Марлис Мелтън
Не ме забравяй (9)

Осма глава

— Какво му направи? — натъртено попита Малъри, когато Гейб отново се появи на входната врата.

Той я беше накарал да остане с майка си, макар че Малъри умираше от желание да спаси Реги от тупаницата, която нямаше как да му се размине.

— Не с този тон — предупреди я Хелън, привличайки я по-близо до себе си.

Със спокойно изражение, Гейб мълчаливо застана пред двете.

— Просто си поговорихме — кротко отвърна той и се взря в нея с очи, потъмнели от разочарование.

— Аз не съм опитвала — каза тя, пренебрегвайки майка си, която предупредително я стискаше за ръката.

— Не съм си и помислил друго — рязко отвърна Гейб. — От днес нататък вие двамата с него ще се помотаете из нашата къща. Налага се да излъскаме терасата — кратко каза той.

После с едри крачки премина покрай тях и се отправи към колата.

Малъри зяпна след него, ужасена от мисълта за черния труд, който я чакаше, но и изпълнена с огромно облекчение, тъй като не й забраниха да се вижда с Реги.

— Скачай на велосипеда и се прибирай у дома — каза мама и пусна ръката й. — Почти е време за вечеря. — И тръгна след Гейб към колата.

Зашеметена, Малъри се бе вторачила в родителите си. За първи път през живота си те май играеха в един отбор.

Ау, възкликна мислено тя и след преживените вълнения, настроението й се повиши. Татко бе приел съвсем спокойно експеримента на Реги. А всъщност дали беше така?

Погледна разтревожено към вратата на сутерена. Дали Реги не лежеше там смъртно ранен? Трябваше да провери по-късно. Гейб я гледаше свирепо от прозореца на автомобила. Тя се запъти към велосипеда си.

Ягуарът напусна алеята пред къщата на Реги.

— Ей, Мал!

Тъкмо бе подкарала велосипеда си след колата, когато Реги подаде глава през прозореца на всекидневната, редом с весело озъбената муцунка на кучето. Тя натисна рязко спирачките и се закова на място. Не се виждаха никакви следи от бой.

— Утре ще трябва да дойда у вас и да се потрудя — каза той и гласът му прозвуча доста слисано.

— Имаш късмет, че не те уби! — подхвърли тя в отговор.

— Каза, че ще ме убие, ако го направя пак.

— Тогава по-добре не го прави.

Реги сви рамене, сякаш искаше да каже, че не му пука от заплахите на баща й, но изглеждаше доста стреснат.

— До утре — каза тя. — По кое време смяташ да дойдеш?

— Той ми каза да съм у вас в осем сутринта… О! В осем нула нула!! — Реги направи гримаса и завъртя очи нагоре.

Малъри въздъхна тежко и подкара велосипеда. Не й се искаше утре да става рано, но алтернативата — едно дълго конско в стила на Гейб — й се виждаше още по-ужасна.

Размишлявайки върху всичко това, тя караше към дома и, макар и невероятно, на сърцето й беше леко.

 

 

Дявол го взел, не можеше да заспи. Не и докато тези копелета бръщолевеха от другата страна на коридора. Дано нямаха намерение отново да идват за него. Не тази нощ, молеше се той. Исусе Христе, не тази нощ. Целият беше в рани от миналата нощ.

Някакъв новак беше поискал да се пробва с него. Като се имаше предвид малкият му ръст, тоя тип наистина млатеше здравата. Това караше Гейб да се чуди дали всички севернокорейци не са експерти по таекуондо. Всеки сантиметър от тялото му беше пребит и контузен. Разбира се, той не беше казал и дума, с която да се опозори, макар че знаеше всичко за бреговата охрана на залива Чесапийк.

Просто ме оставете на мира, по дяволите, уморено си мислеше той. Размърда се върху каменната издатина, опитвайки се да се намести по-удобно. Би дал мило и драго и дори двата си кучешки зъба за някоя и друга таблетка болкоуспокояващо.

О, не! Не искаше да му вадят зъби.

Е, мамка му, ето че беше напълно буден. Нямаше начин да заспи отново при тази шумотевица. Бавно, с усилие, той се примъкна до десния край на каменното си легло, като поспираше, за да надмогне смазващата болка в ребрата. Най-накрая тялото му докосна стената от големи сиви тухли.

През шпионката можеше да надникне в стаята от другата страна на коридора. Винаги се удивляваше колко много техника бе натъпкана на толкова малко място. Компютри, принтери, скенери, монитори, устройства за прехвърляне на данни покриваха всеки сантиметър от плотовете на масите. Мъчителите му притежаваха всички технологични джунджурии, известни на човечеството.

Преди години този сценарий щеше да е невъзможен. И днес все още му изглеждаше като част от лош филм. Гейб и мъчителите му се намираха в отдалечените безлюдни планини на Северна Корея, на много километри от столицата Пхенян, където взводът на тюлените беше внедрен, за да евакуира ракетите. И все пак дори в този отдалечен и брулен от ветровете район, в един бункер, от който се виждаха само голи планини, тези хора имаха достъп до интернет и го използваха не за да си поръчват коледни подаръци онлайн.

Това бе точно от нещата, които не много отдавна бяха наложили създаването на министерство за защита на киберпространството.

Онези, които бяха пленили Гейб, предпочитаха да работят през нощта. От информацията, която бе събрал дотук малко по малко, му ставаше ясно, че те душат около американските държавни и щатски уебстраници, търсейки информация за местните енергийни инфраструктури, водохранилища, язовири, обекти за съхраняване на обогатен уран, ядрени и газови инсталации. Гейб предполагаше, че когато открият слаби места или ценна информация, която може да се продаде, те ги предлагат за продан на известни терористични групи.

За същата цел им трябваше и техният пленник. Бяха го пребивали, за да се доберат до информация. Той подозираше, че възнамеряват да я предадат на други врагове на американците срещу заплащане. Само че досега не им беше казал нищо, освен отявлени лъжи.

По навик, Гейб се заслуша в бързия им говор. Беше свикнал с този корейски диалект, малко по-различен от книжовния език, изучаван от него в езиковото училище. Изреченията им бяха изпъстрени с английска компютърна терминология, което му даваше допълнително предимство.

Ако някога успееше да избяга от тази килия, щеше да вземе нещо със себе си, нямаше начин да не го направи, по дяволите. В края на краищата, те го бяха лишили от една година от живота му и от два нокътя. А тези неща нямаха цена.

Той се замисли за разпитите, на които го бяха подложили до момента. За щастие знаеше твърде малко за вътрешната мрежа на военноморския корпус, иначе щеше да го боли много повече, отколкото досега. Не бяха хванали подходящия тюлен за получаването на тази информация. Лутър Линдстром щеше да е много по-добър улов.

Но разпитите за бреговата охрана направо го съсипваха. Те бяха открили несъответствие в лъжите му и ставаха безжалостни в търсенето на истината. Пръстите на лявата му ръка все още пулсираха от болка — бяха забивали игли под ноктите му. Сега пък го лишаваха от вода. Надяваше се да не се захванат със зъбите му.

Будуването нощем, за да подслушва разговорите им, не беше най-утешителното отмъщение. Но Гейб се закле пред себе си, че някой ден ще получи своето, ако не го убиеха преди това. Бързо прогони тази мрачна възможност от съзнанието си и се съсредоточи върху разговорите на корейците.

Странно. Обикновено ясно различаваше гласовете на своите похитители, но тази нощ те звучаха някак далечно и завалено. Не можеше да преведе и дума.

Сигурно се дължеше на обезводняването на организма му, както предположи. Или пък дали не бяха сложили в ориза му за вечеря алкохол, смесен с наркотик? Смъкна се от каменната издатина и се затътри към вратата, за да ги чува по-добре. Кракът му докосна нещо твърдо и голямо, което преграждаше пътя му.

Какво беше това, дявол го взел?

Напрегна зрението си и различи стол, тапициран с кожа, бюро и компютърен монитор. Приличаше точно на неговото собствено бюро у дома.

Примигна и го огледа още по-отблизо. Я почакай, че това беше собственият му дом. Гейб стоеше по средата на кабинета и мъжделивата лунна светлина се процеждаше едва-едва под спуснатите щори. Мили боже, той ходеше насън!

С чувството, че току-що е пътувал през времето и пространството с космическа скорост и е преминал в друго измерение, посегна да се хване за стола. Стомахът му се сви в спазъм, заплашвайки да излезе през устата. Точно като в последния му сън, всичко бе изглеждало толкова реално. Цялото тяло го болеше, сякаш вчера го бяха бъхтили с юмруци. Ако не се беше събудил…

Не, доктор Териен смяташе, че той няма да нарани отново Хелън. Но винаги имаше възможност да направи нещо, без да го съзнава. Никога нямаше да си го прости, ако се случеше.

Замъкна се обратно до кушетката, като се олюляваше, и се свлече върху нея. Беше благодарен за възвръщането на паметта си, наистина беше. Но спомените за преживените мъчения се повтаряха отново и отново и от това стомахът му направо се преобръщаше. Наложи си да възстанови в подробности всеки отделен спомен. Трябваше да знае дали е предал страната си. Какво е казал в момент, когато е изпитвал адска болка.

Когато прегледът на спомените приключи, му се повдигаше ужасно и бе разтърсен от шока, но почувства облекчение, защото разбра, че не е изложил на риск ничия сигурност. Не беше предал своите.

Изпита облекчение, разбирайки защо похитителите му са били толкова безжалостни в търсенето на информация. Помисли си за новината, която бе чул по телевизията предишната вечер. Много севернокорейци умираха от глад и не се очакваше никаква финансова помощ, затова те продаваха информация за пари. Нямаше нищо лично; просто се опитваха да оцелеят.

Ругаейки тихо, Гейб погледна дигиталния часовник. Три и четиридесет и две. Действието на сънотворните явно вече бе преминало. Нямаше вероятност отново да заспи. Не и с тези тревожни мисли в главата.

Компютърният монитор привлече погледа му и по тялото му преминаха ледени тръпки. Тези хора вероятно бяха все още там, от другата страна на кабелните проводници. Може би имаше начин да ги проследят и открият… не беше сигурен. Именно с Лутър трябваше да говори за това, а според годеницата му той все още не се беше прибрал у дома.

Компютърът го привличаше. По някакъв начин бе свързан с неговото минало. Премести се върху тапицирания с кожа стол и сърцето му тревожно заби в очакване. На какво? Той обмисляше странната си реакция.

Посегна под бюрото, включи компютъра и се облегна назад, докато той се зареждаше.

Иконката с надпис „Имате поща“ блесна на екрана и Гейб подскочи така, сякаш го разтърси дефибрилатор.

Какво ми става, по дяволите?

Усещането, че изживява същата ситуация за втори път, беше неизбежно — това му се бе случвало и по-рано. Бе седял пред компютъра и… мамка му! Не можеше да си спомни! С треперещи пръсти натисна клавиша, за да отвори пощенската кутия за входящи съобщения на Малъри.

Оказа се пълна със съобщения от Реги, повечето от които препратени вицове. Нямаха никаква връзка с него, нито с неговото положение.

Отвратен от себе си, Гейб затвори компютърната поща и потърси някой известен вестник. Дяволски много неща се бяха случили през изминалата година. Когато страницата с вътрешните новини изскочи на екрана, той веднага влезе в електронния архив. Никога нямаше да стане отново тюлен, ако не се подковеше добре и не наваксаше пропуснатото.

 

 

Отивайки към кухнята за закуска, Хелън спря пред вратата на кабинета. Гейб буден ли беше? Струваше й се, че дочува лекото потракване, сякаш работи с клавиатурата на компютъра.

Макар че любопитството я глождеше, тя подмина вратата и не почука. Не беше добра идея да се окажат насаме в тъмни зори. След онзи жарък сблъсък в автомобила предишния ден бе прекалено чувствителна и нямаше желание да остава насаме с него. Нито пък можеше да си позволи да закъснее за работа, когато имаше толкова да наваксва.

Влезе на пръсти в кухнята и поспря само за да грабне една кифличка с масло от хладилника. Докато я ядеше права, напрягаше слуха си за някакви звуци, които да й подскажат с какво се занимава той. Погледът й неволно се насочи към прозореца, зад който се виждаше посребреното от изгряващата зора небе. То обещаваше още един сух и горещ ден. А дивите й цветя имаха нужда от малко дъжд.

Растението в саксията на перваза на прозореца привлече вниманието й. Пристъпи по-наблизо, като с наслаждение хрускаше орехите в кифлата с пълнеж от банан и ядки. С удивление откри, че това е кактусът, който Гейб беше донесъл от болницата. Бе го посадил в керамичната саксия, изработена от Малъри за него преди време — просто гърне с две дръжки и глазура от лазурит.

Гейб явно го беше изровил някъде от бюфета. Дали си бе спомнил, че Малъри го бе направила някога за него? Малко вероятно; то просто имаше подходящата големина. Топчестото кактусче явно вирееше добре. Докато го гледаше, Хелън изпита странно усещане.

— Станала си рано.

Парче от орех заседна в гърлото й, когато тя ахна и рязко се обърна.

— Господи! Казах ти да не ме дебнеш! — Хелън се закашля.

— Извинявай — имаше особено разкаян вид е този кичур, който падаше върху челото му. — Вече отиваш на работа?

Огледа я от горе до долу със светнали от неприкрит интерес очи. Тя се съмняваше, че изглежда особено привлекателна, облечена със синьо долнище на анцуг, но погледът му говореше друго.

— Все още се опитвам да наваксам — обясни Хелън.

Гейб изглеждаше така, сякаш е будувал през по-голямата част от нощта. Косата му беше рошава, клепките му като че ли натежаваха — удивително привлекателна комбинация.

Тя се отдръпна от него и си наля чаша портокалов сок. Докато го изгълта набързо, се стараеше да не мисли защо той стои там и така се е вторачил в нея.

Секундите отлитаха една след друга и усещането за неговото присъствие все повече й се натрапваше. Той я дебнеше, подобно на гигантската котка, чието име носеше. Когато огладнееше достатъчно, щеше да се хвърли върху плячката… винаги го беше правил. И все пак продължаваше да стои там, без да откъсва от нея смущаващия си поглед.

Не ме докосвай. Тя му изпрати телепатично послание. Ако ме докоснеш, ще се разтопя в ръцете ти и никога няма да си го простя.

Той не посегна към нея. Хелън не знаеше дали да е благодарна, или разочарована.

— Е, трябва да вървя — употреби тя същите думи, които бе казала вчера.

И като остави чашата си в мивката, тръгна по посока на спалнята си, за да измие зъбите си в банята. Онзи Гейб, когото познаваше, щеше да я последва по петите и да я повали върху двойното легло. Коленете й омекнаха, докато вървеше надолу по коридора.

Щом влезе в банята, разбра, че той не я следва. Изми зъбите си, взирайки се в отражението си, в чийто поглед се четеше нескрито разочарование.

Дали Гейб не чакаше тя да отиде при него? Това замалко да се случи. Но щом му се поддадеше, щеше да изпита неща, които бе по-добре да не изпитва. Чувства, които щяха да направят още по-трудно прекъсването на връзката им.

Лийла бе предположила, че той може да използва секса, за да получи каквото иска, но той не го правеше. Слава богу, че не го правеше. Така беше по-добре.

С блестящи зъби и грижливо сресана, Хелън излезе от банята и бързо се отправи към входната врата, решена повече да не позволи да я причаква в засада. Вратата на кабинета беше затворена и зад нея цареше тишина.

„Защо ли се чувствам толкова измамена?“, помисли си Хелън.

 

 

Гейб ускори крачка. Нямаше нищо по-хубаво от едно ранно утринно бягане по брега, което да съживи сетивата, отвличащи вниманието му от желанието да спи с жена си.

Бягането за здраве с Малъри му бе послужило като урок на смирението. Ако искаше да се върне обратно във взвода, трябваше да е в добра форма. За един тюлен беше нещо обичайно да пробяга няколко мили за една нощ, при това натоварен с много тежко снаряжение. Имаше време, когато можеше да направи това почти без да се изпоти. А предишния ден едва бе успял да измине една миля, като не носеше нищо друго със себе си, освен лека трикотажна фланелка и шорти.

Изръмжа недоволно. Тази сутрин поне беше добре — имаше леки болки в мускулите след вчерашното бягане, но съвсем не се чувстваше уморен след безсънната нощ. Излезе от къщата преди Хелън — нямаше да може да се владее и още една секунда в нейно присъствие. Бе оставил Малъри да си поспи до седем и половина, когато щеше да я измъкне от леглото за един дълъг работен ден на терасата.

Утринният въздух изпълни белите му дробове. Бризът полъхваше откъм океана, донасяйки острия солен вкус на Атлантика и мириса на пясък и влага. Слънцето едва-едва надничаше на хоризонта. Докато тичаше, движейки леко и ритмично ръцете и краката си, Гейб наблюдаваше как небето изсветлява от сребристо до жълто и прасковено.

По дяволите, пропускал съм изгревите! Нещо го стегна за гърлото, когато осъзна тази истина. Макар че не можеше да си спомни със сигурност дали ги е виждал, простият инстинкт му подсказваше, че е бил лишен от такива утрини, в които да се наслаждава на свободата на движенията си, на слънчевата светлина върху лицето си, на въздуха, облъхващ с хладина изпотеното от здравословните усилия тяло. Не, не беше правил това повече от година.

Благодаря ти, Боже! — помисли си той и за миг затвори очи, изпълнен с най-дълбока благодарност. — Благодаря ти за този втори шанс!

Не просто втори шанс да бъде на свобода, но и шанс да общува с жена си и дъщеря си. Преди се беше отчуждил от тях. Като се имаше предвид доколко бе обсебен от работата си, това никак не беше чудно. Но сега го учудваше друго: желанието да изпитва чувството, от което някога се бе страхувал — любов, толкова силна, че те оставя без дъх. Не че пак не се страхуваше да отдаде сърцето си. Направо бе ужасен. Особено като знаеше, че Хелън се кани да го отблъсне. Но след пленничеството си, или може би поради него, се беше променил. Искаше да поеме емоционалния риск да обича някого, истински да го обича.

Тази сутрин, докато гледаше Хелън, разбирайки колко е отдадена на кариерата си, колко е решена да бъде силна и независима, той се изпълни с възхищение. Независимо от съпротивата й искаше да й даде нещо, което й дължеше, което е трябвало да й даде по-рано — безрезервната си привързаност.

Усещайки стягане в гърдите, Гейб забави крачка до поносимото темпо. Сандфидлър Драйв беше пуст тази сутрин, летовниците все още спяха. Само един-двама от местните жители бяха станали и кухненските им прозорци светеха. Тук бе мирно и тихо; беше съвършено.

Искаше да може да тича така винаги когато има възможност, да се наслаждава на бученето на прибоя, на красотата на слънчевите изгреви, на сигурността да знае, че семейството му е в безопасност и добре защитено. Защитено от хора като него — пазители на мира, бранители.

И все пак реалният живот не съвпадаше с идеалистичната му представа. Ако не внимаваше къде стъпва, неговото семейство много скоро щеше да представлява бивша съпруга и забравена доведена дъщеря. А и самият той беше по-скоро бреме за данъкоплатците, отколкото пазител на мира.

След като мислите му направиха салтомортале, Гейб започна да усеща болка в несвикналите си мускули. Когато чу, че зад него приближава превозно средство, той слезе от шосето и ускори ход, понеже не искаше да го видят каква жалка картинка представлява.

Погледна през рамо и установи, че това е полицейска кола, поела на утринната си обиколка. Гейб вдигна по-високо глава. Ето ти един колега пазител на мира, който си вършеше работата и пазеше крайбрежието от крадци и злодеи. Навярно нощната смяна се прибираше след дългото нощно патрулиране.

Хубаво беше, че тези мъже и жени защитават домашния фронт. Той се закле, че много скоро ще стане отново един от тях.

Изведнъж сърцето му подскочи, защото осъзна, че колата е точно зад гърба му. Чуваше бръмченето на мотора и хрущенето на пясъка под гумите, когато тя зави и слезе от банкета на шосето.

Гейб погледна назад, смятайки, че шофьорът не го е видял или си прави някаква шега. За негов ужас моторът изрева и колата го блъсна в гръб.

Едва имаше време да отскочи и вместо да падне под колата, полетя върху капака на двигателя. Търкулна се и за един много кратък миг зърна шофьора — мъж е издадена долна челюст и стоманен поглед. Рамото му се удари в огледалото откъм пасажерската седалка и той се преметна през глава във въздуха.

По някакво чудо успя да се приземи на краката си. Залитна назад. Докато мислите объркано се въртяха в главата му и се мъчеше да проумее какво точно се бе случило току-що, инстинктът му подсказваше да си плюе на петите и да бяга.

Колата бавно спря. Гейб се опита да си представи как шофьорът ще изскочи от нея и много загрижено ще му обясни, че не го е видял. Но човекът, който отвори вратата, носеше в ръка предмет, удивително много приличащ на оръжие.

Гейб мигновено загуби всякакво желание да се върти наоколо и да задава въпроси. Хукна на зигзаг по най-краткия път между две къщи. Отекна изстрел и един куршум изсвистя покрай него, като едва не го улучи. Мамка му! Най-умното, което можеше да направи, беше да напусне откритото пространство.

Забравил за болките, Гейб се шмугна под един балкон на къща от големи сиви тухли, макар че нямаше нужда да се снишава много, защото първият етаж беше доста високо над главата му.

Бликналият в кръвта му адреналин го накара да се почувства по-жизнен, отколкото през последните седмици. Скри се зад една широка колона, напрягайки слух да чуе стъпките на своя преследвач сред оглушителното биене на сърцето си.

Надяваше се онзи да го последва в тъмното. В тъмното Гейб имаше преимущество.

Не след дълго чу издайническия звук от хрущенето на пясъка под нечии крадливи стъпки. Стоеше напълно неподвижно в очакване човекът да дойде по-близо. Една светеща червена точка обходи сивите колони вдясно и вляво от него. Мъжът явно носеше пушка с лазерен мерник. Той определено не се шегуваше.

— Манинг!…

Гейб дочу отдалече прошепнатото повикване. Червената точка изчезна. Стъпките бавно се отдалечиха.

— Изгубих го. Измъкна се.

— Следващия път. Вече става много светло тук на откритото.

Гейб изчака да чуе затръшването на автомобилните врати, изчака полицейската кола да потегли и тогава излезе от скривалището си.

Докато наблюдаваше как задните светлини завиват зад един ъгъл и изчезват, цялото му тяло потръпваше от обзелата го със закъснение ярост.

Какво, по дяволите, бе избегнал на косъм? Защо местните полицаи бяха тръгнали да го преследват?

Дявол да ги вземе, заради тях му се виеше свят от въпросите, които си задаваше. Следващия път, бяха казали те. Не, нямаше да има следващ път, не и ако можеше да го предотврати. Щеше да отиде лично при шефа на полицията и да изясни ситуацията.

Дишайки тежко, той погледна надолу по улицата към дома си. Малъри. Беше я оставил да спи сама в къщата. Като се имаше предвид, че нападателите му знаеха къде живее, можеха да се върнат в къщата и да го чакат.

Поиска да се втурне към дома си, но после се закова на място. Къщата на помощник-капитан Леон се намираше по-наблизо. Щеше да отиде там и да разкаже на Себастиан какво се е случило, макар че то му изглеждаше безсмислено. Той щеше да го закара вкъщи, да провери дали районът е безопасен, да го подкрепи.

Избягвайки шосето, Гейб се втурна между къщите. Промушваше се под въжета за простиране на пране, натежали от хавлиени кърпи, заобикаляше живи плетове и избягваше лаещи кучета. След няколко минути вече се изкачваше по стълбите на малката къща на Себастиан с изглед към океана.

Едва бе почукал и приятелят му рязко отвори вратата.

— Ягуар! — удивено изрече той.

В бойна униформа и с голяма чаша кафе в ръка, Себастиан явно се канеше да тръгва на работа.

Гейб дълбоко си пое въздух, опитвайки се да успокои препускащото си сърце.

— Трябва да използвам телефона ти — каза задъхано той.

Себастиан мълчаливо отстъпи настрана и Гейб се отправи по най-краткия път към телефона в кухнята. След като сигналът прозвуча пет пъти, най-накрая един сънлив глас отговори:

— Ало?

— Мал, татко се обажда — пое си дълбоко дъх, стараейки се гласът му да звучи нормално. — Излязох да потичам. Бъди така добра да заключиш входната врата. Не отваряй на никого. Идвам след минутка.

След молбата му последва слисано мълчание.

— Добре — каза тя.

— Направи го! — настоя Гейб.

Остави слушалката и се обърна към Себастиан, който го гледаше втренчено.

— Себастиан — каза той, — според теб защо полицаите биха се опитали да ме убият?

Себастиан постави чашата на кухненския плот.

— Мисля, че ще е най-добре да започнеш от самото начало — предложи той с равен глас.

— Закарай ме до дома. Ще ти разкажа по пътя.

Приятелят му взе ключовете на своя „Форд Фалкон“ 1960-а, окачени на кука върху стената.

— Да вървим.

Благодарен, че присъствието на Себастиан му действаше успокоително, Гейб го последва навън и мигновено огледа околността за следи от патрулната кола. Щом се озова в стоманения корпус на автомобила, Гейб заописва подробно станалото, а Себастиан го слушаше напрегнато. След минута спряха на алеята за коли пред къщата на Гейб. Гейб очакваше реакцията на Себастиан. Помощник-капитанът не беше човек на бързите решения. Гейб знаеше, че разказаната история звучи абсурдно, ала връзката между двамата се основаваше на доверие. Ако някой можеше въобще да му повярва, това беше той.

— Какво да направя, Себастиан? — поиска отговор Гейб.

Яркото утринно слънце осветяваше долната половина на лицето на подофицера, докато очите му с цвят на еспресо оставаха в сянка.

— Нали не смяташ, че съм си из фантазирал всичко това? — добави Гейб с нотки на отчаяние в гласа.

— Не — бързо и тихо отвърна приятелят му. — Но смятам, че не бива да казваш на никой друг. Нека проуча нещата.

— Изглежда ми като халюцинация, мамка му — съгласи се Гейб.

Себастиан сви устни и повдигна рамене.

— Може би такъв е замисълът.

— Какво искаш да кажеш?

Себастиан поклати глава, дълбоко замислен.

— Не знам. Може би това има нещо общо с твоето изчезване. След като складът експлодира, се появиха някои въпроси без отговор… имаше официално разследване без конкретни резултати.

Сърцето на Гейб заби по-учестено. Някакъв спомен се мярна неясно в съзнанието му, прекалено мимолетен, за да го назове.

— Господи, да не би да искаш да кажеш, че са ме изоставили или че някой е направил грешка поради небрежност?

Помощник-капитанът впери поглед в лицето му, сякаш отговорът беше жигосан върху челото на Гейб.

— Бил си изоставен — отвърна той с много сериозен тон. Гейб се стресна и за миг замълча.

— Че кой би направил това, по дяволите? — попита той.

— Не знам. Но нека предположим, че днешният инцидент има връзка с миналото. Ако подадеш оплакване срещу полицейския участък и то бъде отхвърлено, това би могло да провали шансовете ти да се върнеш в екипа.

Гейб рязко си пое дъх.

— Ще ме вземат за параноик — съгласи се той.

Един тюлен не можеше да си позволи да страда от въображаеми страхове; имаше предостатъчно реални страхове, с които да се справя.

— Нека проуча случая — повтори Себастиан. — Познавам един бивш тюлен, който работи в полицията. Той може да направи някои дискретни проучвания. Никой няма да разбере.

— Манинг — припомни си Гейб. — Въоръженото ченге се казваше Манинг. Чух как другият тип го нарече така.

Себастиан кимна.

— Ще започна от това. А междувременно ще сложа къщата ти под наблюдение, ако искаш.

— Няма нужда — рязко отхвърли предложението Гейб. Измъчваше го срам. — Мога сам да защитя собствената си къща — промърмори той.

— Bueno — съгласи се Себастиан. — Обади ми се, ако изникне нещо друго. Корабът с радиолокационния взвод ще влезе в пристанището съвсем скоро. Веднага след това ще се съберем всички и ще обсъдим заедно проблема.

Внезапно разколебан, Гейб потърка челото си.

— В случилото се няма смисъл — призна той, поглеждайки на ситуацията от гледната точка на Себастиан. — Може би не се е случило. Може да съм си въобразил всичко, мамка му.

Себастиан го изгледа мълчаливо.

— Как се чувстваш след удара? — попита той.

Гейб се опита да раздвижи рамото си, което се беше блъснало в огледалото на колата.

— Адски ме боли рамото.

— Значи наистина се е случило — рече Себастиан. — Влез вътре и провери къщата. Дай ми знак с палец, ако изглежда чисто.

— Благодаря ти — каза Гейб.

Той отвори тежката врата на колата, срещна погледа на приятеля си и тревогата в очите му го учуди.