Нора Робъртс
Танц във въздуха (4)

Трета глава

Нел откри потока и кандилките — приличаха на малки късчета от слънцето под зелената сянка на дърветата. Седна на мекия горски килим, заслуша се в бълбукането на потока и чуруликането на птиците и отново възвърна душевния си мир.

Тук бе нейното място. Никога в живота си не се бе чувствала така сигурна в нещо, както сега.

Дори в детството й често й се струваше, че е натрапница. „Родителите ми нямат вина“, помисли си тя и прокара пръсти по медальона. Със сигурност причината не бе в тях. Но домът им бе там, където изпратеха баща й на работа, докато после отново го преместят. Нямаше определено място, което да свързва в спомените си с детството.

Майка й имаше дарбата да създава уют — независимо къде се намират и колко дълго остават. Но усещането бе различно от това да знаеш, че ден след ден, събуждайки се сутрин, през прозореца на спалнята си ще виждаш един и същ изглед. Нел винаги бе носила в себе си този копнеж.

Надеждата й да го задоволи, свързвайки се с Евън, се бе оказала измамна. Би трябвало да знае, че това е нещо, което трябва да открие сама за себе си.

Може би сега го бе постигнала. Тук, на това място.

Ето какво бе искала да каже Миа с думите разпознаване на себеподобен. И двете по някакъв прекрасен начин бяха свързани с острова.

Все пак Миа бе жена със силно развита интуиция и притежаваше странна сила. Умееше да разгадава тайни, Нел можеше само да се надява, че ще удържи на думата си и няма да любопитства. Ако някой започнеше да рови в миналото й, тя трябваше да си тръгне. Независимо колко бе свързана с това място, не би могла да остане. Не биваше да го допуска.

Изправи се на крака, протегна ръце нагоре към слънцето и бавно се завъртя в кръг. Нямаше да позволи това да се случи. Щеше да се довери на Миа. Щеше да работи за нея, да живее в малката жълта къщичка и да се буди всяка сутрин с великолепното чувство, че е свободна.

Връщайки се обратно към къщата, си помисли, че с времето тя и Миа могат да станат истински приятелки. Би било чудесно да има такава жизнена и умна приятелка.

„Какво ли е да бъдеш жена като Миа Девлин? — запита се Нел. — Да притежаваш толкова съвършена красота и изключителна увереност?“ Навярно тя никога не си задаваше въпроса дали е постъпила правилно и не се притесняваше, че може би това, което е направила, не е достатъчно добро.

Прекрасен живот!

Все пак, докато красотата бе по рождение, увереността можеше да се придобие. Да се завоюва. Нима радостта от спечелването на малките битки не бе нещо удивително? Всеки път човек се връщаше към войната, по-добре въоръжен.

„Стига си губила времето си със самоанализи“, напомни си тя и ускори крачка. Беше решила да похарчи остатъка от аванса си в градинарския център. „И това ако не е увереност!“, помисли си.

 

Откриха й текуща сметка. „Още един дълг към Миа“, помисли си Нел, докато пресичаше острова с колата на път за дома. Тя работеше за Миа Девлин, така че бе посрещната любезно, имаха й доверие и й позволиха да отнесе покупките само срещу подпис.

Нел предположи, че е някаква магия, която съществува само в малките градове. Пребори се с изкушението да се възползва от това предимство и се ограничи само с няколко сандъчета с разсад, саксии и пръст за тях. И глупаво каменно фонтанче с причудливи фигури, които щяха да бъдат като пазачи на градината й.

Изгаряща от нетърпение да започне, тя паркира колата пред къщата и изскочи навън. В момента, когато отвори задната врата, бе погълната от уханието на малката си джунгла. „Ще ни бъде много весело и чудесно ще се грижа за всички вас.“

Здраво стъпила на краката си, тя се протегна вътре, за да извади първото сандъче с разсад.

„Страхотна гледка! — помисли си Зак, когато спря на отсрещната страна на улицата. — Хубаво женско задниче в прилепнали избелели джинси. Ако един мъж не спре да се полюбува няколко минути, значи е жалък нещастник.“ Слезе от патрулната кола, облегна се на вратата и се загледа как Нел изважда сандъче с розови и бели петунии.

— Хубава картинка.

Тя трепна и едва не изпусна сандъчето. Зак забеляза тревога в очите й. С бавни крачки пресече улицата и се отправи към нея.

— Нека да ти помогна.

— Няма нужда, ще се справя сама.

— Ще имаш доста работа. — Пресегна се покрай нея и извади още две сандъчета. — Къде ще ги носиш?

— Засега ще ги оставя зад къщата. Още не съм решила къде да ги засадя. Но наистина няма нужда да…

— Хубаво ухае. Какво имаш тук?

— Подправки. Розмарин, босилек, пелин и други. — Нел реши, че най-бързият начин да го разкара е да му позволи да отнесе сандъчетата. Тръгна през двора. — Имам намерение да засадя леха с подправки пред кухнята. Може да добавя и някои зеленчуци, когато имам време.

— Майка ми винаги казва, че да засадиш цветя означава да пуснеш корени.

— Аз възнамерявам да направя и двете. Сложете сандъчетата на верандата. Благодаря ви, шерифе.

— Има още две на предната седалка.

— Аз мога…

— Ще отида да ги донеса. Сети ли се да вземеш пръст?

— Да, в багажника е.

Той се усмихна и протегна ръка:

— Ще ми трябват ключовете.

— О, разбира се — Нел видя, че няма да може да се измъкне и бръкна в джоба си. — Благодаря.

Когато шерифът се отдалечи, тя стисна юмруци. Всичко бе наред. Просто бе услужлив. Не всеки мъж и не всеки полицай е опасен — много добре знаеше това.

Зак се върна, натоварен. Беше преметнал през рамо голяма торба с пръст, а в едрите си ръце държеше сандъче с розови мушката и бели импасианси. Гледката я накара да се засмее.

— Купила съм толкова много неща! — Взе сандъчето с цветя от ръцете му. — Имах намерение да взема само подправки и докато се усетя, вече не можех да спра.

— Така казват всички. Ще взема саксиите и инструментите.

— Шериф Тод. — По-рано й се струваше съвсем естествено да отвръща на любезността с любезност. — Искаше й се отново да бъде естествена — Сутринта направих лимонада. Бихте ли приели една чаша?

— Ще ви бъда много благодарен.

Нел се опитваше да се отпусне и да бъде естествена. Сложи лед в две чаши и наля от киселата лимонада. Когато излезе навън, той се бе върнал. Нещо във външния му вид — едър и мъжествен, застанал между пъстрите цветя — я накара да потръпне.

Привличане. Когато разпозна чувството, тя си напомни, че не бива, а и не би искала отново да го изпита.

— Благодаря за хамалската услуга.

— Няма защо. — Проследи движенията му, когато взе чашата и изпи половината, и внезапно я обзе приятно вълнение. Зак разклати чашата. — Превъзходна е. Не мога да си спомня кога за последен път съм пил прясна лимонада. Ти си истинска находка.

— Просто обичам да се суетя в кухнята. — Нел се наведе да вземе новата градинска лопата.

— Не си купила ръкавици.

— Не, не се сетих.

Зак долови желанието й час по-скоро той да изпие лимонадата и да си тръгне, но не го направи, а седна и се настани удобно на площадката пред кухнята.

— Имаш ли нещо против да поседна за минута? Днес имах напрегнат ден. Можеш да започваш. Приятно ми е да наблюдавам жена, която работи в градината.

Нел също искаше да седне на огряната от слънчева светлина площадка и да помисли къде би могла да посади цветята и подправките. Но сега нищо друго не й оставаше, освен да се залови за работа.

Започна със саксиите, като си каза, че ако резултатът не й хареса, винаги може отново да ги пресади.

— Говорихте ли с онзи човек за кучето?

— С Пит ли? — попита Зак и отпи от лимонадата. — Мисля, че се споразумяхме и на нашия малък остров отново се възцари мир. — В думите му се долови насмешка и леко задоволство.

— Сигурно е интересно да бъдеш шериф тук, където всички се познават.

— Има и трудни моменти. — Докато я наблюдаваше как работи, Зак забеляза, че има малки ръце и чевръсти пръсти. Беше навела глава и избягваше погледа му. „Срамежлива — помисли си — и в същото време умела в размяната на остроумни реплики.“ — Често се налага да раздаваме правосъдие или си имаме работа с летовниците, които пристигат на тълпи и се държат предизвикателно. Идват по около три хиляди души, а това е предостатъчно за мен и Рипли.

— Рипли?

— Сестра ми. Тя е заместник-шериф. От пет поколения полицаите на острова са от рода Тод. Наистина изглежда чудесно — каза, посочвайки с чашата в ръка към това, което бе направила.

— Мислите ли? — Нел се облегна назад върху подгънатите си крака. Беше сложила от всичко по малко и се боеше, че може да изглежда твърде пъстро, но явно не бе така. Стори й се доста весело. Такъв бе и изразът на лицето й, когато вдигна глава. — Правя го за първи път.

— Бих казал, че си доста сръчна. Трябва обаче да носиш шапка. Кожата ти е светла и ще изгори, ако стоиш дълго на слънце.

— О! — Нел разтърка носа си. — Може би.

— Предполагам, че в Бостън не си имала градина.

— Не. — Напълни втора саксия с пръст. — Не съм живяла там дълго. Не ми допадаше.

— Знам какво имаш предвид. Прекарал съм известно време на континента, но не можах да се почувствам като у дома си. Родителите ти все още ли са в Средния запад?

— И двамата починаха.

— Съжалявам.

— Аз също. — Нел пъхна едно мушкато в новата саксия. — Разговор ли е това, шерифе, или разпит?

— Разговор. — Зак взе едно растение и го задържа в ръка. „Предпазлива е“, реши той. От опит знаеше, че предпазливите хора обикновено имат причина да бъдат такива. — Има ли за какво да разпитвам?

— Не съм била издирвана за нищо, не са ме арестували и не създавам неприятности.

— Вярвам ти. — Подаде й растението. — Островът е малък, мис Чанинг. Хората са дружелюбни, но и любопитни.

— Предполагам, че е така. — Не можеше да си позволи да го отблъсне. Не биваше да отблъсва, когото и да било. — Вижте, пътувах известно време и съм уморена. Дойдох тук да потърся работа и спокойно място за живеене.

— Изглежда, намерила си и двете. — Зак се изправи на крака. — Благодаря за лимонадата. Довиждане, мис Чанинг.

— Довиждане, шерифе.

Докато крачеше обратно към колата, той мислено си припомни какво бе научил за нея. „Съвсем сама на този свят, предпазлива с полицаите, дразни се от въпроси. Не е претенциозна и е боязлива.“ По необясними причини тази жена го интересуваше.

Хвърли поглед към колата й и огледа регистрационния номер. Обозначението за Масачузетс изглеждаше наскоро поставено. „Не е зле да проверя откъде го е получила — помисли си той. — Само за да успокоя съвестта си.“

Имаше усещането, че макар Нел Чанинг да не търси неприятности, това не изключва вероятността те да се случват.

 

Нел сервира ябълкови тригуни и млечни шейкове на млада двойка, седнала на маса до прозореца, а след това почисти съседната маса. Три жени ровеха по полиците с книги и тя подозираше, че са тук от доста време.

С няколко чаши в ръце, тя се приближи към прозореца. Фериботът пристигаше, следван от чайки, които кръжаха около него и се гмуркаха във водата. Шамандурите се поклащаха върху морската повърхност, която днес бе зелена и спокойна. По вълните се плъзгаше бяло увеселително корабче с издути от вятъра платна.

Някога бе плавала по друго море, в друг живот. Това бе едно от малкото приятни спомени, които й бяха останали от онова време — усещането, че се носиш по водата и се издигаш върху вълните. Струваше й се странно, че морето винаги я бе привличало, бе променило живота й и го бе отнело.

Сега това ново море й бе дало нов живот.

Усмихвайки се при тази мисъл, тя се обърна и силно се блъсна в Зак. Дори когато я хвана за ръка, за да я успокои, Нел все още трепереше.

— Съжалявам, залях ли ви с нещо? Колко съм непохватна, не гледах къде…

— Нищо не е станало. — Той закачи с пръстите на едната си ръка дръжките на две чаши и внимателно, без отново да я докосва, ги взе от нея. — Препречих пътя ти. Чудесно корабче, а?

— Да. — Нел отстъпи встрани и забърза обратно към бара. Мразеше някой да се появява внезапно зад нея. — Но не ми плащат, за да гледам корабчета. Ще поръчате ли нещо?

— Поеми си дъх, Нел.

— Какво?

— Поеми си дъх — тихо каза той, докато оставяше чашите на плота — и се успокой.

— Добре съм — отвърна тя с раздразнение, сграбчи чашите и те иззвънтяха. — Не предполагах, че някой се мотае зад гърба ми.

Устните му леко трепнаха.

— Така е по-добре. Ще взема една от тези тригуни и дълго кафе в пластмасова чашка. Приключи ли със засаждането?

— Почти. — Нямаше желание да разговаря с него, затова се зае с кафето. Не й бе приятно да си бъбри приятелски с шерифа на острова и той да я наблюдава с проницателните си зелени очи.

— Може би това ще ти бъде полезно, когато свършиш работа и се заемеш с цветята си. — Зак сложи една чанта на тезгяха.

— И какво има в нея?

— Градинарски инструмент. — Преброи парите си и ги остави до чантата.

Нел избърса ръце в престилката си и се намръщи. Но любопитството я накара да отвори чантата. Очите й заблестяха и бе доста озадачена, докато разглеждаше сламената шапка с навита периферия и изкуствени цветя.

— Това е най-смешната шапка, която съм виждала!

— О, имаше и по-смешни — увери я той, — но тази ще пази носа ти да не изгори от слънцето.

— Много мило от ваша страна, но не беше нужно.

— Тук на острова, това означава, че си приятелски настроен. — Радиостанцията на колана му даде сигнал — Е, трябва да се връщам на работа.

Нел едва сдържа нетърпението си, докато той слезе до средата на стълбището, грабна шапката и се втурна към кухнята да я премери и да се огледа на металните стени на фурната.

 

Рипли Тод си наля още една чаша кафе, отпи глътка и погледна през прозореца на полицейския участък. Беше една от онези тихи утрини, които обичаше.

Но нещо витаеше във въздуха. Полагаше усилия да не му обръща внимание, ала все пак го долавяше. По-лесно й бе да си внуши, че това чувство се дължи на напрежението през седмицата, прекарана в Бостън.

Не че бе прекарала скучно, напротив. Симпозиумът за влезлите в сила закони и семинарите бяха интересни и й бяха дали храна за размисъл. Полицейската работа й допадаше — както рутинните задължения, така и подробностите. Но напрежението и хаосът в големия град, макар и за кратко време, я бяха изтощили.

Зак би казал, че се чувства така, защото не обича твърде много хората — и Рипли не би го отрекла.

Видя го да се отправя надолу по улицата и прецени, че ще са му нужни поне десет минути, за да измине половината път. Хората винаги го спираха да поговорят с него.

„Нещо повече — помисли си тя, — просто искат да бъдат около него.“ Притежаваше някаква… Рипли не искаше да употреби думата аура. Това бе в стила на Миа. „Излъчване“, реши тя. Зак имаше излъчване, което предразполагаше хората да му се доверяват. Знаеха, че ако споделят тревогите си с него, той ще намери разрешение.

„Зак е общителен — помисли си Рипли, — внимателен, търпелив и винаги честен.“ Никой не би казал за нея, че притежава някое от тези качества. Може би това ги правеше добър екип!

Щом усети, че Зак пристига, отвори външната врата, за да влезе въздух и шум от улицата, както той обичаше. Беше приготвила прясно кафе и тъкмо му наливаше в чаша, когато брат й най-сетне се появи.

— Франк и Алис Пардю имат момиченце, три килограма и седемстотин. Родило се е тази сутрин в девет. Кръстили са го Белинда. Малкият Роби паднал от едно дърво и си счупил ръката. Братовчедът на Миси Хечин от Бенгър си е купил чисто нов „Шевролет“.

Докато говореше, Зак пое чашата с кафе, седна зад бюрото, вдигна отгоре краката си и се усмихна. Вентилаторът на тавана отново започна да скърца. Трябваше да провери каква е причината.

— Е, какво ново при теб?

— Един случай на превишена скорост по пътя до северното крайбрежие. Не знам къде си мислят, че ще отидат, та толкова бързат. Обясних, че скалите, фарът и другите забележителности са тук от няколко столетия и не е възможно да се преместят за един следобед. — Рипли извади един от получените факсове. — Ето това пристигна за теб. Коя е Нел Чанинг? Новата готвачка на Миа?

— Аха. — Зак погледна шофьорското й досие. Няма пътнотранспортни нарушения. Книжката й все още е с регистрация от Охайо, но трябва да се смени след малко повече от две години. Колата се води на нейно име. Оказа се прав за новия стикер. Беше сложен преди по-малко от седмица. По-старият бе от Тексас. Интересно!

Рипли се отдръпна към ъгъла на общото им бюро и отпи от кафето му, защото той не го бе докоснал.

— Защо я проверяваш?

— Чисто любопитство. Струва ми се интересна жена.

— Какво й е интересното?

Той понечи да отговори, но само поклати глава:

— Защо не се отбиеш в кафенето на обяд и не я прецениш сама? Интересува ме какво ще бъде впечатлението ти.

— Може би ще го направя. — Рипли се намръщи и хвърли поглед към отворената врата. — Мисля, че се задава буря.

— Навън е съвсем ясно, скъпа.

— Имам лошо предчувствие — промълви на себе си и грабна бейзболната си шапка. — Ще се поразходя, може да се отбия в кафенето и да хвърля един поглед на най-новата ни жителка.

— Както желаеш. Аз ще направя следобедната обиколка на плажа.

— Много съм ти благодарна. — Рипли сложи слънчевите си очила и излезе.

Обичаше своето селце, реда в него. Що се отнася до нея, нищо не биваше да променя този ред. Нямаше предвид капризите на морето и времето — там властваха други, естествени сили.

През юни се очакваше свеж приток от туристи и летовници, времето ставаше горещо и пясъкът се нажежаваше. Това означаваше безкрайни дандании, пиянски сбивания, случайно загубени деца и неизбежните кавги между любовници. Но туристите, които празнуваха, напиваха се, скитаха и се караха, през лятото носеха долари на острова, които му помагаха да оцелее през студените, ветровити зими.

С удоволствие — е, не съвсем с удоволствие — би се занимавала няколко месеца с проблемите на придошлите, само за да запази мира на Трий Систърс. Неговите пет квадратни километра скали, пясък и пръст бяха нейният свят.

Изгорели от слънцето хора, залитайки, се движеха от плажа към селото, за да обядват. Не можеше да проумее какво кара човешките същества да се излягат на плажа и да се пекат като пъстърви на слънцето. Освен неудобството, абсолютната скука от това би я подлудила само след час.

Не че не обичаше плажа. Тичаше покрай вълните всяка сутрин и лете, и зиме. Ако времето позволяваше, завършваше бягането с къпане. Когато това не бе възможно, често отиваше в хотела и използваше предимствата на закрития басейн. Но предпочиташе морето.

Благодарение на това имаше стегнато атлетично тяло, което най-често бе облечено с жълтеникави шорти и тениска. Цветът на кожата й бе като на брат й, а очите — също така яркозелени. Имаше дълга кестенява коса, която най-често промушваше през отвора над каишките на бейзболната си шапка.

Чертите на лицето й бяха странна смесица — широка уста с леко издута горна устна, малък нос и тъмни извити вежди. Когато бе дете, външният й вид я караше да се чувства неловко, но с годините Рипли бе свикнала да живее с това лице и вече не се тревожеше заради него.

Влезе в кафенето, махна с ръка на Лулу и се отправя към стълбите. Ако имаше късмет, щеше да види що за птица е Нел Чанинг и да избегне срещата с Миа. Беше на три стъпала от нивото на кафенето, когато разбра, че този път късметът й няма да проработи.

Зад барплота бе Миа, както винаги — чудесна в ефирната си рокля на цветя. Косата й бе вързана на тила и все пак около лицето и се виеха безброй огнени къдрици. Жената, която работеше до нея, изглеждаше скромна и прекалено порядъчна. Рипли мигом изпита повече симпатия към Нел. Пъхна палци в задните си джобове и с наперена походка се отправи към бара.

— Заместник-шериф Тод — наклони глава Миа и погледна надолу, — какво ви води насам?

Рипли не й обърна внимание, а започна изпитателно да оглежда Нел.

— Ще поръчам от специалната супа за деня и един сандвич.

— Нел, това е Рипли, нещастната сестра на Зак. Щом тя дойде на обяд, със сигурност можем да смятаме, че адът е замръзнал.

— Затваряй си устата, Миа! Приятно ми е да се запознаем, Нел. Искам и една лимонада.

— Да, разбира се. — Нел погледна лицето на едната, после на другата. — Веднага — промърмори тя и се шмугна в кухнята да вземе сандвич.

— Чух, че си я грабнала направо от ферибота — продължи Рипли.

— Може и така да се каже. — Миа загреба от супата. — Недей да я измъчваш с въпроси, Рипли.

— Защо мислиш, че бих се държала така?

— Защото много добре те познавам. — Миа сложи купичката със супа на барплота. — Забеляза ли нещо странно, когато слезе от ферибота вчера?

— Не — бързо отвърна Рипли.

— Лъжкиня — тихо каза Миа, тъй като Нел се върна със сандвича.

— Да занеса ли това на масата, заместник-шериф Тод?

— Да, благодаря. — Рипли измъкна парите от джоба си. — Защо не ми позвъни, Миа? — Седна точно когато Нел поставяше храната на масата. — Изглежда чудесно.

— Надявам се, че ще ви хареса.

— Сигурна съм. Къде си се учила да готвиш?

— На много места. Да ви донеса ли нещо друго?

— Не. Наистина е чудесно. Хей, ти ли си направила всичките тези сладкиши?

— Да.

— Много труд си положила.

— За това ми плащат.

— Правилно. Не се оставяй Миа да те товари с много работа. Тя е истински тиранин.

— Напротив — възрази Нел с хладен глас. — Миа е невероятно щедра и мила. Приятен обяд.

„Лоялна е, не може да се отрече — реши Рипли, докато се хранеше. — Любезна е, но малко скована. Като че ли не е свикнала да общува с хора — помисли си тя. — Нервна е.“ Притеснението й от незначителната словесна схватка между нея и Миа бе очевидно. „Е — реши Рипли и сви рамене, — някои хора не могат да търпят конфликти, дори и да не са свързани с тях.“

Заключението й бе, че Нел Чанинг не е опасна. Освен това бе адски добра готвачка. Храната толкова подобри настроението на Рипли, че на тръгване тя постоя малко до бара. Нямаше от какво да се смущава, защото Миа бе заета някъде другаде.

— Е, успя да ме впечатлиш.

Нел застина на мястото си, но запази хладнокръвие и отпусна ръце.

— Моля?

— Сега ще трябва да започна редовно да идвам тук. Нещо, което избягвах от години. Обядът беше чудесен.

— О, много добре.

— Може би си забелязала, че с Миа не сме големи приятелки.

— Това не е моя работа.

— Живееш на острова и би трябвало да се интересуваш от останалите. Но не се тревожи, стараем се пътищата ни да не се кръстосват. Няма да се чувстваш притисната между нас двете. Ще взема две шоколадови бисквити за после.

— Имате сметка да вземете три.

— Това е изнудване. Добре, тогава ще взема три. Едната ще дам на Зак и ще стана герой.

Нел се поуспокои, сложи бисквитите в торбичка и маркира сумата на касата. Но когато взе парите от Рипли и ръцете им се докоснаха, преживя истински шок и дъхът й спря.

Рипли дълго задържа върху нея гневния си поглед, в който се долавяше разочарование. Сграбчи торбичката с бисквитите и се отправи към стълбите.

— Заместник… — Нел стисна здраво ръката си и извика след нея: — Забравихте си рестото.

— Задръж го! — гневно отвърна Рипли и се втурна надолу по стълбите. Там бе застанала Миа със скръстени ръце и повдигнати вежди. Рипли само й се озъби и продължи.

 

Струваше й се, че наближава буря, въпреки че небето бе ясно, а морето — спокойно. Това усещане с все сила връхлиташе в сънищата на Нел и тя безпомощно се връщаше в мислите си към миналото.

Огромна бяла къща, разположена върху килим от свежа зелена трева. Отвътре имаше остри ръбове и хладни твърди повърхности. Цветовете бяха бледи — пясъчен, сиво-кафяв, сив. Но розите, които той винаги й купуваше имаха яркия цвят на кръвта.

Къщата бе празна, но като че ли застинала в очакване.

В съня си Нел извърна глава, сякаш за да устои на изкушението. Не искаше отново да влиза там. Никога вече.

Но вратата се отвори. Високата бяла врата, която водеше към просторно фоайе. Бял мрамор, бяло дърво и студен блясък на кристал и хром.

Видя себе си да влиза в нея. Косите й бяха светли, дълги и разпилени по раменете. Беше облечена с лъскава бяла рокля, която хвърляше ледени отблясъци. Устните й бяха червени като розите.

Той влезе с нея, следвайки я плътно. Винаги вървеше неотлъчно зад нея. Ръката му леко докосваше кръста й. Струваше й се, че все още чувства този допир, макар и да полагаше усилия да го забрави.

Беше висок и строен. Приличаше на принц в черния си вечерен костюм, с коси, подобни на златен шлем. Беше се влюбила в него заради приказната му хубост и бе повярвала на обещанията му за вечно щастие. А нима не бе я завел в тази къща, в тази фантастична страна и не бе й дал всичко, за което една жена мечтае? Колко ли пъти й бе напомнял това?

Помнеше случилото се след това. Спомняше си великолепната бяла рокля и колко уморена, но спокойна се чувстваше, че вечерта бе минала без упреци от негова страна заради някоя нейна постъпка. Или поне така мислеше.

Когато се бе обърнала да каже колко прекрасна е била вечерта, бе видяла израза на лицето му.

Беше изчакал да се приберат у дома, да останат насаме, за да се преобрази. Правеше това много умело.

Все още не можеше да заличи от съзнанието си страха, който я бе обзел, докато се мъчеше да си спомни какво се е случило.

— Забавлява ли се, Хелън?

— Да, партито бе чудесно, но продължи дълго. Искаш ли да ти налея едно бренди, преди да си легнем?

— Хареса ли ти музиката?

Нима бе казала нещо неуместно относно музиката? Би било глупаво от нейна страна. Едва се сдържа да не потръпне, когато той протегна ръка да си поиграе с косата й.

— Чудесно бе, че можеше да се танцува навън, близо до градината.

Отстъпи назад, надявайки се да се обърне към стълбите, но той я сграбчи за косата и я накара да спре.

— Да, забелязах колко ти беше приятно да танцуваш, особено с Мичъл Роулингс, да флиртуваш с него и да се перчиш, унижавайки ме пред приятелите и клиентите ми.

— Евън, не съм флиртувала с никого, просто…

Последва плесница и Нел падна на земята, почти заслепена от болка. Сви се на топка, за да се предпази, но той я повлече за косите по мраморния пол. Колко ли пъти усети ударите на ръцете му?

Тя отричаше и ридаеше, Евън я обвиняваше. Когато му омръзна, остави я да допълзи, хлипайки, до ъгъла.

Но сега, в съня си, Нел се добра до сенчеста гора, където въздухът бе лек, а земята — топла. И тук, до бълбукащия поток, заспа.

По-късно се събуди от силна светкавица, която раздра небето, последвана от оглушителен гръм. Беше ужасена. Сега тичаше през гората и бялата й рокля проблясваше в мрака. Кръвта й кипеше като на преследвано животно по време на лов. Дърветата след нея с трясък се сгромолясваха, а земята под краката й се надигаше и клокочеше като димяща лава.

Въпреки това тя тичаше, почти останала без дъх, и от гърдите й се изтръгваха ридания. Чуваха се писъци, носени от вятъра, но не всичките бяха нейни. Движеше я единствено страхът и дълбоко в себе си не знаеше причината за това бягство, не чувстваше нищо, нямаше отговор.

Вятърът я блъскаше с все сила и разкъсваше роклята и на парцали.

Започна да се катери като гущер по някаква скала. Лъчът на фара раздираше тъмнината като сребристо острие, а долу бушуваше морето.

Нел риташе, крещеше и продължаваше да се катери. Не поглеждаше назад, защото не смееше да застане лице в лице с това, което я преследва. Избирайки бягството пред битката, скочи от скалите, завъртя се във въздуха и полетя към водата. Брегът, светлините и дърветата сякаш се сляха и целият склон зад нея рухна.