Марлис Мелтън
Не ме забравяй (19)

Осемнадесета глава

На Себастиан му трябваше минута, за да успокои Хелън дотолкова, че нечленоразделната й реч да придобие смисъл. И тогава му просветна. Подозренията, че някой би могъл да преследва Ягуар, се превърнаха в реалност. Бяха го прилъгали да влезе в клопката, където Малъри, неговата доведена дъщеря, служеше за примамка. Тогава къде, по дяволите, беше Родригес, който трябваше да пази гърба на Гейб?

— Той ми каза да дойда да те извикам — задъхано добави Хелън. — Побързай!

Тя дърпаше голата му ръка и явно дори не съзнаваше, че той е само по боксерки. Разбира се, вече беше тъмно почти като в рог, след като слънцето се бе скрило напълно.

Себастиан хвърли безумен поглед назад през рамо към Лийла и изруга на испански. Виждаше очертанията на главата и раменете й, докато тя се взираше в тях над дюните.

— Почакай само за минутка.

Той се втурна назад към дюните, понеже не искаше да вика.

— Лийла, ще се върна — каза Себастиан, протягайки ръка към слабичката й сянка. Кожата й беше толкова мека под пръстите му, че той се разкъсваше от съжаление. — Случила се е беда. Не мърдай от това място, за нищо на света. Стой долу ниско, никой да не те види.

— Какво…

Той пресече въпроса й с бърза целувка. Грабна панталона си и се втурна като стрела обратно при Хелън, която буквално си скубеше косите.

— Къде са? — попита Себастиан, докато обуваше панталона си.

— В бюрото за информация. По-бързо! — тя се затича.

— Почакай, ще отида сам — каза той. — Остани ей там зад дюните, при Лийла. Там е по-безопасно.

— Не мога! — извика тя. — Те държат дъщеря ми!

Той обгърна раменете й и изрече с най-подходящия за случая нетърпящ възражения тон:

— Трябва да останеш тук. Не можем да си позволим да се разсейваме.

Дори в тъмното видя как очите й се пълнят със сълзи на безпомощност.

— Върви — нареди й той и я побутна към дюните. — Остани при Лийла, докато се върнем за вас.

Докато тя неохотно и тежко се изкачваше към дюните, Себастиан хукна с възможно най-голяма бързина. След няколко минути зърна силуета на къщичката и имитира тихо птиче чуруликане, сигнал за Гейб, че е дошъл. Вляво от него долетя ответното чуруликане.

Себастиан се смъкна на пясъка и започна да пълзи на лакти през бодливите треви, като през цялото време внимаваше да има прикритие. Иначе някой, снабден с очила за нощно виждане, можеше да го забележи. Сантиметър по сантиметър, той с мъка си проправяше път през пясъчните падини до мястото, където Гейб бе залегнал и го чакаше.

— Радвам се да те видя, Себастиан — прошепна Гейб, като държеше главата си приведена ниско долу. — Има един мъж вътре в къщата и още един лежи пред вратата в безсъзнание.

— Къде е Родригес? — попита Себастиан, недоумявайки, че такава проста заповед не е изпълнена.

— Вината не е негова — отвърна Ягуар. — Оставих го у вас. Нямах ни най-малка представа, че това е капан.

Слава богу, че по една случайност самият той се беше оказал тук заедно с Лийла.

— Оръжие? — попита той и се прекръсти, какъвто бе обичаят му преди нападение над врага.

— Той има, със заглушител… У мен е пистолетът, дето ти ми даде.

— Може ли да вижда?

— И още как. Зърнах проблясване на очилата му за нощно виждане, когато мина един самолет. Дъщеря ми е там вътре — добави Ягуар и шепотът му прозвуча напрегнато. — Удари я и навярно е в безсъзнание.

— Места за проникване? — попита Себастиан, като си отбелязваше всичко, без да се разсейва.

— Две… входната врата, която вероятно е заключена с резе. И прозорецът от тази страна, със счупено стъкло. Мислех си нещо — добави той, — спомняш ли си онази случка със заложниците в Йемен през 2002 година?

Себастиан се усмихна мрачно и кимна.

— Ще действаме точно по същия начин. Ти влизаш вътре да преговаряш. Аз поемам прозореца.

— Ще трябва да предам оръжието си — добави Гейб, като се намръщи. — Той знае, че нося оръжие.

Онзи нямаше да се откаже от Малъри, ако Гейб не му предадеше оръжието си.

— Аз ще трябва да го изненадам — заключи Себастиан. — Проста работа, глупчо — добави той стария израз на тюлените, често използван през годините.

— Благодаря — каза Гейб и го потупа по рамото, преди да изпълзи покрай него.

— Когато това свърши, ще си ми длъжник — промърмори Себастиан.

Не можеше да забрави екстаза, който бе преживял само преди няколко минути. Ужасно много се надяваше тази ситуация да не накара Лийла да промени мнението си и да откаже да спи с него.

Гейб изчезна от погледа му. Себастиан знаеше, че той бързо ще заобиколи сградата и ще почука на входната врата. Чакаше с познатото усещане за студен обръч, стегнал сърцето му.

След няколко секунди се чу почукването. Гейб говореше неестествено високо — нарочно, за да може да го чуе Себастиан, и гласът му надви тътена на прибоя:

— Остави момичето! Аз се предавам.

Себастиан си позволи да надникне над дюните. Една сянка се раздвижи зад прозореца, което му подсказа, че тангосът се е обърнал към вратата. Себастиан изскочи от скривалището си и се втурна към сградата, като следеше дали вятърът духа в посока, обратна на прозореца, за да разнесе лекия тропот на стъпките му.

— Къде е жена ти? — дочу как извика онзи.

— Не знам. Казах й да бяга от тук. Някъде нагоре по плажа трябва да е. Просто вземи мен — настоя Гейб. — Аз съм този, който ви трябва. Не замесвай жена ми и детето.

Притискайки се към грубите дървени талпи на къщата, Себастиан пропълзя по-наблизо. Не изгаряше от желание да се пореже на счупено стъкло, но след като не бе защитен от грубата материя на бронирана жилетка и нямаше одеяло, което да хвърли върху перваза, това изглеждаше доста неизбежно.

— Ще отключа вратата — казваше в този момент мъжът от къщата. — Искам първо да хвърлиш оръжието си вътре в стаята.

— Нямам оръжие.

— Лъжеш. Хвърли вътре шибаното оръжие или ще счупя врата на дъщеря ти, дявол да го вземе.

— Добре. Не я докосвай.

После долетя звукът от отваряне на резе. Това беше сигнал за Себастиан да се хване за перваза на прозореца и да се промъкне вътре. Оръжието издрънча на пода и този звук заглуши звънтенето на счупено стъкло под ръката му. С парче стъкло, забито в дланта му, той се придърпа нагоре и прехвърли крак през перваза. Парченца стъкло се плъзнаха под глезена му и направиха опората му несигурна.

Вкопчи се в перваза като котка в дърво, като се взираше в сенките и му се прииска да има доброто зрение на Ягуар. За да се прехвърли през прозореца, без да го чуят, трябваше да изчака да стане нещо, което да отклони вниманието на онзи. Усещаше как кръвта образува локва под дясната му ръка.

— Maricon^[1] — изруга той. Това малко парченце стъкло му причиняваше адска болка!

Впери поглед в стаята, пренебрегвайки собствената си болка. Тангосът стоеше ей там до вратата. С едната си ръка държеше автомата, а с другата стискаше пистолета на Гейб. После отиде зад стола и насочи глока към отпуснатата фигура върху него. Себастиан мигновено застана по-стабилно върху перваза на прозореца. Животът на Малъри зависеше от това дали ще успее да скочи през прозореца в подходящия момент. Какъв беше тоя извратен кучи син, който може да насочи пистолет към дете?

— Добре — извика мъжът. Изразяваше се спокойно и кратко и това издаваше военна подготовка. Фактът, че не беше включил лампите, а предпочиташе да действа на тъмно, също го издаваше. Себастиан дяволски се разтревожи от това. — Влез с ръце на тила. Едно излишно движение и ще пусна куршум в черепа на дъщеря ти. Не се помайвай.

Малъри се размърда при тази заплаха. Пулсиращата болка в главата й беше толкова силна, че стомахът й се преобръщаше, но мигновено се сети къде се намира. Усети, че нейният нападател е зад нея, и застина. Най-лошото, което можеше да направи в момента, беше да се издаде, че е дошла на себе си. Остана отпусната на стола, преструвайки се, че е в безсъзнание, а сърцето й направо щеше да изхвръкне от гърлото и кръвта бучеше в ушите й.

В стаята беше тъмно. Вратата изскърца и тя си позволи да погледне към нея през притворените си клепачи. Силуетът на Гейб се появи в рамката на вратата, очертан от светлината на единствената лампа на паркинга. Ръцете му бяха вдигнати с дланите на тила. Това беше най-приятната гледка, която тя бе виждала през живота си, докато не усети как някой опря студеното дуло на пистолет в тила й.

О, по дяволите!

Не беше възможно това да се случва. Но се случваше. Десет минути след пристигането на ченгето в къщата им тя бе проумяла, че полицаите пет пари не дават за това, че Реги се е снабдил с марихуана от някакъв дилър. Ченгето я беше заключило отзад в закрития си автомобил и бе профучало право покрай полицейския участък. Тя тропаше по стъклената преграда между тях, но той не й обърна внимание. Именно тогава голата истина я удари в лицето. Това така наречено арестуване нямаше нищо общо с нея. То имаше нещо общо с онова, което Гейб се беше опитал да им каже по пътя от Анаполис за дома — че някой се опитва да го убие. Малъри потрепери от ужас, осъзнавайки, че я използват като примамка, за да прилъжат Гейб и да го убият.

Ченгето я закара в морския резерват „Бек Бей“, където го чакаше друг мъж с униформа. Краткият им разговор само потвърди заключенията на Малъри. Те възнамеряваха да убият Гейб, да закарат трупа му навътре в океана и там да го изхвърлят.

Тя едва се сдържа да не повърне. Вместо това се закле пред себе си, че ще направи всичко възможно, за да запази Гейб жив.

— Достатъчно близо си — каза Манинг.

Тя го разпозна по гласа.

Гейб замръзна на място.

Малъри тайно огледа стаята. Къде беше Клемънс? О, да, татко й го бе нокаутирал вече. „Как ли се е досетил?“ — чудеше се тя, благодарна, че е проработила интуицията му. Беше се опитала да го предупреди, че има още един мъж. Това нищожество я беше праснало и тя бе паднала в безсъзнание — от ада си беше донесла главоболието като доказателство. Въпреки нейното предупреждение, този тип бе взел надмощие. Не само че Гейб бе капитулирал, но и дулото на пистолета бе опряно в челото й.

— Сложи си ги сам — изкомандва лошото ченге и хвърли нещо на баща й.

Въпреки тъмнината Гейб го улови във въздуха. Малъри дочу вече познатото й дрънчене на белезници. Нейните собствени китки бяха стегнати с белезниците така, че се врязваха в нежната й кожа. Краката й бяха овързани с лейкопласт за краката на стола. Тя седеше безпомощна и не можеше да се намеси… или можеше?

Когато я беше учил на самоотбрана, Гейб й бе показал как да използва всяко оръжие на разположение, а в момента краката на стола, върху който седеше, представляваха най-близкото възможно оръжие. Тя трябваше да действа… веднага… ако искаше да го спаси.

С примряло от страх сърце, Малъри изнесе тежестта си напред, с мъка се изправи на крака и със задната част на стола прасна с всички сили нападателя си в колената. Оръжието гръмна, от което ушите й писнаха, а в носа я удари острата миризма на бездимен барут. Сви се уплашено, очаквайки куршумът да раздере плътта й.

Дори не видя Гейб да се движи. В един миг той стоеше пред нея, в следващия я изнасяше заедно със стола от къщата. Отвътре се чу шум от блъскане. Гейб дърпаше лейкопласта, с който бе овързана за стола.

— Бягай! — каза й той, щом я освободи.

Но тя не беше направила и една крачка, когато блъскането стихна и една висока тъмна фигура се появи в рамката на вратата залитайки. Задавеният писък секна в гърлото на Малъри. Помисли си, че другото ченге идва да ги пипне, но после веднага разпозна колегата на баща си.

— Наложи се да му счупя врата — задъхано изрече Себастиан. — Бореше се като самия дявол.

Гейб се оглеждаше наоколо, сякаш е загубил нещо.

— Кучи син — тихо изруга той. — Къде отиде другият?

Другото ченге, досети се Малъри. Ръцете й все още бяха приковани с белезници зад гърба. Тя някак си успя да се облегне на стената и да огледа тъмния бряг, търсейки следи от Клемънс. Игличките на страха боцкаха краката и ръцете й.

— Трябва да е избягал — предположи Себастиан.

Около къщичката цареше тишина.

— Заведи Малъри вътре — нареди Гейб, доверявайки я на своя колега. — Набери 911. Аз отивам да намеря Хелън. Къде я остави?

Мама! Малъри изведнъж ужасно се изплаши за майка си.

— Ние сме тук — чу се глас, донесен от вятъра. Хелън притича нагоре по стълбичките на верандата, а приятелката й Лийла я следваше по петите. Прегърна Малъри и здраво я притисна към себе си.

— Мъничката ми — извика тя, — добре ли си?

Малъри се олюля в ръцете на майка си и изпита огромно облекчение, усещайки сладкото й ухание и успокоителната й прегръдка.

— Имам главоболие — призна тя.

— Вече всичко е наред — загука Хелън. — Татко и Себастиан те спасиха.

— Да се върнем вътре в къщата — каза Гейб, явно загрижен заради лошия тип, който бе на свобода.

— Видяхме как един мъж изтича във водата — обади се Лийла, която все още се задъхваше. — После чухме изстрел. Всички добре ли сте?

— Почти всички — сухо отвърна Себастиан.

Когато Хелън помогна на Малъри да влезе обратно в къщичката, стана ясно какво имаше предвид той. Макар че вътре беше тъмно, нямаше как да не забележат тялото на втория мъж, както бе проснато насред пода с неестествено извита на една страна глава.

— Затвори си очите — каза Хелън и обърна дъщеря си с гръб към трупа. — Лийла, можеш ли да намериш ключовете за тези белезници?

Лийла се надвеси разтреперана над мъртвеца и измъкна връзка ключове. Само след секунда Малъри разтриваше изтръпналите си ръце.

— Себастиан, хайде, обади се по телефона — каза Гейб. След малко приятелят му остави слушалката.

— Не става, сър. Линията е прерязана.

— Аз имам мобилен телефон — предложи Хелън и затършува в чантичката си. — Сигналът е слаб — добави тя и подаде телефона на Гейб.

Той го взе и натисна три бутона. Един писклив глас наруши тишината.

— Деветстотин и единайсет. Спешен случай ли имате?

С безизразен глас, Гейб направи кратко резюме на случилите се току-що събития. Докато си ги припомняше, Малъри усети как силите я напускат напълно и краката й се подгъват. Щеше да събори майка си на пода, ако веднага не намереше място да седне. Тъмните стени на къщата се люлееха около нея и всеки миг щеше да повърне.

За щастие Гейб явно я беше държал под око, защото захвърли мобифона и я сграбчи в момента, когато вече се свличаше.

Коленете й въобще не успяха да докоснат пода.

 

 

„Вие можете да си вървите у дома“ — преди един час им беше казал капитан Шейфър. Но Гейб и Хелън все още стояха във военноморския медицински център в Портсмут и се въртяха около Малъри, на която най-после й беше позволено да заспи.

В неясната светлина ослепително бялата превръзка на главата й придаваше екстравагантен вид и това впечатление се засилваше от четирите обеци на лявото й ухо, които околните избягваха да коментират. Освен лекото сътресение на мозъка, нямаше други наранявания — поне не физически.

Хелън приглаждаше завивките и болезнено усещаше присъствието на Гейб, който седеше от едната страна на леглото с гръб към прозореца със спуснати пердета. Можеше само да си представя какво чувстваше, след като самият той явно бе причината за така нареченото арестуване на Малъри.

Колко странно — само преди няколко седмици Гейб беше този, който лежеше в болнично легло, а тя и Малъри неохотно бяха дошли да го вземат. Дори дежурният лекар се оказа същият. Командир Шейфър бе поздравил Гейб с удивителното му възстановяване. Той се отнасяше към Малъри с бащинска загриженост.

Тази вечер Гейб изглеждаше изтощен, лицето му бе изпито и измъчено. Хелън знаеше, че той обвинява себе си за онова, което едва не се беше случило. И все пак нямаше вина. Тя носеше вината, че не му бе повярвала. Гейб се бе опитал да я предупреди за заговора срещу него. Тя трябваше да му повярва, но истината беше, че не й се искаше. Не бе искала да се изправи лице в лице с най-ужасяващия сценарий, който можеше да си представи.

Сега нейната мила и невинна дъщеря лежеше ранена и травматизирана, и то само защото Хелън бе отказала да повярва на твърденията на Гейб. И още по-зле, тази работа не бе приключила. Лошите все още бяха там някъде навън, все още изпълняваха мисията си да пипнат Гейб и да погребат спомените му веднъж завинаги.

Усещайки пролазващите по гърба й ледени тръпки, които не преминаваха, Хелън заобиколи леглото и се приближи до стола, на който седеше Гейб, като едновременно търсеше и му предлагаше утеха. Той вдигна поглед към нея и преди тя да усети какво става, я привлече върху коленете си. Хелън потисна риданията си, когато той я прегърна здраво и зарови лице в косите й.

Тя поклати глава, спомняйки си, че неотдавна Гейб по-скоро щеше да умре, отколкото да признае, че е несигурен в нещо. Това, че той сега бе разкрил съмненията си пред нея, едновременно я разтърси и разчувства. И все пак докато двамата седяха така, вкопчени един в друг, тя изведнъж разбра, че двамата заедно биха могли да се справят с всичко. Само да се опитат пак, тези копелета, с ярост си помисли Хелън.

— Господи, Хелън! Едва не я убиха заради мен — прошепна той.

Тя прокара лекичко пръсти през късо подстриганата му коса.

— О, скъпи, вината не е твоя. Аз съм виновна, защото не ти повярвах. Ти си герой. Ти успя да спасиш и да освободиш Малъри.

— Само защото помощник-капитанът по една случайност се оказа там.

— Това е добре. Всеки може да има нужда от малко помощ. Никой не е непобедим.

Той помълча малко, като се взираше в лицето й с блеснали очи.

— Не мога да повярвам, че подцених врага. Трябваше да се досетя, че ще използват семейството ми, за да се доберат до мен.

— Тихо — Хелън го дръпна за кичурите коса, които току-що беше пригладила. — Не си медиум. Освен това кой би предположил, че те ще се окажат толкова жестоки, та ще използват едно дете, че ще се представят за ченгета и ще й кажат, че е извършила нещо нередно?

Бяха говорили за това и по-рано, когато истинските полицаи ги бяха придружили до болницата, обсипвайки ги безмилостно с въпросите си. Гейб не бе споменал нищо за това, че някой иска да го убие. Хелън уважаваше причините за постъпката му — независимо какви бяха — и също запази мълчание. Фактът, че убитият се бе представял за полицай и че караше седан с емблемата на полицейското управление в Сандбридж, бе вбесил полицаите и ги бе накарал дълбоко да се замислят. Най-накрая си бяха тръгнали от болницата, като озадачено се почесваха.

— Защо не мога да си спомня? — заоплаква се Гейб, поклащайки главата си, опряна на рамото на Хелън. — Ако можех само да си спомня онази нощ и защо съм бил изоставен така…

— Шшшт. Не мисли за това — посъветва го тя. — Прекалено много се напрягаш.

— Как е възможно да не мисля за това? — натъртено попита той, като поглеждаше към Малъри.

Хелън взе решение.

— Аз ще ти помогна да забравиш — обеща тя твърдо. — Ела с мен у дома тази вечер.

За миг тя бе взела своето решение — да рискува всичко, за да запази брака си… сърцето си и живота си, ако е необходимо. Гейб беше страдал сам твърде дълго. Най-малкото, което можеше да направи тя — като негова съпруга и като жената, която го обичаше, бе да го защити от онези, които го искат мъртъв.

Той вдигна глава, погледна я и очите му блеснаха като на котка в полумрака.

— Аз съм опасен, като ме опознаеш — предупреди я той.

Хелън усети топли тръпки.

— Това ми е известно — призна тя. — Но има някои неща, за които си струва човек да се бори, Гейб. А нашата любов определено е едно от тях.

Той я прегърна още по-здраво.

— Имах нужда да чуя това — изтръгна се от гърдите му. Дръпна я към себе си и я целуна силно. Устните им се сляха в съвършена чувствена ласка. Желанието пламна и у двамата, засилено от случилите се през тази вечер събития и от все още надвисналата опасност.

Чрез целувката Хелън се опита да му покаже своята новооткрита преданост. Тази нощ и всяка нощ, независимо дали Гейб щеше да възвърне спомените си или не, независимо дали щеше да се върне на активна служба отново, или щеше да остане осакатен завинаги, тя щеше да стои до него. Той беше доказал, че въпреки преживяния ужас е способен на безкрайна щедрост и преданост. Щеше да е истинска глупачка, ако някога му позволеше да си тръгне.

— Ти печелиш — обяви Гейб и прекъсна целувката.

Той се изправи на крака, като нарочно я притисна към себе си, докато краката й не докоснаха пода.

Хелън пристъпи до леглото на Малъри, явно не й се искаше да я остави.

— Ей, тате? — промълви Малъри, изненадвайки и двамата с това, че е будна.

— Да, хлапе — Гейб отиде на секундата при нея и я погледна с тревога.

— Идваш ли си у дома? — попита го тя.

Той се поколеба, явно нямаше желание да замесва семейството си във вендетата срещу него.

— Няма друго място на земята, където най-много да ми се иска да бъда — откровено й отвърна той. Наведе се и я целуна по бузата. — Ти си най-страхотната, знаеш ли? Твоето предупреждение ми спаси живота.

Зелените й очи се разтвориха широко, тя се усмихна и прошепна:

— Не можех да им позволя да те убият.

— Справи се добре — рече той. — Двама от моите хора ще пазят пред вратата ти, а ние ще се върнем сутринта. Съгласна ли си, или искаш да остана при теб?

— Можете да вървите — отговори тя и затвори очи, сякаш за нея бе мъчително да ги държи отворени. — Имате нужда от почивка.

Съобразителността й го накара да онемее. Той вдигна поглед към Хелън и очите му се напълниха със сълзи.

— Лека нощ, миличка — каза тя и целуна Малъри по другата буза. — Рано-рано сутринта сме тук.

— Добре — кротко се съгласи Малъри.

Щом излезе в коридора, Хелън замига усилено, за да задържи сълзите си. За разлика от болничната стая, коридорът беше ярко осветен и гъмжеше от хора.

Тя се огледа и видя, че осемчленният отряд на Гейб е тук, без Джейсън Милър, чието отсъствие несъмнено биеше очи. Някои от хората на Гейб се бяха настанили по скамейките наоколо, други стояха облегнати на стената. Малко по-настрани Себастиан разпалено разговаряше с Лийла, която се взираше някъде над рамото му с безизразно лице. Щом зърна Хелън, тя се отдели от него, прекъсвайки го по средата на изречението.

— Как е тя? — поиска да узнае Лийла.

Хелън все още не можеше да свикне с дългата й черна рокля.

— Ще се оправи. Съжалявам, че се наложи да провалим срещата ви — добави тя и погледна въпросително към Себастиан.

Очите му направо горяха от вълнение — нещо, което Хелън не беше виждала никога по-рано. Както изглеждаше, той бе в състояние да грабне саксията с цвете до него и да я хвърли. По-кротко, момче. Хелън погледна отново към Лийла и за първи път забеляза бръчките на напрежението около прекрасните очи на приятелката си.

— Добре ли си?

Лийла сви рамене.

— Добре съм, просто се притеснявам за теб и Малъри.

Хелън я погледна изпитателно.

— Ще поговорим по-късно — обеща й тя.

— Няма нищо за говорене — отвърна Лийла.

О, да бе! Яростно святкащите очи на Себастиан подсказваха, че има много неща за казване.

— Ще ти се обадя утре — настоя тя.

Може би, след като се наспеше добре, Лийла щеше да съзре нови перспективи в тази вечер.

Убийство на първата среща — това не беше най-добрият начин за започване на една връзка.

Хелън се обърна към Гейб и го видя да разменя няколко думи с Уести Макафри. Тюленът контратерорист неизменно успяваше да разтърси най-деликатните й чувства. Бе свикнала да вижда тюлените с къса военна подстрижка, а тъй като Уести трябваше да прониква във вражеските позиции на терористичните режими, му беше позволено да ходи с дълга коса. Беше облечен с дънки и бяла трикотажна фланелка, която не можеше да скрие страшната татуировка на лявата му ръка над лакътя. Носеше три халки на ушите си и с мрачното си изражение приличаше на самия Луцифер.

— Ще ви следвам с колата — каза той, като по този начин й даваше да разбере, че възнамерява да държи под наблюдение къщата им. — Вини и Мечока имат разрешение да паркират задниците си ей тук в коридора.

— Благодаря, Уести — каза Гейб и го потупа по рамото. — Но няма да седиш в колата си. Не е нужно да те тормозят полицаите, след като те ще поставят охрана пред вратата ми.

— Както желаете, сър.

Уести улови погледа на Хелън и й намигна, с което я накара да се отпусне. Този тип не беше чак толкова страшен, колкото изглеждаше.

Гейб пожела „лека нощ“ на хората от отряда си. Приближи се до помощник-капитана, за да му благодари отново за оказаната помощ.

Необичайно намръщен, Себастиан въпреки всичко се държеше любезно.

— Лека нощ — каза той и сложи бащински ръка върху рамото на Гейб. После кимна на Хелън и хвърли още един изпепеляващ поглед на Лийла, преди да закрачи тежко към асансьора, предпочитайки да остане сам на излизане от болницата.

Хелън и Гейб последваха Лийла към главните асансьори. Уести ги следваше, подобно на ангел-пазител, дошъл направо от ада. Гейб изненада Хелън, като съвсем открито я хвана за ръката пред очите на своите хора.

Въпреки допълнителната охрана, която им осигуряваше Уести, Хелън усещаше как ледените пръсти на страха лазят по гърба й, докато излизаха от болницата и отиваха към гаража.

Някой искаше Гейб да е мъртъв, а полицаите май бяха по-скоро вбесени от факта, че цивилни се представят за блюстители на реда, отколкото от отвличането на Малъри.

Отново обзета от тревога, тя се бе вкопчила в ръката на Гейб. Не беше единствената, която се оглеждаше наоколо за потенциални убийци.