Нора Робъртс
Танц във въздуха (8)

Седма глава

Все още бе тъмно, когато Нел слезе на пръсти в кухнята на Миа. Къщата бе огромна и с добро разпределение. Въпреки че не знаеше кога става Миа, тя приготви кафе за домакинята и преди да си тръгне, написа благодарствена бележка.

„Би трябвало да поговорим — помисли си, докато шофираше към дома в ранната утрин преди изгрев. — За много неща.“ Час по-скоро трябваше да реши откъде да започнат.

Опитваше се да си внуши, че това, което е видяла на лунната светлина, не е нищо друго, освен сън, предизвикан от шампанското. Почти бе успяла, но гледката се бе запечатала толкова ясно в съзнанието й, че не можеше да я нарече сън. Светлината струеше от звездите като течно сребро. Полъхът на вятъра изпълваше въздуха със звуци. Една жена светеше като факел.

Мнозина биха казали, че тези неща са плод на фантазията й, но не бе така. Ако те действително съществуваха и тя бе участник в тях, изгаряше от желание да узнае какво означават.

За пръв път от четири години се почувства абсолютно спокойна. Засега това й бе достатъчно.

 

До обяд Нел беше толкова заета, че не можеше да мисли за друго, освен за работата си. Чекът за заплатата бе в джоба й, а й предстоеше почивен ден.

— Лешниково капучино с пяна, голямо.

Мъжът, който поръча, се облегна на барплота, а Нел започна работа. Прецени, че е около тридесет и пет годишен, в добра физическа форма и е от континента. Беше доволна, че вече може да познае кой е местен и кой не. Изпита задоволство при мисълта, че започва да се държи и да разсъждава като жителка на острова.

— Е, колко афродизиак слагаш в тези бисквити? — попита той.

Нел го погледна:

— Моля?

— Откакто опитах от овесените сладки със стафиди, не ми излизаш от ума.

— Наистина ли? Мога да се закълна, че слагам всичкия афродизиак в ореховките.

— Тогава ще си взема три — каза той. — Името ми е Джим и ти ме съблазни със сладкишите си.

— Тогава стойте настрана от салатата с три вида боб. Няма и да помислите за друга жена.

— Ако изкупя всичката салата, ще се омъжиш ли за мен и ще ми родиш ли деца?

— Да, бих го направила, Джим, но съм дала свещен обет да остана необвързана и да правя сладкиши за целия свят. — Тя сложи капаче на чашата с кафето му и го затвори здраво. — Наистина ли желаете от сладкишите?

— Иска ли питане? Какво ще кажеш за една разходка край морето? С неколцина приятели сме наели къща. Довечера ще си направим пикник на плажа.

— Довечера разходка край морето, утре къща в предградията и кокер шпаньол. — Нел маркира поръчката на касата и с усмивка взе парите му. — По-добре е човек да бъде предпазлив, отколкото после да съжалява. Но все пак благодаря.

— Разбиваш сърцето ми — каза той, въздъхна дълбоко и си тръгна.

— Господи, колко е сладък! — Пег изпъна шия, за да го погледа, докато слиза по стълбите. — Наистина ли не те интересува?

— Не. — Нел свали престилката си и разкърши рамене.

— Тогава ще имаш ли нещо против, ако го сваля?

— Преотстъпвам ти го. Благодаря, че прояви разбиране за вчера.

— Е, всички понякога се държим странно. До понеделник.

„До понеделник“, помисли си Нел, Беше толкова просто! Тя бе част от този екип, имаше приятели. Беше отклонила поканата на един привлекателен мъж, без да се поколебае.

Всъщност това й хареса. Може би щеше да дойде ден, когато нямаше да бъде принудена да отказва. Може би някой ден щеше да излезе на разходка край морето с мъж и приятелите му. Да поговорят, да се посмеят, да се порадва на компанията им. Неангажиращо приятелство. Би могла да има това, но не и сериозна връзка, дори ако свикнеше да владее емоциите си. В края на краищата тя все още бе законно омъжена.

Но точно сега този факт бе само удобно оправдание, а не спомен за някогашния кошмар. Можеше да бъде каквато иска, но не бе достатъчно свободна, за да се обвърже отново с мъж.

Реши да се почерпи с фунийка сладолед и да се разходи по плажа. Хората я наричаха по име и това я караше да се чувства щастлива.

Когато пресече пясъчната ивица, съзря Пит Стахр и прословутото му куче. И двамата гледаха сънено, докато Зак стоеше до тях с ръце на хълбоците.

Беше я посъветвал да носи шапка, когато работи в градината, а самият той не носеше. Косата му бе изсветляла и винаги изглеждаше разрошена от морския бриз. Нел бе забелязала, че рядко носи и шерифската си значка, но кобурът с пистолета винаги бе окачен на колана му. Помисли си, че ако той се бе отбил в кафенето и я бе поканил на разходка по брега, навярно нямаше да му откаже.

Когато кучето вдигна лапата си в очакване, Зак поклати глава и посочи към каишката, която Пит държеше. Той я закопча и стопанинът и кучето тръгнаха с наведени глави.

Зак се обърна и слънчевите лъчи се отразиха в тъмните му очила. Нел инстинктивно усети, че я наблюдава. Събра сили и се приближи към него.

— Шериф Тод.

— Нел. Пит отново бе свалил каишката на кучето си. Песът смърди от километри. Виж, сладоледът ти капе.

— Горещо е. — Тя облиза фунийката и реши да побърза с нея. — Що се отнася до вчера…

— По-добре ли си?

— Да.

— Радвам се. Ще ми дадеш ли да си близна от това?

— Какво? О, разбира се. — Подаде му фунийката и усети как кръвта и закипя, когато Зак прокара езика си почти до върховете на пръстите й. „Странно“, помисли си. Когато симпатичното момче я бе поканило, не бе почувствала нищо подобно. — Няма ли да ме разпитваш?

— Не, защото ми се струва, че не го желаеш. — Беше я погледнал и бе видял как леко повдига рамене, преди да се запъти към него. — Какво ще кажеш да повървим заедно? Полъхва приятно.

— Чудех се… какво ли прави Люси по цял ден, когато си навън и се грижиш за спазването на закона?

— Това-онова. Кучешки работи.

Думите му разсмяха Нел.

— Кучешки работи ли?

— Разбира се. Понякога се мотае около къщата, търкаля се в тревата или дълбоко размишлява. Друг път, когато е в настроение, идва в участъка с мен. Плува, гризе ми обувките. Мисля да й купя брат или сестра.

— Аз мисля да си взема котка. Не съм сигурна дали ще мога да дресирам куче. С котката ще бъде по-лесно. Видях в магазина бележка, че някой подарява котенца.

— Котката на дъщерята на семейство Стабънс. Дочух, че са им останали едно-две. Къщата им е над залива. На два етажа, със сини капаци на прозорците.

Нел кимна и спря. Напомни си, че досега инстинктът й не я е подвеждал. Защо бе престанала да го следва?

— Зак, решила съм да изпробвам една нова рецепта тази вечер. Риба тон и морски език със сушени домати и сирене. Трябва ми опитно зайче.

Той вдигна ръката й и близна още веднъж от почти разтопения сладолед.

— Е, случайно нямам належащи планове за вечерта, а като шериф съм длъжен да правя всичко, което мога, за да бъда в услуга на обществото. В колко часа?

— Седем устройва ли те?

— Да, удобно е.

— Чудесно. Ще се видим тогава. Донеси си апетита — каза тя и бързо се отдалечи.

— Разчитай на това — отвърна Зак и свали очилата ниско над върха на носа си, за да я погледа как се отправя обратно към селото.

 

В седем часа мезето беше готово, а виното се охлаждаше. Нел бе купила на старо една маса и имаше намерение да отдели част от почивния си ден, за да я изстърже и боядиса. Но засега бе покрила издрасканото дърво и олющената зелена боя с покривка. Беше я поставила в задната градина върху тревата, заедно с два стола, купени също на старо. В момента не бяха много представителни, но щеше да ги разкраси. Все пак бяха нейни.

Беше сложила две чинии, две купички и чаши за вино. Всичко това бе купила от магазина за стоки с намалени цени на острова. Нещата не си подхождаха, но й хрумна, че резултатът може да бъде приятен. Бяха пълна противоположност на съвършения китайски порцелан и сребърните прибори от недалечното й минало.

Градината й се развиваше добре, а доматите, чушките, тиквите и малките тиквички щяха да бъдат посадени още на другата сутрин. Отново щеше да остане без пари, но бе доволна.

— Всичко изглежда чудесно. — Нел се обърна и видя Гладис Мейси, която стоеше на края на своята поляна, стискайки огромна бяла чанта. — Също като на картина.

— Мисис Мейси, здравейте.

— Надявам се, че нямаш нищо против да намина. Щях да се обадя, но ти нямаш телефон.

— Да, наистина нямам. Искате ли да пийнете нещо?

— Не, не си прави труда. Идвам по делови въпрос.

— Делови?

— Да. — Гладис кимна енергично и черната й коса леко се полюшна. — С Карл имаме тридесетгодишнина от сватбата в края на юли.

— Поздравления.

— Можеш да го кажеш още веднъж. Двама души са издържали заедно три десетилетия. Все пак това е сериозен повод. Искам да организирам парти. Преди малко разговарях с Карл. Ще се наложи да облече костюм по този случай. Хрумна ми да те помоля да се погрижиш за храната и напитките.

— О, добре.

— Искам всичко да бъде доставено на място — категорично заяви Гладис. — Когато дъщеря ми се омъжи миналия април, наехме доставчик от континента. Храната бе твърде пикантна за моя вкус и твърде скъпа за Карл, но нямахме голям избор. Предполагам, че няма да смъкнеш кожата от гърба ми за купичка студени скариди.

— Мисис Мейси, благодаря, че сте се сетили за мен, но не съм подготвена за доставка на храна.

— Е, имаш време, нали? Мога да ти дам списък колко хора ще поканим и каква работа трябва да се свърши. — Извади една папка от огромната си чанта и я пъхна в ръката на Нел. — Искам това да бъде доставено направо в дома ми. Имам чудесен порцеланов сервиз от мама и всякакви други съдове. Погледни какво съм написала тук и утре ще поговорим. Ела у дома следобед.

— Наистина бих искала да ви помота. Може би ще успея… — Нел погледна към папката, видя, че Гладис е написала „Тридесета годишнина от сватбата“ и е нарисувала сърце със своите инициали и тези на Карл в средата. Трогната, тя пъхна папката под мишница. — Ще видя какво мога да направя.

— Ти си чудесно момиче, Нел. — Гладис погледи през рамо, привлечена от бръмчене на мотор, и повдигна вежди, когато разпозна патрулната кола на Зак. — Имаш добър вкус. Когато дойдеш утре, ще поговорим и за това. А сега — приятна вечеря!

Гладис се запъти към колата си и спря да размени няколко думи със Зак. Потупа го по бузата, когато видя, че държи в ръка букет цветя. Щом седна зад волана, се замисли на кого по-напред да съобщи новината, че Закари Тод е хлътнал по Нел Чанинг.

— Малко закъснях, извинявай. В селото имахме една изкривена броня на кола.

— Не се безпокой.

— Помислих си, че може би ще харесаш тези цветя за градината си.

Нел погледна към саксията с маргаритки.

— Прекрасни са. Благодаря. — Взе саксията и я сложи на площадката пред кухнята. — Ще донеса мезето и виното.

Зак влезе в кухнята след нея.

— Чудесно ухае.

— Щом веднъж започнах, не можах да спра. Изпробвах няколко рецепти. Можеш да се заловиш със своята част от работата.

— Готов съм. А сега ми кажи какво е това. — Приклекна, докосна с пръсти сиво коте, свито на топка върху малка възглавница в ъгъла.

— Това е Диего. Живеем заедно.

Котето измяука и започна да си играе с връзките на обувките му.

— Била си доста заета. Да сготвиш, да купиш мебели и да си намериш съквартирант. — Взе в ръцете си Диего и се обърна към Нел: — Не си даваш дори минута почивка.

Беше се изправил, висок и красив, с малкото сиво коте, притиснало муцунка към рамото му. Беше и донесъл бели маргаритки в пластмасова саксия.

— О, по дяволите! — Нел остави подноса с мезето и си пое дъх — Крайно време е да изясним един въпрос. Не искам да си създаваш погрешно впечатление относно вечерята и… другите неща. Много ми харесваш, но положението, в което се намирам, не ми позволява да постъпвам според чувствата си. Честно е да ти го кажа предварително. Имам основателни причини за това, но нямам желание да навлизам в подробности за тях. Така че ако предпочетеш да си тръгнеш веднага, няма да те спра.

Той слушаше спокойно, галейки с пръст котето между меките ушички.

— Благодарен съм ти, че си откровена с мен. Би било жалко да се похаби всичката тази храна. — Взе една пълнена маслина от подноса и я пъхна в устата си. — Просто ще се помотая наоколо, ако нямаш нищо против. Да занеса ли виното навън? — Взе бутилката и все още с Диего в ръка, блъсна вратата с хълбока си. — За да бъдем напълно честни един към друг, ще ти кажа, че възнамерявам да те измъкна от положението, в което се намираш. — След тези думи задържа вратата отворена. — Искаш ли да отнесеш това навън?

— Няма да ти бъде лесно да ме измъкнеш.

— Скъпа, с теб нищо не е лесно.

Нел повдигна подноса и излезе навън заедно със Зак.

— Приемам това като комплимент.

— Точно това имах предвид. А сега какво ще кажеш да пийнем вино, да се отпуснем и да ми разкажеш какво искаше Гладис Мейси?

Когато седнаха, той наля вино и сложи котето в скута си.

— Мислех си, че щом си шериф, би трябвало да знаеш всичко, което става тук.

— Е? — Зак се наведе над подноса и взе още едва маслина. — Като опитен наблюдател мога да направя някои заключения. На плота в кухнята има папка, надписана с почерка на Гладис, което ме навежда на мисълта, че тя планира парти за годишнината от сватбата си. Докато си седя тук и това, което хапвам, ме кара да се чувствам като в рая, имайки предвид, че Гладис е умна жена, стигам до извода, че е решила да ти възложи осигуряването на храна и напитки за тържеството. Познах ли?

— Прав си.

— Ще го направиш ли?

— Ще си помисля.

— Страхотна си! — Зак си избра още нещо от подноса и го огледа подозрително. — Има ли вътре гъби? Мразя гъби.

— Не. Тази вечер не съм използвала гъби. Какво каза за мен?

— Казах, че си страхотна. — Лапна това, което си бе взел: сирене крема с подправки, увито в маслено тесто. — Защото готвиш като вълшебница, изглеждаш като ангел и си организирана като компютър. Вършиш всичко със стил. Но защо не си вземаш нищо за ядене?

— Искам първо да видя дали ще оживееш. — Зак само се усмихна и продължи да се храни. Нел се облегна и отпи от виното. — Аз съм добра готвачка. В кухнята ли съм, мога да управлявам целия свят. Не изглеждам зле, но не приличам на ангел.

— Според мен приличаш.

— Организирана съм — продължи тя, — защото водя скромен живот.

— Иначе казано, не искаш да го усложняваш с мен.

— Отново си прав. Отивам да взема салатата.

Зак изчака, докато тя се отдалечи, и дяволито се усмихна.

— Не е трудно човек да я впечатли — обърна се той към Диего, — стига да знае по какво си пада. Нека ти кажа нещо: доста съм научил за жените през годините. Непрекъснато се променяй — и те никога няма да знаят какво да очакват.

Когато Нел се върна, Зак започна да разказва за някакъв педиатър от Вашингтон и брокер от Ню Йорк, които блъснали броните на колите си пред аптеката на главната улица.

Историята развесели Нел и я накара да се почувства по-спокойна. Неусетно се впусна да му разказва за враждите в кухните на различните ресторанти, където бе работила.

— Своенравни жени с остри прибори в ръце — каза тя — Опасна комбинация. Веднъж една главна готвачка ме заплаши с електрическа бъркалка за яйца.

Понеже започна да се здрачава, Зак запали тумбестата червена свещ, която Нел бе сложила на масата.

— Нямах представа, че на такова място може да се крият опасности и интриги.

— И сексуално напрежение — добави Нел и набоде парче морски език. — Погледи, разменени крадешком над къкрещи тенджери с бульон, и любовни разочарования, придаващи горчив вкус на разбитата сметана. Наистина бушуват горещи страсти.

— Нещата, които приготвяш, са заредени със страст. Вкусът, съставките и ароматът им. Рибата тон ме възбужда.

— Значи съм издържала изпита.

— Готвиш страхотно. — „Светлината на свещта я прави още по-хубава — помисли си Зак. — Теменужените й очи добиват неустоим блясък.“ — Сама ли измисляш тези неща или събираш рецепти?

— И двете. Обичам да експериментирам. Когато майка ми… — Гласът й постепенно затихна, а Зак взе бутилката вино и напълни чашите догоре. — Тя обичаше да готви — каза Нел. — И да забавлява околните.

— Моята майка… е, нека просто да кажем, че кухнята не е любимата й стая. Едва на двадесет години разбрах, че свинската пържола не би трябвало да подскача нагоре, ако я изпуснеш. Прекарала е по-голямата част от живота си на остров, а си въобразява, че рибата тон живее в консервена кутия. Но страхотно се оправя с числата.

— Числата?

— Дипломирана счетоводителка. Сега е пенсионерка. С баща ми си купиха една от онези тенекиени къщи на колела и от година насам обикалят по магистралите на Америка. Прекарват си страхотно.

— Това с чудесно. — В гласа й се долови нежност. Липсват ли ти?

— Да. Не готвенето на майка ми естествено, а присъствието им. Баща ми обичаше да седи на задната веранда е да свири на банджо. Това също ми липсва.

— Банджо? Звучи чудесно. Ти свириш ли?

— Не, не се научих да координирам пръстите си.

— Моят баща свиреше на пиано. Той… — Нел замълча, за да събере мислите си. — Аз също не можех да координирам пръстите си. Ще се справиш ли с парче ягодов сладкиш за десерт?

— Може би ще ми дойде много, но от любезност ще опитам. Нека ти помогна.

— Не. — Нел махна с ръка, преди Зак да успее да се изправи. — Готов е. Ще ми отнеме само… — Погледна към Диего, който се бе изтегнал блажено в скута му с коремчето нагоре. — Давал си му тайно храна от масата?

— Аз ли? — Преструвайки се на невинен, Зак взе чашата с вино. — Не знам какво те кара да мислиш така.

— Ще го разглезиш и ще му стане лошо. — Тя посегна да вземе котето, но имайки предвид мястото, където се намираше то, жестът би бил твърде интимен. — Пусни го да потича наоколо, за да смели рибата, преди да го прибера.

— Да, госпожо.

Нел свари кафе и тъкмо нарязваше кейка, когато Зак влезе с купата за сервиране в ръка.

— Благодаря, но гостите не разчистват масата.

— В моята къща го правят. — Зак погледна към сладкиша, целият червен, покрит отгоре с пухкав бял крем, а после извърна глава към Нел. — Скъпа, трябва да ти кажа, че това е произведение на изкуството.

— Видът, в който се поднася едно ястие, е също толкова важен, колкото и вкусът му — отвърна тя, явно доволна. Зак сложи ръка върху нейната и Нел остана неподвижна, но се отпусна, когато той просто я побутна, за да отреже по-дебело парче.

— Голям почитател на изкуството съм.

— В такъв случай няма само Диего да е преял. — Отряза му двойно по-дебело парче от своето. — Ще донеса кафе.

— Нека ти кажа и друго — заговори той, докато вземаше чиниите. Задържа вратата отворена и й стори път да мине. — Отново ще те докосвам. Много пъти. Опитай се да свикнеш с това.

— Дразня се от допир.

— Нямам намерение да бъда твърде дързък. — Зак се приближи до масата, остави чиниите със сладкиша на масата и седна. — Въпреки че ако е със съгласието на двете страни, би било доста приятно. Аз не оставям белези, Нел. Не използвам ръцете си по този начин.

— Не желая да говоря за това — рязко отвърна тя.

— Не те моля да го правиш. Става дума за теб и мен и за това как стоят нещата в момента.

— В момента между нас няма нищо.

— Ще има. — Зак опита от сладкиша. — Господи, ако продаваш това на пазара, за шест месеца ще станеш милионерка.

— Не изпитвам нужда да бъда богата.

— Пак се ядоса — отбеляза той и продължи да яде. — Нямах такова намерение. Някои мъже си падат по кротки жени, които се примиряват с всичко, но не и аз. — Зак сви рамене и набоде с вилицата голяма ягода. — Мисля, че скоро би станало скучно и за двете страни. Няма да има искра, ако разбираш какво искам да кажа.

— Аз също не искам искри.

— Всички ги искат. Изтощително е непрекъснато да ги отбягваш. — Нещо й подсказа, че той няма да се откаже лесно. — Ако човек не запалва искра от време на време — продължи Зак, — би пропуснал трепета, който идва с нея. Ако готвиш без подправки, ще се получи нещо за ядене, но няма да бъде вкусно.

— Умно казано. Но има хора, за които е по-здравословно да минат на диета.

— Чичо ми Франк. — Зак размаха вилицата, преди да я забоде отново в сладкиша — Имаше язва. Някои казват, че се получава от чиста проклетия и мисля, че са прави. Той беше твърдоглав, стиснат янки. Никога не се е женил. Предпочиташе да се търкаля в леглото със счетоводните си книги, вместо с жена. Живя до деветдесет и осем години.

— И каква е поуката от историята?

— О, не мислех за поуки. Само за чичо Франк. Когато бях момче, всяка трета неделя от месеца ходехме на вечеря у баба ми. Тя правеше страхотно печено в гювеч. Нали се сещаш, с гарнитура от картофи и моркови. Майка ми не е наследила таланта й да приготвя това ястие. Между другото чичо Франк идваше и ядеше оризов пудинг, докато останалите се наяждахме до насита. Направо ме убиваше. Аз не можех дори да погледна в купичката с пудинг, без да ме побият тръпки.

Може би имаше някаква магия в това, че близо до Зак Нел се чувстваше толкова спокойна.

— Мисля, че малко преувеличаваш.

— Напротив. Можеш да го намериш в регистрите на Методическата църква на острова: Франсис Морган Байглоу, баба ми, по мъж Рипли, но по рождение Байглоу и по-голяма сестра на Франк. Самата тя доживя до сто години. В нашето семейство сме склонни към дълголетие, затова повечето от нас не се женят, преди да навършат тридесет.

— Разбирам. — Зак бе изял сладкиша си и Нел му побутна своя. Не бе изненадана, когато той набоде голямо парче. — Винаги съм мислила, че янките от Нова Англия по природа са необщителни. Явно съм се заблуждавала.

— В нашето семейство обичаме да говорим. Рипли може би е изключение, защото не е много привързана към хората като биологичен вид. Не бях ял нищо толкова вкусно от неделните вечери при баба ми.

— Това е откровен комплимент.

— За да завършим вечерта както трябва, нека отидем на разходка по плажа.

Нел не намери причина да откаже. Може би защото не желаеше.

Светлината бавно гаснеше, проблясвайки леко на хоризонта, а на запад небето розовееше. Отливът бе оставил широка ивица тъмен мокър пясък, по който тя плахо запристъпва с босите си крака. Вълните се плискаха и се разбиваха на пяна, а птици с крака, подобни на кокили, ровеха с човките си в търсене на храна.

И други се разхождаха по плажа. Нел забеляза, че почти всички са по двойки, хванати за ръка или прегърнати. Като предпазна мярка пъхна ръцете си в джобовете, след като свали обувките и нави крачолите на джинсите си. Тук-там имаше натрупани дървета, довлечени от водата, от които щяха да бъдат запалени огньове, когато настъпеше пълен мрак. Тя си помисли какво ли би било да седне до пламъците с група приятели. Да се посмеят, да поговорят за нещо обикновено.

— Все още не съм те виждал да влизаш вътре.

— Вътре?

— Във водата — поясни Зак.

Тя нямаше бански костюм, но не видя причина да му го казва.

— Газила съм няколко пъти.

— Не плуваш ли?

— Разбира се, че мога да плувам.

— Хайде тогава.

Той я сграбчи толкова бързо, че сърцето й се качи в гърлото. Едва успя да си поеме дъх, но не и да извика. Преди паниката да я обземе напълно, се озова във водата.

Той избухна в смях, издърпа я настрана от една връхлитаща вълна и пое удара върху себе си. Нел се подхлъзваше, търкаляше се, бореше се да стъпи на краката си, когато Зак просто я сграбчи през кръста и я изправи.

— Не можеш да живееш на Трий Систърс без бойно кръщение. — Отметна мократа си коса назад и продължи да я дърпа навън.

— Студено е.

— Само малко хладно — поправи я Зак. — Все още не си свикнала. Идва една по-голяма. По-добре се дръж за мен.

— Не искам да… — Но каквото и да искаше или да не искаше, морето имаше свои закони. Вълната връхлетя, събори я и краката им се преплетоха.

— Ах ти, негоднико! — Но когато се показа на повърхността, Нел се смееше. Щом въздухът докосна кожата й, тя отново се потопи до шията. — Предполага се, че един шериф би трябвало да проявява здрав разум, вместо да скача в морето с дрехите.

— Бих се съблякъл, но с теб все още не се познаваме достатъчно добре. — Преобърна се по гръб и спокойно се понесе по повърхността. — Показват се първите звезди. Няма нищо по-хубаво на света от това. Хайде ела!

Морето я разлюля, накара я да се почувства като в безтегловност, когато видя как небето смени цвета си. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно и звездите започваха да блещукат, сякаш оживели.

— Прав си, не съм виждала по-прекрасна гледка. Но все пак е студено.

— Трябва да презимуваш на острова, за да свикнеш. — Хвана я за ръка и спокойно продължиха да плуват заедно. — Не съм прекарвал повече от три месеца наведнъж далеч от острова, и то само заради колежа. Оттогава изминаха три години и не бих могъл отново да го понеса. Между другото знаех какво искам. И го получих.

Над тях бе небесният простор, а тихият глас на Зак, който идваше от мрака, се сливаше с шума на вълните.

— Като някаква магия е, нали? — Нел въздъхна, когато хладният влажен бриз погали лицето й. — Да знаеш какво искаш и да го получиш.

— Магията просто не вреди. Само работата помага. Както и търпението и много други неща.

— Аз знам какво искам и в момента го получавам. Това е магия за мен.

— Магиите не са нещо непознато на острова. Говори се, че е създаден от вещици.

— Вярваш ли в такива неща?

В гласа на Нел се долови нотка на изненада.

— Защо да не вярвам? Нещата съществуват, независимо дали хората вярват в тях или не. Снощи в небето имаше светлина, която не беше от звездите. Човек би могъл да си внуши, че така му се е сторило, но все пак имаше.

Зак отново стъпи на крака, повдигна Нел, докато тя застана с лице към него, заобиколена от морска пяна. Нощта се спускаше и светлините на звездите започваха да се отразяват във водната повърхност.

— Би могла да си внушиш, че и това е илюзия. — Зак леко отмести мократа коса от лицето й и задържа ръцете си там. — Но него все пак ще го има.

Нел сложи ръка на рамото му, когато той леко приближи устни към нейните. Каза си, че трябва да извърне глава и да се озове там, където всичко е безопасно, подредено и просто. Но искрата, за която Зак бе споменал, проблесна в нея, топла и ярка. Обви около пръстите си края на мократа му риза и се отдаде на чувствата си.

Беше жива. Чувстваше хлад там, където въздухът галеше кожата й, а в тялото й се надигаше горещо желание. Приближи се към него и разтвори устни, за да срещне неговите.

Зак не бързаше — колкото заради себе си, толкова и заради нея. Наслади се на опияняващия мирис на солена вода и за миг сякаш потъна в дълбините на обсипаната със звезден блясък морска шир.

Наведе се назад, прокара ръце по раменете и надолу по ръцете й, докато преплете пръстите си с нейните.

— Не е толкова трудно. — Отново я целуна, съвсем леко, въпреки че едва успя да сдържи порива си. — Ще те изпратя.