Нора Робъртс
Танц във въздуха (15)

Четиринадесета глава

Рипли спря патрулната кола и погледна Нел, която разтоварваше сладкиши. Слънцето се бе спуснало ниско и поради студения североизточен вятър, който неприятно брулеше острова, повечето туристи се бяха сгушили в хотела и пиеха топли напитки.

Почти всички местни жители благоразумно се бяха настанили пред телевизорите или вечеряха. Самата тя с нетърпение чакаше да се прибере и да направи същото. Но не бе имала възможност да остане насаме с Нел от вечерта, когато тя бе почукала на вратата на къщата им.

— Или си закъсняла с днешната стока, или твърде рано зареждаш с утрешната — провикна се Рипли.

Нел вдигна кутията и се сгуши в подплатеното с овча кожа яке, което бе поръчала по пощата от континента.

— Днес се налага да заредя за втори път. Литературният кръжок, който Миа води, подновява дейността си след лятното прекъсване. Първата сбирка е тази вечер.

— О да! — Рипли слезе от колата. Беше със старо и доста износено шушляково яке и кубинки. Вместо бейзболната шапка, сега носеше плетена от черна вълна. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не бих отказала. — Доволна, че не долови следи от враждебност, Нел посочи с лакът към втория кашон. — Освежителни напитки за сбирката. Ще присъстваш ли?

— Няма шанс.

— Не обичаш ли да четеш?

— Напротив, обичам да чета, но не обичам групите. Те се състоят от членове — обясни тя. — А членовете почти винаги са хора. Сега стана ли ти ясно?

— Хора, които познаваш — отбеляза Нел.

— Това ми дава солидно основание. Тези групи са като кокошки в кокошарник, които прекарват времето си в разнищване на последните клюки, а обсъждането някоя книга е само претекст да излязат вечерта от къщи.

— Откъде знаеш, щом не си член на клуба?

— Нека да кажем, че имам шесто чувство за тези веща.

— Добре. — Нел нагласи кашона, за да може да разпредели правилно тежестта, докато се отправяха към задния вход. Въпреки лошото време, босилекът на Миа все още бе яркочервен като през юли. — Това ли е причината за нежеланието ти да бъдеш посветена в професията? Че трябва да се приобщиш към група?

— Струва ми се доста основателна причина. Освен това не бих се обвързала с нещо, което е започнало триста години преди моето раждане. — Силен порив на вятъра развя косите й, вързани на конска опашка, която приличаше на черен камшик. Тя не обърна внимание на тава и на студа, който се опитваше да се промъкне под якето!

— Мисля, че всеки проблем може да бъде решен и без зловещо кикотене над някакъв казан. А и не искам хората да се питат дали няма да долетя на метла, с островърха черна шапка на главата.

— Не мога да оспоря първите две причини. — Нел отвори вратата и влезе в примамливо топлото помещение. — Но не приемам последните. Никога не съм чувала Миа да се кикоти като вещица от приказките и не мисля, че хората на острова очакват да я видят, яхнала метла.

— Аз не бих се изненадала, ако я видя. — Рипли влезе в книжарницата и кимна на Лулу. — Здравей, Лу!

— Рип? — Лулу продължи да нарежда сгъваемите столове. — Решила си да се присъединиш към нас?

— Не се и надявай! Да не би адът да е замръзнал?

— Не съм чула. — Лулу присви ноздри. — Май ухае на сладкиш със захарен сироп?

— Позна — потвърди Нел. — Имаш ли специални предпочитания как да бъдат подредени сладките?

— Ти си експертът по тези въпроси. Миа все още е горе. Ако не й хареса как си ги подредила, ще ти каже.

Нел отнесе кутията до вече подготвената маса. Беше успяла да издълбае няколко пролуки в бронята на Лулу, но трябваше да положи още доста усилия, за да спечели напълно доверието й. Приемаше това като лично предизвикателство.

— Мога ли да присъствам на част от обсъждането? — Лулу я изгледа подозрително над очилата си.

— Прочете ли книгата?

„По дяволите!“ Нел извади първо подноса със сиропирания сладкиш — с надежда ароматът му да направи Лулу по-благосклонна.

— Не. Разбрах за клуба едва миналата седмица и…

— Всеки може да отделя по един час на ден за четене. Независимо колко е зает.

— О, престани да се държиш като кучка, Лулу!

Грубата забележка на Рипли накара Нел да потръпне, но когато се осмели да погледне крадешком към Лулу, видя, че реакцията й е широка, самодоволна усмивка.

— Не мога. В кръвта ми е. Можеш да останеш, ако присъства и тази тук. — Размаха пръст срещу Рипли.

— Не проявявам интерес към някаква си женска сбирка, на която се обсъжда кой с кого спял, а пък не бивало. Освен това не съм вечеряла.

— Кафенето е отворено още десет минути — осведомя я Лулу. — Днешната супа с грах и месо е доста вкусна. Не е зле да прекарваш известно време сред други жени. Изследвай вътрешната си женска същност.

Рипли гневно подсмръкна. Но идеята да хапне супа или каквато и да било, без да се налага да го приготвя, й се стори примамлива.

— Вътрешната ми женска същност не се нуждае от изследване. Знам, че е подла и злобна. Но ще опитам супата. — Отправи се към стълбите. — Може да остана за десетина минути — извика тя, без да се обърне. — Но първото парче сладкиш да бъде за мен.

— Лулу?

Нел подреди бисквитите с форма на звезди върху стъклен поднос.

— Какво?

— И аз ще те нарека кучка, ако това ще ни сближа като жени, желаещи да изследват вътрешната си същност.

Този път Лулу подсмръкна гневно.

— Понякога имаш доста хаплив език. Но всичко, което казваш, е на място. Това ми допада.

— Мога да правя и превъзходен сладкиш с джинджифил.

Лулу се приближи с пренебрежителен израз на лицето и си взе едно парче.

— Ще го опитам. Гледай да прочетеш избраната за октомври книга преди следващата сбирка.

Нел леко се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

 

Рипли се качи в кафенето и си поръча купичка супа минути преди то да затвори. Това ядоса Пег.

— Имам среща, така че ако не свършиш преди края на работното ми време, ще трябва сама да измиеш купичката.

— Мога да я оставя в мивката, също както би направила ти. Нел ще я измие сутринта. Искам и горещ шоколад. Още ли ходиш с Мик Бърмингъм?

— Да. Ще се сгушим пред видеото и ще гледаме „Писък“ — първа, втора и трета част.

— Много секси! Ако искаш да си тръгваш, няма да те издам на Миа.

Пег не се поколеба, свали престилката си и каза:

— Благодаря, тръгвам.

Рипли бе доволна, че кафенето остана празно, и се настани удобно, за да хапне с наслада супата си в уединение. Нищо друго не би могло да развали удоволствието й така бързо, както чаткането на токчетата на Миа по стълбите само минута по-късно.

— Къде е Пег?

— Освободих я. Бързаше за среща.

— Не очаквай да бъда благодарна, че позволяваш на служителите ми да си тръгват по-рано. Кафенето трябва да затвори след четири минути, а едно от задълженията в Пег е да почисти стъклената витрина, барплотовете и кухнята.

— Е, аз я освободих, така че можеш да си го изкараш на мен, вместо на нея. — Рипли продължи да загребва супата и любопитно се загледа в Миа.

Не се случваше често човек да види мис Девлин разгорещена и нервирана. Навиваше на пръст верижката на амулета, които носеше на шията си, а изражението и издаваше тревога. Заобиколи остъкления щанд и каза гневно:

— Има здравна наредба за поддържане на хигиена в заведенията за обществено хранене. Щом си била така великодушна към Пег, ще се наложи ти да почистиш.

— Да имаш да вземаш! — промърмори Рипли, но изпита чувство за вина, което заплашвате да развали апетита й. — Защо си толкова кисела днес?

— Трябва да ръководя бизнеса си, а това отнема повече време, отколкото да се разхождаш наперено, с вирнат нос, из селото, което е твоята специалност.

— О, я си намери някого да те чука, Миа! Това ще подобри настроението ти.

Миа заобиколи обратно щанда:

— За разлика от теб, не мисля, че чукането е решение на всички проблеми.

— Искаш да се правиш на ледена девица, защото Сам Лоугън те заряза, затова… — Рипли не довърши и мислело се упрекна, когато видя лицето на Миа да пребледнява. — Извинявай, не беше уместно.

— Забрави!

— Когато обидя някого, се извинявам. Въпреки че явно си дошла тук, за да се заяждаш. Всъщност няма само да се извиня, а ще те попитам какво не е наред.

— Какво те е грижа, по дяволите?

— Обикновено не се бъркам, но отдавна не съм те виждала толкова нервна. Какво има?

Някога двете бяха добри приятелки, почти като сестри. Затова на Миа й се струваше по-трудно сега да седне и да споделя с Рипли какво я тревожи, отколкото с някой непознат. Но ставаше въпрос за нещо много по-важно от враждата и гнева. Тя се настани срещу Рипли и очите им се срещнаха.

— На Луната има кръв.

— О, за…

Преди Рипли да довърши, Миа я сграбчи за ръката.

— Задава се страшна беда. Тъмна сила. Познаваш ме добре и знаеш, че ти си последният човек, на когото бих казала, ако не бях сигурна.

— Ти също ме познаваш добре и си наясно с мнението ми за предзнаменованията и поличбите. — Все пак я побиха хладни тръпки.

— Ще ни връхлети, когато листата опадат, преди първия сняг. Сигурна съм в това, но не знам каква ще бъде и откъде ще дойде. Има някаква сянка.

Рипли потръпна, когато очите на Миа станаха толкова тъмни, сякаш в тях се събра болка от хиляди години.

— Ако ни сполетят беди, двамата със Зак ще се справим с положението.

— Няма да бъде достатъчно, Рипли. Зак обича Нел ти обичаш него. В центъра на това са те. Чувствам го. Ако не станеш по-сговорчива, ще се случи нещо непоправимо. Сама не мога да направя каквото е нужно, а Нел все още не е готова.

— Аз не мога да ти помогна по този начин.

— Не че не можеш, а не искаш.

— Не мога или не искам — все едно.

— Да, така е — каза Миа и стана. Очите й не святкаха от гняв, с това Рипли би могла по-лесно да се пребори. По-скоро се долавяше безсилие. — Отричаш това, което си, не използваш способностите си. Искрено се надявам, че няма да се разкайваш.

Миа слезе по стълбите, за да поздрави членовете на клуба и лично да се заеме със задълженията си.

Останала сама, Рипли подпря с юмрук брадичката си. Това беше просто начин да я накара да се почувства виновна. Когато бяха заедно, Миа или хвърляше злобни стрели, или се опитваше да събуди у Рипли чувство за вина. Нямаше да се хване на номера й. Ако около Луната имаше лека червена мъгла, тя можеше да се дължи на атмосферно явление и нямаше нищо общо с нея. Оставяше поличбите и пророчествата на Миа, щом й доставяха такова удоволствие. Не трябваше да се отбива тази вечер и да й дава възможност да се опитва да я притисне. Двете непрекъснато се дразнеха взаимно. Това продължаваше повече от десет години.

Но по-рано не бе така. Някога бяха почти неразделни приятелки, докато не навършиха пълнолетие. Рипли си спомняше, че майка й ги бе наричала „близначки по душа“. Споделяха всичко и може би в това бе проблемът.

Беше съвсем естествено, когато приятели от детството пораснат, интересите им да станат различни и те да се отчуждят. Но двете с Миа не се бяха отчуждили постепенно. По-скоро сякаш връзката помежду им бе разсечена с меч — внезапно и жестоко.

Рипли имаше право да поеме по свой собствен път. И нямаше намерение да се връща сега само защото Миа е притеснена от някаква атмосферна аномалия. Дори ако Миа бе права и наистина дойдеше някаква беда, щяха да се справят с нея по законен път, а не с магии.

Рипли бе заключила нещата от детството си — играчки и различни пособия — и повече не се интересуваше от тях. Това бе разумна проява на зрелост. Сега хората виждаха в нея Рипли Тод, заместник-шериф, отговорна личност, добра в професията си, а не вятърничава жрица, която вари любовен еликсир, за да разреши интимните им проблеми.

Ядосана на себе си, че търси оправдание за упорството си, тя събра съдовете и ги отнесе в кухнята. Все пак изпитваше известни угризения, които я накараха да се почувства длъжна да изплакне съдовете, да ги сложи машината за миене и да почисти мивката. Реши, че по този начин ще изкупи вината си.

Откъм предната врата на книжарницата, където щеше да се проведе сбирката, се чуваха множество женски гласове. Долавяше се ароматът на тамяна, който Миа бе запалила за предпазване от зли сили. Рипли се измъкна през задната врата. Нищо не би я накарало да се присъедини към шумната женска компания.

Точно до задната врата гореше дебела черна свещ, предназначена да отблъсква злото. Би погледнала на това с насмешка, но вниманието й бе привлечено от друго. Бледият лунен диск бе забулен в лека кървавочервена мъгла.

Неспособна да се надсмее над тревогите на Миа, породени от това, Рипли пъхна ръце в джобовете си и с наведена глава се запъти към колата си.

 

Когато и последните членове на клуба си тръгнаха, Миа затръшна вратата. Нел вече бе прибрала чиниите в салфетките, когато Лулу затвори регистъра.

— Беше много забавно! — Керамичните чаши весело звънтяха, докато Нел ги събираше една в друга. — И много интересно. Никога не съм участвала в обсъждане на книга по този начин. Когато прочета някоя, само се замислям дали ми е харесала или не, но никога не съм споделяла с други хора защо. Обещавам да прочета избраната за следващия месец, така че ще мога да се включа в дискусията.

— Аз ще се погрижа за съдовете, Нел. Сигурно си уморена.

— Не съм. — Повдигна пълния поднос. — Тази вечер тук беше събрана толкова много енергия. Имам чувството, че съм се заредила.

— Зак не те ли очаква?

— О, тази вечер не! Казах му, че имам намерение да присъствам на партито, въпреки че не съм поканена.

Лулу изчака Нел да се качи по стълбите.

— Какво не е наред? — попита тя Миа.

— Не съм напълно сигурна. — За да се намира на работа, Миа започна да сгъва столовете. — Това ме безпокои най-много. Задава се нещо, а не мога да си обясня какво. За тази вечер всичко е наред. — Докато отнасяше столовете в склада, погледна нагоре. — Тя все още е в безопасност.

— Нел е в центъра на всичко. — Лулу отнесе своите столове в склада. — Предчувствах го от самото начало и не я изпусках от поглед. Не мога да отрека, че е мило момиче, което здравата работи. Да не би някой да иска да я нарани?

— Вече го е сторил, но ще му попреча да го направи отново. Ще се опитам да предскажа какво я очаква, но трябва да се подготвя за това, да проясня съзнанието си. Има време. Не мога да кажа колко точно, но се надявам да е достатъчно.

— Ще й кажеш ли?

— Все още не. Самата тя се подготвя да се пречисти. Влюбена е и това я прави силна. Необходима й е сила.

— А теб какво те прави силна, Миа?

— Волята. Любовта никога не ми е помагала.

— Чух, че той е в Ню Йорк.

Миа замислено сви рамене. Знаеше кого има предвид.

Лулу и се ядоса, че два пъти за една вечер й напомниха за Сам Лоугън.

— Ню Йорк е голям град — равнодушно каза тя. — Няма да остане без компания. Искам да свърша и да се прибера у дома. Имам нужда от сън.

— Идиот! — промърмори Лулу под носа си. Според нея в света имаше много мъже идиоти. И повечето от тях попадаха на опърничави жени.

 

Нел реши, че магиите са просто вид рецепта. А рецептите бяха нейната специалност. Необходимо бе време, желание и качествени продукти в подходящи пропорции, за да се приготви нещо сполучливо. С добавка и на малко въображение — получаваше се уникален специалитет.

Между работата и сортирането на документите си тя намираше време да изучава магическата книга, която Миа й бе заела. Предполагаше, че Миа ще намери сравнението на тази книга с готварска за смешно, но си мислеше, че ще се почувства обидена от това. Трябваше да отделя време и за медитация, визуализации, събиране и създаване на собствени пособия. Вече можеше да смята, че магьосническото и килерче е добре заредено.

А сега възнамеряваше за първи път да опита самостоятелно практическо изпълнение.

— Любовни магии, разваляне на магии, закрила — монотонно нареждаше Нел, докато прелистваше страниците. — Магии за обвързване, за пари, лечебни.

„По нещо за всеки“, помисли си и си спомни предупреждението на Миа да внимава какво пожелава. Едно невнимателно или егоистично желание би могло неочаквано да се превърне в неприятен бумеранг. Спря се на нещо лесно, което не засягаше никого и не би могло по невнимание да причини вреда.

Първо изчисти отрицателната енергия с метлата, а после я подпря на вратата на кухнята, за да попречи да влезе нова. Диего непрекъснато се мотаеше в краката й, докато избираше свещите и изписваше върху тях подходящи символи. Решила, че може да използва всякакъв вид помощни средства, избра кристали, които да подсилят енергията. Подреди ги и постави до тях саксията с попареното от сланата мушкато, която бе взела от верандата на Зак. Издиша и вдиша нов, свеж въздух.

Прегледа отново лечебната магия, която Миа бе написала с туш върху пергаментова хартия, затвори очи и съчини подходящото за целта заклинание.

— Започвам — прошепна. — Нека повехналият цвят разцъфне с нова красота. Мм… тъй рано нека не загива, не носи никому вреда. Отново ярко нека грейнат тез нежни, клюмнали цветя.

Прехапа устни и зачака. Мушкатото в саксията бе все така оклюмало. Нел се наведе над него и го погледна отблизо с надеждата да забележи малък признак на съживяване. Отново се изправи.

— Неуспех. Може би не съм готова да действам сама.

А може би трябваше да опита отново. Трябваше да визуализира растението в съзнанието си — свежо и отрупано с цвят. Да усети уханието на листата, да насочи енергията си. Или може би да събуди енергията на самото цвете? Но безспорно бе, че ако се откаже лесно, не би станала добра магьосница.

Затвори пак очи и докато съсредоточаваше мисълта си, чу кратко почукване на задната врата. Извърна се толкова бързо, че по невнимание ритна Диего почти до средата на малката стая. Котето спокойно започна да се ближи, сякаш нищо ме се е случило.

Подсмихвайки се, Нел отвори вратата на Рипли.

— Обикалях наоколо и видях светлина на свещи. Да не би да имаш проблеми с електричеството? — Миг след като зададе този въпрос, погледна край Нел и съзря ритуалните свещи на масата. — О!

— Упражнявам се, но нямам особен напредък. Явно трябва да уча още много. Влизай.

— Не искам да те прекъсвам. — След разговора си с Миа преди сбирката на литературния клуб всяка вечер търсеше претекст да намине. — Не е ли това увехналото цвете от нашата веранда?

— Все още не е напълно загинало. Попитах Зак дали има нещо против да се опитам да го възстановя.

— Упражняваш магии върху мъртво мушкато? Боже, направо ме шашваш!

— Реших, че ако направя грешка, няма да навредя на никого. Искаш ли чай? Преди малко го направих.

— Е, няма да откажа. Зак каза да ти предам, че ще се отбие, когато свърши работа. Задържахме за противообществено поведение един препил младеж — обясни тя. — Повърна почти всичките шест бири, които беше отмъкнал от хладилника на родителите си. Сега Зак го води у дома му.

— Познавам ли го?

— Момчето на семейство Стъбънс, по-голямото. Гаджето му го зарязало и той решил да удави мъката в бирата на баща си. Като се има предвид този резултат, сигурно следващия път ще потърси друг начин да излекува разбитото си сърце. На какво мирише?

— Приготвям печено свинско филе. Каня те на вечеря.

— Няма да остана тук да ви гледам как скришом разменяте погледи, но не бих имала нищо против да изпратиш по Зак торбичка с остатъци за кучето.

— С удоволствие. — Нел подаде на Рипли чаша чай. — Но нямаме намерение да си хвърляме скрити погледи.

— Не вярвам.

Нел извади от хладилника нарязано на ситно мезе.

— Господи! Вие двамата всяка вечер ли хапвате такива неща? — попита Рипли.

— Използвам Зак за опитно зайче.

— Има късмет, негодникът. — Рипли си взе малко парченце. — Ако нещо не му харесва, можеш да го изпращаш на мен. Ще те уведомявам дали е било добро.

— Много великодушно от твоя страна. Опитай от пълнените гъби. Зак няма да ги докосне.

— Не знае какво изпуска — отбеляза Рипли, след като изяде една. — Бизнесът с доставките на храна се развива добре, а?

— Така е. — Но Нел мечтаеше за специална фурна с горещ въздух и фризер, въпреки че не би било практично за малката й кухня. Засега не бяха във финансовите й възможности на фирма „Трите сестри“. — Ще правя сандвичи и торта за кръщенето в неделя.

— Новото бебе на Бърмингъм.

— Да. Освен това сестрата на Лулу пристига със семейството си от Балтимор следващата седмица. Лулу иска да ги впечатли. Между двете сестри има известно съперничество. — Нел посочи към фурната. — Реших да приготвя това свинско филе, но искам първо да го пробвам.

— Лулу ще трябва да бръкне дълбоко в джоба си. А знам колко е стисната.

— Сключихме бартерна сделка. Тя ще ми изплете два-три пуловера. Ще имам нужда от тях, защото зимата наближава.

— Ако някои направи магия за топло време, ще се радваме на циганското лято, преди зимата да ни връхлети.

— Дано!

— Като стана дума за магии… — Рипли се наведе и взе Диего. — Как е Миа?

— Чудесно. Напоследък изглежда малко разсеяна. — Нел повдигна вежди. — Защо питаш?

— Просто така. Предполагам, че крои планове за Хелоуин. По това време на годината винаги е в стихията си.

— Ще украсим кафе — книжарницата месец по-рано. Предупредиха ме, че всички деца на острова я посещават — било да си купят някоя дреболия, било да се почерпят.

— Кой би могъл да устои на изкушението да си купи бонбони от магьосница? Най-добре е да тръгвам. — Припряно почеса козината на Диего, преди да го пусне на земята. — Зак ще се появи всеки момент. Мога да взема тази саксия да не ти пречи, ако… — Гласът й секна, когато погледна към мушкатото. Оживелите зелени стъбла бяха отрупани с великолепни тъмночервени цветове. — Я гледай, по дяволите!

— Успях! Направих го! О! — С един скок Нел се озова до масата и зарови нос в цветовете. — Не мога да повярвам. Тоест исках да повярвам, но наистина не мислех, че ще успея сама. Не е ли прекрасно?

— Да, харесва ми.

Този вълнуващ прилив на енергия и сила й бе познат. Рипли си припомни удовлетворението при подобно преживяване, когато Нел вдигна саксията високо и се завъртя в кръг.

— Не всичко е цветя и лунни лъчи, Нел.

— Какво се е случило? — Нел свали саксията и я залюля като бебе. — Какво се е случило, за да те накара да негодуваш срещу дарбата си?

— Не негодувам. Просто не ми е нужна.

— Бях безсилна. Сега се чувствам по-добре.

— Не дарбата да караш цветята да цъфтят правя живота ти по-щастлив, а вярата в собствените сили. Не ти е нужна магическа книга, за да осъзнаеш какво можеш да постигнеш.

— Едното не трябва да изключва другото.

— Може би. Но животът е много по-лесен, ако не ги смесваш. — Рипли се приближи към вратата и я отвори. — Не оставяй свещите без надзор.

 

Преди Зак да пристигне, Нел вече беше почистила и подредила масата. Кухнята ухаеше на печеното и останалия от свещите аромат.

Приятно й бе да слуша стъпките му пред кухненската врата. Познаваше го по начина, по който спираше и триеше обувките си на изтривалката. Щом отвореше, вътре нахлуваше свеж въздух, който приятно я лъхваше и сърцето й се разтуптяваше, щом зърнеше топлата му усмивка, преди да се приближи към нея и устните им да се слеят.

— Малко се позабавих.

— Няма значение. Рипли се отби и ми каза, че ще закъснееш.

— Тогава предполагам, че нямам нужда от това. — Измъкна букет карамфили иззад гърба си.

— Все пак благодаря. — Нел пое цветята. — Тази вечер ще опитаме от австралийското вино, за което прочетох, ако пожелаеш да го отвориш.

— Чудесно! — Зак се обърна, свали якето си и понечи да го окачи на закачалката. Погледът му се спря на саксията с мушкатото, която Нел бе поставила на страничния плот. Леко изненадан, застана неподвижно за миг, преди да закачи якето. — Не мисля, че си постигнала това, като си го наторила.

— Не. — Нел обгърна с ръце стъблата на карамфилите. — Не, не съм. Това притеснява ли те?

— Не. Но да се говори за тези неща е по-различно, отколкото да се видят. — Сякаш си бе у дома, Зак издърпа едно чекмедже да потърси тирбушон. — Не е нужно да правиш магии заради мен.

— Обичам те, Зак.

Щом чу думите й, той сякаш застина с отварачката в едната ръка и бутилката в другата. Беше завладян от силни чувства.

— Дълго чаках да изречеш това.

— Преди не можех да го кажа.

— А сега защо можеш?

— Защото ми донесе карамфили. Защото не е нужно да се старая всичко да бъде съвършено заради теб. Защото когато чуя да се приближаваш към вратата ми, цялото ми същество се вълнува и се изпълва с копнеж. И защото любовта е най-силната магия. Искам да ти дам своята.

Зак внимателно остави настрана бутилката с вино и тирбушона и се приближи. Погали я по бузите и по косите.

— Цял живот съм чакал само теб. — Целуна я нежно по челото. — Искам да прекараме остатъка от него заедно.

Нел бе обзета от радост, която я накара да забрави, че стомахът й е свит на топка.

— Нека взаимно си подарим настоящето. Всяка минута е скъпоценна. — Опря глава на рамото му. — Всяка минута е от значение за нас.