Нора Робъртс
Танц във въздуха (11)

Десета глава

В понеделник инцидентът в частната почивна станция „Абът“ бе най-обсъжданата тема в селото. Всеки бе успял да си създаде собствено мнение за случая, особено онези, които не бяла присъствали.

— Бъстър разправя, че са изпотрошили всичко, до най-малката дреболийка. Ще поръчам от салатата с омари. Нел, скъпа — каза Доркас Бърмингъм и продължи да бъбри с приятелката си. Тя и Биди Девлин, трета братовчедка на Миа и собственичка на „Сърфсанд Трежърс“. Всеки понеделник имаха среща в кафенето на обяд в дванадесет е половина.

— Чух, че шериф Тод трябвало принудително да изведе мъжа от къщата — разясни Биди. — С насочен пистолет.

— О, Биди, няма такова нещо! Говорих с Гладис Мейси, която чула от Ан Потър, която изпратила да извикат Зак, че той е държал пистолета си в кобура. Може ли и малко мексикански сос с тази салата, Нел?

— Семейните скандали са едни от най-опасните повиквания за всеки полицай — информира я Биди. — Прочетох това някъде. — Боже мой, тази супа ухае прекрасно. Нел! По-рано не можех да повярвам, че някога ще хапна гаспачо, но ще пробвам и ще си взема една от шоколадовите ореховки.

— Ще ви донеса обяда — предложи Нел, — ако искате да седнете на маса.

— О, добре, ще почакаме. — Доркас й махна с ръка да не се безпокои. — Между другото чух, че въпреки че този грубиян разкървавил устната на горката жена и й насинил окото, тя останала с него. Не повдигнала обвинение.

— Жалко за нея! Вероятно баща й е биел майка й, израснала е, гледайки тези неща, и е свикнала да ги приема като нещо естествено. Всичко се повтаря. Това сочи статистиката. Дъщерите на жертви на насилие също търпят да бъдат малтретирани. Обзалагам се, че ако тази жена бе израснала в дом, обградена с любов, не би живяла с мъж, който се отнася така с нея.

— Дами, ще ви струва общо тринадесет долара и осемдесет и пет цента. — Нел усещате как кръвта пулсира в главата й, а нервите й бяха обтегнати до краен предел, докато двете жени, както всяка седмица, спореха чий ред е да плати сметката. Обикновено й бе забавно да ги слуша, но този път искаше час по-скоро да си отидат. Не желаеше да чува повече за Даян Маккой.

„Какво знаят те?“, помисли си Нел с огорчение. И двете бяха щастливи жени със спокоен живот. Какво знаеха те за страха и безпомощността? „Невинаги нещата се повтарят, невинаги стават по някакъв модел.“ Беше отраснала в прекрасен дом, с родители, които я обожаваха и бяха отдадени един на друг. Имаше спорове и гневни викове, но никога размахване на юмруци. Никой преди Евън Ремингтън не я бе удрял. Тя не попадаше в проклетата статистика.

Когато жените се отправиха към масата, сякаш тънки стоманени обръчи със заострени ръбове притиснаха слепоочията й. Нел се обърна машинално към следващия клиент и забеляза, че Рипли я наблюдава.

— Изглеждаш притеснена, Нел.

— Имам главоболие. Какво да ти предложа днес?

— Защо не вземеш един аспирин, аз ще почакам.

— Не, добре съм. Имам хубава зелева салата с плодове. По скандинавска рецепта е. Отзивите за нея са добри.

— Става. Аз съм смела. Искам и чай с лед. Онези двете — добави тя и кимна към Биди и Доркас — бърборят като свраки. Всеки може да го заболи глава от приказките им. Предполагам, че се носят всевъзможни клюки за вчерашния инцидент.

— Така е. — Нел изпитваше желание да прекара поне час на спокойствие, някъде на тъмно. — Голяма новина е.

— Зак направи всичко възможно да помогне на онази жена, но тя не прие помощта му. Такъв бе изборът й.

— Не всеки знае какво да прави с предложената му помощ и на кого да вярва.

— На Зак може да се има доверие. — Рипли сложи парите на барплота. — По природа е търпелив, но когато настъпи критичен момент, действа смело. Трябва да потърсиш лек за това главоболие, Нел — добави тя и отнесе обяда си до масата.

 

Нел имаше време само колкото да изпие два аспирина. Пег закъсня, втурна се вътре с куп извинения и искрящи очи, което навеждаше на мисълта, че причината за закъснението й е свързана с мъж.

Нел имаше уговорена среща с Гладис Мейси, на която се надяваше най-сетне окончателно да уточнят менюто за партито по случай годишнината от сватбата й. Трябваше по най-бързия начин да стигне до вкъщи и да вземе папките си.

Когато почука на вратата на Гладис, главоболието й вече бе станало непоносимо.

— Нел, казах ти да не чукаш. Просто извикай и влез. Толкова съм развълнувана! Онзи ден гледах едно предаване по канал „Дом и градина“. Хрумнаха ми много идеи и искам да ги споделя с теб. Мисля да закачим по дърветата малки бели лампички, а покрай пътеката и във вътрешния двор — фенери, украсени със сърца. Какво мислиш?

— Мисис Мейси, бихте могли да направите каквото поискате. Аз отговарям само за доставката на храна.

— Хайде, скъпа, гледам на теб като на главен организатор на тържеството. Да седнем във всекидневната.

Стаята блестеше от чистота, сякаш тук прахът се считаше за нещо противоестествено. Мебелите бяха подбрани така, че да подхождат на десена на дивана, материала на дограмата и тънките корнизи по ръбовете между тавана и стените. Имаше две еднакви лампи, два еднакви стола, две еднакви маси. Килимът подхождаше на завесите, а те — на множеството възглавнички. Всички дървени части бяха от явор, включително поставката на телевизора с голям екран, по който непрекъснато вървеше програма за холивудски клюки.

— Имам слабост към това шоу. Толкова много известни личности! Обичам да гледам какви дрехи носят. Сядай, сядай — покани я Гладис. — Настани се удобно. Ще отида да донеса по една студена кола, а после ще се заловим за работа.

Нел влизаше в къщата на Гладис за първи път и бе поразена. Мебелите във всяка стая бяха подредени като на изложение. Върху малката масичка имаше списания, поставени във вид на разтворено ветрило, и клонки от изкуствени бледоморави цветя и сини пеперуди — в същия тон като тапицерията, завесите и килима. Усещането за уют в тази къща разкри на Нел повече за обитателите и, отколкото самото обзавеждане.

Тя седна и отвори папките си. Знаеше, че Гладис ще поднесе чая в бледозелени чаши върху сини подложки. Имаше нещо успокояващо в това да знае какво да очаква. Започна да чете записките си, но почувства, че стомахът й се свива, щом чу жизнерадостния глас на говорителката:

— На снощния прием се бе събрало бляскаво общество. Евън Ремингтън, изявен брокер и извънреден пълномощник на холивудските звезди, изглеждаше сензационно — като един от клиентите си в „Хюго Бос“. Въпреки че Ремингтън отрича слуховете за романтична връзка между него и придружителката му за вечерта, възхитителната Натали Уинстън, която едва се побираше в обшитата с мъниста тясна рокля на Валентино, осведомени източници твърдят обратното. Ремингтън остана вдовец миналия септември, когато съпругата му Хелън очевидно загубила контрол над колата си на път за дома им в Монтерей. Мерцедесът й изхвърчал от магистрала № 1 и се разбил в скалите. За съжаление тялото и не бе открито. „Холивуд Бийт“ се радва да види Евън Ремингтън отново сред елитното общество след трагичното събитие.

Нел се изправи, задъхана. Лицето на Евън като че ли запълваше целия екран, виждаха се всичките му красиви черти, всеки кичур от златистата му коса. Гласът му все още звучеше в ушите й: „Нима мислиш, че не те виждам, Хелън? Въобразяваш си, че бих те пуснал да си отидеш?“

— Нямах намерение да се забавя толкова, но ми хрумна, че за разнообразие би могла да оцениш нечий друг сладкиш. Вчера направих тази торта. Карл изяде почти половината. Не знам къде я побра. Ако изям дори четвърт от това, което той… — Гладис спря с подноса в ръка и престана с веселото си бъбрене, щом видя израза на лицето на Нел. — Скъпа, толкова си бледа. Какво има?

— Съжалявам, но не се чувствам добре. — Паниката бе така мъчителна, сякаш някой бе забил леден шиш в корема й. — Имам главоболие. Мисля, че в момента не съм в състояние да работя.

— Горкичката! Не се притеснявай, ще те откарам у дома ти и ще ти помогна да си легнеш.

— Не, предпочитам да повървя. Да подишам чист въздух. Толкова съжалявам, мисис Мейси! — Нел припряно събра папките си и едва не зарида, когато те се изплъзнаха от треперещите й пръсти. — Ще се обадя отново да се уговорим.

— Не искам да се притесняваш за това. Нел, скъпа, ти трепериш.

— Просто трябва да се прибера у дома. — С ужас погледна за последен път към телевизора и побягна навън.

Направи усилие да не тича, защото хората щяха да я забележат и да се учудят. Щяха да задават въпроси. Беше важно да се стегне, да се смеси с тълпата, да не прави нищо, което да привлича внимание. Но въпреки опитите да си наложи да диша бавно и спокойно, с мъка си поемаше дъх и почти се задушаваше.

„Нима вярваш, че ще те пусна да си отидеш?“

По кожата й се стичаше студена лепкава пот и тя почувства страх. Очите й се замъглиха, когато хвърли уплашен поглед назад. Щом мина през вратата, усети гадене и болка.

Препъвайки се, стигна до банята. Чувстваше се ужасно зле. Щом изпита облекчение, легна на пода и изчака да мине треперенето.

Когато бе в състояние отново да се изправи, съблече дрехите си, остави ги на купчина и влезе под душа. Пусна гореща вода — колкото можеше да търпи, и си представи как струята прониква през кожата й и стопля замръзналите й кости.

Избърса се с хавлиена кърпа, добра се до леглото, зави се презглава и потъна в забрава.

Диего пъргаво се покатери на леглото и се изтегна до нея. Дълго лежа неподвижно, сякаш я пазеше.

 

Нел не бе сигурна колко време е спала, но се събуди като след дълго боледуване. Чувстваше тялото си натежало и трудно подвижно, а стомахът й бе празен. Изкуши се да остане в леглото и отново да заспи, но това не бе решение на проблема. Както винаги, не бездействието, а единствено работата щеше да й помогне.

Седна на ръба на леглото — като старица, опитваше се да запази равновесие, преди да се изправи. Образът на Евън можеше отново да изплува в съзнанието й, ако му позволеше. Затвори очи и той се появи. Това също бе вид проверка. Можеше да го погледне, да си припомни какво е било и какво се е променило. За да се справи, тя си спомни какво се бе случило. Взе котето в скута си за утеха и го залюля.

Отново бе избягала. Вече почти година всяка поява на Евън на телевизионния екран я изпълваше с ужас, разкъсваше бронята, която с голямо усилие си бе изградила, караше я да трепери и да изпада в паника. Защото позволяваше това. Беше допуснала той да има такова влияние над нея. Никой, освен нея не можеше да промени положението. „Намерих кураж да избягам“, каза си Нел. Сега трябваше да събере смелост да отстоява свободата си. Докато не престанеше да мисли за него и да произнася името му със страх, нямаше да бъде свободна.

Задържа образа му в съзнанието си, представи си, че го разбива като чук, който троши стъкло.

— Евън Ремингтън — прошепна тя, — вече не можеш да ме докоснеш. Не можеш да ме нараниш. За теб всичко е свършило, а за мен едва сега започва.

Усилието я изтощи, но тя сложи Диего на пода, стъпи на крака и облече тениската и късите си панталони. Трябваше да се захване отново за работа, да състави менюто и да направи изчисленията. Крайно време бе да помисли как да превърне малката спалня в офис.

Щом Гладис Мейси искаше цялостна организация на партито, щеше да я има.

Беше изпуснала папките, когато се бе втурнала в къщата, и сега събра всички разпилени листи, списания, изрезки от вестници и ги отнесе в кухнята. Беше леко изненадана, че все още грее слънце. Имаше чувството, че е спала часове.

Часовникът на фурната показваше едва шест. Имаше достатъчно време да пресметне отново каква сума да поиска за предложената й от Мейси работа, да състави подробно меню и списък на различните услуги, които щеше да предлага фирмата за доставки на храна „Трите сестри“.

Щеше да приеме предложението на Миа да използва компютъра в книжарницата и да оформи на него дизайна на брошурите и визитките. Трябваше да пресметне бюджета и да въведе документация.

Никой нямаше да погледне на нея сериозно, ако тя не започнеше да гледа така на себе си.

Но когато остави папките и се огледа наоколо, почувства, че няма сили дори да свари кафе.

Почукване на външната врата я накара да се обърне. Първата и мисъл, когато видя Зак през прозорчето, бе, че моментът не е подходящ. Не бе имала време да се опомни и да се погрижи за външния си вид.

Но той вече отваряше вратата и я гледаше изпитателно.

— Добре ли си, Нел?

— Да.

— Не изглеждаш добре.

Можеше да си представи как изглежда.

— Преди малко имах главоболие и подремнах. — Смутено прокара ръка през косите си. — Сега съм добре.

Но Зак бе на друго мнение. Беше бледа, с хлътнали очи и съвсем не изглеждаше добре. Не можеше да си тръгне и да я остави сама, както не би могъл да изостави изгубено кученце на пътя.

Диего използва удобния случай да скочи от ъгъла и да се нахвърли върху обувките му. Зак повдигна котето, разроши козината му и се приближи към Нел:

— Взе ли нещо за главоболието?

— Да.

— Яла ли си?

— Не. Нямам нужда от бавачка, Зак. Беше само главоболие.

Едно обикновено главоболие не би накарало човек да побегне, все едно дяволът е по петите му. Точно така му бе описала държането й Гладис.

— Изглежда, имала си тежко преживяване, скъпа. Ще ти приготвя традиционното за семейство Тод възстановително средство.

— Много съм ти благодарна, но имам намерение малко да поработя.

— Започвай. — Зак й подаде котето, мина покрай нея и се приближи към хладилника. — Не ме бива много в кухнята, но успявам да се справя. Точно както правеше майка ми, когато някой от нас не се чувстваше добре. Имаш ли сладко?

„Точно пред очите му е — сърдито си помисли тя. — Защо мъжете сякаш ослепяват в мига, когато отворят вратата на хладилника?“

— На втората полица.

— Не мога… о, да. Винаги използвахме сладко от грозде, но и от ягоди ще свърши работа. Заемай се със задълженията си. Не ми обръщай внимание.

Нел настани Диего до паничката му с храна.

— Какво ще приготвиш?

— Бъркани яйца и сандвичи със сладко.

— Сандвичи със сладко? — Нел бе прекалено уморена, за да спори и седна. — Мисис Мейси ти се е обадила, нали?

— Не. Срещнах я случайно и спомена, че си била разстроена от нещо.

— Не бях разстроена. Имах главоболие. Тиганът е в долния шкаф вляво.

— Ще намеря каквото ми трябва.

— За всички жители на острова ли правиш бъркани яйца и желирани сандвичи, когато имат главоболие?

— Зависи. Правя го за теб, защото ме привличаш, Нел. Още от първия път, когато те срещнах. Когато влязох и видях, че изглеждаш смазана, това ме разтревожи.

Нел не отвърна. Той счупи яйцата, наля мляко и сипа прекалено много сол. Вярваше, че е добър човек, мил и скромен, и нямаше право да му дава напразни надежди.

— Зак, не мога да ти дам това, което търсиш. Знам, че държането ми вчера те е оставило с друго впечатление… но онова не биваше да се случва.

— Откъде знаеш какво търся и какво искам? — Зак разбърка яйцата в купата. — Каквото и да е, проблемът е мой.

— Не би било честно от моя страна да те карам да мислиш, че може да има нещо между нас.

— Аз съм голямо момче. — Сложи в тигана толкова масло, че я накара да потръпне. — Не държа всичко да бъде напълно честно. Всъщност между нас вече съществува нещо. Това, че се преструваш, не променя нещата. — Обърна се, когато маслото се разтопи. — Фактът, че не сме спали заедно, също не променя нищо. Щяхме да го направим вчера, ако не бяха ме повикали.

— Щеше да бъде грешка.

— Ако животът не бе пълен с грешки, би бил прекалено скучен. Ако исках само да се потъркаляме в чаршафите, лесно бих го постигнал.

— Може би си прав…, това е и моята гледна точка.

— За кое по-точно? За грешките или за секса? — попита той и започна обилно да намазва сладко върху филия хляб.

Нел реши, че дори да имаше отговор, това нямаше значение. Да, той бе мил и скромен, но в същото време и упорит като магаре.

— Ще направя кафе.

— С това не върви кафе, а по-скоро чай. Аз ще го сваря.

Зак напълни чайника и го сложи на котлона. Припряно изсипа яйцата в загрятия тиган и те започнаха да цвърчат.

— Този път ти изглеждаш сърдит.

— Само малко, но един поглед към теб е достатъчен истински да се ядосам. Странно е, че дори и да съм ужасно сърдит на някоя жена, мога да се въздържа да не я ударя. Имам удивителната способност да се владея.

Нел въздъхна с облекчение и скръсти ръце върху масата.

— Наясно съм, че не всеки мъж излива гнева си чрез физическо насилие над жена. Проумяла съм това благодарение на удивителната си интелигентност.

— Радвам се, че е така. — Зак затършува наоколо, докато открие пакетчета чай със смес от билки, които му се струваха по-подходящи за луксозни порцеланови чаши, отколкото за керамичните, които имаше Нел. После изсипа яйцата в чинии, намери вилици и откъсна от хартиените кърпи за ръце вместо салфетки.

„А каза, че не го бива много в кухнята“, помисли си Нел, когато той сложи чинията пред нея и се върна да потопи пакетчетата чай в чашите. Дори тук изглеждаше неотразим. Забеляза, че не прави излишни движения и се запита дали това се дължи на сръчност или на практичност.

Той седна срещу нея, позволи на Диего да се покатери на крака му и да запристъпва по бедрото му.

— Яж.

Нел набоде парче на вилицата си и опита.

— По-хубави са, отколкото очаквах да бъдат, като се има предвид, че сложи по половин килограм сол на яйце.

— Обичам солено.

— Недей да храниш котето на масата. — Нел въздъхна и продължи да яде. Беше толкова приятно да седи, да хапва пресолени яйца и филийки, слепени с ягодово сладко. — Не съм пълна трагедия, както преди време — каза. — Но понякога имам такива моменти. Докато не преодолея това, не съм готова да усложнявам нито моя, нито нечий друг живот.

— Разумно решение.

— Ще се съсредоточа върху работата си.

— Човек трябва да има приоритети.

— Има неща, които искам да направя и да науча. За самата себе си.

— Аха. — Зак изяде до троха порцията яйца и се облегна назад с чашата чай в ръка. — Рипли каза, че търсиш компютър. Агенцията за квартири се кани да подмени няколко от своите с по-съвременни. Би могла да сключиш изгодна сделка. Отбий се и попитай за Мардж. Тя е управителката.

— Благодаря, още утре ще проверя. Защо вече не си сърдит?

— Кой казва, че не съм?

— Мога да позная, когато някой е ядосан.

Зак я погледна изпитателно. Беше възвърнала цвета на лицето си, но изглеждаше изтощена.

— Не се и съмнявам. Няма определена причина да бъда мрачен. — Отнесе чинията си до мивката и я изплакна. — Сестра ми смята, че подобни настроения са типични за мен.

— Аз бях шампион по сърдене. — Доволна, че отново и двамата се успокоиха, Нел вдигна чинията си. — Не е зле да опитам и аз да сготвя нещо подобно. Беше прав за рецептата на семейство Тод. Постигна целта си.

— Няма начин да не подейства. Само че с гроздово сладко е по-хубаво.

— Ще си набавя малко — за всеки случай.

— Добре. След минута ще те оставя отново да се заемеш с работата си.

Зак я претегли към себе си, повдигна я на пръсти и долепи устните си до нейните в завладяваща целувка. Нел усети как кръвта и се качва в главата, а после отново се оттегля. Почувства се замаяна, безпомощна и изпълнена с копнеж.

Издаде сподавен стон, отново стъпи здраво на краката си и се подпря на плота, за да не загуби равновесие.

— И за това няма определен повод — каза Зак, — но е истинско. Ще трябва да го включиш в списъка си с приоритети. Недей да работиш до късно.

Излезе и остави вратата сама да се затвори след него.

 

Тази нощ Нел сънува кръг. Тънка сребриста ивица върху земята. В него стояха три жени, облечени с широки бели дрехи. Гласовете им звучаха като музика, въпреки че думите й се сториха странни. Докато пееха, от кръга се издигаха лъчи сребриста светлина на фона на черната завеса на нощта.

Видя чаша, нож с инкрустирана дръжка и зелени клончета от билки. Трите жени отпиваха от чашата една по една. Тя усети върху езика си вкус на сладко, леко вино. Чернокосата издълба в почвата символи с острието на ножа. Нел долови ухание на свежа пръст. Докато се въртяха в кръг, в средата лумна златист пламък. Топлината му сгря кожата й. После трите се издигнаха над огъня, над хладните сребристи лъчи светлина, сякаш танцуваха във въздуха.

Почувства свободата и радостта като приятен полъх, докосващ бузите й.