А после…

— После какво? — подкани я той. Не бе нужно да поглежда уредите си, за да разбере, че пулсът и дишането й са учестени.

— Като че ли нещо отчаяно се мъчеше да се промъкне в мен. Дебнеше и чакаше. Господи, звучи драматично! — Въпреки че се засмя на себе си, Рипли неспокойно притисна колене към гърдите си. — Не беше тя, беше нещо… друго.

— То те нарани.

— Не успя, но се опита. После се плъзнах под водата, а тя изплува на повърхността. Не мога да го обясня по друг начин.

— Този е добър.

— Не мисля. Нямах контрол, както когато не можах да предотвратя случилото се с лодката на Зак. Не контролирах и онова, което стана с кълбата тази вечер. Въпреки че тя беше в мен — или поне част от нея, — струваше ми се, че също няма власт. Сякаш силата беше някъде между двете ни и някой се домогваше до нея. — Затрепери и кожата й настръхна. — Не искам да продължавам с експеримента.

— Добре, ще спрем. — Той хвана ръцете й и нежно ги разтри. — Ще прибера всичко.

Рипли кимна, но знаеше, че Мак не я разбира. Не искаше да продължава, но се боеше, че няма да й бъде даден избор.

Усещаше, че нещо се задава и ще я преследва.

 

Позволи му да я завие, сякаш бе дете. Когато я притегли към себе си в мрака, тя се престори, че спи. Погали косите й и очите й се насълзиха.

Ако бе нормална, обикновена жена, животът й щеше да бъде такъв. Да се чувства спокойна в прегръдката на любимия. Нещо съвсем просто, което би означавало всичко за нея.

Ако не го бе срещнала, щеше да живее, както по-рано. От време на време по някоя кратка авантюра с мъж, който би привлякъл интереса й. Дали отново щеше да започне да използва дарбата си — не можеше да бъде сигурна. Но сърцето й щеше да принадлежи на самата нея.

След като бе отдала сърцето си, рискуваше не само себе си, а и онзи, в чиито ръце бе то. Как би могла?

Уморена от тревогите, тя вдъхна от аромата му и се унесе.

 

Отново бушуваше студена буря. Вълните се разбиваха с яростен грохот. Проблесна светкавица и небето сякаш се пропука. През пролуките бликна черен дъжд, чиито струи се замятаха и запреплитаха като заскрежени жици от силния вятър. Бурята бе дива, подвластна само на нея.

Чувстваше тялото си изпълнено със свръхестествена сила, огромна енергия, каквато дори не бе вярвала, че е възможно да съществува. Благодарение на тази сила щеше да постите своето отмъщение.

Не. Справедливост. Да търсиш възмездие за злото не бе отмъщение. Да го изискаш. Да го осъществиш с ясно съзнание.

Но съзнанието й не бе ясно. Беше заслепена от жаждата си и знаеше това. Проклинаше се.

Погледна мъжа, който пълзеше в краката й. Какво бе силата, ако не можеше да бъде използвана за постигане на правда, за да спре злото и да накаже злодея?

— Ако направиш това, всичко ще свърши с насилие. Ще ни обречеш на безнадеждност. — Скърбящи те й сестри стояха в кръга, а тя бе извън него.

— Имам право!

— Никой няма. Ако го сториш, изтръгваш сърцето на дарбата. Отричаш се от същността си.

Вече бе загубена:

— Не мога да го спра.

— Можеш. Само ти можеш. Ела при нас. Той ще те унищожи.

Сведе поглед надолу и видя как лицето на мъжа се промени. Чертите му се преобразиха и ужасът стори място на злоба и ненаситен глад.

— Не, това е неговият край. — Вдигна ръка и от пръстите й изскочи светкавица, която се превърна в сребърен меч. — Със силата си в този час живота ти отнемам аз. Правда да се възцари, с кръв за невинна кръв плати. На яростта си воля давам и пътя си предначертавам. От днес нататък на света ще вкусвам на властта плода. — Стовари меча си с едно рязко движение. Усмихна се, когато острието разряза плътта. И той изчезна.

В нощта отекнаха писъци, земята затрепери. През бурята към нея тичаше любимият й.

— Стой далеч! — извика тя. — Не се приближавай!

Но той продължи отчаяно да се стреми към нея. От върха на меча й изригна светкавица и прониза сърцето му.

 

— Рипли! Хайде, скъпа, събуди се. Имаш кошмари.

Тя ридаеше и мъчителната и скръб го разтревожи повече, отколкото треперещото й тяло.

— Не можах да спра. Аз го убих. Не успях да го накарам да спре…

— Всичко свърши. — Мак посегна към нощната лампа, но не намери ключа. Не можа да стори друго, освен да я притисне и да я залюлее в прегръдката си. — Всичко свърши. Добре си. Събуди се. — Целуна влажните й бузи и челото.

Ръцете й го притиснаха като стоманена хватка.

— Мак.

— Да. Тук съм. Сънува кошмар. Искаш ли да запаля лампата, да ти донеса вода?

— Не, само… нека останем така за минута.

— Разбира се.

„Не беше просто кошмарен сън — помисли си тя, докато се притискаше към него, — а видение, съчетаващо случилото се в миналото и това, което би могло да се случи в бъдеще.“ Беше познала лицето — лицата — на мъжа на брега. Беше виждала едното от тях и в други сънища — лицето на онзи, който бе умрял преди векове, прокълнат от сестрата, наречена Земя. Другото бе зърнала за пръв път в гората до жълтата къща. То бе на мъжа, опрял нож до гърлото на Нел. А третото бе видяла в кафенето, полускрито зад вестник над купичка супа.

Трите части на едно цяло? Три стъпки в една съдба. Господи! Откъде би могла да го знае?

Беше ги убила. Накрая бе видяла себе си в бурята, с меч в ръка. Беше извършила убийство, защото притежаваше силата да го стори и не бе в състояние да потисне гнева.

Цената бе ужасно скъпа.

Мъжът, който се бе втурнал към нея през бурята, бе Мак. Него бе покосила, защото не можеше да контролира това, което бе вътре в нея.

— Няма да позволя да се случи — прошепна тя. — Няма!

— Разкажи ми какво сънува. Ще ти олекне.

— Не. Но ето това ще помогне. — Вдигна лице и сля устните си с неговите. — Докосвай ме. Господи! Искам да се любим. Чувствам нужда да бъда с теб. — От очите й потекоха сълзи, докато плъзгаше ръце по тялото му. — Не мога без теб.

Копнееше да получи и да даде. Може би за последен път. Всичко, за което мечтаеше, всичко, което би могла да има, щеше да бъде събрано в този съвършен любовен акт.

Въпреки тъмнината, виждаше ясно всяка черта на лицето му и тя се запечатваше в съзнанието й. Как бе могла да се влюби така силно, така отчаяно? Никога не бе вярвала, че е способна на това, никога не го бе желала. А сега то я изгаряше отвътре. Връзката с него бе начало и край за нея и нямаше думи да му го каже. Не й бяха нужни.

Този път ги завладя безкрайна нежност, непозната и за двамата досега. Мак шепнеше името й. Беше готов да й даде всичко — сърцето, ума и тялото си. Искаше да я стопли с ръцете и устните си и винаги да я закриля.

Двамата се издигнаха и снишиха. Въздишките им се сляха и настъпи тържество на любовта, от което вкусиха на малки глътки: нежна ласка, сливане на устни тих копнеж, който раздвижи душите. Единението бе съвършено. Обгърна ги безкрайна топлина и се понесоха заедно в мрака, със сърца, биещи като едно — към разцъфването на насладата.

Устните му попиха сълзите й и той усети вкуса им. Пръстите им се преплетоха.

— Неповторима си! — прошепна нежно Мак. Понесе ги вълна, ефирна като коприна.

През останалата част от нощта Рипли спа непробудно в прегръдката му, без да сънува.

 

Все пак сутринта неизбежно настъпи. Беше подготвена за нея. Трябваше да предприеме стъпки, които си обеща да направи без колебание и разкаяние.

Излезе рано от къщата. Хвърли последен поглед към Мак, за да се увери, че спи спокойно в леглото й. За миг си представи какво биха могли да имат. След това затвори вратата и тръгна, без да поглежда назад.

Нел вече бе станала и си тананикаше в кухнята, а скоро и брат й щеше да бъде на крак. Трябваше да побърза.

Излезе през входната врата и леко подтичвайки, тръгна към участъка.

През нощта вятърът и дъждът бяха спрели. Небето бе ясно, но въздухът все още бе хладен. Чуваше се шумът на морето. Скоро щяха да се надигнат вълни и да изхвърлят на брега какво ли не.

Но тази сутрин нямаше намерение да тича дълго по плажната ивица.

Селото бе неподвижно — като на картина, сковано от прозрачна ледена покривка. Тя си представи как се пробужда, прозява се, протяга се и разчупва леда като черупка на яйце.

Твърдо решена да се погрижи за безопасността на дома си и на всички в него, отключи вратата на участъка. Вътре бе студено, което и напомни, че са на аварийно захранване. През нощта токът бе спрял и генераторът се бе включил. Предполагаше, че по-късно със Зак ще бъдат затрупани с работа покрай другите обитатели на острова, останали без електричество.

Но по-късно.

Провери колко е часът и включи компютъра. Имаше достатъчно мощност, за да работи, докато извлече информацията, която й трябва.

Джонатан К. Хардинг. Запретна ръкави и започна да търси.

Обичайната полицейска работа я накара да се почувства уверена. За нея това бе рутина — като втора природа. Беше отскочила до хотела и бе поискала домашния му адрес или поне този, който бе посочил.

Най-сетне щеше да разбере що за птица е той. Така щеше да започне да подрежда парчетата от мозайката и да си обяснява каква е неговата роля в личната й драма.

Прегледа бързо сведенията, които се появиха на екрана. Хардинг. Джонатан Куинси. Четиридесет и осем годишен. Разведен. Без деца. Лос Анджелис.

— Ел Ей — повтори тя и почувства същата лека тръпка, която бе преминала през тялото й, когато бе получила адреса му от регистрацията на хотела.

Евън Ремингтън бе от Лос Анджелис. „Той и много други хора“, каза си, както предишния ден. Но този път не и се стори толкова убедително.

Прочете трудовата му биография. Журналист. Репортер. Кучи син.

— Значи търсиш гореща клюка, а, Хардинг? Е, няма да я получиш. Само опитай да се добереш до мен и Нел и… — Замълча, шумно въздъхна и съзнателно се отърси от внезапно надигналия се гняв.

„Идвали са и други журналисти — напомни си. — Любопитни зяпачи и паразити.“ Бяха се справили с тях без сериозни проблеми. Щяха да постъпят по същия начин и с този.

Отново се съсредоточи върху сведенията и забеляза, че Хардинг няма криминално досие. Дори глоба за неправилно паркиране. По всичко личеше, че е съвестен гражданин, спазващ закона.

Отпусна се на стола си и се замисли.

Ако бе репортер от Ел Ей, откъде би започнала да търси материали за интересна статия? Семейството на Ремингтън й се струваше добра отправна точка. Сестра му, партньорите и приятелите му. Би издирила ключовите участници, сред които бе и Нел. Оттук? Би проучила полицейските доклади и би провела интервюта с хора, познавали и Ремингтън, и Нел.

Но всичко това бе само подготовка. Човек не можеше да стигне до най-пикантната част, без да е разговарял с главните герои.

Сграбчи телефонната слушалка с намерението да позвъни в психиатричната клиника, където бе настанен Ремингтън. Чу се изпращяване и линията прекъсна. „Първо токът — помисли си тя, — а сега и телефоните.“ Мърморейки, извади мобилния си телефон и го включи. Скръцна със зъби, когато се появи надпис, че батерията е изтощена.

— По дяволите!

Стана от стола и нервно закрачи из участъка. Обзе я безпокойство. Дали в нея заговори полицайката, жената или вещицата — нямаше значение. Трябваше на всяка цена да разбере срещал ли се е Хардинг с Ремингтън.

— Добре.

Положи усилие отново да се успокои. Най-важното бе да запази спокойствие и самообладание.

Беше минало доста време, откак за последен път се бе носила извън тялото си. Нямаше подръка инструменти, които да й помогнат да съсредоточи енергията си. Въпреки че за миг и хрумна да потърси помощ от Миа, прие факта, че е съвсем сама.

Постара се да не прибързва и запали кръг, чийто център проясни и отвори съзнанието й.

— Призовавам всяка сила на света да отвори моите очи. Тялото ми да стои така, а душата ми да полети. Волята ми е това. Видение да се яви.

Почувства приятен гъдел, който пропълзя през тялото й. Вътрешната й същност се отдели от обвивката, в която се намираше.

Погледна надолу и видя себе си — Рипли, която стоеше в кръга с вдигната глава и притворени очи.

Знаеше, че при продължителен полет извън тялото си рискува да се предаде на приятното усещане и побърза да насочи енергията си право към целта. Понесе се в ефира.

Усети брулещия вятър и морето под себе си. Изпита неописуема радост, но знаеше, че тя е опасно изкушение. За да не попадне в капана на блажено спокойствие и реене, изпълни съзнанието си със звуци. У нея оживяха гласовете на жителите на цял град, изразяващи тревоги, радости, гняв и страсти, примесени с опияняваща музика.

Когато се спусна, отдели част от тях от останалите и откри това, което й бе нужно.

— Никаква промяна през нощта — каза една медицинска сестра и подаде някакъв картон на друга. Мислите им издаваха леко раздразнение.

Оплаквания, умора, спомен за семейна кавга и упорита нужда от сладолед.

— Е, поне когато са в кома, създават по-малко неприятности. Странно е, че изпадна в това състояние часове след като си тръгна журналистът. Дни наред беше жизнен, уверен и разсъдлив, а после изведнъж — този обрат.

Докато сестрите вървяха по коридора, едната от тях леко потрепери, когато Рипли мина покрай тях.

— Тръпки ме побиват.

Сестрата отключи една врата и влезе в стаята, в която лежеше Ремингтън. Множество уреди отчитаха жизнените му показатели, а няколко камери го държаха под наблюдение.

Рипли се понесе над него и го огледа. В кома, вързан и под ключ. Нима би могъл да навреди на някого?

Когато тази мисъл мина през ума й, очите му се отвориха и в тях проблесна смразяващо задоволство.

Почувства, че нещо я пробожда в сърцето. Болката бе остра и невероятно осезаема. Силата у нея и около нея започна да чезне и тя усети, че се спуска надолу.

Мислите му разтърсиха съзнанието й. Окървавени юмруци, вещаещи отмъщение, смърт и разруха. Сграбчиха я като ненаситни ръце, които й въздействаха странно възбуждащо и я изкушаваха да се предаде. И не само се предаде, а да им бъде подвластна.

„Не, няма да подчините волята ми!“

Упорито се съпротиви и напрегна сили да се освободи. В гърлото й се надигна паника, когато осъзна силата на това, което бе оживяло у него. Отскубна се с вик на ярост и страх.

След миг се озова, просната в кръга, който бе запалила върху дъските на пода в участъка. Потръпна от болка, разкъса ризата си и с ужас втренчи поглед в огромните червени рани между гърдите си.

Изправи се с мъка и събра сили да угаси кръга. Докато търсеше аптечката, вратата внезапно с трясък се отвори.

Миа нахълта вътре като ураган:

— Какво си въобразяваш, че правиш, по дяволите?

Рипли инстинктивно затвори предниците на ризата си:

— Какво правиш тук?

— Нима мислеше, че няма да разбера? — Миа се приближи, разтреперана от гняв. — Че няма да го почувствам? Как се осмеляваш да правиш подобни неща сама, без необходимата подготовка? Нима не знаеш какво рискуваш?

— Сама поех този риск и нямаш право да ме шпионираш.

— Изложи на опасност всичко и много добре знаеш, че не съм те шпионирала. Прекъсна приятния ми сън.

Рипли наклони глава встрани и я огледа. Косите на Миа се рееха в безпорядък, не бе сложила червило на устните си, а страните й бяха бледи.

— Явно не си имала време да се изрисуваш с бойни краски. Не съм те виждала без грим, откакто бяхме на петнадесет.

— Дори негримирана, винаги изглеждам по-добре от теб. Особено сега. Бледа си като платно. Седни. Седни! — повтори тя и побутна Рипли към един стол.

— Гледай си работата.

— За съжаление работата ми е свързана с теб. Щом си искала да провериш какво става с Ремингтън, защо просто не надникна?

— Не ми изнасяй лекции, Миа! Знаеш, че в това отношение не съм късметлийка като теб, а и нямам стъклена топка или…

— И чаша вода би свършила работа, както отлично знаеш. Глупаво и опасно е да летиш без партньор, които да те повика обратно, ако е необходимо.

— Е, този път не бе необходимо. И сама се справих доста добре.

— Можеше да ме помолиш за помощ. — В гнева й се прокрадна болка. — За бога, Рипли, толкова ли ме мразиш?

Рипли смаяно отпусна ръце и отвори широко очи:

— Не те мразя. Не можех…

— Какво си направила със себе си? — Яростта на Миа отшумя, щом видя раните. Бързо разтвори предниците на ризата на Рипли и дълбоко в душата си потръпна. — Той го е направил. Как е възможно? Била си в кръга. Той е просто човек. Как е успял да пробие защитата ти и да стори това с физическото ти тяло?

— Не е просто човек — възрази Рипли. — Вече не. У него се таи нещо, което е много силно и много тъмно. Част от него е тук. Има един човек, отседнал в хотела. — Разказа на Миа всичко, което знаеше, щеше да предупреди и Нел, за да бъдат подготвени.

— Трябва да проуча това — пророни Миа, — да помисля. Ще намерим отговора. Впрочем пазиш ли все още амулета си или някой от закрилническите камъни?

— Миа…

— Не се дръж глупаво. Не и сега! Носи амулета! Първо го презареди. Трябва да стоиш далеч от Хардинг, докато не узнаем повече.

— Знам. Няма да позволя това да се случи, Миа. Обещай, че няма да ме спреш, каквото и да се наложи да сторя.

— Ще намерим начин. А сега — нека се погрижа за тези изгаряния.

— Ти ще ме спреш — каза Рипли и неспокойно стисна ръката на Миа. — По-силна си от мен и знаеш колко отчаяна трябва да съм, за да го призная.

— Ще направя каквото с необходимо. — Миа нетърпеливо отблъсна ръката й. — Навярно те боли. Нека ги отстраня.

— За миг огънят ми се стори възбуждащ. — Рипли дълбоко си пое дъх. — Изкуши ме. Желаех го.

— Това е част от коварството. — Кожата на Миа настръхна от студен, натрапчив страх. — И ти го знаеш.

— Да, знам. И сега го почувствах. Двете с Нел можете се изправите срещу него, а Нел ще закриля и Зак. Но видях какво би могло да се случи и няма да поемам рискове. Не мога да си тръгна оттук — не би помогнало. Затова Мак трябва да си тръгне.

— Няма да го направи. — Миа облекчи раните й с върховете на пръстите си.

— Ще го убедя.

Миа долови в пулса й любов и страх. Сърцето й се изпълни със съчувствие:

— Опитай.

 

„Трябва да направя тези стъпки“, напомни си Рипли, докато вървеше към жълтата къща. Особено тази бе крайно необходима. Нямаше нужда от ясновидство или кристална топка, за да предвиди, че ще бъде мъчително. По-мъчително от белезите, които дори Миа не бе успяла да заличи напълно от кожата й. Може би след разговора им той щеше да я намрази. Но щеше да бъде в безопасност.

Почука без колебание на вратата и влезе.

Мак стоеше в претъпканата спалня, облечен с раздърпана тениска и джинси, и преглеждаше видеозаписа от предишната вечер. Сърцето й подскочи, когато го видя на екрана — толкова спокоен и уверен, докато седеше до нея на леглото, отмерваше пулса й и й вдъхваше сигурност.

Потръпна, щом срещна съсредоточения му поглед и долови топлотата в очите му.

Той стана, закри монитора с тялото си и го изключи.

— Здравей! Тази сутрин се изниза, без да ме събудиш.

— Бързах да свърша доста неща — каза тя с престорено равнодушие. — Отново си се заловил за работа, а?

— Може да почака. Искаш ли кафе?

— Да, с удоволствие.

Не избегна целувката му, но и не отвърна. Знаеше, че е озадачен и се втурна след него в кухнята.

— Искам да поговоря с теб — започна тя. — От доста време излизаме заедно.

— Излизаме?

— Да. Помежду ни се случва нещо чудесно, особено в леглото. — Рипли седна, протегна крака напред и ги кръстоса. — Но ми се струва твърде обвързващо. Господи, особено снощи! Трябва да сложа край на това.

— Край? — Осъзна, че неволно бе започнал да повтаря думите й като ехо и поклати глава. — Знам, че снощният сеанс беше тежък. — Донесе две чаши и наля кафе. — Необходимо ти е време да се съвземеш.

— Не ме разбираш. — Вече дълбоко разкъсвана, тя пое чашата, която Мак й подаде. — Не става въпрос само за работата ти и моето съдействие. Трябва да призная, че открих нещо много по-интересно. Гениите могат да бъдат и секси. Никога не съм имала толкова умен приятел. — Отпи глътка кафе, опари езика си, но продължи: — Слушай, Мак. Ти си страхотен човек и мисля, че и на двамата ни беше приятно заедно. Дори ми помогна да си изясня доста неща. Благодаря ти.

— Така ли?

Стори й се, че долавя в погледа му лека насмешка.

— Да. Но започвам да се чувствам доста обвързана. Нужно е да продължа напред.

— Ясно. — Тонът му бе спокоен, сякаш дори безразличен. — Значи ме зарязваш.

— Звучи жестоко. — Реакцията му не бе такава, каквато бе очаквала. Не изглеждаше ядосан, разстроен или шокиран. Просто проявяваше любопитство. — Нека да запазим приятелския тон и да кажем, че ни беше забавно.

— Добре. — Мак се облегна на плота, кръстоса крака, почти имитирайки движението й, и отпи кафе. — Беше забавно.

— Чудесно. — В сърцето й се надигна леко негодувание и гласът й го издаде: — Разбрах, че си изключително разумен човек и може би затова не си мой тип. Предполагам, че скоро ще си тръгнеш за Ню Йорк.

— Не, поне не в близките няколко седмици.

— Не виждам смисъл да оставаш. Не искам повече да те залъгвам.

— Струва ми се уместно да отбележа, че ти не си центърът на вселената за мен. Имам още работа на Систърс.

— Не очаквай повече съдействие от мен. Слушай, просто си мисля как ще се чувстваш. Тук светът е малък. Хората ще разберат, че съм скъсала с теб. Положението ще бъде смущаващо.

— Ще се справя с това.

— Прав си. Не е мой проблем. — Рипли стана.

— Точно така, не е — учтиво потвърди той и остави чашата си. Следващото му действие бе неочаквано за нея. В един миг я оглеждаше любопитно, а в следващия изведнъж я сграбчи в прегръдката си. Горещите му устни ненаситно се впиха в нейните. — Защо ме лъжеш?

Беше задъхана и не можеше да подреди мислите си.

— Долу ръцете!

— Защо лъжеш? — повтори Мак и я притисна с гръб към вратата на хладилника.

„Безразличен ли? — каза си тя. — Нима наистина си помислих, че е безразличен?“

— Откъде ти хрумна тази глупост? — Разтърси я силно. — Защо се опитваш да ме нараниш?

Наистина го бе накарала да почувства мъчително свиване в сърцето и стомаха.

— Не се опитвам да те нараня, но ще го направя, ако продължиш да ми се натрапваш. Не те искам.

— Лъжеш! Притискаше се към мен в съня си.

— Не нося отговорност за това, което правя насън.

— Търсеше ме в мрака. — Тонът му издаваше непоколебимост, а дълбоко в себе си се чувстваше така, сякаш се бореше за живота си. — Ти ми се отдаде.

— Сексът е просто…

— Не беше само секс. — Мак си спомни какво бяха изживели. Отпусна ръце и гневът му прерасна в ярост: — Нима си въобразяваш, че можеш да ме изгониш от острова с този номер? Защо?

— Не те искам тук. — Рипли го отблъсна и с треперещ глас добави: — Не те искам близо до себе си.

— Защо?

— Защото съм влюбена в теб, идиот такъв.