Нора Робъртс
Танц във въздуха (17)

Шестнадесета глава

Нел прогони от съзнанието си всичко това или поне се опита да го прогони и отиде на работа. Сервираше кафе и кифлички, шегуваше се с редовните клиенти. Беше облякла новия син пуловер и разбъркваше супата от тиква, която вареше за обедната навалица. По предложение на Миа сложи купчина визитки до автоматичната маркировъчна каса. Всичко това бе толкова нормално и приятно, с изключение на факта, че няколко пъти посегна към медальона, който вече не бе на мястото си. Всеки път, когато го направеше, в съзнанието й изплуваше образът на Зак, облян в кръв.

Тази сутрин му се налагаше да отиде до континента и мисълта, че ще бъде далеч от острова, усилваше страховете й. Можеше да бъде нападнат на улицата, ограбен и оставен да лежи, облян в кръв, докато издъхне.

До края на смяната си реши, че не е направила достатъчно и се нуждае от помощ.

Откри Миа, която помагаше на един клиент да избере детска книжка. Изчака, неспокойна и нетърпелива, докато той направи избора си и се отправи към касата.

— Знам, че си заета, но трябва да говоря с теб.

— Добре. Нека да си взема якето. Ще се поразходим. След няколко минути се върна с велурено яке, което бе наметнала върху късата си рокля. И якето, и роклята бяха в светлокафяв цвят, на фона, на който косата и блестеше като огнена грива. Махна на Лулу, преди да излезе през входната врата.

— Вземам си обедната почивка. Чудесен пуловер — добави, когато бяха вече навън. — Лулу ти го е изплела, нали?

— Да.

— Преодоляла си преградата. Не би сторила нещо толкова мило за теб, ако не се решила да те приеме. Поздравления!

— Благодаря. Аз… Не искаше ли да обядваш?

— Не. — Миа отметна косата си назад и дълбоко си пое дъх. Рядко се случваше да се чувства като заключена в книжарницата и отчаяно да изпитва нужда от пространство. — Искам да повървя.

Рипли бе права за циганското лято. След краткото застудяване бяха настъпили меки топли дни и плажният бриз донасяше мирис ма море и гора. Небето бе облачно и на фона на тази сивота дърветата се издигаха като запалени маяци. Небето се отразяваше в морската вода, чиито големи вълни предвещаваха буря.

— След около час ще запали — предсказа Миа. — Виж! — Посочи към морето. Само след секунда, сякаш по нейна заповед, стоманеното огледало на небето бе раздрано от светкавица. — Бурята идва. Обичам бурите. Въздухът се наелектризира и като че ли тази енергия преминава в кръвта. Но ме кара да се чувствам неспокойна. Харесва ми да стоя на скалите по време ни буря. — Свали елегантните си обувки, закачи ги на пръстите си и закрачи боса по пясъка. — Плажът е почти пуст — отбеляза. — Мястото е подходящо за разходка и да ми разкажеш какво те тревожи.

— Имах… не знам дали бе видение. Не знам какво точно беше, но ме плаши.

Миа погали ръката на Нел и продължи да крачи спокойно:

— Разкажи ми.

Когато Мел свърши, Миа продължи да върви:

— Защо му даде медальона си?

— Беше единственото, което ми хрумна. Действах импулсивно. Този медальон с най-ценното, което имам.

— Носила си го, когато си „умряла“, и си го взела със себе си в новия си живот. Символизира откъде произхождаш и те свързва с майка ти. Той е твоят талисман. Силна магия. Зак ще го носи, защото си го помолила — и това го прави още по-силен.

— Но е най-обикновен медальон, Миа. Нещо, което баща ми купи на майка ми за една Коледа. Не е особено скъп.

— Знаеш, че силата му е в това, което означава за теб. Дала си на Зак любовта, която си изпитвала към родителите си.

— Достатъчно ли е? Не мисля. Знам какво означава видението, Миа. — Ужасът се промъкна в нея като звяр. — Лицето му бе бледо и имаше толкова много кръв. Видях го мъртъв. — Сама се застави да го произнесе още веднъж. — Беше мъртъв. Не би ли могла да направиш нещо?

Тя вече бе сторила всичко, което й бе дошло наум и бе по силите й.

— Какво мислиш, че мога да направя, което самата ти не можеш?

— Не знам, но със сигурност много повече. Дали това беше предзнаменование?

— Вярваш ли?

— Да, да. — Само при мисълта за видението дъхът й спря. — Беше толкова ясно. — Ще бъде убит, но не знам как.

— Това, което виждаме, са потенциалните възможности, Нел. Нищо не е абсолютно. Добро или лошо — нищо не е неизбежно. Явило ти се е видение и си действала, за да осигуриш закрила.

— Има ли начин да бъде спрян този, който ще се опита да го убие? Някаква магия?

— Магиите не са решение на всеки проблем — или не би трябвало да бъдат. И помни: това, което изпратиш, може да се върне при теб или при близките ти трикратно. Ако атакуваш нещо, може да отприщиш друго. — Миа не каза какво й мина през ума. „Ако спреш ножа — мрачно си помисли тя, — може да заредиш пистолет.“ — Бурята идва — повтори. — И не само светкавици ще се появят на небето този следобед.

— Ти знаеш нещо.

— Чувствам го, но не мога да го видя ясно. Може би не е във възможностите ми. — Тази бариера я караше да изпитва чувство на безсилие. Опасяваше се, че тя, която толкова дълго е била единствена магьосница, не би могла да се справи сама. — Ще ти помогна с всичко, което мога. Обещавам. — Точно когато се притесняваше, че няма да е достатъчно, съзря Рипли, застанала на края на пясъчната ивица. — Повикай я! Заради теб ще дойде. Кажи й това, което каза на мен.

Не се наложи Нел да я вика. Достатъчно бе да се обърне и да я погледне. Облечена както обикновено — с памучните си дрехи и с подходящи обувки, Рипли тръгна към тях.

— Ще се намокрите, ако останете тук много дълго.

— Ще се появи светкавица — каза Миа и в този миг тя проблесна на запад като огнена стена. — Ще последва гръмотевица. — Над морето се разнесе глух тътен. — Но дъжд ще завали след около половин час.

— Сега пък с предсказване на времето ли се занимаваш? — шеговито подхвърли Рипли. — Трябва да си потърсиш работа в телевизията.

— Недей, не и сега. — Нел очакваше всеки момент небето да се продъни, но това не я интересуваше. — Загрижена съм за Зак.

— Така ли? Аз — също. Имам повод за тревога, щом брат ми започна да носи женско бижу. Но трябва да ти благодаря, че ми даде възможност да го вземам на подбив.

— Каза ли ти защо го носи?

— Не. Не бих повторила думите, които изрече, в такава изтънчена компания. Но дадоха добро начало на почивния ни ден.

— Имах видение — започна Нел.

— О, чудесно! — Рипли ядосано понечи да си тръгне, но се спря, когато Нел я хвана за ръката. — Харесвам те, Нел, но ще ме накараш да се ядосам.

— Остави я да си върви, Нел! Страхува се да чуе.

— Не се страхувам. — Но раздразнението й бе очевидно, защото Миа улучи слабото й място. — Хайде разказвай какво видя в кристалната топка!

— Не съм гледала в кристална топка. Гледах Зак — отвърна Нел.

Въпреки че категорично отричаше магиите и си даваше вид, че приема думите им с безразличие, Рипли бе силно разтърсена.

— Зак може да се грижи за себе си. — Рипли се обърна, за да си тръгне, но отново се върна. — Виж, в случай че не си забелязала, брат ми е способен, отлично обучен полицай, пазител на закона. Носи оръжие и знае как да го използва, когато се наложи. Ако прави така, че работата му да изглежда лесна, то е, защото умее да се справя с всякакви ситуации. Без колебание бих му поверила живота си.

— Мисля, че Нел пита дали може да разчита на теб да пазиш неговия.

— Имам шерифска значка, оръжие и право да го използвам. Така се справям с нещата — гневно отвърна Рипли. — Ако някой преследва Зак, можеш да бъдеш сигурна, че ще си има работа с мен.

— Необходима е енергията на трите, Рипли. — Миа нарочно я хвана за ръка. — Трябва да обединим силите си.

— Без мен.

Миа кимна. Бяха застанали в кръг под яростното небе.

— Вече си с нас.

Рипли инстинктивно отстъпи назад и наруши връзката.

— Не разчитай на мен — каза тя. — Не и по този начин. — Обърна им гръб и подритвайки пясъка, се запъти към селото.

— Ще си помисли върху това и ще се пребори с него. Дебелоглава е и ще бъде нужно повече време, отколкото бих искала. Но за първи път от години проявява колебание. — Миа утешително потупа Нел по рамото. — Няма да рискува живота на Зак.

Тръгнаха обратно към книжарницата и едва успяха да влязат вътре, когато се изсипа пороен дъжд.

Нел запали свещите в тиквените фенери — не само за декорация, а и за да изпълнят истинското си предназначение. Закачи ги на верандата — да прогонват злото.

Съчетавайки знанията, получени от книгите, които Миа й бе заела, и собствените си инстинкти, тя се зае да направи къщата си възможно най-защитена.

Изчисти отрицателната енергия и запали свещи за успокоение и закрила. Постави червен яспис и малки саксии с градински чай на первазите на прозорците, лунни камъни и розмарин — под възглавниците на леглото си.

Приготви пилешка супа. Докато тя къкреше, навън все още валеше и малката й къща се превърна в уютен пашкул.

Но не можеше да бъде спокойна. Крачеше от прозорец до прозорец, от врата до врата. Потърси си занимание, което да я отклони от тревожните мисли, но не намери подходящо. Направи усилие да седне в офиса си и да оформи няколко договора за поръчки. След десет минути отново стана, защото не можа да се съсредоточи.

Отказа се от работата по документите и позвъни в полицейския участък. Сигурно Зак вече се бе върнал. Би могла да разговаря с него, да чуе гласа му. Тогава щеше да се почувства по-добре. Но се обади Рипли и с хладен глас й каза, че Зак не се е върнал. Посъветва я търпеливо да го изчака.

Сега тревогата й се удвои. Бурята вилнееше в унисон с вътрешното й напрежение. Воят на вятъра вече не звучеше като музика, а по-скоро заплашително. Дъждът приличаше на плътна завеса, а гръмотевиците отекваха като изстрели. Мракът притискаше прозорците, сякаш искаше да счупи стъклата и да нахлуе вътре. Енергията, която се бе научила да приема, дори да използва, затрептя като пламък на свещ от топъл полъх.

Хиляди сценарии минаваха през главата й, един от друг по-ужасни. Накрая, неспособна да издържи, грабна якето си. Реши да слезе долу до пристанището и да чака ферибота. Да отправи молитва за завръщането му.

Внезапно отвори вратата — в мига, когато проблесна светкавица. В непрогледния мрак, настъпил след това, съзря силует, който се приближаваше към нея. Отвори уста да извика и тогава през мириса на дъжда, мократа земя и озона долови уханието на любимия си.

— Зак! — Нел се хвърли към него и едва не го събори, така че и двамата да се прекатурят през верандата, но той я хвана и запази равновесие. — Бях толкова притеснена.

— А сега си мокра. — Внесе я на ръце в къщата. — Избрах ужасен ден да тръгна от острова. Проклетият ферибот подскачаше върху вълните. — Остави я да стъпи на крака, а после свали мокрото си яке. — Щях да се обадя, но обхватът на мобилния ми телефон се губеше. Този ферибот беше последният, който пристига тази вечер в това време. — Прокара ръка през косата си и изтръска капките вода.

— Мокър си до кости. — Понеже ризата му бе вир-вода, тя с облекчение забеляза слабото очертание на медальона точно над сърцето му. — И си премръзнал.

— Трябва да призная, че през последния половин час мечтаех за горещ душ.

Досега щеше да е взел душ, ако Рипли не беше го пресрещнала на входната врата и не бе му казала, че Нел е звъннала, обхваната от паника.

— Иди сега да вземеш душ, а после може да хапнеш топла супа.

— Това определено е най-доброто предложение за целия ден. — Зак обхвана с длани лицето й. — Съжалявам, че си се тревожила. Нямаше за какво.

— Вече се успокоих. Отивай, преди да си хванал настинка.

— Хората, живеещи на острови, са издръжливи. — Целуна я по челото и се запъти към банята. Остави мокрите си дрехи на купчина на пода, пусна гореща вода и когато влезе под душа, въздъхна с благодарност.

Малкото помещение и ваната в него не бяха проектирани за мъж, висок над метър и осемдесет. Струята бе насочена точно към гърлото му и ако не внимаваше, щеше да удря лакътя си в стената при всяко движение на ръцете си. Но откакто беше с Нел, Зак си бе изработил навик. Подпря ръце на предната стена и се наведе, така че струята да се стича по главата и гърба му. Нел използваше сапуни и шампоани с нежен аромат, и той бе сложил някои от своите на полицата над ваната.

Никой от двамата не споменаваше за тези допълнения или за дрехите за преобличане, които бе оставил на полицата в нейния шкаф. Не изтъкваха и факта, че рядко прекарват някоя нощ разделени. Зак знаеше, че другите жители на селото често говорят за тях. Забелязваше намигванията и беше свикнал неговото и нейното име да се изплъзват от устата на хората заедно, сякаш са една дума. Но не бяха обсъждали това помежду си. Може би някакво суеверие ги възпираше да разговарят за нещата, които най-много се страхуват да не загубят. Или просто проявяваха нерешителност.

Не бе сигурен дали има значение, но знаеше, че е крайно време да предприемат нова стъпка. Самият той я бе направил днес следобед на континента, след като бе взел най-важното решение в живота си. Не можеше да скрие задоволството си от това. Отначало бе малко неспокоен, но чувството му бързо бе отминало. Дори неприятното пътуване през бурното море обратно към острова не се бе отразило на настроението му.

Звуците, които достигнаха до него от другата страна на завесата, го стреснаха и го накараха да действа бързо. Разсея се за миг и удари лакътя си в стената, след което прозвуча порой от ругатни.

— Добре ли си? — Разкъсвана между насмешка и съчувствие, Нел прехапа устни и притисна купчината мокри дрехи към гърдите си.

Зак рязко остави подвижния душ и дръпна завесата.

— Тази баня е опасна. Някой ден ще поръчам нова батерия и… какво ще правиш с тях?

— Мислех да… — Нел замълча, когато той изскочи гол от ваната и грабна дрехите си от ръцете й. — Щях само да ги пусна в центрофугата.

— Сам ще се погрижа за това по-късно. Имам резервни за преобличане.

Отново ги хвърли на пода и не обърна внимание на недоволната й гримаса, когато мократа купчина се стовари на пода зад него.

— Поне ги простри, ако стоят на топка, ще мухлясат.

— Добре, добре. — Взе кърпа и започна енергично да подсушава косите си. — Само заради тях ли влезе в банята?

— Всъщност да. — Погледът й се плъзна надолу по влажните му гърди, където блестеше медальонът й, по стегнатия му корем и по бедрата, чиито мускули изпъкваха под кърпата, увита около кръста му. — Но точно в момента не мисля за разтребване.

— Така ли? — Погледът и така загря кръвта му, както дори океан от гореща вода не би могъл. — А за какво мислиш?

— Че най-доброто лекарство за мъж, който току-що се с прибрал след буря, са малко ласки в уютното ми легло. Ела с мен.

Пое ръката й и тръгна след нея към спалнята.

— На чичо доктор ли ще си играем? Бих се радвал да се разболея, щом ще бъда лекуван по този начин.

Тя се засмя и рязко повдигна юргана:

— Влизай!

— Да, госпожо.

Преди да свали кърпата от кръста си, Нел я дръпна. Но когато протегна ръце към нея, тя се изплъзна и го побутна към леглото.

— Както навярно знаеш, в легендите се споменава, че много магьосници са и лечителки.

Взе кибрит, обиколи стаята и запали всички свещи. Светлината им затрептя и по стените пробягаха сенки.

— Вече съм почти здрав.

— Аз ще преценя това.

— Нямам търпение.

— Знаеш ли какво не съм правила никога за никого?

— Не, но изгарям от любопитство.

Бавно повдигна ластика на пуловера си. Спомни си деня, в който плахо бе застанала на слънчевата задна веранда на къщата му.

— Искам да ме гледаш. — Съвсем бавно плъзна пуловера нагоре по тялото си. — И да ме желаеш.

Дори слепец би доловил нежното сияние, което излъчваше кожата й.

Свали обувките си като в бавен танц. Семплият й бял сутиен бе изрязан под изящната извивка на гърдите й. Повдигна ръката си към предната закопчалка и забеляза как очите му проследиха движението й в очакване, но я остави закопчана и плъзна пръсти към колана на панталона си.

Сърцето му се разтуптя, когато тънката материя се плъзна по ханша и бедрата й, свлече се на пода и тя грациозно освободи краката си от нея.

— Защо не оставиш на мен да се заема с останалото? Нел присви устни и се приближи, но не достатъчно.

Никога досега не бе съблазнявала мъж и бе готова да използва силата си докрай. Представи си допира му, когато плъзна длани по собственото си тяло и го накара да затаи дъх. С едва забележима дяволита усмивка разкопча сутиена си и го остави да падне. Гърдите й бяха заоблени и нежни. Спусна бикините надолу по ханша си и се освободи от тях. Вече бе възбудена.

— Искам да се слеем бавно — прошепна тя. — Бавно. — Разтвори бедра над тялото му. Беше почти като в транс. — Сякаш няма да има край.

Устните й бяха топли, нежни и търсещи. Ароматът му достигна до всяка нейна клетка като наркотик. Когато той се извърна, завладян от неутолимо желание, Нел го последва, плавно прокара пръсти по гърба му и се наслади на изпъкналите му мускули, които затрептяха от възбуда. Отдаде се на сладостните усещания, които взаимно си даряваха, и се понесе с тях бавно, както бе пожелала. Светлината на свещите се усили, пламъците им се издължиха и изпълниха стаята с опияняващ аромат.

Двамата се надигнаха и се раздвижиха в танц сред уханния въздух. Застанаха на колене върху леглото с притиснати тела и устни.

Ако това бе магия, Зак бе готов да остане в нейния плен завинаги. Жена, магьосница или съчетание от двете — тя бе несравнима. Загледа се в ръката си, докосваща ослепително бялата й нежна кожа. Обхвана с длани гърдите й и зърната им се втвърдиха при на пръстите му. Ненаситно се докосваха и целуваха. Завладени един от друг, жадно поглъщаха всяка ласка. Когато най-сетне проникна в тялото й, плавното издигане и снишаване бе като вълни от коприна. Магията струеше от очите им и в този миг никой друг на света не съществуваше за тях. Сърцата им биеха едновременно и ги свързваше близост, далеч по-силна от страстните желания на плътта.

Сърцето й преливаше от обич, която караше цялото й същество да сияе. Отново присви устни, когато той се наведе да я целуне. Пръстите им се преплетоха и хванати здраво за ръце, сякаш полетяха извън пределите на земния свят.

 

Докато лежеше, сгушена до него, и усещаше с дланта си ударите на сърцето му, струваше й се, че нищо не може да ги достигне. Убежището й бе сигурно и двамата бяха в пълна безопасност в него. Сега всичките й тревоги и прокрадващият се в мислите й ужас й се струваха глупави. Те бяха просто влюбена двойка, лежаха прегърнати и слушаха отшумяващата навън буря.

— Чудя се дали някога ще се науча да въздействам върху предметите.

— Скъпа, вече се справяш доста добре — засмя се Зак.

— Не. — Закачливо го побутна. — Имам предвид преместване на предмети от едно място на друго. Ако владеех това умение, щях да съчиня подходящо заклинание и пилешката супа да дойде тук сама.

— Нима правите и такива неща? — попита той.

— Сигурна съм, че Миа може, стига да го пожелае силно. Но начинаеща ученичка като мен трябва да стане, да отиде до кухнята и да свърши всичко по старомодния начин. — Извърна глава, целуна го по рамото и се изправи.

— Какво ще кажеш ти да останеш тук, а аз да донеса супата?

Нел му хвърли укорителен поглед през рамо, докато вървеше към гардероба, за да облече халата, който най-сетне се бе решила да купи.

— Много хитро от твоя страна — да предложиш това, след като вече станах.

— И аз си помислих същото. Е, за да не се сърдиш, ще стана да ти помогна с нещо.

— Чудесно! Тогава извади от банята онази купчина мокри парцали.

— Мокри парцали?

Едва след минута осъзна, че Нел има предвид дрехите му. Вече бе излязла от стаята, когато той скочи от леглото и грабна мокрите си панталони от пода. Бръкна в джоба и си отдъхна, щом напипа малка кутийка.

Влезе при нея в кухнята. Беше сложила погача на дъската за рязане и пълнеше купичките със супа. „Толкова е неустоима с този халат! — помисли си той. — И изглежда толкова щастлива тук!“ Краката й бяха боси, а косата — леко разрошена.

— Нел, защо не я оставим за малко да изстине?

— Не би било зле. Искаш ли вино?

— След минута. — „Странно“, помисли си Зак. Би трябвало да бъде нервен, поне малко, а се чувстваше напълно спокоен. Сложи ръце на раменете й, завъртя я към себе си и плъзна длани надолу до лактите й. — Обичам те, Нел.

— Аз…

Думите й бяха прекъснати с целувка.

— Хрумнаха ми различни начини да направя това. Да излезем с колата някоя вечер, да се разходим по плажа при следващото пълнолуние или да отидем на официална вечеря в хотела. Но сега сме на най-подходящото място, в най-подходящия момент.

Усети, че нещо я пронизва в стомаха. Прие го като предупреждение, но не можа да стори нищо. Беше като вцепенена.

— Дълго умувах как да ти предложа, опитвах се да реша кои са най-подходящите думи и как да ги кажа, но единствените, които ми идват наум в момента, са: Обичам те, Нел. Омъжи се за мен.

Тя леко въздъхна, докато радостта и скръбта се бореха в съзнанието й.

— Зак, съвсем отскоро сме заедно.

— Можем да почакаме известно време, ако желаеш, въпреки че не виждам смисъл.

— Защо просто не оставим нещата такива, каквито са?

Беше си представял най-различни реакции от нейна страна, но не и това, че ще долови страх в гласа й.

— Защото имаме нужда от свой собствен дом, където да живеем заедно.

— Бракът е само узаконяване на една връзка. — Нел се обърна и слепешком потърси в шкафа чаши.

— За някои — тихо каза Зак, — но не и за нас двамата. Ние сме сериозни хора, Нел. И когато такива хора се влюбят и означават толкова много един за друг, те се женят, създават семейство. Искам да споделя живота си с теб, да имаме деца, да остареем заедно.

В очите й напираха сълзи. С цялото си сърце и душа желаеше това, за което той говореше.

— Прекалено бързаш.

— Не мисля. — Зак извади кутийката от джоба си. — Купих го днес, защото вече започнахме съвместен живот, Нел. Време е да разберем докъде ще ни доведе това.

Нел сведе поглед към свитите си шепи. Беше й купил пръстен със сапфир — семпла златна халка, в която бе инкрустиран топъл, ярък камък. Беше разбрал, че тя се нуждае от топлота и искреност.

Евън бе избрал бляскав диамант с квадратна форма, вграден в платина, който стоеше на пръста и като парче лед.

— Съжалявам, Зак. Толкова съжалявам. Не мога да се омъжа за теб.

Сякаш нож прободе сърцето му, но той не се отдръпна, а я погледна в очите.

— Обичаш ли ме, Нел?

— Да.

— Тогава заслужавам да знам защо не можеш да ми дадеш обещание и да приемеш моето?

— Прав си. — Нел се опита да се успокои. — Не мога да се омъжа за теб, Зак, защото вече съм омъжена.

Едва ли нещо друго би могло да го смае повече.

— Омъжена? Ти си омъжена? За бога, Нел, ние сме заедно от месеци.

— Знам. — В очите му Нел видя не само силна изненада и гняв. Гледаше я така, сякаш бе непозната. — Напуснах го преди повече от година.

Зак би могъл да се примири с факта, че е била омъжена и не му е казала. Но мисълта, че все още е обвързана с друг мъж и е крила това от него, бе непоносима.

— Напуснала си го, но не си се развела.

— Не, не можах…

— Позволяваше ми да те докосвам, спеше с мен, допусна да се влюбя в теб, а си знаела, че не си свободна.

— Да. — В малката кухня изведнъж нахлу хлад, които проникна до мозъка на костите й. — Нямам оправдание.

— Няма да те питам кога си имала намерение да ми го кажеш. Очевидно е, че нямаше да го направиш. — Зак затвори кутийката със замах и я пусна обратно в джоба си. — Аз не спя със съпругите на други мъже, Нел. Ако беше казала поне една дума, нямаше да стигнем до това положение.

— Знам. Вината е моя. — Когато гневът му се засили още повече, а лицето му доби суров израз, тя усети, че силите я напускат и лицето й пребледня.

— Мислиш, че това е достатъчно? — изкрещя тя в прилив на гняв и негодувание. — Мислиш, че като признаеш вината си, ще заслужиш прошка?

— Не.

— По дяволите! — Извърна се, така че препречи пътя й. — Не мога да не се развикам. Подлудяваш ме, като стоиш и очакваш да стоваря юмрук върху теб. Нямам намерение да те наранявам. Нито сега, нито когато и да било. За мен е оскърбително да стоиш тук, питайки се дали ще го направя.

— Не знаеш какво с да се чувстваш по този начин.

— Не, не знам, защото не си ми казала. — Зак се овладя, колкото бе възможно, въпреки че все още кипеше от гняв. — Или ми казваш само толкова, за да загладим положението до следващия път.

— Може би е така. Но те предупредих, че не мога да споделя всичко. Затова не се впусках в подробности.

— Не са подробности, по дяволите! Все още си омъжена за човека, който ти с причинил това.

— Да.

— Имаш ли намерение да прекратиш брака си?

— Не.

— Е, тогава всичко е ясно. — Зак грабна обувките и якето си.

— Не искам да открие къде съм. Не мога да допусна да ме намери.

Той понечи да дръпне вратата, но за миг задържа ръката си върху дръжката.

— Замисляла ли си се някога, поне веднъж поглеждала ли си ме в очите, за да се убедиш, че можеш да разчиташ на мен? Готов съм да сторя всичко, за да защитя дори непознат. Това ми е работата. Как е възможно да ти хрумне, че не бих го направил за теб?

„Знам“, помисли си Нел, докато гледаше как той се отдалечава от нея. Това бе само едно от нещата, които я плашеха. Не бе в състояние да извика. Остана сама с мъката си в къщата, която бе превърнала в защитен дом. Сега тя й се струваше пуста.