Нора Робъртс
Танц във въздуха (10)

Девета глава

— Силата, Нел — каза Миа, — носи със себе си отговорност и уважение към традициите. Трябва да бъде съчетана със състрадание, интелигентност и толерантност към човешките недостатъци. Никога не трябва да бъде използвана лекомислено, въпреки че някои шеги са допустими. Преди всичко — не бива да вреди на никого.

— Как разбра, че си… Как разбра каква си?

— Вещица. — Миа бе коленичила да плеви градината и се облегна назад на петите си. Беше облечена с безформена рокля в тревистозелен цвят с дълбоки джобове и бе сложила тънки градинарски ръкавици и сламена шипка с широка периферия. В момента едва ли някой би повярвал, че е такава, каквато твърдеше, че е. — Можеш да произнесеш думата. Не е незаконно. Не носим островърхи шапки, не летим на метли с дълги дръжки и не се кикотим зловещо, както ни описват. Ние сме хора — домакини, водопроводчици, бизнес дами. Сами избираме как да живеем.

— А сборищата на вещици?

— Отново въпрос на избор. Аз никога не съм членувала в дружества. А повечето, които сформират групи или изучават този занаят просто търсят забавление или отговор. В това няма нищо лошо. Да наричаш себе си вещица и да изпълняваш ритуали е едно, а да си истинска е съвсем друго.

— Как откриваш разликата?

— Как да ти обясня, Нел? — Тя отново се наведе напред и старателно започна да изрязва увехналите цветове. — Нещо в теб гори. Мелодия в главата ти, шепот в ушите ти. Знаеш тези неща не по-зле от мен. Просто трябва да се научиш да ги разпознаваш. — Миа сложи увехналите цветове и плевелите в кошницата. — Когато белиш ябълка, не ти ли хрумва, че ако свършиш, без да прекъснеш лентата, желанието ти ще се изпълни или ще имаш късмет? Не си ли счупвала ядец? Не си ли стискала палци? Малки заклинания. — Миа отново се облегна назад.

— Стари традиции.

— Едва ли е толкова просто.

— Просто като желанието, сложно като любовта. Опасно е не повече от потенциалната възможност от удар от гръм. Силата носи риск. Но също така и радост. — Взе един увехнал цвят и нежно го обхвана с ръце. Когато ги отвори, цветът бе свеж, искрящо жълт.

Смаяна и очарована, Нел го повъртя между пръстите си.

— Щом можеш да правиш това, защо позволяваш някои от тях да увяхват?

— Има природен закон, който трябва да се спазва. Трябва да се зачита. Промяната е необходима. — Тя се изправи, вдигна кошницата и я отнесе до мястото, където събираше шума за облагородяване на почвата. — Без нея не би имало прогрес, възраждане, очакване. Едни цветя увяхват, за да разцъфнат други. В основата на занаята стои философията. Би ли искала да пробваш нещо по-обикновено?

— Аз?

— Да, една проста магия. Имам предвид раздвижване на въздуха. Денят е топъл и бризът ще бъде добре дошъл.

— Искаш аз да… — Нел направи кръгово движение с пръст. — Да раздвижа въздуха?

— Въпрос на техника е. Трябва да се съсредоточиш. Да почувстваш как въздухът се движи около лицето ти, около тялото ти. Да го видиш в съзнанието си как се вълнува, как се завърта. Можеш дори да чуеш как звучи като музика.

— Миа!

— Не, отърси се от съмненията и мисли за тези възможности. Съсредоточи се. Лесноосъществимо е. Въздухът е навсякъде около теб. Трябва само да го раздвижиш. Вземи го в ръце — каза Миа, повдигайки своите — и кажи думите: „Въздуха в кръг раздвижи, в диханието го превърни. Твоя воля, Нел. Бриз, полъхни!“ Произнеси думите три пъти последователно.

Хипнотизирана, Нел повтори думите. Почувства леко пърхане до бузата си. Изрече ги още веднъж и видя как косите на Миа се развяха. Третия път двете ги казаха заедно. Около тях се изви вятър и се завъртя като вихрушка. Беше хладен и благоуханен, с едва доловима мелодия. Същата мелодия звучеше в съзнанието на Нел, докато се въртеше в кръг, а косата й сякаш танцуваше.

— Чудесно е! Ти го направи.

— Само малко помогнах. — Миа се засмя, когато роклята и се изду. — Ти започна. Като за първи път много добре се справи. А сега отново го успокой. Използвай съзнанието си. Представи си, че спира. Ето, това е. Добре умееш да си представяш нещата.

— Винаги съм се опитвала да запечатвам моментите в съзнанието си — каза Нел, останала почти без дъх. — Нали разбираш — образи, които се появяват и които искам да запомня. О, просто съм замаяна. — Седна направо на земята. — Дълбоко в себе си чувствам някакво изтръпване, но не е неприятно. Почти същото, както когато човек си мисли за секс.

— Магията действа като секса. — Миа седна до нея. — Особено когато у теб е силата. Често ли мислиш за секс?

— От осем месеца насам дори не ми бе хрумвало. — Поуспокоена, Нел отметна назад косите си. — Не бях сигурна дали някога ще поискам отново да бъда с мъж. Но от Четвърти юли насам често си мисля за това, и то така, че настръхвам.

— Е, и аз съм изпитвала същото. Защо не направиш нещо по въпроса? Задоволи желанието си.

— Предположих, че след фойерверките миналата седмица Зак и аз ще се озовем в леглото. Но след като обиколихме наоколо и патрулната проверка свърши, той ме откара у дома. Целуна ме за лека нощ на вратата, при това така, че направо ми замая главата. После си тръгна.

— Предполагам, че не ти е дошло наум да го придърпаш вътре, да го събориш на пода и да му свалиш дрехите.

При тези думи Нел едва успя да сподави смеха си.

— Не ме бива за подобни неща.

— Само преди минута не мислеше, че си способна да предизвикаш появата на бриза. Ти притежаваш силата, малка сестричке. Закари Тод е от мъжете, готови да дадат възможност ти да избереш времето и мястото. Ако съществуваше мъж, с когото да изпитваме взаимно привличане, бих направила нещо с тази сила.

Нел отново усети в себе си предишното изтръпване.

— Не знам как да започна.

— Дай воля на въображението си, малка сестричке — дяволито отвърна Миа.

 

Зак не можа да измисли по-добър начин за прекарване на неделната сутрин от гмуркане без бански със своята любимка. Водата бе хладна, слънцето — топло, а малкото заливче — достатъчно уединено за подобно преживяване.

Решиха да излязат с лодката по-късно и обожанието в погледа й го накара да си помисля, че би го последвала навсякъде, Зак я погали и тя радостно завъртя опашка, преди да заплуват заедно в хладната и спокойна вода.

„Щом един мъж има до себе си толкова предано същество от женски пол — помисли си Зак, — какво повече му е нужно?“

Люси излая от вълнение, плисна вода в лицето му и се отправи към брега. Зак наблюдаваше как веселата му приятелка го изоставя заради жената, застанала на неравния бряг. Тя изскочи на брега, хвърли се върху нея така енергично, че едва не я събори, напръска я с морска вода и я обсипа с кучешки целувки.

Зак слушаше смеха на Нел, наблюдаваше как възторжено потърква с ръце мократа козина на Люси. „Може би за един мъж не е достатъчно да има само хубаво куче“, реши той.

— Хей, как се справяш?

— Добре. — „Има страхотни рамене“, помисли си Нел. — Как е водата?

— Почти отлична. Ела и виж сама.

— Благодаря, но не си нося бански костюм.

— Аз също. — На устните му засия усмивка. — Ето защо не последвах примера на Люси.

— О! — Нел погледна надолу, после веднага вдигна очи и погледът й се зарея над главата му. — Ха!

„Напрегни въображението си!“, бе казала Миа. Но като че ли моментът не бе подходящ.

— Обещавам да не гледам. И без това вече си мокра.

— Все едно. Мисля, че ще остана тук.

Люси отново се гмурна и намери изподрасканата гумена топка. Измъкна се на брега и я сложи в краката на Нел.

— Иска да си играе — каза Зак. На него също му се играеше.

Нел внимателно взе топката и я хвърли. Преди още тя да докосне повърхността на водата, Люси подскочи и я пресрещна.

— Много добре хвърляш. След две седмици ще има състезание по софтбол, ако проявяваш интерес.

Докато говореше, Зак постепенно се приближаваше към брега.

Нел хвана топката, която Люси отново бе донесла.

— Може би. Мислех си да изпробвам нова рецепта.

— Така ли?

— Доставката на храна се превърна в истинско бизнес начинание. Ако искам да го разширя, трябва да мога да предлагам по-голямо разнообразие.

— Аз твърдо вярвам в капитализма, така че ще направя всичко, каквото мога, за да помогна.

Тя погледна надолу и си помисли: „Има толкова хубаво лице!“ Засега се стараеше да се съсредоточи върху него, в не върху останалата част от тялото му.

— Много съм благодарна, шерифе. Досега импровизирах, но мисля, че е време да направя списък с ценоразпис и услуги. Ако направя това и оформя документите, ще подам молба за лиценз.

„Няма да представлява проблем“, решително си каза тя. Искрено вярваше в това.

— Ще бъдеш много заета.

— Обичам да бъда заета. Няма нищо по-лошо от това да се чудиш с какво да уплътняваш времето си. — Нел поклати глава. — Не ти ли звучи тъпо и отегчително?

Не, по-скоро гласът й издаваше непоколебимост.

— Какво ще кажеш за малко освежаване?

— Одобрявам идеята. — Нел леко повдигна вежди, когато той нежно обви ръка около глезена й. — И как точно се нарича това?

— Аз го наричам дългата ръка на закона.

— Добър човек си и не би ме издърпал във водата, след като съм дошла да те поканя на вечеря.

— Не си права за мен. — Дръпна я силно за крака. — Но първо искам да ти дам шанс да се съблечеш.

— Много мило от твоя страна.

— Майка ми ме е възпитала правилно. Хайде, Нел, ела да си поиграем. — Хвърли поглед към Люси, която шляпаше наоколо с топката в уста. — Имаме си кой да ни надзирава да внимаваме.

„Защо не?“, помисли си Нел. Искаше да бъде с него. Нещо повече — искаше да го убеди, че е от типа жени, които навярно харесва: достатъчно уверени и освободени, за да направят нещо забавно и безразсъдно, като например да хвърлят дрехите си и да се гмурнат във водата. Усмихна се нехайно и докато сваляше обувките си, Зак запристъпва, изправен, във водата.

— Промених намерението си. Ще гледам — предупреди я той. — Казах ти, че няма да надничам, но излъгах.

— Значи понякога лъжеш?

— Не и ако мога да се въздържа. — Сведе поглед, когато Нел хвана подгъва на тениската си. — Е, трябва да ти кажа, че нямам намерение да държа ръцете си далеч от теб, щом се хвърлиш във водата. Искам те мокра и гола, Нел. Искрено те желая.

— Ако исках да държиш ръцете си далеч от мен, нямаше да бъда тук. — Пое си дълбоко дъх и започна да сваля тениската.

— Шериф Тод! Шериф Тод!

— Няма Бог! — промърмори Зак, когато изпод набързо повдигнатата тениска се мерна прекрасната бяла плът на Нел. — Насам! — извика той. — Ти ли си, Рики? — Обърна се към Нел и каза: — Ще ми бъдат нужни само две-три минути да го удавя. Постой така.

— Тъй вярно, шериф Тод!

Рошаво момче на около десет години се катереше по наклонената скала, а луничавото му лице бе порозовяло от вълнение. Припряно кимна към Нел.

— Шерифе, мама каза, че веднага трябва да дойда и да ви кажа. В почивната станция „Абът“ има сбиване между наемателите. Чуват се викове, трясъци, псувни и други такива неща.

— В „Дейл Абътс“ или в „Бъстърс“?

— В „Бъстърс“, шерифе. Срещу нашата къща. Мама казва, че, изглежда, някакъв мъж нанася жесток побой на жена.

— Идвам. Връщай се веднага у дома!

— Да, сър.

Нел остана неподвижна. Проследи замъглените очертания на загорялото мускулесто тяло на Зак, докато излизаше от водата.

— Съжалявам, Нел.

— Не, трябва да отидеш и да й помогнеш. — Почувства се замаяна, докато наблюдаваше как Зак нахлузва джинсите си. — Побързай!

— Ще се върна веднага щом мога.

Не му бе приятно да я остави тук с ръце, плътно стиснати една в друга, но хукна нагоре по стълбите, за да вземе ризата си. След четири минути вече беше пред почивната станция „Абът“. Няколко души бяха заградили улицата, а от къщата се чуваха викове и трошене на стъкла. Щом стигна до стълбите, към него се приближи непознат мъж.

— Вие сте шерифът, нали? Аз съм Боб Делано, наел съм съседната къща. Опитах се да направя нещо, но вратите са заключени. Хрумна ми да разбия едната, но казаха, че вече сте на път.

— Аз ще се погрижа за това, мистър Делано. А вие бихте могли да накарате хората да се отдръпнат.

— Разбира се. Виждал съм онзи тип, шерифе. Доста едър негодник е. Сам ще се убедите.

— Благодаря за съдействието. А сега се върнете обратно. — Зак блъсна с юмрук по вратата. Въпреки че предпочиташе и Рипли да е тук, не можеше да рискува да чака, докато тя получи съобщението му. — Аз съм шериф Тод. Искам веднага да отворите вратата! — Нещо вътре се строполи и се чуха ридания на жена. — Ако не я отворите след пет секунди, ще я разбия.

Мъжът дойде до вратата. Делано бе прав. Наистина имаше внушителен ръст. Изглеждаше махмурлия и беше бесен.

— Какво искате, по дяволите?

— Искам да се отдръпнете назад и да държите ръцете си така, че да мога да ги виждам.

— Нямате право да влизате. Аз съм наел тази къща и си плащам наема.

— Договорът ви за наем не ви дава право да рушите собствеността на хазяите.

— Няма да влезете вътре без заповед.

— Хващаме ли се на бас? — спокойно каза Зак. Протегна ръка и със светкавична бързина хвана мъжа за китката и я изви. — Ще ви обвиня в оказване на съпротива — продължи той със същия спокоен тон. — Ще прибавя и нападение на полицай. Ще падне повече писане, но за това ми плащат.

— Още преди адвокатът ми да си свърши работата, ще притежавам целия ви скапан остров.

— Ще имаш възможност да му се обадиш от полицейския участък. — Зак му сложи белезници и с облекчение се огледа наоколо, щом чу, че Рипли се изкачва по стълбите.

— Съжалявам. Бях чак до „Броукън шел“. Какво става? Семеен скандал?

— Нещо такова. Това е моята помощничка — обясни Зак на задържания. — Повярвай ми, способна е да те направи на пихтия за нула време. Настани го отзад в патрулната кола, Рипли! Вземи някои данни и му прочети правата.

— Как се казвате, сър?

— Мамка ти!

— Добре, господин „Мамка ти“, вие сте арестуван за… — Хвърли поглед към Зак, който вече се придвижваше през счупените стъкла и порцеланови съдове към жената, която седеше на пода. Беше закрила лицето си с ръце и ридаеше. — Унищожаване на частна собственост, нарушаване на спокойствието на гражданите, нападение. Ти ли направи всичко това? А сега, освен ако не искаш да те подкарам с ритници пред всички тези добри хора, просто ще се придвижим до патрулната кола и малко ще се повозим. Имаш право да мълчиш — продължи Рипли и леко го побутна, за да тръгне.

— Госпожо — обърна се Зак към жената, която наближаваше четиридесетте. Би изглеждала привлекателна, ако не бяха разцепената й устна и синините около кафявите и очи. — Трябва да дойдете с мен. Ще ви заведа на лекар.

— Нямам нужда от лекар. — Жената рязко се отдръпна. Зак забеляза плитки разрези по ръцете й, вероятно от падащи стъкла. — Какво ще стане с Джо?

— Ще поговорим за това. Бихте ли ми казали името си?

— Даян. Даян Маккой.

— Нека ви помогна, мисис Маккой.

 

Даян Маккой седеше, прегърбена, на стола и държеше торбичка с лед под лявото си око. Все още отказваше медицинска помощ. След като й предложи чаша кафе, Зак придърпа стола си иззад бюрото, като се надяваше това да я успокои.

— Мисис Маккой, искам да ви помогна.

— Добре съм. Ще заплатим за щетите. Агенцията да изготви списък и ще си платим.

— Ще се погрижим. Искам да ми кажете какво се случи.

— Просто се сбихме — това е всичко. И други хора го правят. Не трябва да затваряте Джо. Ако има някаква глоба, ще я платим.

— Мисис Маккой, вие стоите тук с кървяща устна, насинено око, прорезни рани и контузии по ръцете. Съпругът ви се е нахвърлил върху вас.

— Не беше точно така.

— А как беше?

— Сама си го изпросих.

Рипли се разфуча и Зак й хвърли предупредителен поглед.

— Разкървави устната ви?

— Ядосах го. Той е под голямо напрежение. — Думите и прозвучаха объркано и неясно. — Имахме намерение да прекараме приятна почивка и не трябваше да се заяждам с него по този начин. — Навярно жената почувства неодобрението на Рипли, когато тя гневно извърна глава. — Джо работи усилено петдесет седмици годишно. Най-малкото, което мога да направя за него, е да го оставя да прекара почивката си, както желае.

— Струва ми се — намеси се Рипли, — че най-малкото, което той би могъл да направи, е да се въздържи да ви удря по лицето по време на почивката.

— Рипли, донеси чаша вода на мисис Маккой — изразът на лицето му красноречиво показа, че това е намек да замълчи. — Как започна скандалът, мисис Маккой?

— Постъпих лекомислено. Джо спа до късно, беше пиян. Когато един мъж е на почивка, има право ли седне пред телевизора с няколко бири. Беше направил голяма мръсотия: разхвърляни кутии от бира, наронен чипс по целия килим. Това ме подразни и още щом се събуди, го нахоках. Ако си бях мълчала, както се бяхме разбрали, нищо нямаше да се случи.

— И смятате, че фактът, че не сте замълчали, му дава право да използва юмруците си върху вас, мисис Маккой?

Тя настръхна:

— Всичко, което се случва между съпрузи, си е само тяхна работа и не засяга никого. Не биваше да чупим онези неща, но ще ги заплатим. Аз сама ще почистя къщата.

— Мисис Маккой, в Нюарк има програма за съветване и осигуряване подслон на жени, жертви на домашно насилие. Мога да се обадя и да поискам информация.

Въпреки че очите й бяха подпухнали, яростно засвяткаха:

— Нямам нужда от никаква информация. Не можете да задържите Джо, ако не повдигна обвинения, а аз няма да го направя.

— Тук грешите. Имам право да го задържа за нарушаване на спокойствието, а и собствениците могат да предявят обвинения.

— Това само би влошило положението. — От очите и потекоха сълзи. Пое чашата от Рипли и отпи глътка вода. — Не разбирате ли? Няма да помогнете на никого, а ще навредите. Джо е добър човек, но лесно се пали. Казах, че ще покрием щетите. Ще ви напиша чек. Не искаме неприятности. Аз го предизвиках. Ще трябва да задържите и мен заедно с него. Какъв смисъл има в това?

 

„Какъв смисъл има?“, помисли си Зак по-късно. Не бе успял да я разбере, а би било наивно да мисли, че е първият, който опитва. Не можеше да й помогне, защото помощта му бе отхвърлена. Мисис Маккой бе попаднала в затворен кръг, който неизбежно щеше да свърши зле. Единственото, което можеше да направи, бе да изпрати този омагьосан кръг далеч от острова.

Беше нужен половин ден, за да се оправи бъркотията. Чекът за две хиляди долара удовлетвори рентиерската компания. Екипът за почистване пристигна на мястото веднага щом семейство Маккой опаковаха багажа си. Зак изчака безмълвно, докато Джо Маккой натовари куфарите в багажника на своя „Гранд Чероки“, последен модел. Двамата влязоха от срещуположни стрини. Даян носеше големи слънчеви очила, за да прикрие синините. Не обърнаха внимание на Зак, който влезе в патрулната кола и ги последва до ферибота.

Остана на брега, докато джипът и хората в него изчезнаха от погледа му по пътя си към континента.

 

Не се бе надявал Нел да го чака и реши, че така е по-добре. Беше прекалено потиснат и ядосан, за да разговаря с нея. Вместо това, седна в кухнята с Люси и си наля бира за успокоение. Замисли се дали да не пийне още една — и в този миг се появи Рипли.

— Не мога да го възприема. Не разбирам такъв тип жени. Този мъж я налага здравата, а тя твърди, че вината била нейна, защото го предизвикала да обезобрази лицето й. И вярва в това.

Тя също си взе бира и с рязко движение я отвори.

— Може би изпитва нужда да вярва.

— О, по дяволите, Зак — Все още разтреперана, тя се отпусна на стола срещу него. — Здрава е и има глава на раменете си. Какво печели от това, че се е залепила за човек, който я използва вместо боксова круша, когато, не е в настроение? Ако беше потвърдила обвиненията можехме да го задържим достатъчно дълго, за да й дадем време да си събере багажа и да си замине. Все пак трябваше да го задържим.

— Нищо не би се променило. Тя нямаше да си замине.

— Да, прав си. Знам, че е така. Просто ме вбесява, това е. — Отпи глътка бира и го погледна. — Мислиш си за Нел. Смяташ ли, че и с нея е било същото?

— Не знам какво й се е случило. Не говори за това.

— Попитал ли си я?

— Ако искаше да ми каже, щеше да го направи.

— Добре, но не ми се сопвай. — Рипли сложи краката си на съседния стол. — Питам те, защото добре познавам по-големия си брат. Ако изпитваш нещо към нея и то се задълбочи, няма да се примириш, докато не узнаеш каква е историята. Няма да издържиш, без да я узнаеш. Това ще те подлуди. Сега си мрачен, защото не можа да помогнеш — за свое удовлетворение — на жена, която никога преди не си виждал и никога няма да видиш. В кръвта ти е да се правиш на Добрия самарянин.

— Няма ли друг на острова, когото да отидеш да дразниш?

— Не, защото най-много обичам теб. А сега, вместо да пием още бира, защо не отидеш с Люси да поплавате с лодката? Все още е достатъчно светло и това ще проясня мислите ти и ще подобри настроението ти. Не е приятно човек да бъде около теб, когато си мрачен.

— Добро предложение.

— Е, тръгвай! Малко вероятно е да има втори инцидент за един ден, но за всеки случай ще направя една обиколка.

— Добре. — Зак се изправи и след моментно колебание се наведе и я целуна по върха на главата. — Аз също обичам най-много теб.

— Нима не го знам? — Рипли изчака, докато той стигна до вратата. — Слушай, Зак, каквато и да е историята на Нел, има една съществена разлика между нея и Даян Маккой. Нел си е тръгнала.