Нора Робъртс
Танц във въздуха (16)

Петнадесета глава

Евън Ремингтън се разхождаше из разкошните стаи ма къщата си и Монтърей. Отегчен и нервен, внимателно разглеждаше вещите си. Всичко бе грижливо подбрано от самия него или от декоратор, следващ изрични инструкции. Винаги бе наясно какво предпочита и какво желае и правеше всичко възможно да се сдобие с него. Независимо от цената и усилията.

Всичко, което го заобикаляше, отразяваше неговия вкус, на който се възхищаваха партньорите му, хората с неговото обществено положение и онези, чиято цел бе да попаднат в същата категория. Но тези неща не го удовлетворяваха.

Възнамеряваше да организира търг. Би могъл да се свърже с някоя известна благотворителна фондация и да спечели популярност, като се отърве чрез нея от вещите, които вече не желае. Можеше да разгласи, че се разделя с тях, защото болезнено му напомнят за покойната му съпруга. Прекрасната Хелън, която бе загубил. Дори обмисляше да продаде къщата, защото тя наистина му напомняше за нея. В Лос Анджелис нямаше този проблем. Хелън не бе загинала там.

След инцидента Евън рядко се връщаше в Монтърей. Не оставаше повече от няколко дни и винаги идваше сам. Без да се брои прислугата, тъй като смяташе, че тя е част от мебелировката — необходима и полезна.

Първия път, когато се върна, бе сломен от скръб. Дълго рида безутешно върху леглото, на което бе спал за последен път с нея, прегръщайки нощниците, които тя бе носила, вдъхвайки от аромата й. Любовта му бе унищожителна и болката го разяждаше.

Хелън му бе принадлежала.

Когато този изблик отшумя, той обиколи цялата къща и докосна всичко, до което Хелън се бе докосвала. Тогава гласът й отекваше в ушите му, а ароматът й се носеше навсякъде около него. Прекара около час във вградения гардероб, галейки дрехите й, но не си спомни как една нощ я бе заключил вътре, защото се бе прибрала късно.

Когато повече не можеше да издържа в къщата, в която се чувстваше като в затвор, отиде с колата до мястото на гибелта й. И там, на скалите, плака в усамотение.

Лекарят му бе предписал лечение и почивка. Приятелите му го обграждаха със съчувствие. Това започна да му харесва.

След около месец вече не помнеше, че Хелън бе тръгнала за Биг Сър по негово настояване. В съзнанието си, в люлката на спомените си се виждаше как я умолява да не присъства на партито, да остане вкъщи, докато отново се почувства добре. Разбира се, не го бе послушала. Никога не го слушаше.

Скръбта премина в ярост, която Евън удави в алкохол и усамотение. Тя го бе предала, бе отишла против неговото желание да присъства на някакво незначително парти, вместо да уважи молбата на съпруга си. Беше го оставила сам и той не можеше да й го прости.

Запълни празнотата в съзнанието си с фантазии за нея и брака им. Чуваше хората да говорят за тях като за идеална двойка, жестоко разделена от трагедия. Прочете това в пресата и повярва в него.

Носеше една от обиците й на верижка близо до сърцето си и направи така, че тази преструвка да достигне до подходящите медии. Говореше се, че Гейбъл направил същото, когато загубил Ломбард.

Пазеше дрехите й в шкафовете, книгите и по полиците. Дори парфюмите й. Беше поставил ангел от бял мрамор на гробищата, където не бе погребано тяло. Всяка седмица оставяше по дванадесет червени рози в краката му.

За да запази разсъдъка си, той се потопи в работа. Отново можеше да спи, без Хелън да му се явява на насън. Постепенно, по настояване на приятелите си, започна да се появява в обществото.

Но нетърпението на жените да утешат вдовеца не го интересуваше. Появяваше се в женска компания само за да поддържа интереса на пресата. Беше преспал с няколко обожателки, за да не тръгнат злонамерени клюки.

Изпитваше наслада не от секса, а от властта, която имаше над тях.

Нямаше намерение отново да се жени. Никога нямаше да се появи втора Хелън. Бяха създадени един за друг. Тя бе предопределена за него — да я моделира по свой вкус. Ако понякога се налагаше да я наказва — е, дисциплината бе част от това, — трябваше да я научи.

Накрая, през последните седмици, когато бяха заедно, бе повярвал, че е успял да я направи съвършена. Рядко допускаше грешки — било когато бяха насаме, било на обществено място. Подчиняваше му се, както подобава на една съпруга, и полагаше усилия да получи одобрението му.

Спомняше си — или се опитваше да си внуши, че си спомня, — че се канеше да я възнагради за това с пътуване до Антигуа. Неговата Хелън бе очарована от океана и му бе казала през първата от онези седмици на любов и опознаване, че понякога мечтае да живее на остров. Накрая морето я бе погълнало.

Почувствал, че започва да изпада в депресия, Евън си наля чаша минерална вода и глътна една от таблетките си. Не, няма да продаде къщата! Бе решил това в един от моментите, когато настроението му внезапно се променяше. Щеше да я отвори за гости, да организира разточителен прием — като онези, на които той и Хелън често бяха домакини, и то с голям успех. Щеше да си представя, че тя е там, до него, както би трябвало да бъде.

Когато телефонът иззвъня, не му обърна внимание и не помръдна от мястото си. Нежно докосваше гравираната златна обица под фината ленена риза.

— Мистър Ремингтън? Обажда се мисис Рийс. Би искала да разговаря с вас, ако е възможно.

Евън не каза нищо, само протегна ръка към безжичния апарат. Без да погледне прислужницата в униформа, която му го подаде, отвори плъзгащата се врата към терасата и излезе навън, където се долавяше полъхът на бриза, за да говори със сестра си.

— Да, Барбара?

— Евън, радвам се, че те намерих. С Дийк те каним да дойдеш днес в клуба. Можем да поиграем тенис и да обядваме край басейна. Рядко виждам малкото си братче напоследък.

Понечи да откаже. Кръгът от хора, които посещаваха кънтри клуба на сестра му, не представляваше интерес за него. Но бързо размисли, защото знаеше, че Барбара притежава забележителна дарба да организира забавления. Би могла да се заеме с някои досадни подробности около приема вместо него.

— С удоволствие ще дойда. И без това искам да говоря с теб. — Погледна своя „Ролекс“. — Да се срещнем там в единадесет и половина удобно ли е?

— Чудесно. Приготви се! Доста поработих върху бекхенда си.

 

Евън не бе добър на тенис. Барбара отново бе отклонила сервиса му и подскачаше наоколо като глупачка с марковия си екип. Разбира се, имаше възможност да се мотае тук всеки ден и да тренира с професионалист, докато слабоумният й съпруг се упражнява в игра на голф.

Брат й бе зает човек, с разрастващ се бизнес и влиятелни клиенти, които хленчеха като бебета, ако не им обърнеше внимание. Нямаше време за развлечения.

Той изстреля една топка над мрежата и силно стисна зъби, когато Барбара се затича и я върна обратно. Бе плувнал в пот и издаваше гневни звуци, докато тичаше по корта.

Нел добре познаваше това изражение. Винаги я бе изпълвало със страх.

На Барбара също й бе познато и я караше тактично да му отстъпва.

— Ударът ти беше чудесен! — провикна се тя и поклати глава, връщайки се на изходна позиция.

„Евън винаги е имал тежък характер“, помисли си Барбара. Трудно понасяше да губи и нещата да не станат, както той иска. Открай време бе така. Като дете си бе отмъщавал или с ледено мълчание, или с прояви на неудържима ярост.

„Ти си по-голямата — казваше майка й. — Бъди добро момиче, добра сестра. Позволи на малкия да победи“.

Този стар навик бе вкоренен у Барбара и тя съзнателно реши следващият й удар да бъде погрешен. Ако брат й спечелеше играта, следобедът щеше да премине много по-приятно. Защо да предизвиква кавги заради една игра на тенис?

И така, потискайки състезателния си дух, Барбара се остави да бъде победена.

Изражението на Евън моментално се промени.

— Добра игра, Евън. Не мога да се меря с теб.

Усмихна му се снизходително, докато заемаха позиции за следващия сет. „Момчетата мразят да губят от момичета“, помисли си тя. Това бе още едно от твърденията на майка й. А какво бяха мъжете, ако не големи момчета?

Когато играта свърши и Евън спечели, настроението му се подобри. Беше спокоен и весел и се държеше като любящ брат. Прегърна сестра си през раменете и я целуна по бузата.

— Все още трябва да поработиш върху бекхенда.

Барбара почувства, че в гърлото й се надига леко раздразнение, но го преглътна.

— Твоят е жесток. — Взе сака си. — И тъй като ме унижи, ти трябва да платиш обяда. Ще се срещнем след половин час на терасата на клуба.

Съзнателно закъсня и го накара да почака. Не пропускаше случай малко да го подразни. Но той бе доволен, че сестра му е привлекателна и поддържа безупречна външност. Мразеше да види небрежно облечена жена, с разрешена коса, а Барбара никога не го разочароваше. Беше с четири години по-голяма от него, но можеше да мине за тридесет и пет годишна. Кожата й бе съвсем гладка, косите — здрави и лъскави, а фигурата — удивително стегната.

Седна до него под сянката на чадъра. Ухаеше леко на любимия си парфюм „Бели диаманти“.

— Ще се утеша с коктейл с шампанско. — Кръстоса крака, обути в копринени чорапи. — А това, че седя с най-хубавия мъж в клуба, моментално ще подобри настроението ми.

— Току-що си помислих каква красива сестра имам.

Лицето й засия:

— Умееш да ласкаеш. — „Истина е — помисли си Барбара. — Наистина е голям кавалер, когато победи.“ Това я накара да се почувства още по-доволна, че му отстъпи мача. — Хайде да изчакаме Дийк — каза тя, все още сияеща. — Един господ знае кога ще свърши играта си. — Поръча си коктейл и салата и превзето сви устни, когато Евън избра скариди. — О, завиждам на метаболизма ти! Никога не напълняваш. Ще си взема малко от твоите, а после ще те проклинам, когато утре личната ми треньорка ме подложи на изтезание.

— Малко повече дисциплина, Барбара, и би могла да поддържаш фигурата си, без да плащаш на някого да те кара да се изпотяваш.

— Повярвай ми, заслужава всяко пени, което й плащам. Истинска садистка е. — С въздишка на задоволство тя се облегна назад, внимавайки да запази лицето си от слънцето. — Кажи ми, скъпи, за какво искаше да говориш с мен?

— Искам да организирам парти в тъщата в Монтерей. Време е да…

— Да. — Барбара отново се наведе напред и стисна ръката му. — Да, време е. Толкова се радвам, че отново изглеждаш добре, Евън, и че кроиш планове! Преживя такъв ужасен период. — Очите й се напълниха със сълзи, но бе прекалено привързана към него и ги преглътна — не за да не се размаже гримът й, а защото познаваше неговата чувствителност. Евън не обичаше проявите на сантименталност на обществени места. — През последните месеци започна да се изправяш на краката си. Това е здравословно, Хелън би се зарадвала.

— Права си, разбира се.

Освободи ръката си, защото им сервираха питиетата. Не обичаше да го докосват. Ако станеше случайно, то бе съвсем друго. В света на бизнеса прегръдките и целувките бяха просто още едно средство за постигане на целите. Но той ненавиждаше да бъде докосван със съчувствие.

— Не съм се забавлявал, откакто се случи. Работя, разбира се, но… С Хелън заедно планирахме всяка подробност за приемите. Тя се справяше с по-голямата част от работата: поканите, менюто — всичко с мое одобрение, разбира се. Надявам се, че мога да разчитам на помощта ти.

— Разбира се. Само ми кажи какъв прием планираш и кога. Миналата седмица бях на едно парти, беше много разточително и забавно. Ще открадна някои идеи. Беше у Памела и Доналд. Памела често е много досадна, но знае как да организира всичко. Като споменах за нея, чувствам, че би трябвало да ти кажа нещо и се надявам да не те разстрои. Боя се да не го чуеш от някого друг.

— Какво е то?

— Памела приказва едни неща, нали я знаеш каква е!

Евън едва си я спомняше.

— За какво става въпрос?

— Преди няколко седмици двамата с Доналд ходиха на почивка на изток. Първо на нос Код, но после тя го придумала да пътуват и да отсядат в мотели като помади. Твърди, че докато разглеждали забележителностите в някакво малко селце, видяла жена, която поразително приличала на Хелън.

Евън здраво стисна чашата си:

— Какво искаш да кажеш?

— Хвана ме за слушател на партито и го повтори безброй пъти. Отначало помислила, че вижда призрак. Всъщност убедена е, че онова… привидение е двойничка на горката Хелън и ме попита дали има сестра. Казах й, че няма, разбира се. Предполагам, че бегло е зърнала някоя стройна блондинка на възрастта на Хелън и в съзнанието й е изплувал образът й. Не ми се иска да чуеш слухове, които биха ти причинили болка.

— Тази жена с умопобъркана.

— Просто има развинтено въображение — каза Барбара. — Да сменим темата, кажи ми колко хора имаш намерение да поканиш.

— Сто-двеста — разсеяно отвърна Евън. — Точно къде твърди Памела, че е видяла призрака?

— О, на някакъв остров до източното крайбрежие. Дори не запомних името, защото не желаех да разговаряме за това. Беше нещо, свързано със сестри. Официално ли ще бъде или не?

— Кое?

— Партито, скъпи. Официално или приятелско?

— Официално — промърмори Евън и остави сестра си да говори, но не възприе нито дума от това, което тя му казваше.

 

Лулу живееше в двуетажна къща на две пресечки от главната улица, която се открояваше между съседните сгради с яркочервени капаци на прозорците и веранда. На нея имаше безмоторен самолет, изрисуван с причудливи шарки във всички цветове на дъгата, които биха могли да съперничат на картините на Джаксън Полак. Голям лилав балон сред тревната площ засенчваше шадраван във формата на приклекнало джудже, което се плезеше на минувачите. На покрива имаше крилат дракон, изпълняващ ролята на ветропоказател. На късата алея гордо стоеше черна лимузина последен модел, паркирана до оранжевия „Фолксваген“ на Лулу, приблизително от 1971-ва година. На огледалото за обратно виждане бяха провесени дрънкулки от същото време.

Следвайки инструкциите, Нел паркира на улицата, пред една къща по-надолу, а после отнесе доставката си до задната врата. Лулу й отвори още преди да почука.

— Ще ти помогна. — След тези думи я хвана за ръката, точно над лакътя, и рязко я дръпна вътре. — Изпратих гостите на разходка и мисля, че ще се върнат най-рано след двадесет минути. Ако имам късмет, може да се забавят и повече. Сил ми лази по нервите, откакто се е родила.

— Сестра ти?

— Родителите ми твърдяха, че е моя сестра, но се съмнявам. — Лулу надникна в кутията веднага щом Нел я сложи в коридора. — Мисълта, че във вените ми тече същата кръв като на тази надута, тесногръда и досадна простачка, ме вбесява. Аз съм година и половина по-голяма, така че почти заедно преживяхме шестдесетте години. Разликата е в това, че тя си спомня за тях, което обяснява всичко.

— Аха! — Нел се опита да си представи Лулу като безотговорно хипи, привърженичка на свободната любов, и откри, че не й се струва толкова невъзможно. За семейната вечеря бе облякла памучен пуловер с надпис, че хормоните й врят и че има пистолет.

„Добро предупреждение“, реши Нел.

— Все пак с чудесно, че понякога се събирате заедно, както сега.

— Тя просто идва веднъж в годината, за да се перчи пред мен. Според „Евангелието на Силвия“ жената не е жена, ако няма съпруг и деца, не ръководи някакъв скапан комитет и не знае как да приготви от нищо — нещо.

— Ние ще се справим много по-добре. — Нел сложи печеното във фурната да се затопли. — Направих го със сос, така че само го залей и го сервирай с лека гарнитура. Първо се предлага есенната салата. Кажи им да си оставят място за соления кейк.

— Това напълно ще я смае. — Лулу наля още една чаша от виното, от което си пийваше за кураж. — Аз имах съпруг.

Каза това така ожесточено и злобно, че Нел се обърна и втренчи поглед в нея.

— О!

— Не знам какво ме накара да се омъжа. Не бях бременна. Глупаво беше. Мисля, че го направих, за да докажа, че мога да се противопоставям. Той не изглеждаше зле, но беше пълен боклук. Оказа се, че му е хрумнало да се ожени, за да има къде да се прибира след поредното си похождение.

— Съжалявам.

— Няма нужда да съжаляваш. Живей и се учи! Изритах го през осемдесет и пета. Ядосвам се за това единствено, когато Сил ме навестява, за да се хвали със съпруга си, който е най-обикновен вестникар, въпреки че кара хубава кола, с децата си — двама сополиви тийнейджъри, носещи спортни обувки за по двеста долара, и с радостите на живота си в предградията. По-скоро бих умряла, отколкото да живея в предградие.

Може би от виното, а може би заради гнева, който изпитваше към Сил, Лулу стана словоохотлива и Нел се възползва.

— Значи двете не сте израснали тук заедно?

— Не, по дяволите! Израснахме в Балтимор. Напуснах го, когато бях на седемнадесет, и заминах направо за Хейт-Ашбъри. Живях известно време в комуна в Колорадо, пътувах, трупах преживявания. Когато дойдох на острова, все още не бях навършила двадесет. Живея тук от тридесет и две години. Господи! — При тази мисъл Лу допи виното и си наля още. — Бабата на Миа ме нае на работа да върша това-онова. После, когато Миа се появи на бял свят, майка й ме викаше да се занимавам с нея, ако се налагаше. Карли Девлин е чудесен човек, но не проявяваше особен интерес към възпитанието на детето.

— Значи ти си я отгледала. Не знаех. — „Нищо чудно — помисли си Нел, — че се държи така покровителствено с Миа.“ — Каквото и да си мисли сестра ти, за теб Миа е като дъщеря.

— Права си, по дяволите! — Лулу леко кимна, после остави чашата си. — Направи каквото трябва тук, аз се връщам веднага. — Запъти се навън и се обърна. — Ако онази кокошка Сил се върне преди мен, просто и кажи, че работиш в книжарницата и си се отбила да ме попиташ нещо за работата.

— Няма проблем.

Като следеше часовника, Нел се зае с приготвянето на яденето. Сложи салатата и гарнитурата в хладилника, прибави картофи в бял сос и зелен фасул към печеното. Надзърна в трапезарията, видя, че масата трябва да се подреди, и намери прибори и покривка.

— Първо, половината от хонорара ти — каза Лулу, когато се върна с издута пазарска чанта.

— Виж, не знаех какви чинии предпочиташ, но мисля, че тези ще свършат работа. Не са много претенциозни и ми се струват приятни.

— Добре, тъй като тези са единствените, които имам. — Лулу изчака, докато Нел бръкне в пазарската чанта, а после самодоволно се усмихна.

— О, Лулу! — Пуловерът бе семпъл, с поло — яка и можеше да се носи с всичко. Цветът бе наситено тъмносиньо, а преждата бе мека и пухкава. — Никога не съм очаквала подобно нещо. — Нел вече го държеше в ръце и го потъркваше в бузата и рамото си. — Чудесен е!

— Всичките ти дрехи са в пастелни цветове. — Доволна от себе си, Лулу се отдръпна назад, за да се полюбува на резултата. — Те правят лицето ти бледо. Този цвят ще го подчертае и ще ти отива. Започнах и втория. Чудесен е — тъмночервен блузон.

— Не знам как да ти благодаря. Нямам търпение да го пробвам и…

— Върнаха се — прошепна Лулу и побутна Нел към вратата. — Хайде тръгвай си!

— Трябва да разбъркаш салатата точно преди…

— Да, да. Тръгвай!

Нел сграбчи новия си пуловер тъкмо когато Лулу хлопна вратата под носа й.

— … сервирането — довърши тя и подсмихвайки се стигна до колата си.

Веднага щом се прибра у дома, свали памучната блуза и нахлузи великолепния пуловер. Нямаше възможност да се огледа в цял ръст, но придърпа един стол пред огледалото и стъпи на него.

Преди време бе имала множество пуловери — кашмирени, копринени, от най-мек памук и най-фина вълна. Нито един от тях не и бе донесъл такава истинска радост, както този, изплетен на ръка от приятелка. Или почти приятелка. Освен това бе възнаграждение за добре свършена работа.

Съблече пуловера, сгъна го грижливо и го сложи в едно чекмедже. Щеше да отиде с него на работа в понеделник. Памучната блуза бе по-подходящо облекло за готвене.

Трите тикви чакаха на кухненската маса, поставени върху вестник. Нел вече бе използвала една част от най-голямата за десерта на Лулу и само оставаше да издълбае кората по подходящ начин.

Когато се зае с втората, хрумна й да направи тиквеник. Или пай и сладки. Издълбаните кори можеше да закачи като украса на предната веранда. Големи, страховити тиквени фенери, които да забавляват съседите и девата.

Беше изцапана до лакти с разкашкана тиква, когато влезе Зак.

— Аз ще издълбая третата. — Приближи се към нея и я притисна в прегръдката си. — Майстор съм в правенето на фенери.

— Човек непрекъснато научава нови неща за околните.

— Искаш ли да изхвърля вътрешността?

— Да я изхвърлиш? С какво ще направя пай?

— С консерва. — Сбърчи вежди, когато видя как Нел слага парчета тиква в голяма купа. — Наистина ли имаш намерение да използваш това нещо?

— Разбира се. Откъде смяташ, че вземат материала за консервите?

— Никога не съм се замислял. От фабрика за тикви.

Зак взе ножа, за да се заеме с третата тиква, докато Нел миеше ръцете си.

— Явно си водил безгрижен живот, шериф Тод.

— Щом мислиш така, няма да ти позволя да го нарушаваш. Какво ще кажеш, когато свършим с това, да отидем с колата до ветровитата част на брега, да седнем в моята моторница и да нарушим няколко закона?

— С удоволствие. — Нел се върна с маркер в ръка и започна да рисува страховито лице върху първата тиква. — Всичко спокойно ли е в селото?

— Обикновено в неделите по това време на годината няма проблеми. Приготви ли нещата за Лулу?

— Да. Не знаех, че някога с била омъжена.

— Много отдавна. Някакъв скитник, който работел на пристанището. Чувал съм, че бракът им продължил по-малко от шест месеца. Предполагам, че това я е огорчило, защото оттогава не съм я виждала да проявява интерес към мъж.

— Работила е за бабата на Миа, а после за майка й.

— Да, така е. Доколкото си спомням, Лу здраво държеше поводите на Миа. Всъщност, като си помисля, тя е единственият човек, на когото Миа е позволявала да я контролира. Преди време имаше връзка със Сам Лоугън. Хотелът беше собственост на семейството му. Отношенията им не потръгнаха и той напусна острова. Господи! Оттогава има десет години, а може би и повече.

— О, разбирам. — „Сам Лоугън — помисли си Нел. — Мъжът, в когото Миа е била влюбена“.

— Като младежи със Сам бяхме приятели — продължи Зак, докато издълбаваше тиквата. — После загубихме връзка. Но си спомням, че когато той се срещаше с Миа, Лулу го гледаше като ястреб. — При спомена за това Зак се засмя, а после измъкна ножа от сърцевината на тиквата.

Нел го видя как проблясва на светлината над главата му. В съзнанието й мълниеносно премина видение как от него капе кръв, която напоява ризата и ръцете му и се стича по пода като червена река. Без да издаде звук тя се свлече в несвяст от стола.

 

— Хей, хей! Хайде. Нел, ела на себе си!

Гласът му беше глух, сякаш двамата се намираха под вода. Нещо хладно се плъзна по лицето й. Като че ли се издигна от морските дълбини към повърхността. Когато отвори очи, видя бяла прозрачна мъгла, която постепенно се разсея — пласт след пласт, докато най-сетне зърна лицето му.

— Зак! — С ужас се вкопчи в него и разкопча ризата му, за да провери дали няма рани.

— Почакай. — Навярно би се засмял на настървението, с което дърпаше копчетата му, ако лицето й не бе смъртнобледо. — Легни и си поеми дъх.

— Кръв, толкова много кръв!

— Шшт! — Отначало, когато Нел загуби съзнание, Зак изпадна в паника, но бързо я преодоля и постъпи, както е необходимо при подобни обстоятелства. Вдигна я и я отнесе на дивана, свести я. Сега долови силната уплаха, изписана на лицето й, и стомахът му се сви.

— Обзалагам се, че днес не си хапнала нищо, нали? Щом готвиш толкова много, трябва да се научиш и да се храниш редовно. Ще ти донеса чаша вода и нещо за хапване. Ако и тогава не се почувстваш добре, ще повикам лекар.

— Не съм болна. Нищо не ме боли. Видях те целия в кръв. — Прокара треперещи ръце по тялото му. — Навсякъде имаше кръв: по ризата и ръцете ти, по пода. Ножът! Видях…

— Не ми тече кръв, скъпа. Нямам дори драскотина. — Вдигна ръцете си и ги завъртя, за да я увери. — Просто оптическа измама.

— Не беше това. — Нел обви ръце около него и силно го притисна. — Видях кръв. Не докосвай повече този нож!

— Добре. — Погали я и целуна косите й. — Няма да го докосвам. Всичко е наред, Нел.

Тя стисна в ръка медальона си и мислено изрече магически думи за закрила.

— Искам да носиш това. — Вече успокоена, се отпусна назад и свали верижката от врата си. — Непрекъснато. Никога не го сваляй.

Зак погледна гравираното сърчице и реагира, както всеки нормален мъж:

— Наистина ти благодаря, Нел, но това е женско украшение.

— Носи го под ризата си! — натърти думите си тя. — Никой не трябва да го вижда. Искам да го носиш денем и нощем. — Прокара верижката през главата му, въпреки че той направи гримаса. — Обещай ми, че няма да го сваляш. — Очаквайки, че той ще продължи да упорства, Нел обхвана с ръце лицето му. — Беше на майка ми. Това е единственото нещо, което ми е останало от нея и което донесох със себе си. Моля те, направи го заради мен, Зак. Обещай ми, че по никаква причина няма да го сваляш.

— Добре. Ще ти обещая това, ако ти ми обещаеш да хапнеш нещо.

— Ще хапнем супа от тиква, ще ти хареса.

Тази нощ в съня си Нел тичаше като обезумяла през гората и не можеше да намери път в мрака. Преследваше я мирис на кръв и смърт.