Нора Робъртс
Небе и земя (16)

Петнадесета глава

Миа прочете първата бележка в дневника, докато седеше на бюрото в офиса си. Навън бе завалял проливен дъжд, който барабанеше по стъклата на прозореца.

Беше облечена в яркосиньо — за да разсее мрачните чувства, навявани от времето, и носеше обеците, които Нел й бе подарила за последния й рожден ден. Заигра с висулките им и се чу звън, когато фигурките на звезди и луни се удариха едни в други.

Щом свърши бележката, тя се облегна назад и с усмивка погледна Мак.

— Е, здравей, братовчеде.

— Не бях сигурен как ще го приемеш.

— Опитвам се да приемам нещата такива, каквито са. Може ли да задържа това копие? Бих искала да прочета и останалите бележки.

— Разбира се.

Миа остави страниците и вдигна чашата кафе с мляко:

— Всички парчета се подреждат идеално, нали?

— Мисля, че е страхотно съвпадение… — заговори Мак, но тя го прекъсна.

— Често съвпаденията са това, което възстановява хармонията. Мога да проследя родословието си до сестрите. Знам, че някои от наследниците им са останали на острова, а други са се разпилели. Сега си спомням, че едното от разклоненията носеше името Макалистър. Единствен син между три дъщери. Напуснал острова, оцелял през войната и намерил късмета си другаде. Странно е, че не се сетих за това до днес и не го свързах с теб, не мислиш ли? Предполагам, че не е било писано. И все пак — чувствах някаква връзка с теб. Това ме радва. И ми носи облекчение.

— Първото чувство, което изпитах, когато събрах парчетата, не беше облекчение.

— А какво?

— Вълнение. Потомък на магьосница и тюлен — страхотно! — Той отчупи парче от кифлата, която Миа бе настояла да опита. — Бях малко ядосан, че не съм наследил никаква сила.

— Не е така. — Искреното възхищение в гласа й почти го накара да се изчерви. — Твоята сила е умът ти. Отвореното ти съзнание е нещо изключително. Още по-ценно е това, че имаш и сърце. И двете ще ни бъдат нужни. — Замълча за миг. — Тя ще се нуждае от теб.

Тези думи го накараха да потръпне. Миа ги бе изрекла тихо и спокойно.

— Направи ми една услуга и не споменавай за това пред Рипли. Истински би я вбесило.

— Ти я разбираш, долавяш многобройните й недостатъци и дразнещи привички. И все пак я обичаш.

— Да, така е, аз… — Мак замълча и побутна кифлата встрани. — Беше подло.

— Бих се извинила, но няма да е искрено. — Топлият й смях го накара веднага да й прости. — Знаех, че си влюбен в нея, но исках да те чуя да го изричаш. Би ли се чувствал щастлив, ако останеш да живееш на острова?

Той не отговори веднага.

— Добре познаваш Рипли, нали? Не би била щастлива никъде другаде. И отговорът ми е — да, мога да бъда щастлив тук. В интерес на истината: през целия си живот съм се стремил към това място.

— Наистина те харесвам. Дори малко съжалявам, че не си създаден за мен. И аз — за теб — добави тя, когато долови лека тревога в погледа му. — Радвам се, че можем да бъдем приятели. Мисля, че двамата с нея ще превъзмогнете всичко.

— Много я обичаш, нали?

За миг спокойствието на Миа бе нарушено. Страните и поруменяха, което се случваше рядко. Сви рамене.

— Да, почти толкова, колкото ме вбесява. А сега се надявам, че мога да разчитам да запазиш това в тайна, както аз — твоите чувства.

— Дадено!

— За да подпечатаме този договор… — Тя стана и се обърна към етажерката зад себе си. Свали резбована дървена кутийка и извади от нея медальон с форма на звезда и вграден скъпоценен камък. — Принадлежи на рода ми… на нашия род — поправи се, — откакто сестрите са се заселили на острова. Според преданието онази, чиято наследница съм аз, го направила от паднала звезда, а камъка взела от слънчев лъч. Пазех го за теб.

— Миа…

Тя го прекъсна с лека целувка и окачи медальона на врата му.

— Бъди благословен, братовчеде.

 

Хардинг направи още едно посещение при Евън Ремингтън. Вече бе съставил ясен план за следващото си пътуване, но чувстваше, че е важно отново да се срещне с Ремингтън, преди да тръгне. Изпитваше някаква необяснима връзка със задържания. Тази мисъл бе едновременно ужасяваща и примамлива. Ремингтън бе чудовище. И все пак…

Нима у всеки човек не дремеше по един звяр? Здравомислещите и интелигентни хора, към които Хардинг причисляваше и себе си, умееха да го потискат, да го контролират. Струваше му се, че това само прави по-интересни онези, които дават воля на този звяр да се развихри.

Внушаваше си, че честите му посещения при Ремингтън са породени само от професионален интерес. Но в действителност бе открил, че тези срещи със злото са вълнуващи.

„Всички сме само на крачка от бездната — помисля си Хардинг и задълба в съчиненията си, докато чакаше да го пуснат. — Само като наблюдаваме и се опитваме да разберем онези, които са паднали в нея, можем да осъзнаем какво ни чака отвъд пределите на здравия разум“.

Влезе в стаята за свиждания и щракването на ключалката отекна в тишината. „Дали това е последния звук, който чуваме, преди да паднем? — мислено си записа той. — Дали след него изчезва всяка надежда?“

Този път Ремингтън не бе окован. Бяха предупредили Хардинг, че част от лечението и рехабилитацията на пациента е да му позволят да стои без белезници. Досега не бе правил опити за насилие над други хора или над себе си, а при последните сеанси проявяваше разсъдливост и желание да постигне някакъв резултат.

Стаята бе малка и почти празна. Имаше само маса с два стола. Въпреки че ръцете на Ремингтън не бяха заклещени за облегалките, Хардинг чу звън на верига, която бе около дясната му китка. В ъгъла имаше трети стол, зает от широкоплещест охранител с бледо лице. Камерите на охраната запечатваха всяко движение и звук.

„В бездната — помисли си Хардинг — или както и да я наричаме, нищо съкровено не може да бъде запазено в тайна.“

— Мистър Ремингтън.

— Евън. — Днес имаше вид на напълно нормален човек. — Вече се познаваме толкова добре, че официалностите са неуместни. Аз ще те наричам Джонатан. Джонатан, знаеш ли, че си единственият, който идва да разговаря с мен? Твърдят, че сестра ми е идвала — не си спомням. Помня само теб.

Гласът бе тих, но съвършено ясен. Хардинг вътрешно потръпна при спомена за вида и говора на Ремингтън при първото свиждане.

Все още бе слаб, твърде блед и с одърпани коси. Но Хардинг бе сигурен, че ако отново облечеше марков костюм и се върнеше в Лос Анджелис, партньорите му просто биха казали, че е преуморен.

— Изглеждаш чудесно, Евън.

— Не съм в най-добрата си форма, но човек трябва да има предвид обстоятелствата — Един мускул на бузата му трепна. — Мястото ми не е тук. Адвокатите ми са виновни за всичко. Но вече се погрижих да си получат заслуженото. Глупави, некомпетентни копелета! Уволних ги. До края на тази седмица ще имам нови представители и скоро ще бъда свободен.

— Разбирам.

— Мисля, че наистина ме разбираш. — Ремингтън се наведе напред, а след това вдигна поглед към камерите. — Защитавах себе си и това, което е мое. — Очите му срещнаха тези на Хардинг и зад бледите им ириси пробегна нещо мрачно. — Бях предаден и несправедливо наказан. Тук трябва да бъдат онези, които се надигнаха срещу мен. Не аз.

Хардинг не можеше да отмести поглед, да прекъсне връзката.

— Бившата ти съпруга?

— Съпругата ми — поправи го Ремингтън и едва доловимо прошепна: — Докато смъртта ни раздели. Когато я видиш, предай й, че мисля за нея.

— Моля?

— Не можеш да довършиш започнатото, да получиш това, което искаш, докато не се справиш с нея и с останалите. Помислил съм за това. — Ремингтън бавно кимна, докато почти безцветните му очи втренчено се взираха в Хардинг. — Имам предостатъчно време за размисъл. Трябва ми някой, който да й напомни, че не съм забравил. Да покаже на всички, че не могат да живеят, сякаш не съществувам. Пратеник, ако желаеш.

— Мистър Ремингтън. Евън. Аз съм журналист. Писател.

— Знам що за човек си и какво искаш: слава, богатство, признание, уважение. Мога да ти осигуря тези неща. Натрупах състояние, като помогнах на други хора да ги постигнат. Ти искаш да станеш звезда, Джонатан. Мога да те направя звезда.

Нещо отново пробегна зад очите му — като акула под повърхността на дълбок басейн. Хардинг потреперя, но не можа да откъсне поглед. По кожата му полазиха хладни тръпки и усети, че някаква сила го тегли и го кара да чувства непоносима тежест в гърдите.

— Ще напиша книга.

— Да, да, важна книга. Ще разкажеш всичко така, както трябва да бъде разказано. Погрижи се да има справедлив край. Искам да бъдат наказани. — Протегна ръка и обхвана китката на Хардинг. — Искам ги мъртви.

Нещо профуча във въздуха, изсвистя и накара охранителя да скочи на крака.

— „Не ще страдаш заради живота на една вещица“ — равнодушно каза Хардинг и по лицето на Ремингтън се появи смразяваща усмивка.

— Без физически контакт! — нареди пазачът и се приближи към масата. Но Ремингтън вече пускаше ръката му.

— Съжалявам — промълви той с наведена глава. — Забравих. Просто исках да стисна ръката му. Единствено той ме посещава. Идва да разговаря с мен.

— Тъкмо се сбогувахме. — Хардинг чу сякаш отдалеч собствения си глас. — Налага се да пътувам. Няма да мога да дойда скоро. Трябва да тръгвам. — Изправи се тромаво. Чувстваше пулсираща болка в слепоочията.

Ремингтън за последен път вдигна поглед:

— Пак ще се видим.

— Разбира се.

Ремингтън отново наведе глава и послушно затътри крака след охранителя към килията си. Сърцето му се изпълни с пъклено задоволство. Беше открил, че лудостта е сила.

 

Когато се качи на ферибота за Трий Систърс, Хардинг не си спомняше почти нищо от случилото се по време на свиждането с Ремингтън. Това бе изнервящо и го накара да се запита дали не се разболява от нещо. Паметта за подробности бе едно от най-развитите му умения. А сега събитие, станало само преди осем часа, се губеше в съзнанието му като зад матово стъкло.

Не помнеше за какво бяха разговаряли, а само как изведнъж бе почувствал толкова силно главоболие, че му бе причерняло. Беше се наложило да полежи на предната седалка, докато пристъпите отминат, и едва тогава се бе осмелил да тръгне.

Мисълта за това все още го караше да трепери. Бурното море и леденостуденият дъжд още повече влошаваха състоянието му. Сгуши се в колата си и глътна без вода таблетка против морска болест. Не би понесъл да бъде принуден да тича в дъжда до парапета и да повърне в развълнуваната вода.

За да го предотврати, отново се отпусна на седалката и започна да диша дълбоко и бавно. Докато броеше минутите до стъпването си на твърда земя, неусетно заспа.

Сънува как под кожата му пропълзяват студени змии.

Видя жена със сини очи и дълги златисти коси, която плачеше и умоляваше, докато той стоварваше върху тялото й тежък бастун — удар след удар. „Сега е укротена. Най-сетне. Изчадие на Сатаната.“

Небето бе раздрано от синя светкавица, която се устреми като стрела към него и прониза сърцето му.

Сънува ужас, отмъщение и омраза.

Сънува красива жена, облечена в бяло, която ридаеше върху мраморен под.

Озова се в тъмна гора при новолуние, с нож в ръка, допрян до нежна женска шия. Този път, когато разряза плътта и ръката му се обагри с кръв, светът изригна. Небето и морето се разтвориха, за да погълнат всички, дръзнали да се изправят срещу него…

Събуди се с викове. Ръцете му притискаха собственото му гърло, сякаш се опитваха да го удушат и да убият. Нещо, пропълзяло в него — каквото и да бе то. За миг ужасено втренчи поглед в огледалото за задно виждане. В него се взираха чужди очи — безцветни, почти прозрачни.

Силно изсвирване възвести пристигането на ферибота на Трий Систърс. Очите, които видя в огледалото, след като изтри с кърпичка влажното си лице, бяха зачервени, блуждаещи и — неговите собствени.

„Просто халюцинация“, внуши си той. Беше преуморен от пътувания и работа. Твърде често сменяше часовата зона. Трябваше да си почине ден-два, за да възстанови силите си.

Обнадежден от тази идея, закопча предпазния колан и потегли. Спусна се по рампата на ферибота на остров Трий Систърс.

 

Бурята премина в снежна виелица. На втория ден от нея Мак се откъсна от работата си и се огледа наоколо. Беше получил нова пратка книги и резервни части за някои от уредите си. В момента върху масата в кухнята бяха разхвърляни парчета от разглобен сензор. На плота бе сложен монитор с извадени вътрешности.

Все още се долавяше мирисът на яйцата, които бе изгорил сутринта. Не биваше да се залавя с тях, когато умът му бе другаде.

Беше счупил и една чаша. Имаше дълбока рана на петата, защото се бе разсеял за миг, преди да помете парчетата.

Беше превърнал цялата къща в лаборатория, което не му се струваше толкова лошо. Но не бе взел със себе си асистента, който му помагаше да разчиства, и в стаите цареше пълен безпорядък.

Щом къщата бе твърде малка за него и оборудването му, определено не би имало място за…

„Рипли“, побърза да довърши той. Все още не бе готов да използва думата съпруга дори в мислите си.

Истината бе, че искаше да се ожени за нея и не се съмняваше, че тя ще се съгласи. Просто щеше да й го предложи едва след като приеме истината за своята същност. Всеки ден щеше да противопоставя търпението си на нейната упоритост.

Но всяко нещо с времето си.

Когато човек искаше да се установи трайно някъде, трябваше да намери постоянно жилище. Колкото и да бе привързан към тази къща, тя не му се струваше подходяща. Освен това сериозно се съмняваше, че Миа ще я продаде.

Стана и настъпи някакъв болт, при това точно с порязаната си пета. Изрече няколко остроумни ругатни и тръгна да търси обувките, които си бе въобразил, че вече са на краката му. Намери един чифт на прага на спалнята, където бог знае как се бяха озовали и чакаха да се препъне в тях. Взе ги, надникна в стаята и се намръщи.

Обикновено не живееше като мърльо. По-точно — не му харесваше да живее в такава обстановка. Просто се случваше.

Забравил за обувките, запретна ръкави. Реши да подреди спалнята и се надяваше физическото усилие да проясни ума му. Трябваше да помисли за жилище.

Необходимо му бе достатъчно пространство, за да смести оборудването си така, че да не пречи на никого. Имаше нужда и от кабинет.

Не помнеше кога за последен път е сменял чаршафите и за по-сигурно ги свали.

Не би било зле да има помещение за вдигане на тежести и за други физически упражнения. „Рипли би искала и своя стая — предположи той, докато събираше чорапи, ризи и бельо, — кътче, в което да се уединява, когато ми е сърдита.“

Майка му наричаше своето авариен изход. Мисълта за нея му напомни да се обади у дома.

Отнесе прането в малкото помещение до кухнята, където едва не стъпи отново върху същия болт, и натъпка всичко в пералнята. Сипа прах, след което му хрумна да състави списък на изискванията си за жилище, тръгна да търси бележник и забрави да включи пералнята.

„Най-малко три спални — помисли си. — По-добре четири.“ Трябваше да бъде близо до морето. Където и да е на острови би го устроило, но Рипли бе свикнала да живее точно до плажа, така че…

— Бук, ти си идиот! Отговорът е пред очите ти! Трябваше да го осъзнаеш още когато я видя за пръв път. — Втурна се към телефона и набра номера за далечни справки. — Ню Йорк — каза на служителката. — Трябва ми номерът на „Лоугън Ентърпрайсиз“.

 

Час по-късно, за да отпразнува първата стъпка към закупуването на собствено жилище, Мак се осмели да предизвика природата. Тодъс Лоугън не бе приел предложението с огромна радост, но и не го бе отхвърлил.

Познанството на баща му с Лоугън бе от полза. „Всяка връзка с ценна“, помисли си Мак, въздъхна и реши да отиде пеша до кафе книжарницата, вместо да рискува да тръгне с роувъра си по заледените улици.

Имаше добро предчувствие и бе сигурен, че ще се споразумее с Лоугън. Все пак трябваше да се посъветва с баща си. Единственото, в което не се съмняваше, бе, че когато човек желае нещо толкова силно и другата страна го знае, смъкването на кожата е неизбежно.

Трябваше да проучи как се движат цените на недвижимите имоти в този район и разсеяно потупа джоба си, търсейки лист хартия да си го запише. Парите не бяха от голямо значение, важен бе принципът. Освен това бе сигурен, че ако се остави да го изиграят, Рипли ще побеснее. Не искаше началото да бъде съпроводено с лоши чувства.

„Утре — обеща си Мак — ще отида с колата да огледам бъдещия ни дом.“

Развеселен от идеята, закрачи по улицата с притворени очи. Вятърът свиреше в ушите му и навяваше в лицето му смесица от сняг и лед.

„Вижте го! — помисли си Рипли. — Разхожда се във виелицата и не гледа къде стъпва, сякаш е слънчев юлски ден.“ Този човек имаше нужда от бавачка. Нямаше кой друг да се заеме с тази роля, освен нея.

Тръгна срещу него, но прецени разстоянието и скоростта му и се спря. Мак връхлетя право на нея.

— Господи! — За разлика от Рипли, той не бе очаквал това и залитна. Инстинктивно се хвана за нея и двамата едва се задържаха на крака. — Извинявай.

Тя избухна в смях и приятелски го смушка с лакът:

— В колко стени се блъскаш на ден?

— Не съм ги броил. Струва ми се унизително. Господи, изглеждаш страхотно!

Отново я сграбчи, но този път съзнателно, накара я да се повдигне на пръсти и последва дълга, гореща целувка. Рипли се почувства приятно замаяна.

— Премръзнала съм, носът ми е зачервен и едва чувствам краката си. Със Зак имахме доста работа през последния час на крайбрежния път: прекъснати кабели, коли в канавките и дърво, повалено върху покрива на работилницата на Ед Сътър.

— Би могло да се използва.

— Много смешно! Мисля, че най-късно утре вятърът ще отслабне — каза тя и погледна към морето и небето, както жителите на острова са предвиждали времето от векове. И двете бяха оловносиви. — Но ще падне доста чистене. Какво правиш навън, по дяволите? Да не би да ти е спрял токът?

— Когато излязох, не беше. Исках да пийна хубаво кафе. — Опита се да прецени от коя посока е дошла и накъде се е запътила. — Да ме нагледаш ли идваше?

— Част от задълженията ми е да наглеждам жителите на щастливото ни островче.

— Благодаря за загрижеността, заместник-шериф Тод. Какво ще кажеш да те почерпя едно кафе?

— Ще се възползвам от поканата да прекарам десетина минути на топло и сухо място.

Тръгнаха по главната улица, хванати за ръце.

— Да взема ли две порции супа за вкъщи? Можем да вечеряме заедно.

— Едва ли през нощта в къщата ти ще има ток. У дома имаме генератор. Защо не си вземеш всичко необходимо за една вечер и не дойдеш при нас?

— Нел ще готви ли?

— Разбира се.

— Ще дойда. — Мак й отвори вратата.

Лулу се появи изневиделица иззад една етажерка с книги.

— Трябваше да предположа, че пристигат лунатици. Нормалните хора са си у дома и обсъждат времето.

— А ти защо не си? — попита Рипли.

— Защото на острова има достатъчно луди, за да работи книжарницата. Неколцина от тях са горе, в кафенето.

— И ние отиваме там. Нел тръгна ли си?

— Все още не. Миа я освободи, но тя реши да се обади на Пег да не идва. Скоро затваряме — най-късно след час.

— Разумно решение. — Рипли свали мократа си шапка и тръгна към стълбите. — Ще ми направиш ли една услуга? — обърна се тя към Мак.

— Разбира се.

— Постой тук и придружи Нел до дома.

— С удоволствие.

— Благодаря. Спестяваш ми притесненията. Ще кажа на Зак да не се тревожи.

— Ще я помоля да отскочим до моята къща — да ми помогне да събера нещата си.

Рипли го погледна дяволито:

— Много си хитър.

— Доста хора са ми го казвали. — Задържа ръката й в своята, докато вървяха към барплота.

— Току-що се обади Зак — каза им Нел. — Имали сте ужасен ден, а?

— Рискове на професията. Можеш да ми налееш две дълги кафета в термос и ще му занеса едното. Този приятел има голямо желание да черпи — добави тя и посочи към Мак.

— И за мен едно дълго, но ще го изпия тук. А това… ябълков сладкиш ли е?

— Да, още е топъл. Ще вземеш ли едно парче?

— Иска ли питане!

Рипли се облегна на плота и вяло огледа кафенето.

— Поканих този лакомник на вечеря с преспиване.

— Ще ядем пай с пилешко.

— Домашно приготвен пай с пилешко?

Нел се засмя, докато затваряше кутиите с готови ястия:

— Много е лесно да ти се угоди. Рипли се обърна с гръб към масите.

— Кой е онзи тип, който седи сам? — попита тя Нел. — С кафявия пуловер и ботушите.

— Не знам. Идва за пръв път. Предполагам, че е отседнал в хотела. Пристигна преди около половин час.

— Заговори ли го?

Нел отряза голямо парче сладкиш за Мак:

— Разменихме няколко любезни реплики. Пристигнал е с ферибота преди два дни. Точно когато започна бурята. Тук идват какви ли не хора, Рипли.

— Просто е странно конте като него да дойде насам по това време на година. В хотела не е отседнала бизнес делегация. Няма значение. — Взе чашите, който Нел сложи на плота. — Благодаря, чао засега! — обърна се към Мак и не можа да отблъсне целувката му, защото ръцете й бяха заети.

— Внимавай в тази виелица. — Извади шапката й от джоба и я сложи на главата й.

 

Хардинг наблюдаваше непринудения разговор иззад вестника, който си бе купил от хотела. Беше познал Рипли Тод от събраните материали. Както и Нел. Но реакцията му при вида и на двете бе необяснима.

Беше очаквал да го обземе приятно нетърпение, когато познае главните герои на сцената. Вместо това, бе изпитал неудържима ярост, която го бе накарала да затрепери, щом бе зърнал Нел зад барплота.

Беше принуден да се скрие зад една от етажерките с книги, докато възвърне самообладанието си. Там бе плувнал в пот и си бе представил как ръцете му притискат шията й.

Силата на това изживяване едва не го бе подтикнала да си тръгне. Но бе отминало — почти толкова бързо, колкото се бе появило — и той си бе спомнил своята цел. Разказът, книгата. Славата и богатството.

Беше се приближил към бара да поръча обяд с обичайното си спокойствие. Искаше да наблюдава нея и останалите няколко дни преди да опита да разговаря с тях.

Вече бе загубил известно време. През първите двадесет и четири часа на острова болестта, която незнайно откъде бе прихванал, не му даваше покой. Почти не бе успял да поспи, защото го измъчваха кошмари, от които се будеше, плувнал в пот.

Но този следобед се почувства по-добре. Почти възвърна предишната си същност.

„Все още не съм във форма“, каза си Хардинг. Добрата храна и малко движение щяха да го ободрят.

Супата определено му се бе отразила добре, поне, преди да влезе брюнетката. При появата й отново го бе обзело напрежение. Главоболието и необяснимата ярост се бяха върнали. В съзнанието си я бе видял с насочен срещу него револвер в ръка, беше я чул да му крещи и това го бе накарало да изпита желание да се нахвърли върху нея с юмруци.

Следващото му видение отново бе тя, но навън — в бурята, с развети от вятъра коси и проблясващ в ръцете меч.

Благодари на Бога, че тя излезе и заедно с нея изчезна и това странно настроение.

И все пак ръката му затрепери, когато отново хвана лъжицата.

 

Рипли донесе кафето на Зак и отпи от своето, докато той довършваше телефонен разговор. Чу го да уверява някого, че се вземат всички необходими мерки за спешна помощ в бурята.

Предположи, че разговаря с нов жител на острова. Вероятно семейство Картър, който се бяха заселили през септември. Никои друг не бе толкова отскоро на Трий Систърс, че да изпадне в паника заради една зимна буря.

— Джъстийн Картър — потвърди Зак, щом затвори. — Изплашила се от виелицата.

— Или ще свикне, или ще се запъти обратно към континента преди следващата зима. Слушай, поканих Мак на вечеря. Сигурно ще спре токът.

— Чудесна идея.

— Помолих го да остане в кафенето, докато Нел си тръгне, и да я придружи до дома.

— Добре си се сетила. Благодаря. Какво има?

— Може би бурята ме плаши. Имам лошо предчувствие, свързано с един човек, когото видях в кафенето. Не мога да си го обясня. Градски жител. Нови ботуши, маникюр, маркови дрехи. Наближава петдесетте. Има набито телосложение, но ми се стори малко болнав. Блед, потен.

— По това време на годината върлува грип.

— Да, така е. Хрумна ми да отскоча до хотела и да опитам да се добера до някаква информация за него.

Зак винаги се доверяваше на инстинктите на Рипли и посочи към телефона.

— Позвъни им, за да си спестиш още едно излизане в това ужасно време.

— Не, по-добре е да отида лично. Тръпки ме побиха от него, Зак — призна тя. — Просто си седеше, четеше вестник и обядваше, но ме накара да се разтреперя. Искам да проверя що за човек е.

— Добре. Кажи ми, когато разбереш.