Мерилайл Роджърс
Реликвата (2)

Пролог

Източен Уайоминг, март на 1882

— Ей, момче!

Лиз нежно потупваше любимия си кон, докато той спря пред обора. Като пренебрегна предложената от конярчето ръка, на която не бе сигурна, че може да разчита, тя се плъзна от седлото на земята. Наместо това усмихнато разроши косата на момчето, която слънцето бе изрусило на кичури, и щипна луничавия му нос.

— Оу! — Санди се дръпна, разтърквайки похитеното място с печално изражение. — Мис Лизи — с изпълнен от престорено възмущение глас, той повтори съобщението, което му бяха наредили да предаде, — в къщата ви чака телеграма.

Закачливата усмивка на Лиз изчезна. Изящните й вежди се приближиха и набърчиха челото, придобило златист оттенък от часовете, прекарани навън под слънчевите лъчи, чиято сила се увеличаваше при отразяването им от снега. Думата телеграма бе синоним на беда. Като прехвърли през рамо заплетена от вятъра морковено червена коса, свободно падаща до кръста й, Лиз се забърза към къщата. Обзета от тревога, за първи път не зарея поглед към откритото пространство над скъпите за нея заснежени земи на Дабъл Ейч.

Лиз бързо се качи по стъпалата на верандата и безмълвно пое телеграмата от очевидно разтревожения иконом.

На нея тя видя думи, които прочете с ужас:

„Баща Ви лежи на смъртния си одър. Елате незабавно!“

— Харви, обърни каретата! Ако тръгнем до четвърт час, ще успея за влака в три и десет.

Без да губи повече време, Лиз се втурна в къщата.

И двамата знаеха, че тъй като беше петък, ако изпуснеше този влак, тя щеше да бъде принудена да чака цели три дена до следващия влак в понеделник. В малкото градче Клиъруотър изобщо нямаше да има гара, ако то не бе родното място на собственика на железницата, но и дъщерята на самия Самуел Хюс не можеше да промени разписанието.

Каквото и да й струваше това, до понеделник Лиз смяташе да бъде в Ню Йорк и близо до болния си баща. Както и в къщата, избрана и декорирана от майка й с пестелива изисканост, която бе предизвикала пренебрежението на снобите от обществото. Те бяха низвергнали семейство Хюс, като ги бяха причислили към онези лишени от изтънченост noveaux riches. Когато майка й почина, Лиз бе на дванадесет и оттогава не прости никога на онези строги диктатори на Обществото за това, че бяха отлъчили така нейната мила, но и амбициозна майка.

Като стигна до стаята си, Лиз отвори вратите на огромен, висок до тавана гардероб, заемащ една от стените. Оттам тя извади една неголяма мека чанта и я хвърли на леглото.

— Мога ли да помогна с нещо?

Лиз погледна през рамо към отворената врата и момичето, което й бе нещо като домашна прислужница. Лиз чувстваше неудобство заради това, че според традицията трябваше да има обучена девойка, която непрекъснато да се върти около нея, винаги да изниква на пътя й и да подбира „подходящите“ за нея дрехи. Но за щастие Мили никога не се намесваше нито в избора, нито в действията на господарката си.

— Да, Мили. Можеш да сложиш вътре четката ми, гребени, лосион и… — тя направи гримаса и кимна към малкото лични вещи, разпръснати по бюрото. — Сложи всичко това в дамската ми чанта. Баща ми е сериозно болен и аз заминавам за Ню Йорк.

— Ще имате ли нужда от прислужница да ви придружава?

Лиз забеляза надеждата, затрептяла в гласа й, освен безспорно откровената загриженост за болния господар на Дабъл Ейч.

— Не и този път, Мили. Баща ти по-скоро ще напусне, отколкото да ми позволи да завлека петнадесетгодишната му дъщеря към греховните опасности на големия град. А не мога да си позволя да рискувам да загубя толкова добър иконом. Още по-малко сега, когато господарят на Дабъл Ейч е толкова близо до края си.

Закачливата усмивка на Лиз мигновено се стопи и лицето й придоби мрачно изражение. Лиз набързо прибра два чифта дрехи в чантата си. Те трябваше да са достатъчни за пътуването. И като си представи прекалено голямото количество от модни „градски“ рокли, които оставяше зад себе си, тя реши, че наистина не се нуждае от повече. Това, че тези, с които тръгваше, от години вече не бяха на мода и бяха шити за ученичка, не бе в състояние да промени решението й. След като баща й бе тежко болен, по време на престоя си тя едва ли щеше да излезе извън къщата. За да намали малко напрежението, докато търсеше и после опаковаше втория чифт обувки, Лиз си спомни за гардероба в Ню Йорк, което извика и един друг спомен — за училището за млади девойки на мис Браун. При това тя изкриви плътните си устни в една от характерните си дръзки усмивки. Тя бе завършила повече от успешно образованието си там, макар и освен жаждата за знания да имаше и един скрит стимул за това. С постигането на тази цел тя изпълняваше своя дял от сделката, сключена с баща й. След като се дипломира, той трябваше да й разреши да се върне в Дабъл Ейч, вместо да я включи в борбата за лов на съпрузи редом с останалите дебютантки в обществото.

Гордостта от победния завършек на нейния план сега бе попарена от реално съществуващите многобройни мили между нея и обичния й баща, който имаше нужда от нея. Огромното разстояние я довеждаше почти до вътрешно отчаяние, но тя посрещна смело проблема, сви решително устни, докато тюркоазните очи проблясваха. Както си беше все още с дебелото вълнено палто, взе само дамската чанта от Мили и грабна другата от леглото, за да поеме на път.