Нора Робъртс
Танц във въздуха (5)

Четвърта глава

През първия си почивен ден Нел размести оскъдната мебелировка в къщата. Поля цветята и подправките, изпра и опече типов хляб. Още преди девет часа отряза първата филия за закуска.

Евън мразеше навика й да става рано и мърмореше, че това е причината да бъде мрачна на партитата. Сега, в малката й къщичка край морето, нямаше кой да я критикува, не бе нужно да се промъква дебнешком. Беше отворила широко прозорците и целият ден й принадлежеше.

Все още дъвчейки филията и пъхнала крайшник от хляба в джоба на шортите си, тя се отправи на дълга разходка по брега. По водната повърхност се носеха лодки. Морето бе синьо и спокойно, с игриви вълни, които се плискаха по пясъка. Над тях прелитаха чайки, грациозно танцуващи във въздуха. Пронизителните им писъци се смесваха с непрестанния плясък на разбиващите се вълни.

Нел също затанцува. После извади хляба от джоба си, натроши го и хвърли нагоре трохите, гледайки как чайките кръжат и се спускат към водата.

„Сама съм — помисли си и вдигна поглед към небето. — Но не самотна.“ Не мислеше, че някога отново ще почувства самота.

Чу камбанен звън и се обърна да погледне към бялата островърха камбанария. Сведе поглед към шортите си с разръфан подгъв и към пълните с пясък маратонки. Реши, че облеклото й едва ли е подходящо за църковна служба. Но би могла да отдаде почит на Бога по свой собствен начин и да отправи благодарствена молитва.

Докато се чуваше ехото от камбанния звън, Нел седна близо до водата. „Тук цари спокойствие и радост“, помисли си тя. Някога не би си въобразила, че тези неща й принадлежат, без да са нужни усилия, за да ги заслужи. Щеше да помни, че всеки ден трябва да дава нещо в замяна. Дори да е само троха хляб за чайките. Щеше да се грижи за растенията, които бе посадила, да се държи любезно с всички и винаги да бъде готова да се притече на помощ.

Щеше да спази обещанията си и да не очаква нищо — освен шанса да води скромен живот, така че да не вреди на никого. Щеше да заработва парите си и да ги цени. Отсега нататък щеше да се радва на простите неща.

Стана, започна да събира мидени черупки, които пъхаше в джобовете си. Когато те се напълниха, събу обувките си, за да използва и тях. Стигна до най-отдалечения край на плажа, където над пясъка стърчаха скали, и залитайки, се приближи към водата. Тук-там имаше гладки, заоблени камъни колкото човешка длан. Нел взе един после още един, чудейки се дали не би могла да огради с тях малката си леха с подправки.

Усети движение от лявата си страна, което я накара да стисне по-здраво камъка и бързо да се обърне. Сърцето й продължи да бие лудо, когато съзря Зак, който слизаше на зигзаг по дървените стълби.

— Здравей!

— Добро утро.

Като инстинктивна самозащита Нел хвърли поглед назад, опитвайки се да прецени колко се е отдалечила от селото. Плажът вече не беше пуст, но хората, които се мяркаха, не бяха много близо.

— Чудесно време за дълга разходка — отбеляза той, накланяйки се към парапета, за да я погледне отблизо. — Ти със сигурност си се възползвала.

Беше я наблюдавал, включително и танца й с чайките. „Жалко“, помисли си Зак. Сияещият допреди миг израз на лицето й бе изчезнал и жената бе станала предпазлива.

— Не съм усетила, че съм се отдалечила толкова.

— На остров с такива размери не може да става въпрос за далечно разстояние. Днес ще бъде горещо — спокойно каза Зак. — До обяд плажът ще се препълни. Приятно е човек да се разходи, преди да се появят безброй хавлиени кърпи и тела.

— Да, но…

— Хайде ела.

— Какво?

— Да отидем до къщата. Ще ти дам торбичка за мидените черупки и камъните.

— О, няма защо. Наистина нямам нужда…

— Нел, от всички полицаи ли се притесняваш, от всички мъже или само от мен?

— Не съм притеснена.

— Докажи го — Зак остана на мястото си, но й подаде ръка. Нел се вгледа в очите му. Имаха благ израз. Издаваха проницателност, но и търпение. Пристъпи бавно напред и пое ръката му. — Какво мислиш да правиш с мидените черупки?

— Нищо. — Пулсът и бе учестен, но положи усилие да се изкачи по пясъчните стълби заедно със Зак. — Просто ще ги разхвърлям из градината.

Ръката му стискаше нейната съвсем леко, но въпреки това би могла да каже, че е здрава и силна. Не носеше пръстени, нито часовник.

„Не обича да се перчи — помисли си Нел. — Не носи украшения.“

Също като нея, той бе бос и джинсите му бяха скъсани на коленете, с разръфан подгъв. Косите му бяха с изсветлели от слънцето кичури, кожата му имаше златистокафяв тен и приличаше по-скоро на скитник по плажа, отколкото на шериф, което накара Нел да се почувства по-спокойна. Щом стигнаха до площадката, завиха и се спуснаха по лекия наклон. Долу, отвъд скалите, имаше слънчево заливче, където до разнебитения кей лениво се полюшваше малка червена лодка.

— Като картина — каза тихо Нел.

— Плавала ли си някога с лодка?

— Да, малко — бързо отвърна тя. — Твоя ли е?

— Моя е.

Внезапно във водата се чу силен плясък и иззад скалите се показа едра тъмна глава. Нел погледна втренчено и видя огромно черно куче, което изскочи на брега и изтръска козината си.

— Тя също — каза Зак. — Обичаш ли кучета? Кажи ми. Мога да я задържа, за да имаш преднина.

— Няма нужда, обичам кучета. — Нел примигна и отново го погледна. — Какво имате предвид под „преднина“?

Зак не си направи труда да отговори, а само се усмихна, когато кучето заподскача по склона. То се хвърли към него, весело завъртя опашка, пръскайки около себе си капки вода, и започна да го ближе по лицето. Излая два пъти, стегна мускули и щеше да направи същото и с Нел, ако Зак не го бе спрял.

— Това е Люси. Много е дружелюбна, но й липсват маниери.

Люси стъпи долу, цялото й тяло трепереше. След това, очевидно неспособна да контролира радостта и вълнението си, отново се втурна към Зак.

— На две години е — продължи той, решително отблъсна кучето и му даде знак да седне на земята. — Черен лабрадор. Казаха ми, че стават по-спокойни, когато пораснат.

— Красива е. — Нел я погали по главата и още при първото докосване кучето се търкулна по гръб на земята.

— Няма и гордост — допълни Зак и с изненада видя как Нел приклекна и започна да разтърква с две ръце корема й, доставяйки й огромна наслада.

— Нямаш нужда от гордост, когато си красива, нали, Люси? О, няма нищо по-хубаво от голямо красиво куче. Аз винаги… ох!

Преливаща от блаженство, Люси се търкулна, блъсна се в Нел и я събори по гръб на земята. Зак се спусна, но не бе достатъчно бърз, за да я предпази от облизване.

— За бога, Люси, не! Ей, съжалявам! — Той посочи към кучето и с една ръка помогна на Нел да се изправи. — Добре ли си? Нарани ли те?

— Не, добре съм.

Беше останала почти без дъх, но не само по тази причина. Зак я поизтупа, докато кучето седна на земята с наведена глава, плахо удряйки с опашка. Нел забеляза, че е разочарован и загрижен, но не и ядосан.

— Не си си ударила главата, нали? Проклетото куче тежи почти колкото теб! Лакътят ти е леко наранен — добави Зак, после забеляза, че тя се смее. — Какво смешно има?

— Всъщност нищо. Много е сладка, като се преструва на засрамена. Очевидно се страхува от вас.

— Да, налагам я с бухалка по два пъти седмично, независимо дали заслужава или не. — Той леко прокара дланта си нагоре-надолу по ръката на Нел. — Сигурна ли си, че си добре?

— Да. — Нел забеляза, че стоят много близо един до друг, почти прегърнати. Кожата й настръхна при допира на ръцете му. — Да — повтори и предпазливо отстъпи назад. — Не съм наранена.

— По-силна си, отколкото изглеждаш. — Зак забеляза дългите, добре оформени мускули на ръцете й. Вече се бе възхитил от краката. — Влез вътре — каза. — Не се отнася за теб, ти си наказана. — Посочи към кучето. Взе обувките на Нел от земята и се отправи към площадката. Любопитна и неспособна да измисли извинение, Нел мина през вратата и влезе в просторна разхвърляна кухня. — Прислужницата е в отпуск за цели десет години. — Без да изпитва смущение от безпорядъка, Зак сложи обувките й на пода и се запъти към хладилника. — Не мога да ти предложа домашна лимонада, но имаме чай с лед.

— Чудесно, благодаря. Кухнята е прекрасна.

— Ние я използваме предимно за затопляне на готова храна.

— Жалко.

Имаше многобройни плотове с цвят на гранит, прекрасни дървени шкафове със стъклени вратички. Мивката бе двойна и през прозореца над нея се виждаха заливчето и морето.

„Мястото за съхранение на продукти и работното пространство е предостатъчно — помисли си тя. — С малко повече организация и въображение би била чудесна… Ние? — Беше казал «ние», осъзна Нел. — Дали с женен?“ Не бе предвидила тази възможност. Не че имаше някакво значение, но…

Той флиртуваше с нея. Нел нямаше много опит в това отношение, но усещаше кога един мъж флиртува.

— Много мисли ти минават през главата. — Зак й подаде чаша. — Защо не споделиш някоя от тях?

— Не, просто си мислех колко прекрасна с тази стая.

— Беше много по-представителна, когато майка ми се грижеше за нея. Сега, когато сме само с Рипли, не й обръщаме особено внимание.

— Рипли. О, разбирам.

— Чудеше се дали съм женен, или живея с някоя, която не ми е сестра. Това е чудесно.

— Не ме засяга.

— Не съм казал нищо подобно. Казах само, че е чудесно. Бих те развел из къщата, но сигурно е в още по-лошо състояние от кухнята. А ти явно обичаш реда. Ще минем оттук. — Зак отново я хвана за ръка и я задърпа навън.

— Къде отиваме? Наистина трябва да се връщам.

— Неделя е и ще прекараме почивния си ден заедно. Имам нещо, което ще ти хареса — продължи той и я поведе през верандата, която опасваше цялата къща и свършваше до буренясала градина с няколко криви дървета. Изтъркани стълби водеха към верандата на втория етаж, която гледаше към морето.

Зак все още я държеше за ръка и я поведе нагоре. Вдишвайки морския въздух, галена от слънчевите лъчи, Нел си помисли колко приятно би било да се изтегне тук на шезлонг, оставяйки зад гърба си ежедневните проблеми. До железния парапет имаше телескоп и увивно растение, което чакаше да бъде посадено.

— Прав сте. — Тя се приближи до парапета, наведе се напред и дълбоко си пое дъх. — Наистина ми харесва.

— Погледнеш ли на запад, при ясно време можеш да видиш крайбрежието.

— Телескопът не е насочен на запад.

В момента цялото му внимание бе съсредоточено върху стройните й крака.

— Мисля, че не е.

— Какво наблюдаваш?

— Всичко, което привлече вниманието ми.

Нел хвърли бегъл поглед нагоре и се отмести встрани. Зак не откъсваше очи от нея. И двамата разбираха какво означават подобни дълги, замислени погледи.

— Бих се изкушила да остана тук цял ден — каза тя, поглеждайки към селото. — Да следя кой идва и си отива.

— Наблюдавах те тази сутрин как храниш чайките. — Зак се облегна на парапета, явно съвършено спокоен, докато пиеше чай с лед в дома си. — Събудих се с мисълта: „Непременно трябва да намеря причина да се отбия в жълтата къщичка и още веднъж да видя Нел Чанинг.“ После дойдох тук със сутрешното си кафе и те съзрях на плажа. Така че нямаше нужда да измислям причина да те видя отново.

— Шерифе…

— Днес е почивният ми ден — напомни й той. Понечи да докосне косата й, но когато тя се обърна, бързо пъхна ръка в джоба си. — Защо не прекараме няколко часа с лодката в морето?

— Не мога. Трябва да…

— Недей да търсиш извинение. Просто кажи: „Някой друг път.“

— Да. — Усети, че стомахът й, който се бе свил на топка, се отпусна. — Някой друг път. Наистина трябва да вървя. Благодаря за чая и за прекрасния изглед.

— Нел… — Зак отново я хвана за ръка и леко стисна треперещите й пръсти. — Има граница между това да накараш една жена да се почувства малко нервна и да я изплашиш. Не искам да я прекрача. Когато ме опознаеш малко по-добре, ще ми повярваш.

— Точно сега се опитвам да опозная самата себе си.

— Радвам се, че си откровена. Ще ти донеса торбичка за мидите и камъчетата.

 

Зак реши да ходи всяка сутрин в кафенето. Да вземе чаша кафе с кифличка, да размени някоя дума. Нел щеше да свикне да го вижда и следващия път, когато останат насаме заедно, нямаше да бъде принудена да търси повод да избяга.

Ясно осъзнаваше, че не само Нел забелязва новия му навик, но не обръщаше внимание на закачливите коментари, многозначителните намигвания и подсмихвания. Животът на острова имаше свой собствен ритъм и когато се случеше нещо необичайно, всички го долавяха.

Зак бе застанал на кея и отпиваше от наистина превъзходното кафе на Нел, докато изслушваше Карл Мейси, които се оплакваше от бракониерите на омари.

— Три божи дни тази седмица капанът беше празен и дори не са си направили труда да го затворят след себе си. Подозирам, че са колежанчетата, които са на квартира в „Боуинг плейс“ — сподели той и се изплю. — Ето кой върши това. Само да ги хвана, ще ме запомнят.

— Е, Карл, фактите сочат, че е работа на летовници и в дъното стоят някакви хлапета. Защо не ме оставиш да поговоря с тях?

— Нали по закон нямаш право да смущаваш почивката им без доказателства?

— Не, но може би няма да се сетят за това.

— Някои трябва да ги сплаши. — Загрубялото му лице се намръщи. — Ходих при Миа Девлин и я помолих да направи магия на капаните ми.

Зак потръпна:

— Стига, Карл…

— По-добре е, отколкото да надупча мършавите им задници със сачми, нали? Мисля, че това ще е следващото, което ще направя.

— Нека аз се заема със случая.

— Казах ти за подозренията си, нали? — Карл се намръщи и поклати глава. — Няма да е зле да се охраняват всичките ми бази. Между другото хвърлих един поглед на новопристигналата, докато бях в кафенето. — Грозноватото, сбръчкано лице на Карл се изкриви в усмивка. — Да видя защо тези дни си толкова редовен клиент. Сигурно е много приятно за един мъж да започва деня, виждайки онези големи сини очи.

— Не се опитвай да се саморазправяш с момчетата. Дръж пушката си в шкафа, Карл. Аз ще се погрижа.

Зак се отправи към полицейския участък — първо, за да провери списъка с летовниците. До „Боуинг плейс“ можеше да се стигне лесно пеша, но реши да отиде с патрулната кола — за по-голям авторитет.

Сградата с квартири под наем за летовници се намираше на една пресечка зад плажа. Отпред имаше голяма преградена веранда, където висяха прострени плажни кърпи и бански костюми. Виждаше се малка масичка, отрупана с празни кутии от бира и остатъци от снощната вечеря.

„Не са се сетили да изхвърлят доказателствата“, помисли си Зак и поклати глава. Изстъргани черупки от омари лежаха, разхвърляни по масата, подобно на гигантски насекоми. Той извади шерифската си значка от джоба и я закачи. Може би щяха да се стреснат при вида и.

Започна да чука на вратата и не престана, докато не му отвориха. Момчето, което се показа, бе на около двадесет години. Присви очи от силното слънце. Косата му бе разрошена, носеше боксерки на ярки райета, а кожата му имаше златист загар.

— Уф! — промърмори то.

— Шериф Тод, местна полиция. Може ли да вляза?

— За к’во? Колко е часът?

„Пиян фукльо“, реши Зак и спокойно обясни:

— За да разговарям с теб. Около десет и половина е. Приятелите ти наблизо ли са?

— Някъде тук. Проблем ли има? Боже!

Момчето преглътна, залитна и тръгна, препъвайки се, през трапезарията. Мина покрай плота и стигна до мивката. Пусна силна струя вода и пъхна главата си отдолу.

— Купон ли сте си правили снощи? — попита Зак, когато момчето се обърна с лице. От косата му капеше вода.

— Нещо такова — Грабна хартиена салфетка и се избърса. — Много шум ли вдигахме?

— Няма оплаквания. Как ти е името, синко?

— Джош. Джош Танър.

— Е, хайде, Джош, събуди приятелите си. Не искам да губя много от времето ти.

— Да, добре.

Докато чакаше, Зак се ослуша. Чуха се няколко ругатни, тропане, пускане на вода в тоалетната.

Тримата младежи, които се появиха заедно с Джош, бяха полуголи. Единият се строполи на стола и самодоволно се захили:

— Какво има?

„Това е поза“, досети се Зак.

— Как ти е името?

— Стив Хикмън.

„Бостънски акцент — заключи Зак. — Говори почти като Кенеди. Явно е синче на важни клечки“.

— Добре, Стив, ето за какво става въпрос. За бракониерство на омари се плаща хиляда долара глоба. Причината е в това, че докато едни за удоволствие се промъкват и опразват капаните, други хора разчитат на улова, за да се изхранват. Едно ваше нощно развлечение за тях означава загуба на пари. — Докато ги мъмреше, Зак забеляза, че момчетата смутено подсмърчат. Онова, което отвори вратата, виновно се изчерви и погледна встрани. — Това, което сте изяли на верандата снощи, би ви струвало около четиридесет долара на пазара. Така че потърсете на пристанището човек на име Карл Мейси, дайте му парите и случаят ще приключи.

— Не знам за какво говорите. Да не би този Мейси да е белязал омарите си? — Стив отново се захили самодоволно и се почеса по корема. — Нямате доказателства, че сме откраднали нещо.

— Така е. — Зак обходи с поглед стаята, смутените и леко засрамени лица на момчетата. — Тази сграда се дава под наем за хиляда и двеста на седмица в разгара на сезона и още двеста и петдесет за лодката. Като прибавим забавления, храна, бира, вие, момчета, плащате доста пари на седмица тук.

— И с това помпим икономиката на острова — каза Стив и едва забележимо се усмихна. — Много е глупаво от ваша страна да ни се карате за няколко омара, които предполагате, че сме откраднали.

— Може би. И все пак не е чак толкова глупаво в сравнение с това да не се съгласите всеки да даде по десет долара и нещата да се уредят мирно и кротко. Помислете си. Островът е малък — каза Зак и тръгна към вратата. — Мълвата се разнася бързо.

— Това заплаха ли е? Заплашването на цивилни е противозаконно.

Зак се обърна и поклати глава:

— Обзалагам се, че следваш право.

Излезе и се върна в патрулната кола. Не му отне много време да обиколи острова и да се погрижи момчетата да си получат заслуженото.

 

Рипли слезе надолу по главната улица и срещна Зак пред хотел „Омагьосаният хан“.

— Младежите с омарите са имали проблем с кредитните си карти в пицарията — започна тя. — Апаратът се повредил и трябвало да платят в брой за обяда.

— Така ли?

— Да. Освен това всеки филм, който поискали да вземат на видеокасета, бил вече зает.

— Ужасно.

— Нямало и свободни водни ски.

— Колко жалко!

— И като продължение на серията неприятни стечения на обстоятелствата — климатикът им се повредил.

— А днес е горещ ден. Сигурно през нощта ще бъде задушно и няма да е много приятно за спане.

— Закари, ти си долен негодник. — Рипли се повдигна на пръсти и шумно го целуна по устните. — Ето защо те обичам.

— Имам намерение да стана още по-долен. Този Хикмън е костелив орех. Другите трима ще се огънат по-бързо, но него трябва по-дълго да го убеждавам. — Зак обви с ръка раменете на Рипли. — Е, ще ходиш ли в кафенето на обяд?

— Може би. Защо?

— Помислих си, че би могла да ми направиш една малка услуга, понеже ме обичаш.

Рипли извърна глава да го погледне и конската й опашка силно се разлюля:

— Ако искаш да ти уредя среща с Нел, просто забрави!

— И сам мога да го постигна, благодаря.

— Досега удряш на камък.

— Не съм се отказал. Надявах се да кажеш на Миа, че се справихме с момчетата, така че да не прави нищо…

— Какво искаш да кажеш с това „да не прави нищо“? Какво общо има тя? — Рипли замълча, после гневно добави: — По дяволите!

— Недей да се дразниш. Просто Карл ми каза, че е говорил с нея. Не е необходимо да се разчува, че местната ни вещица спретва магии. Или каквото и да било. — За да успокои Рипли, Зак стисна по-силно раменете й. — Мога и сам да вляза и да поговоря с нея, но момчетата би трябвало да се появят след няколко минути. Искам да остана тук, да изглеждам самодоволен и да вдъхвам респект.

— Аз ще говоря с нея.

— Много си мила, Рип. И помни: Карл е ходил при нея.

— Да, да, да — Рипли се освободи от ръката му и пресече улицата.

„Вещици и магии. Това са пълни врели-некипели — мислеше си тя, докато се придвижваше бързо и леко по тротоара. — Човек като Карл Мейси не бива да вярва на подобни небивалици.“ Обяснимо бе туристите да проявяват интерес към историите за Трите сестри. Това бе едно от нещата, които ги довеждаха на острова. Но мисълта, че и един от местните жители им отдава значение, бе непоносима.

Миа насърчаваше хората да се поддават на тази заблуда — само за да бъде вярна на себе си.

Рипли бързо влезе в книжарницата и погледна навъсено към Лулу, която маркираше на касата покупката на поредния клиент.

— Къде е тя?

— На горния стаж. Днес е много заета.

— Да, тя е работлива пчеличка — промърмори Рипли и се отправи нагоре по стълбите.

Забеляза Миа, която обслужваше клиентка в отделението за готварски книги, и й се озъби. Миа леко примигна. Изгаряща от нетърпение, Рипли се отправи към кафенето, изчака реда си и нервно поръча кафе.

— Няма ли да обядвате?

Зачервена от обедното оживление, Нел наля от прясно приготвеното кафе.

— Загубих апетит.

— Това е много лошо — изчурулика Миа зад гърба на Рипли. — Салатата от омари днес е превъзходна.

Рипли само размаха пръст, а после мина зад барплота, влезе в кухнята и когато Миа я последва, тя сложи ръце на кръста си:

— Двамата със Зак ще се справим с проблема. Искам да стоиш настрана от това.

Миа отвърна с възможно най-нежния глас:

— Дори не ми е хрумвало да се меся в работата на силите на реда.

— Извинете — колебливо каза Нел и леко се покашля! — Трябва да направя сандвичи.

— Продължавай. — Миа и даде знак отново да се заеме с работата си. — Ние с госпожица заместник-шерифката почти свършихме.

— Спести си остроумните коментари.

— Ще ги запазя специално за теб.

— Не искам да предприемаш каквото и да било и искам да кажеш на Карл, че не си направила нищо.

— Твърде късно е. — На устните на Миа се появи ослепителна усмивка. Тя явно се забавляваше. — Вече е сторено. Много проста магия. Дори някой с твоите ограничени способности би могъл да се справи.

— Развали я!

— Няма. Теб какво те засяга? Нали твърдиш, че не вярваш в магьосничеството?

— Не вярвам, но знам, че се носят слухове. Ако нещо се случи с тези момчета…

— Не ме обиждай. — Гласът на Миа прозвуча сериозно. — Много добре знаеш, че не бих направила нищо, което да нарани тях или когото и да било. Дълбоко в душата си го знаеш и се боиш. Страхуваш се, че ако се отвориш отново за онова, което носиш в себе си, не би могла да го контролираш.

— Не се страхувам от нищо. И няма да ме привлечеш по този начин. — Рипли посочи към Нел, която се опитваше да изглежда много заета с приготвянето на сандвичи. — Нямаш право да въвличаш и нея.

— Не аз съм създала тази дарба, Рипли. Просто не края, че я имам. Ти също я притежаваш.

— Само си губя времето да разговарям с теб — Рипли гневно излезе от кухнята.

Миа леко въздъхна. Това бе единственият знак, че е разстроена.

— Невинаги има полза от разговорите с Рипли. Не трябва да й позволяваш да те притеснява, Нел.

— Това няма нищо общо с мен.

— Чувствам безпокойството ти през цялото време, откакто си тук. Хората спорят — често ожесточено, но не всички разрешават конфликтите с юмруци. — Застана зад Нел и разтри раменете й. — Освободи се от тревогата. Напрежението е лошо за храносмилането.

При допира на дланите й Нел усети как бавна струя топлина разтопи леда, който бе смразил кръвта й.

— Мисля, че харесвам и двете ви. Не ми е приятно да долавям неприязън помежду ви.

— Аз не мразя Рипли. Тя ме дразни, разстройва ме, но не я мразя. Чудиш се за какво говорехме, но няма да попиташ, нали, малка сестричке?

— Няма. Не обичам въпросите.

— А аз ги обожавам. Двете с теб трябва да поговорим. — Миа отстъпи назад, изчака Нел да вземе готовата поръчка и се обърна. — Тази вечер се налага да свърша някои неща. Утре също. Ще те черпя едно питие. Нека се срещнем рано, в пет часа, в „Омагьосаният хан“. В салона. Наричат го „Ковън^[1]“. Можеш да оставиш въпросите у дома, ако така желаеш — каза Миа, преди да излезе. — Все пак аз ще донеса отговорите.