Нора Робъртс
Небе и земя (13)

Дванадесета глава

Въпреки че бе признат за криминално проявен и невменяем, Евън Ремингтън имаше дни на просветление. В зависимост от това какви картини минаваха през съзнанието му, от време на време проявяваше способност да разсъждава трезво и можеше дори да бъде чаровен.

Според една от медицинските сестри, която Хардинг бе интервюирал, имаше моменти, когато човек можеше да забележи у него находчивия интелект на холивудски брокер. Друг път просто седеше и от устата му течаха лиги.

За Хардинг той бе от особен интерес, който граничеше с фикс идея. Смяташе Хардинг за човек в разцвета на силите си, с безспорно забележителни постижения в развлекателната индустрия, който произхождаше от света на богатството и привилегиите. И все пак бе доведен до дъното. От една жена.

Тя също привличаше интереса му. Тиха, покорна мушица според мнението на повечето хора, които бяха я познавали по време на брака й. А според мнението на феминисткия печат — жена, събрала смелостта да избяга от кошмара, в който е живяла.

Хардинг не бе убеден нито в едното, нито в другото. Но му се искаше да вярва, че е нещо повече. Имаше толкова много гледни точки. Красавицата и звярът, унищожен от любов, чудовище зад маска.

Вече разполагаше с купища бележки, записи на касета, снимки, копия от полицейски и медицински доклади. Беше създал първата чернова за началото на книгата, която бе сигурен, че ще го направи богат и известен.

Това, с което все още не разполагаше, бяха лични интервюта с ключовите герои на историята. Беше готов да вложи много време и усилия, за да се сдобие с тях. Докато се движеше по следите на Нел из страната, си съставяше впечатления и събираше данни, често прекъсваше пътуванията си и се връщаше към посещенията при Ремингтън. Всеки път се зареждаше с нови цели, нови амбиции и с необясним гняв, който временно утихваше, а по-късно се връщаше с нова сила.

По-голямата част от пътните разходи бяха за негова сметка и въпреки че пишеше статии за списания, бе наясно, че срещата с финансовите затруднения не е далеч. Вече бе започнал да тегли от личните си спестявания, но не можеше да спре дотук.

Някога бе горд с работата си за списанието — тя му носеше удовлетворение и успех, въпреки полаганите усилия. Сега ненавиждаше всеки час, когато трябваше да изпълнява професионалните си задължения.

Историята Ремингтън/Тод го изгаряше отвътре като треска.

В Деня на свети Валентин — каква ирония! — за пръв път осъществи истински контакт с Евън Ремингтън.

— Те мислят, че съм луд.

Сега Ремингтън заговори с него, без той да го подканва. Хардинг едва не подскочи, когато чу тихия му глас, който звучеше напълно разумно. Хвърли поглед към касетофона, за да се увери, че лентата се върти.

— Кой мисли така?

— Хората тук. Сестра ми, която ме предаде, и невярната ми съпруга. Запознахте ли се със съпругата ми, мистър Хардинг?

Журналистът усети ледени тръпки, когато чу Ремингтън да го нарича по име. Беше се представял при всяко свое посещение, но не вярваше, че Евън го чува и разбира.

— Не, не съм. Надявах се вие да ми разкажете за нея.

— Какво мога да кажа за Хелън? — Последва въздишка, която издаде лека насмешка. — Тя ме измами. Тя е блудница, долна лъжкиня. Но е моята блудница. Аз й дадох всичко. Направих я красива. Тя ми принадлежи. Опита ли се да ви съблазни?

Хардинг усети, че устата му пресъхва. Колкото и нелепо да бе, струваше му се, че Ремингтън чете мислите му.

— Не съм се… запознавал със съпругата ви, мистър Ремингтън. Надявам се да ми се удаде възможност. Когато това стане, бих се радвал да й предам съобщение от вас.

— О, имам да казвам много неща на Хелън. Но насаме — почти прошепна болният и устните му се изкривиха в подобие на усмивка. — Много неща между съпруг и съпруга трябва да бъдат лични, не мислите ли? Това, което се случва помежду им, в светостта на техния дом, не засяга никого.

Хардинг кимна в знак на съгласие.

— Трудно е да се запази правото на личен живот, когато човек е обект на обществено внимание, нали?

Очите на Ремингтън помръкнаха и започнаха трескаво да се оглеждат наоколо. Здравият разум го бе напуснал:

— Имам нужда от телефон. Изглежда, преместили са го. Къде е проклетият портиер?

— Сигурен съм, че веднага ще дойде. Мога ли да ви попитам кое беше първото нещо, което ви привлече у нея?

— Беше толкова чиста, обикновена — като глина, която чака да бъде моделирана. Веднага разбрах, че е създадена за мен. Аз я изваях. — Ръцете му под белезниците трепнаха. — Но не знаех колко дълбоко покварена е тя, колко работа ще бъде необходима. Посветих й се изцяло. — Наведе се напред и тялото му затрепери от напрежение. — Знаете ли защо избяга?

— Защо?

— Защото е слаба и глупава. Слаба и глупава. Слаба и глупава — монотонно продължи да повтаря Евън и удари силно с юмруци по облегалките. — Аз я открих, защото не съм такъв. — Завъртя китката си, сякаш за да погледне ролекса, който вече не бе там. — Време е да си тръгвам оттук, нали? Да взема Хелън и да я отведа у дома. Има много неща да ми обяснява. Повикайте пиколото за багажа ми.

— Той… идва след малко. Разкажете ми какво се случи в онази нощ на остров Трий Систърс.

— Не си спомням. Както и да е, това не е важно. Трябва да хвана самолета.

— Има много време — тихо и успокоително изрече Хардинг, когато Ремингтън започна нервно да се върти на стола си. — Отишли сте там да търсите Хелън. Тя живее на острова. Сигурно сте се зарадвали да я откриете жива.

— Живееше в някаква жалка колиба, почти като градинска барака. Малка кучка! — Облиза устни. — Онази къща не ме иска.

— Къщата?

— Подстригала си е косите. Не съм й давал разрешете за това. Развратила се е. Трябва да бъде наказана и да й се даде урок. Да си спомни кой командва. Кара ме да я наранявам. — Ремингтън поклати глава. — Сама си го проси.

— Тя ли ви моли да я наранявате? — предпазливо полита Хардинг. У него трепна нещо непознато, което му се стори страховито. Нещо, събудено от тази мисъл. Обзе го ужас, беше готов отново да се отдръпне. Но Ремингтън продължи:

— Не иска да се учи. Как е възможно да е толкова тъпа? Като че ли обича да бъде наказвана. Избяга, когато убих любовника й. Но той се съживи. Имах право да го убия, защото се опита да ми отнеме това, което ми принадлежи. Имах правото да убия и двамата. Кои са всички онези хора?

— Какви хора?

— В гората — нетърпеливо отвърна Ремингтън. — Жените в гората. Откъде се появиха? Какво право имат да се бъркат? И той! Защо не е умрял, след като го убих? Що за свят е това?

— Какво се случи в гората?

— Гората. — Евън стисна устни и се опита да успокои учестеното си дишане. — В гората има чудовища. Зверове, скрити зад моето лице. Пропълзяват в мен. Виждам светлина в кръга. Огън. Много гласове. Пищи ли някой, кой пищи? Обесете вещицата! „Не страдайте заради живота на една вещица.“ Убийте ги всичките, преди да е станало твърде късно!

Той вече пищеше и виеше като луд. Няколко души от охраната се втурнаха и наредиха на Хардинг да си тръгва. Прибра касетофона с треперещи ръце и не видя лукавия блясък в очите на Ремингтън.

 

Рипли с неохота се зае с досадната канцеларска работа. Беше загубила на ези-тура от Зак и все още бе ядосана, защото хубавото време се задържа дълго. Навън бе двадесет градуса, а тя не можеше да мръдне от бюрото си.

Единственото приятно нещо бе, че Зак го нямаше и тя можеше да се цупи и мислено да го нарича с всевъзможни имена. Когато вратата на полицейския участък се отвори, Рипли се приготви да му каже някои от тях в лицето, но вместо него влезе Мак с огромен букет холандски лалета зад гърба си.

— Какво правиш, да не би да си се захванал с цветарски бизнес?

— Не. — Приближи се към нея и й подаде пъстрите пролетни цветя. — Честит Свети Валентин.

— О… не бях се сетила. — Сърцето й подскочи и стомахът й се сви на топка. — Не знам какво да кажа.

— Просто кажи благодаря и ме целуни — услужливи подсети Мак.

— Благодаря.

Цветята бяха толкова много, че трябваше да ги държи настрана, за да се приближи достатъчно и да го целуне. Когато спази тази част от ритуала, той я притегли към себе си така ласкаво, че й се зави свят.

— Цветята са толкова много! — Мак долепи леко устните си до нейните. — Кажи още веднъж благодаря.

— Бла… — Този път целувката бе по-дълбока. Кожата й настръхна и тя се повдигна на пръсти.

— Това би трябвало да… — Мак прокара ръце нагоре и надолу от двете й страни.

— Наистина са красиви. — Рипли се почувства глупаво с цветята в ръка и още по-глупаво — заради желанието си да зарови лице в тях и да вдъхне от аромата им като малко кутре. — Но не трябваше да ми носиш цветя. Наистина не ми допада цялата суетня около Свети Валентин.

— Да, просто прекалено се комерсиализира. Е, и какво от това?

Мак успя да я разсмее и тя престана да се чувства глупаво.

— Толкова са много! Цветарката навярно е коленичила, за да благодари на Бога, когато си излязъл от магазина. Я да видим има ли в какво да ги сложа.

Не намери по-подходящ съд от една пластмасова кофа, но си позволи да помирише цветята, докато я пълнеше с вода от чешмата в тоалетната.

— Ще се погрижа за тях по-добре, когато ги отнеса у дома — обеща тя, като се върна. — Наистина не знаех, че лалетата могат да бъдат в толкова различни цветове. Мисля, че не съм обръщала внимание.

— Майка ми има слабост към тях. Всяка зима държи луковиците в малки стъклени буркани.

Рипли постави импровизираната ваза на бюрото.

— Не се и съмнявам, че днес си й изпратил цветя.

— Разбира се.

Рипли го погледна и поклати глава:

— Наистина си голям сладур, доктор Бук.

— Така ли мислиш?

Мак пъхна ръка в единия си джоб, намръщи се и бръкна в другия. Извади малък бонбон с формата на сърце и го постави в дланта й.

„Бъди моя“, прочете тя и отново усети присвиване в стомаха.

— Какво ще кажеш за това? — Дръпна я леко за косата, вързана на конска опашка. — Искаш ли да отпразнуваме този ден заедно?

— Господи, наистина те бива за тези неща! Свари ме неподготвена. Сега ще трябва да отида да ти купя някаква сантиментална картичка.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш. — Той продължаваше да си играе с косата й. — Слушай, за довечера: не се сетих, че е Денят на свети Валентин, когато поех ангажимента с Миа. Ако искаш, мога да го отменя и да отидем някъде на вечеря, да се поразходим с кола или каквото друго пожелаеш.

— О! — Рипли си спомни, че е петък. Удаваше й се идеална възможност да отложи ритуала, но сърце не й даде да попречи на нещо, което бе важно за работата му. „Да — помисли си и въздъхна дълбоко. — Наистина е невероятно сладък.“ — Не, не се притеснявай за това. Вече е уговорено.

— Можеш да дойдеш с мен.

Когато понечи да се отдръпне, той не пусна косата й, а леко сви пръсти.

— Не знам какво ще правя. Не разчитай на мен.

— Както кажеш. — Мак мразеше да спори с нея, но знаеше как да го избягва. — Има някои неща, за които искам да поговоря с теб. Ако решиш да пропуснеш сеанса на Миа, би ли могла после да дойдеш до къщата ми?

— Какви неща?

— Ще говорим, когато дойдеш. — Дръпна косата й за последен път и се отправи към вратата. — Рипли! — Спря се за миг с ръка върху дръжката и я погледна. Отстрани на хълбока й висеше револверът, а до нея бяха лалетата.

— Знам, че сме на противоположни позиции по някои въпроси. Колкото по-бързо разберем защо и го приемем, толкова по-добре ще бъде и за двама ни.

— Толкова си разумен!

— Родителите ми похарчиха доста пари, за да се уверят в това.

— Напълнили са джобовете на психарите — отбеляза тя и му хвърли подигравателна усмивка.

— Права си. Ще се видим по-късно.

— Да — промърмори Рипли под носа си, когато вратата се затвори след него.

Проблемът бе, че тя не можеше да разсъждава толкова трезво. Сякаш не бе на себе си — и причината бе той.

 

Трудно е за една жена да запази репутацията си на твърдо ченге, докато се разхожда с огромен букет лалета, и почти невъзможно, ако е забелязана да разглежда сергия със сантиментални картички за Деня на свети Валентин.

— Тази ми харесва. — Гладис Мейси протегна ръка и потупа огромна картичка с още по-огромно розово сърце. Рипли направи всичко възможно да прикрие смущението си.

— Така ли?

— Избрах я за Карл преди около седмица и той много я хареса тази сутрин, когато му я дадох. Мъжете обичат големите картички — навярно ги карат да се чувстват по-силни.

Рипли, която не се и съмняваше, че Гладис знае повече за тези неща от нея, издърпа картичката от преградата.

— Последната е — изкоментира тя. — Късметлийка съм.

— Наистина е така. — Гладис се наведе, за да се полюбува на лалетата. — Сигурно са най-малко петдесет.

— Шестдесет — поправи я Рипли. Не се бе сдържала и ги бе преброила.

— Шестдесет лалета! Ммм! През този сезон навярно струват цяло състояние. Получи ли и нещо сладко с форма на сърце?

Рипли си спомни за малкия бонбон, който бе пъхнала в джоба си.

— Да.

— Значи ти е подарил и сладкиш — многозначително кимна Гладис. — Този мъж е хлътнал.

Рипли едва не изпусна букета:

— Какво каза?

— Казах, че този мъж е хлътнал.

— Хлътнал. — Рипли усети, че нещо я стяга в гърлото, но не бе сигурна дали е тревога или задоволство. — Тази дума витае наоколо тези дни. Защо мислиш така?

— Е, за бога, Рипли, един мъж не купува на една жена цветя и не и подарява сладкиш на Свети Валентин само защото си търси партньорка за канаста. Защо вие, младите, не ги разбирате тези неща?

— Просто си помислих, че е от хората, които биха могли да служат за пример дори на героите на „Холмарк“.

— Мъжете не правят жестове, освен когато или им се напомни, или са изпаднали в беда, или се чувстват виновни, или са влюбени. — Гладис изброи тези възможности на пръстите си, чиито нокти бяха прясно лакирани в червено по случай Деня на свети Валентин. — Поне ако съдя от своя личен опит. Напомни ли му какъв ден е днес?

— Не. Бях забравила.

— Бяхте ли се скарали за нещо?

— Не — призна Рипли.

— Мислиш ли, че има нещо, за което да се чувства виновен?

— Не, няма за какво да се чувства виновен.

— Е, тогава какво остава?

— Според твоята теория трябва да е влюбен. — Налагаше се да поразмишлява върху това. Разгледа картината в ръката си. — Е, значи обичат големи картички.

— Точно така. А сега сложи цветята в нещо хубаво. Твърде красиви са, за да стоят в тази стара кофа. — Потупа Рипли по рамото и се отдалечи.

Още преди Рипли да успее да го стори, Гладис щеше да пусне слуха, че пришълецът от континента е влюбен в заместник-шерифката. Както и обратното.

 

А пришълецът от континента се бе върнал към работата си. Преглеждаше и записваше различните данни, отчетени от апаратурата в нощта, която бе прекарал с Рипли. Формулираше теории, хипотези и се опитваше да стигне до логично заключение.

Не бе записал точния час, когато се бяха любили. Умът му бе зает с много по-важни неща. Не бе засякъл и продължителността. Но разпечатките — ако теорията му за повишаването и спада на енергийното ниво бяха верни — показваха по кое време се е случило и колко е продължило.

Уредите бяха регистрирали изблик след изблик, внезапни издигания, стабилни повишения и колебания. Струваше му се интересно, че не бе чул тракането им, докато са отчитали данните — още едно доказателство, че е бил напълно обсебен от нея.

Сега можеше да прегледа реални показания за това, което си бяха дали един на друг. Беше странно възбуждащо.

Измери разстоянието между внезапните издигания и постепенните повишения, изчисли интервалите между най-високите стойности на енергията и последиците от тях.

Трябваше да се поразтъпче, за да спре да си я представя гола, и да се съсредоточи върху научната страна.

— Тук забелязвам продължително ниско ниво на енергията. — Загриза една ябълка и побутна нагоре очилата си. — Явно е след кулминацията. Просто лежим и разговаряме. Има смисъл. Тогава защо отново следва повишение?

Беше почти като стъпаловидно издигане: нагоре, равно, нагоре, равно.

Опита се да помисли. Беше станала и беше отишла за пицата, беше се отбила за няколко секунди в кухнята да вземе бирите. Може би си бе представила, че отново се любят? Тази мисъл погали мъжкото му самочувствие. Но това не обясняваше следващия внезапен прилив на енергия. Този път не приличаше на стъпала, а се изстрелваше нагоре като ракета. Нищо не издаваше, че източникът е външен.

Доколкото си спомняше, той бе унесен в лека дрямка, докато я чакаше. Мислеше си за пицата и как ще я изядат заедно в леглото. Голи. Беше приятно видение, но му се струваше невъзможно то да е довело до отчитането на толкова стремително покачване. Следователно причината бе в Рипли. Но как и защо — не можеше да си обясни.

Вторична реакция? Може би. Но вторичните реакции рядко бяха силни колкото първоначалния тласък, а тук нивото скачаше до тавана.

Ако можеше отново да пресъздаде събитието… Това бе идея. Разбира се, трябваше да намери деликатен начин да й го предложи. Имаха да си говорят за много неща.

Отново впи зъби в ябълката и се почувства щастлив само при спомена за смаяния израз на лицето й, когато го бе видяла да влиза с огромния букет цветя. Обичаше да й поднася такива изненади и после да наблюдава държането й.

Просто обичаше да я гледа.

Помисли си колко усилия ще му са необходими, за да я убеди да отидат на кратко пътуване заедно — може би през пролетта. Преди това трябваше да се залови сериозно да подреди данните и теориите си в книга. Биха могли да се отбият за малко и в Ню Йорк. Искаше му се да я запознае със семейството си. После можеха да прекарат няколко дни някъде, където тя пожелаеше. На него му бе все едно.

Да прекара известно време насаме с Рипли, далеч от работата си! Това може би щеше да му помогне да изясни още една хипотеза, върху която размишляваше. Че се влюбва в нея.

 

Рипли реши да стои настрана от това, което щеше да се случи в дома на Миа тази вечер. Тъй като Зак бе решил да присъства на ритуала, цялата къща бе на нейно разположение. Можеше да пусне телевизора до дупка, да похапва нещо вредно и да гледа някой страшен екшън по кабелната телевизия.

Прекарваше почти цялото си свободно време с Мак и може би в това бе проблемът. Имаше нужда да остане сама — поне за една вечер.

Реши да поизразходва малко енергия с вдигане на тежести, да вземе горещ душ, а после да се настани с пълна купа пуканки пред телевизора с приятелите си Люси и Диего.

Пусна музиката на най-силна степен в свободната стая, която използваше за тренировъчен салон, а после заедно с кучето и котарака, които се умилкваха около нея, влезе в спалнята да се преоблече. Там бяха лалетата, чиито ярки багри грееха над тоалетката. Въздухът бе изпълнен с ухание.

— Денят на свети Валентин е ден на разорение — високо каза тя, но веднага съжали. — Наистина си заслужава.

Извади картичката, която бе купила за Мак. Нямаше да й отнеме много време да изтича до къщичката и да я пъхне под вратата. Всъщност може би дори бе по-добре, че не се налагаше да му даде нещо толкова сантиментално лице в лице.

Би могла да добави и една бележка, на която да напише, че могат да се видят на следващия ден. Колкото повече умуваше, толкова по-малко й се искаше да говори с него за каквото и да било, след като е присъствал на магьоснически ритуал.

Не я беше грижа дали е нечестно, нереалистично или дори глупаво. Засега — а и за в близко бъдеще — искаше това, което чувстват един към друг, да няма нищо общо с работата му и с нейната… дарба.

Никога не се бе влюбвала. Какво лошо имаше в това да се наслади на изживяването и да остави всичко останало на заден план за известно време?

— Ще се върна в десет часа — каза тя на Люси и Диего. — Да не пушите, да не пиете и да не водите телефонни разговори на далечно разстояние, докато ме няма. — Грабна картичката и се запъти към вратата, която бе откъм кея за лодката.

Излезе на плажа, където бушуваше буря. Вятърът брулеше като с камшик, а по небето пробягваше синкавата светлина на светкавиците. Тя се понесе във вихър, който се усилваше на тласъци, докато сърцето й запулсира с хиляда удара в минута и кожата й настръхна.

На пясъка се виждаше кръг от бели пламъци. Влезе в него, полетя над него, извън него.

В кръга се откроиха три силуета. Видя себе си, но сякаш бе друга жена, хваната за ръце със сестрите си. Чуваше се монотонно пеене, което сякаш звучеше вътре в нея.

Видя образа си — такъв, какъвто бе сега, жива сред бурята. Сестрите й я чакаха отвъд кръга. У нея се бореха гняв и сила.

Един мъж пълзеше в краката й, а друг тичаше към нея в непрогледния мрак. Но тя бе недостижима. В ръцете й блестеше сребристият меч на справедливостта. Стовари го с вик и всички паднаха мъртви.

Събуди се на кея, безпомощно треперейки в хладната нощ. Кожата й бе влажна и във въздуха се долавяше остър мирис на озон. Стомахът й се разбунтува, когато се надигна и застана на четири крака. Нямаше сили да се изправи и остана така, докато успя да напълни измъчените си дробове с въздух. Грохотът в съзнанието й постепенно затихна и край нея остана да звучи само непрестанния шум на морето.

Никога не бе имала толкова ясно видение, с толкова осезаеми последици. Дори когато упражняваше способностите си и съзнателно се стремеше към подобни неща.

Изпита желание да се прибере в стаята си, да се свие на кълбо на килима в тъмното и да заплаче като дете. Тихите, жални стонове, които се изтръгнаха от гърлото й, я накараха да се опомни и да събере сили да изправи гръб, докато най-сетне започна да диша дълбоко и нормално.

Видението все още бе в съзнанието й, когато стана на крака и побягна.