Нора Робъртс
Танц във въздуха (7)

Шеста глава

Рипли се оказа права за слънцестоенето. Кафе — книжарницата бе толкова препълнена, че Миа бе наела две помощнички за долния етаж и още една — за горния. Търсенето на вегетариански ястия през последните два дни държеше Нел под непрекъснато напрежение.

— Патладжаните свършват — каза тя, когато Пег застъпи смяната си. — Мислех, че съм пресметнала правилно. По дяволите! — Свали престилката си. — Ще изтичам до пазара да видя какво мога да купя. Може би трябва да намеря подходящи заместители, да променя менюто за останалата част от деня.

— Ей, какво от това? Не е нужно да се престараваш.

„Лесно ти е да го кажеш“, помисли си Нел, докато тичаше надолу по стълбите. Бадемовите кифлички бяха свършили до обяд и нямаше начин шоколадовите бисквити да стигнат до вечерта, като се имаше предвид колко бързо се разграбваха. Миа й бе възложила задължението да организира всичко в кафенето. Ако направеше грешка…

В бързината да стигне до задната врата Нел едва не прегази Лулу.

— Извинявай, каква идиотка съм! Добре ли си?

— Ще оживея. — Лулу тревожно прокара ръка по ризата си. Момичето здравата се бе трудило три седмици, но Лулу все още му нямаше пълно доверие. — Успокой темпото. Това, че смяната ти свършва, не означава, че трябва да тичаш, като че ли има пожар.

— Не, съжалявам. Дали Миа… Би ли казала на Миа, че съжалявам? Връщам се веднага.

Втурна се през вратата и не спря да тича, докато не стигна до пазара. Беше обзета от паника. Как можеше да бъде толкова глупава? Купуването на продукти бе основната част от работата й. Нима не й бяха казали, че по време на слънцестоенето се очаква голяма навалица? Дори някой слабоумен би се справил по-добре.

Усещаше стягане в гърдите, но напрегна ума си да помисли какъв избор да направи. Бързо напълни кошницата и нетърпеливо изчака опашката на касата, виждайки как бързо текат минутите. Доркас я заговори и Нел едва успяваше да отговаря, докато умът й крещеше: „Побързай!“

Напълни три тежки чанти и упреквайки се, че не взе колата си, забърза с тях към кафенето.

— Нел! Нел, почакай една минута. — След като не получи отговор, Зак поклати глава и бързо пресече улицата. — Нека ти помогна.

Нел се учуди на самата себе си, че не подскочи от радост, когато той я настигна и взе две от торбите.

— Мога да ги нося. Много бързам.

— Ще се движиш по-бързо, ако не си претоварена. Продуктите за кафенето ли са?

— Да, да.

Тя почти тичаше. Би могла да направи набързо още една салата. Бяха й нужни десет минути, най-много петнадесет. И да приготви съставките за сандвичите. После би могла да се заеме със сладкишите. Ако започнеше веднага, може би никой нямаше да бъде принуден да чака.

— Предполагам, че си много заета.

Не му хареса изразът на лицето й. Изглеждаше мрачна, със застинал поглед. Сякаш бе тръгнала на война.

— Би трябвало да го предвидя, нямам извинение.

Мина през задната врата на книжарницата и се втурна по стълбите. Когато Зак стигна до кухнята, тя вече изваждаше нещата от чантата.

— Благодаря. Мога да се погрижа за това. Знам какво да правя.

„Движи се като сянка — помисли си Зак. — Очите й са уморени и е ужасно бледа.“

— Мислех, че смяната ти свършва в два, Нел.

— Два? — Без да вдигне поглед, тя продължи да реже, стърже и смесва. — Не, направих грешка. Трябва да я поправя. Всичко ще бъде наред. Няма да създам неудобство на никого. Би трябвало по-добре да организирам нещата. Следващия път непременно ще го направя. Обещавам.

— Трябват ми два специални сандвича и един вегетариански… Нел, какво има, за бога? — промърмори Пег, когато застана на прага.

Зак сложи ръката си върху нейната.

— Повикай Миа — тихо каза той.

— Два специални и един вегетариански. Добре, добре. — Нел отмести салатата от фасул и краставици настрана и извади продуктите за сандвичите. — Купих още малко патладжани, така че всичко ще бъде наред.

— Никой не е притеснен, Нел. Няма нужда да се тревожиш. Защо не поседнеш за минута?

— Трябва ми само половин час. Не, двадесет минути. Никой от клиентите няма да бъде принуден да чака дълго. — Нел взе поръчката, завъртя се и рязко спря, когато влезе Миа. — Всичко е наред. Наистина всичко е наред. Ще имаме достатъчно храна.

— Ще взема тези. — Пег се приближи и взе поръчките от ръцете на Нел. — Изглеждат чудесно.

— Веднага ще приготвя нова салата. — Сякаш около гърдите и главата й се затягаха обръчи. — Няма да отнеме много време. После ще се погрижа за останалото. Не се ядосвай.

— Никой не се ядосва, Нел. Мисля, че би трябвало да си починеш.

— Няма нужда. Вече свършвам. — Отчаяно грабна пакетче с орехи. — Знам, че трябваше да организирам нещата по-добре и ужасно съжалявам, но ще направя така, че всичко да върви гладко.

Зак не издържаше да я гледа как стои разтреперана, с пребледняло лице.

— По дяволите! — скара й се той и се приближи.

— Недей! — Препъвайки се, Нел отстъпи назад, изпусна пакетчето и вдигна ръце, като че ли за да предпази лицето си от удар. В момента, когато го направи, изпита срам.

— За бога, момиче, успокой се — гласът на Зак беше изпълнен със съчувствие.

Нел се отдръпна.

— Искам да дойдеш с мен веднага. — Миа се приближи и я хвана за ръка. — Нали нямаш нищо против? Хайде ела!

Трепереща от напрежение и срам, Нел покорно я последва. Зак пъхна ръце в джобовете си, чувствайки се напълно безсилен.

 

— Не знам какво ме прихвана. Последният час бе минал почти като насън.

— Бих казала, че те е обхванала голяма паника. А сега седни. — Миа прекоси офиса, отвори едно шкафче, където Нел предполагаше, че се съхраняват документи. Вместо това, видя малък хладилник, зареден с бутилки вода и сокове. — Не си длъжна да разговаряш с мен — каза Миа, пристъпи напред и й подаде отворена бутилка вода. — Но би трябвало да поговориш с някого.

— Знам. — Вместо да отпие от водата, Нел разтърка лицето си с хладната бутилка. „Това беше повече от глупаво — помисли си. — Да се притеснявам, че патладжаните са свършили.“ — Мислех, че съм го преодоляла. Не ми се беше случвало от дълго време. Може би месеци. Бяхме толкова заети и продуктите бяха на привършване. Въобразих си, че ако не купя още патладжани, светът ще свърши. — Отпи глътка вода. — Наистина е глупаво.

— Не е глупаво, ако в миналото си била наказвана за нещо също толкова незначително.

Нел остави бутилката.

— Той не е тук. Не може да ме нарани.

— Не може ли? Малка сестричке, той все още не е престанал да те наранява.

— Ако това е истина, проблемът си е мой. Повече няма да бъда изтривалка, нито боксова круша.

— Радвам се да го чуя.

Нел притисна с пръсти слепоочията си. Осъзна, че трябва да се освободи от това, което таи в себе си, иначе отново щеше да я обземе паника.

— Веднъж имахме парти и свършиха маслините за мартинито. Тогава ме удари за първи път.

Лицето на Миа не издаде нито изненада, нито укор.

— Колко време живя с него?

Във въпроса й не се долови неодобрение, съжаление или самодоволство. Понеже бе зададен със спокоен, хладен тон, Нел отвърна по същия начин:

— Три години. Ако ме открие, ще ме убие. Знаех това, когато го напуснах. Влиятелна личност е. Богат е и има връзки навсякъде.

— Търси ли те?

— Не. Мисли, че съм мъртва. Вече близо девет месеца. По-добре да умра, отколкото да живея така, както докато бях с него. Звучи мелодраматично, но…

— Не, не говори такива неща. А данните в трудовия договор, който попълни, представляват ли някаква опасност?

— Не, това е моминското име на баба ми. Направих някои нарушения на закона. Компютърно хакерство, фалшиви данни, подправени документи, за да добия нова самоличност, да ми издадат шофьорска книжка и осигурителен номер.

— Компютърно хакерство? — Миа повдигна вежди и се усмихна. — Нел, изненадваш ме.

— Разбирам от компютри. Някога…

— Не си длъжна да ми казваш.

— Мога да обясня. Помагах на майка си в бизнеса. Доставки на храна. Беше много отдавна. Използвах компютър за регистриране, издаване на фактури и други подобни неща. Завършила съм курсове. Когато започнах да съставям план за бягство, направих много проучвания. Знаех, че имам само един шанс. Господи! Досега не се решавах да говоря с никого за това. Мислех, че не бих могла.

— Искаш ли да ми разкажеш останалото?

— Не съм сигурна. Заседнало е ето тук. — Допря юмрук до гърдите си.

— Ако решиш, че искаш, ела у дома довечера. Ще ти покажа градината си, скалите. Междувременно си отдъхни, поспи малко и се разходи.

— Миа, искам да свърша работата си в кафенето. Не защото съм разстроена, а просто защото държа да го направя.

— Добре.

 

Шофирането нагоре по брега бе вълнуващо. Пътят бе криволичещ, с неочаквани завои. Чуваше се непрестанният рев на морето и воят на вятъра. Спомените, които изплуваха, би трябвало да разстроят Нел и да я накарат да трепери. Вместо това, докато форсираше жалката си таратайка, за да се движи по-бързо, тя се почувства ободрена. Сякаш с изкачването по виещия се път ставаше все по-лека.

Накрая пред очите й се разкри гледката на висока бяла кула, издигаща се към лятното небе, и мрачна каменна къща в подножието й. Като че ли бяха слезли от страниците на детска книжка с приказки, стари и здраво стъпили върху скалите, и криеха необикновена тайна.

Картината, която бе видяла на сушата, не бе нарисувана достоверно. Маслените бои и платното не можеха да пресъздадат полъха на вятъра, структурата на скалите и възлестите стъбла на дърветата. „На картината я нямаше и Миа, застанала между две цветни лехи, със синя рокля и развети от вятъра огненочервени коси“ помисли си Нел, докато вземаше последния завой.

Паркира невзрачната си кола зад лъскавото сребристо кабрио на Миа.

— Не искам да изтълкуваш думите ми погрешно… — провикна се тя.

— Винаги тълкувам нещата правилно.

— Само си помислих, че ако бях мъж, щях да ти обещая всичко, което пожелаеш.

Миа се засмя в отговор, а Нел наклони глава назад и се опита с един поглед да обхване цялата къща. Сивите камъни, причудливите фронтони, романтичните прозорци.

— Чудесна е. Напълно ти подхожда.

— И аз мисля така.

— Но толкова далеч от всичко и от всички, не се ли чувстваш самотна тук?

— Наслаждавам се на собствената си компания. Страхуваш ли се от височината?

— Не — отвърна Нел. — Не се боя.

— Погледни към носа.

Нел я последва, минаха между къщата и кулата и стигнаха до назъбените скали, които стърчаха над водата. Дори тук имаше цветя. Макар и малки, те си пробиваха път през пукнатините или цъфтяха заедно с оскъдните туфи трева.

Долу вълните се разбиваха яростно в основата на скалите и се отдръпваха, готови отново да връхлетят. По-навътре водата ставаше тъмносиня и се простираше до безкрая.

— Когато бях малко момиче, сядах тук и се възхищавах на всичко това. Понякога все още го правя.

Нел се обърна и погледна профила на Миа.

— Тук ли си израснала?

— Да, в тази къща — Винаги е била моя. Родителите ми обичаха морето и все още го обичат. В момента са в Южния Пасифик, поне така мисля. Винаги сме били по-скоро брачна двойка и дете, отколкото семейство. Никога не сме се чувствали особено близки. Въпреки това се разбирахме доста добре. — Сви леко рамене и се обърна встрани. — Фарът е тук от триста години и изпраща лъчите си, за да насочва корабите и моряците. Все пак имало е и корабокрушения и се говори, че когато задуха силен вятър, могат да се чуят отчаяните викове на удавниците.

— Не е много приятна история преди заспиване.

— Не. Морето невинаги е приветливо — Все пак то я привличаше. Караше я да стои и да наблюдава капризите, чара и силата му. Огън, привлечен от Вода. — Къщата била построена по-късно — добави Миа. — Била първата, появила се на острова.

— Създадена чрез магия на лунна светлина — допълни Нел. — Прочетох книгата.

— Е, с магия или с хоросан — все пак я има. Градината е моята радост. Любимото ми занимание е да се грижа за нея.

Нел погледна отново към къщата и примигна. Зад нея имаше истинска фантазия от цветове, форми, беседки и пътечки. Контрастът между суровите скали и това приказно кътче, пълно с растения, почти я зашемети.

— Боже мой, Миа! Поразително е. Като картина! Сама ли си направила всичко?

— Е, от време на време наемам по някой силен работник, но в повечето случаи се справям без чужда помощ. Това ме успокоява — отвърна тя, докато вървяха към множеството живи плетове. — И ми доставя удоволствие.

Навярно там имаше безброй тайни места и изненадващи завои. Около метални рамки се виеха глицинии. Водопад от снежнобели цветове се спускаше на спирали, подобно на сатенена панделка. Имаше малко езеро с водни лилии и тръстики, които растяха около статуя на богиня.

Открояваха се каменни феи, ароматна лавандула, мраморни дракони и пълзящи латинки. Натежали от цвят билки растяха между камъните и стигаха до килим от мъх, покрит със звездовидни цветчета.

— Нищо чудно, че не се чувстваш самотна тук.

— Точно така.

Миа поведе Нел надолу по криволичеща пътека към малко каменно островче с масичка, която стоеше в основата на фонтан с причудливи крилати фигури.

— Ще пийнем шампанско, за да отпразнуваме слънцестоенето.

— Никога не съм срещала човек като теб.

Миа извади бутилката от лъскава медна кофа.

— Надявам се да е така, държа да бъда единствена и неповторима. — Наля две чаши, седна и раздвижи пръстите на босите си крака с лакирани нокти. — Разкажи ми как си умряла, Нел.

— Хвърлих се с колата си от една скала. — Взе чашата си и отпи голяма глътка. — Живеехме в Калифорния. Бевърли Хилс и Монтерей. В началото се чувствах като принцеса в замък. Мислех си, че съм на седмото небе. — Нел не можеше да стои седнала, затова се разходи из островчето и вдъхна от аромата на цветята. Чу звън на камбанки и забеляза, че Миа има същите с форма на звездички — като онези, които тя си бе купила първия ден на острова. — Баща ми служеше в армията. Често се местехме, а това беше много трудно. Но той беше чудесен. Толкова красив, смел и силен! Беше строг, но никога груб. Обичах да бъда с него. Не можеше винаги да бъде с нас и ни липсваше. Приятно ми бе да го наблюдавам, докато върви към дома, облечен с униформа, да виждам как лицето му засиява, когато мама и аз излезем да го посрещнем. Загина във войната в Залива. Все още ми липсва. — Пое си дълбоко дъх. — Не беше лесно за майка ми, но се справи. Тогава започна да се занимава с доставки на храна. Беше нарекла фирмата „Подвижно пиршество“. Хемингуей.

— Умно — отбеляза Миа. — Изискано.

— Майка ми притежаваше и ум, и класа. Беше страхотна готвачка и обичаше да забавлява околните. Тя ме учеше… беше приятно и за двете ни.

— Тава е създало връзка помежду ви — отбеляза Миа.

— Прекрасна и силна.

— Да. Преместихме се в Чикаго и тя си изгради отлична репутация, докато аз посещавах колежа, учех уроците си и й помагах винаги когато можех между занятията. На двадесет и една години започнах да работя заедно с нея. Създадохме си списък от елитни клиенти. Така се запознах с Евън. На едно парти в Чикаго, където сервирахме. Много важно парти, за много влиятелни хора. Тогава бях на двадесет и четири. Той беше с десет години по-голям и притежаваше всичко, което аз нямах. Беше изискан и интелигентен.

Миа вдигна пръст.

— Защо казваш това? Ти си образована жена, много си пътувала и притежаваш завидни умения.

— Преди да го срещна, нямах никакво самочувствие — Нел въздъхна. — Не се движех в същата среда. Готвех за богатите, влиятелните и обаятелни хора, но не сядах на една маса с тях. Евън ме накара да изпитвам… благодарност, че ми обръща внимание. Бях поласкана. Като че ли ми бе оказана невероятна чест. — Поклати глава. — Флиртуваше с мен и това ми се струваше вълнуващо. На следващия ден ми изпрати голям букет рози. При всяка среща ми подаряваше червени рози. Канеше ме да излизаме, водеше ме на театър, на партита, на скъпи ресторанти. Остана в Чикаго две седмици. Промени програмата си, отклони клиентите си, изостави работата си и се посвети на мен. Аз означавах нещо за него — прошепна младата жена и разтри ръцете си, които внезапно бяха изстинали. — Твърдеше, че сме създадени един за друг. Когато ми каза това, беше вълнуващо. Не след дълго стана ужасяващо. Отначало ми говореше романтични неща. „Винаги ще бъдем заедно, никога няма да се разделим и няма да те пусна да си отидеш“. Бях заслепена и когато ми предложи да се омъжа за него, не се подвоумих. Майка ми беше скептично настроена, помоли ме да почакам, но аз не я послушах. Избягах и заминах с него за Калифорния. Във вестниците писаха, че това е любовната история на десетилетието.

— А, да — кимна Миа, когато Нел се обърна. — Сещам се. Тогава си изглеждала по-различно. Приличала си на глезено котенце.

— Изглеждах така, както той искаше, и се държах, както той искаше. В началото не виждах нищо нередно. Беше по-зрял, по-мъдър, а аз бях новачка в неговия свят.

Винаги успяваше да ме убеди, че е прав и… че се държи така с мен за мое добро, когато ми казваше, че съм мудна и скучна. Нареждаше ми да сменя роклята си с друга, преди да ми разреши да изляза, като твърдеше, че се грижи за интересите ми и за нашия имидж. Първоначално тези намеци бяха деликатни и винаги когато му угодях, получавах малка награда. Също като кученце, което дресират. „Ето, държа се добре снощи на партито, заслужаваш диамантена гривна.“ Господи. Срамувам се от себе си при мисълта колко лесно съм се оставяла да бъда манипулирана.

— Била си влюбена.

— Наистина го обичах. Такъв, какъвто мислех, че е. Беше толкова умен, упорит. Когато за първи път ме удари, бях шокирана, но дори не ми мина през ум, че не съм го заслужила. Бях толкова заслепена. След това стана още по-лошо, но не изведнъж, а постепенно. Майка ми загина само година след като заминах. Блъсна я пиян шофьор — с мъка промълви Нел.

— Значи си останала съвсем сама. Съжалявам.

— Той беше толкова мил, отзивчив. Отмени всичките си ангажименти само за да ме заведе за седмица до Чикаго. Държеше се като любящ съпруг. Но още щом се върнахме у дома, направо побесня. Отпрати прислужниците, а после ме събори на пода и изля гнева си върху мен. Не ме удряше с юмруци, а с цяла длан. Мисля, че това бе още по-унизително. Обвини ме, че имам връзка с един от опечалените. Мил и скромен човек, приятел на родителите ми. — Изненада се, че чашата и е празна, върна се до масичката и отново я напълни. Между цветята се чуваше веселото чуруликане на птиците. — Не е нужно да ти разказвам всичко с подробности. Малтретираше ме, а аз търпях. — Вдигна чашата си, отпи глътка и отново се успокои. — Веднъж отидох в полицията, но той имаше голямо влияние там и много приятели. Не обърнаха внимание на оплакването ми. Имах няколко синини, но те не застрашаваха живота ми. Разбра за това и ме заплаши, че ако още веднъж го унижа по този начин, ще ме убие. Осмелих се да избягам, но ме намери. Каза, че му принадлежа и никога няма да ме пусне да си отида. Докато произнасяше тези думи, притискаше гърлото ми. Недвусмислено ми показа, че ако някога се опитам да го напусна, ще ме убие и никой няма да разбере. Знаех, че е способен на това.

— Но все пак си го напуснала.

— Планирах това цели шест месеца. Стъпка по стъпка. Внимавах да не го дразня, да не му давам повод за подозрение. Ходехме на приеми, пътувахме, спяхме задно. Създавахме впечатление на щастлива брачна двойка. И все пак продължавате да ме бие. Винаги намираше нещо, което не съм направила както трябва, но преглъщах и се извинявах. Когато ми се удадеше възможност, скривах дребни суми в една кутия за тампони. Предполагах, че никога няма да погледне там. Сдобих се с фалшива шофьорска книжка и също я скрих. Вече бях готова. Имаше сестра в Биг Сър. Беше организирала разточително женско парти. Бях длъжна да отида. Сутринта се оплаках от главоболие, което, разбира се, го вбеси. Каза, че много от клиентките му ще бъдат там и ме обвини, че целя да го изложа, като не присъствам. Казах, че ще отида. „Ще взема аспирин и всичко ще бъде наред.“ Знаех, че съпротивата ми ще го направи още по-настойчив. — Нел си спомни, че тя също бе поумняла. Беше се научила да хитрува и да се преструва. — Тогава дори не се страхувах. Той отиде да играе голф и скрих всичко необходимо в багажника на колата. Спрях по пътя и се снабдих с черна перука. Измъкнах едно колело, което бях купила на старо седмица преди това, и го пъхнах в багажника. На път за партито спрях и скрих всичко. — Седна и продължи да говори спокойно, докато Миа мълчаливо слушаше. — Направих така, че много хора да забележат, че не се чувствам добре. Сестра му Барбара дори предложи да полегна за малко. Изчаках, докато повечето от гостите си тръгнат, после й благодарих за чудесното парти. Бях бледа и тя бе разтревожена за мен. Успокоих я и се качих в колата. — Гласът и беше спокоен, почти глух. Говореше като жена, която равнодушно разказва неприятна история — все едно се е случила на друг човек. Опита да си внуши, че наистина описва чужди преживявания. — Вече беше тъмно, но това бе добре дошло за мен. Обадих се на Евън по мобилния телефон и му казах, че се прибирам. Винаги настояваше за това. Стигнах до разклонението на пътя, където бях скрила колелото. Нямаше други коли. Знаех, че трябва да го направя. Свалих предпазния колан, без да се колебая. Хиляди пъти мислено бях тренирала. Отворих вратата в движение, отклоних се и увеличих скоростта. Стигнах до ръба на пътя. Ако не успеех, нямаше какво да губя. После скочих. Колата полетя като птица и с ужасен трясък се удари в скалите. Прекатури се и падна във водата. Изтичах до мястото, където бях скрила колелото и чантата. Свалих елегантния си костюм, сложих стари джинси, пуловер и перуката. Все още не изпитвах страх. — Тогава наистина не бе уплашена. Но сега, докато разказваше, гласът й затрепери. Все пак не се бе случило на някой друг, а именно на нея. — Започвах да се изкачвам с колелото по пътя, после се спуснах надолу и пак поех нагоре. Стигнах до Кармел, отидох на автогарата и си купих еднопосочен билет до Лас Вегас. Когато се качих на автобуса и потеглих, изпитах страх. Боях се, че той ще дойде и ще го спре — и с мен е свършено. Но не се появи. Във Вегас се прехвърлих на автобус за Албакърк. Там си купих вестник и прочетох за трагичната смърт на Хелън Ремингтън.

— Нел. — Миа я хвана за ръката. Съмняваше се дали Нел е забелязала, че от очите й се стичат сълзи. — Аз също не съм срещала друга като теб.

Нел взе чашата си и през сълзи вдигна тост:

— Благодаря.

По настояване на Миа прекара нощта при нея. Благоразумно бе след няколко чаши шампанско и емоционално пречистване да приеме поканата да преспи в голямото легло с балдахин. Без да възрази, облече копринената нощница, която й даде Миа, пъхна се под меките ленени чаршафи и веднага заспа.

Събуди се, огряна от лунната светлина. Беше й нужно време, за да се ориентира, да си спомни къде се намира и какво я е събудило. Лежеше в стаята за гости на Миа и чуваше песни. Не, не бяха обикновени песни, а псалми. Мелодията бе прекрасна и звучеше съвсем тихо. Привлечена от това, тя се изправи и все още сънена, тръгна направо към вратите на терасата. Отвори ги, усети топлия, брулещ вятър и излезе навън под призрачната светлина на луната. Усети аромата на цветята, който сякаш я обгърна при полъха на вятъра.

Морето бе бурно, почти яростно, а сърцето й сякаш биеше в унисон с него.

Тогава забеляза Миа, облечена в широка сребриста нощница, която блестеше под лунните лъчи. Движеше се между дърветата, които се полюшваха, сякаш в танц.

Пристъпи към скалите. Сребристата нощница и пламтящите й коси се развяха от вятъра. Там, застанала високо на склона, с лице към морето, тя вдигна ръце нагоре към луната и звездите.

Въздухът бе изпълнен с радостни гласове. Със замъглени от удивление очи, парещи от сълзи, Нел наблюдаваше как блещукащите лъчи светлина се спускат от небето, докосват върховете на пръстите на Миа и краищата на разветите й коси. В този миг тя напомняше за свещ.

Изправена, стройна и обсипана с блясък, излъчваше сияние, което сякаш достигаше до края на света.

След малко отново звучеше само плясъкът на вълните, луната светеше с бледите си призрачни лъчи, а на скалите стоеше самотна жена.

Миа се обърна и се запъти към къщата. Вдигна глава и очите й срещнаха тези на Нел. Дълго останаха загледани една в друга.

Миа се усмихна, скри се в сянката на къщата и изчезна.