Марлис Мелтън
Не ме забравяй (16)

Петнадесета глава

Остро почукване на вратата накара Гейб рязко да вдигне поглед от сутрешния вестник. Почукването отекна сред голите греди под островърхия покрив в къщата на Себастиан. Прозвуча много решително.

Гейб взе полуавтоматичния пистолет от масата и го пъхна под колана на дънките си. Приятелят му бе излязъл за сутрешното си плуване и сега сигурно прекосяваше прибоя. Беше седем часа сутринта — малко рано за гости. Гейб отиде да отвори вратата.

Хелън? Сърцето му заби учестено при тази вероятна възможност. В същото време никак не му се искаше да е тя. С тръгването си бе причинил големи страдания и на двама им, а една раздяла, изпълнена с недоразумения, беше предостатъчна.

Надникна през шпионката и видя красива тъмнокоса жена. Може би някоя приятелка на Себастиан? Гейб предпазливо отвори вратата.

Трябваше му само миг, за да я разпознае. Стройна като балерина, жената носеше дългата си черна коса на конска опашка. Беше облечена с трико в наситено оранжево и ръчно боядисана пола в тон с него. Яркото й облекло го накара да примигне. Не, определено не беше приятелка на Себастиан. Той не би си паднал по такава колоритна жена. Това беше Лийла Езер, най-добрата приятелка на Хелън и собственичка на танцова школа.

— Здрасти — каза той, любопитен да разбере защо е дошла. Дали не я беше пратила Хелън?

С тъмните си и леко дръпнати екзотични очи жената огледа смачканата му риза. Не беше се бръснал тази сутрин.

— Помниш ли ме? — попита тя и едната й изящна вежда рязко се повдигна.

— Лийла Езер — каза той. — Вие сте приятелка на Хелън.

— Точно така — погледът й се насочи над рамото му към вътрешността на къщата.

— Ще влезете ли? — попита Гейб, тъй като тя сякаш очакваше да я покани.

Лийла влезе стремително в аскетично обзаведената по спартански всекидневна и той не можеше да не забележи колко не на място изглежда тя тук, подобно на пъстро канарче в проста дървена клетка.

Жената сякаш си помисли същото и със сконфузено изражение хвърли поглед на обстановката.

— Да ви предложа ли кафе? — попита той, потискайки любопитството си достатъчно дълго, за да покаже известна любезност.

— Да, моля — отвърна Лийла и Гейб отиде до шкафовете с полици, направени по поръчка, за да й налее чаша „Старбъкс“. Приятелят му много държеше да пие качествено кафе. — Без захар е добре — добави тя, преди да успее да я попита.

Пое чашата от ръцете му и колебливо отпи малка глътка. Веждите й се повдигнаха в знак на одобрение, после впери в него тъмните си като нощта очи и той разбра, че е в опасност.

— Хелън не знае, че съм тук — започна тя и му отправи смущаващо прям поглед.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Познавам Себастиан — хладно отвърна тя.

Познаваше помощник-капитана? Обръщаше се към него на малко име? Отговорът й направо го извади от равновесие и той реши да си затваря устата и да слуша.

Лийла премина грациозно покрай масивните мебели и си избра любимото кресло на Себастиан. Гейб я следваше по петите и седна срещу нея на кушетката.

— Позволи ми да бъда откровена и да ти кажа от самото начало, че никога не съм те харесвала.

Искреното й признание го накара да онемее. Гейб удивено примигна, защото не таеше подобни чувства към нея. Всъщност винаги се беше възхищавал от Лийла заради нейната непоклатима преданост към съпругата му.

— Хелън ми каза, че си се променил — продължи Лийла, като го гледаше преценяващо през облачетата пара над ръба на чашата си с кафе.

— Надявам се да е така — разпалено отвърна той.

— Тогава защо я нараняваш? — натъртено попита жената. — Никога не съм я виждала толкова нещастна.

О, по дяволите! Гейб притеснено потърка наболата си брада.

— Не правя това, за да я нараня — изрече той през зъби.

Тя му отправи поглед, който можеше да се нарече почти съчувствен.

— Тогава трябва да ходиш редовно на сеансите при лекаря — посъветва го тя. — Изпращаш погрешни сигнали, като не ходиш там.

Устните му се изкривиха в горчива усмивка. Несъмнено не беше успял да убеди Хелън, че наистина е необходимо да вземе тези предпазни мерки. Тя продължаваше да смята, че Гейб си измисля разни заплахи, че е параноик.

— Кажи й, че днес ще отида при лекаря — отвърна той. Беше готов на всичко, за да е щастлива Хелън.

Лийла тъкмо оставяше кафената чаша, когато стъклената врата до тях плавно се плъзна и се отвори. Себастиан застина на прага, около слабото му мускулесто тяло сияеше ореол от слънчева светлина, капчици вода блестяха и се стичаха по загорялата му кожа. Носеше миниатюрни плувки и хавлиена кърпа на врата си. На лицето му бе изписано крайно изумление.

Гейб никога по-рано не беше виждал подобно изражение върху лицето на приятеля си. Той пристъпи вътре, тихо плъзна вратата и я затвори. Все още не беше казал нито дума. Вдигна ръка, сякаш с жест искаше да попречи на Лийла Езер да отлети.

— Не мърдай — каза Себастиан, потвърждавайки предположението на Гейб.

Очите му, по-тъмни от тези на Лийла, но също толкова загадъчни, не се откъсваха от нея. Той смъкна кърпата от раменете си и бързешком я уви около кръста си с неловки движения, съвсем нехарактерни за него.

Лийла пренебрегна нарежданията и се изправи. Приближи до Себастиан с грациозна котешка походка и му връчи чашата си. Той посегна да я вземе и хавлиената кърпа се свлече от бедрата му на пода.

Лийла се врътна, разпръсквайки екзотично ухание около себе си, и отиде до вратата с прелъстително подскачаща конска опашка.

— Приятна сутрин, господа. Мога и сама да изляза.

Домакинът мигновено се засуети, но вече беше късно. Вратата се затвори зад нея. Той посегна да хване дръжката.

— Себастиан! — извика го Гейб. — Не можеш да излезеш навън в този вид. — Едва се сдържаше да не избухне в лудешки смях.

Себастиан погледна надолу към тялото си. Щеше да стане за посмешище на съседите, ако изхвърчеше навън така. С опакото на дланта си яростно удари по вратата.

— Откъде я познаваш? — натъртено попита той и гневно святкащите му тъмни очи се насочиха към Гейб.

Гейб не се беше забавлявал толкова много през целия си живот.

— Приятелка е на жена ми — от много старание да не се разсмее щеше да получи тик.

Себастиан влезе с големи крачки във всекидневната, грабна хавлиената кърпа и връзвайки я около бедрата си, попита:

— Как се казва?

— Ти дори не знаеш името й? — Гейб повече не можеше да сдържа смеха си. — Тя знае твоето.

— Просто ми кажете името й, сър! — изръмжа Себастиан. Това беше върхът. Помощник-капитанът беше влюбен до полуда в Лийла Езер.

Гейб му каза името й, собственото и фамилното, и наблюдаваше как приятелят му го шепне като заклинание — неведнъж, не два пъти, а цели три пъти.

— Къде живее тя? С какво се занимава? — настоятелно попита той. Черните му очи пламтяха като горящи въглени.

Гейб винаги беше подозирал, че Себастиан е страстна натура. Но до този момент той беше самото олицетворение на сдържаността. Никога не повишаваше глас. Можеше да запази спокойствие и в най-опасни ситуации. Но сега стана ясно, че Лийла Езер направо го е побъркала.

— Я почакай малко — каза Гейб и вдигна ръце, обявявайки с жест таймаут. — Сега е мой ред. Как така Лийла знае името ти, а ти не знаеш нейното?

— Познавам я — настоя Себастиан. Той кипеше от енергия и крачеше напред-назад из къщата като пантера.

— Какво, в библейския смисъл ли?

Себастиан не каза нищо по въпроса.

— Търсех я — призна той и прокара длан по мястото, където тя беше седяла.

— Нека отгатна. Имал си нещо като среща с нея и след това тя е офейкала — трябваше да захапе вътрешната страна на бузите си, за да не зацвили от смях.

Себастиан хвърли изпепеляващ поглед на развеселения Гейб.

— Намираш, че това е смешно? — попита той със застрашително спокоен тон.

Гейб трябваше да се обърне, за да скрие насълзените си от смях очи.

— Смешно ли? Не, по дяволите!

Беше истинска веселба. Тези двамата идеално си подхождаха, смели и страстни натури. И в същото време бяха съвсем различни. Помощник-капитанът обичаше приглушените цветове, караше разнебитени коли класически модел и все не му оставаше време да ги ремонтира както трябва. Ако Лийла Езер имаше кола, Гейб можеше да се хване на бас, че тя е нова, бърза и яркочервена.

— Знаеш ли къде работи тя? — решително попита Себастиан.

— Разбира се. Ако ме закараш на днешния сеанс при доктора, ще ти покажа нейната танцова школа — взе да се пазари Гейб. — Ще можеш да я посетиш, докато аз си бъбря с моя психиатър.

Гейб се сети какво е мнението на доктор Териен за самия него и част от доброто му настроение се изпари. Но щеше да отиде на днешния сеанс, защото Хелън го искаше.

Все пак първо най-важното. Възнамеряваше тази сутрин да вдигне телефона и да си поприказва с Ърнест Форестър, чиито разследвания можеха да хвърлят известна светлина върху собственото му положение. През последните два дни Форестър беше извън града, но го очакваха да се върне тази сутрин.

Гейб погледна часовника си. Наближаваше осем.

— Обади се — каза Себастиан, отгатвайки намерението му. Бяха обсъдили следващия ход рано сутринта на чаша кафе.

Темата „Лийла Езер“ беше оставена настрана за момента.

Гейб вдигна слушалката и набра номера, който бе запомнил. От другата страна телефонът звънеше ли, звънеше. Тъкмо се канеше да затвори, когато се обади някаква жена:

— Хана Гиъри на телефона.

Гласът й прозвуча разстроено.

— Гиъри, аз съм лейтенант Рено от военноморския флот. Ърнест Форестър в кабинета си ли е вече?

Възцари се дълга пауза.

— Лейтенант, съжалявам, че аз трябва да ви съобщя лошата новина — задавено изрече жената, — но Ърни загина при автомобилна катастрофа, докато беше извън град. Шофьорът е избягал. Все още няма повдигнато обвинение.

Първото нещо, което достигна до съзнанието на Гейб, беше, че жената е разстроена. После проумя, че Форестър е мъртъв. После — че шофьорът, който го е прегазил, е избягал. Той рязко си пое дъх. Беше ли възможно смъртта на Форестър — ако не е била случайна — да има нещо общо с неговото собствено положение?

— Моите съболезнования — сериозно каза той. Беше му трудно да съсредоточи вниманието си върху внезапната трагедия. Господи, та той беше говорил с Форестър миналата събота! — Заедно ли работехте?

— Бяхме много близки — призна жената с пресекващ глас. — Знам за вашия случай.

Така ли?

— Смятате ли, че работата на Ърни може да има нещо общо с катастрофата? — внимателно взе да опипва почвата той.

Тя сниши гласа си до заговорнически шепот.

— Едва бяхме научили за смъртта му и тайфа костюмирани типове пристигна и опразни всичките му файлове. Дори отмъкнаха твърдия диск от компютъра му.

Това наистина изглеждаше подозрително.

— Искам да знаете, че смятам да подхвана работа оттам, докъдето беше стигнал моят партньор — добави тя много решително.

От това Гейб не се почувства по-добре. Ако Форестър беше елиминиран, защото бе успял да се добере твърде близо до крадеца на оръжие, то Гейб не искаше същото да се случи и с партньорката му. По гласа й си личеше, че е двайсет и няколко годишна.

— Вижте какво, най-добре е да оставите нещата така и за известно време да се покриете.

Съветът му предизвика наежено мълчание от другата страна, но Гейб нямаше намерение да оттегли думите си. Ърни Форестър беше мъртъв. Смъртта му изглеждаше твърде подозрителна, като се имаше предвид неговата решимост да разкрие мистерията около изчезването на Гейб.

Господи, цялата тази работа можеше да приключи само ако успееше да си спомни!

— Ако имате нужда от помощ — продължи той — или изникне нещо друго, искам да ми се обадите. — Продиктува й номера на домашния телефон на Себастиан. — Може би ще ми позвъните от неутрално място — добави той.

— Ясно — каза тя с тон, който подсказваше: Не съм идиотка.

Възхитен от твърдостта й, Гейб затвори телефона и вдигна поглед към смръщеното лице на Себастиан.

— Форестър е бил убит при автомобилна катастрофа, шофьорът е избягал — мрачно изрече той. — Говорих с неговата партньорка, някаква хлапачка, която е надушила нещо нередно и иска да го разнищи. Надявам се да е достатъчно умна да не се замесва.

— Притеснявай се за себе си — посъветва го Себастиан.

— Че защо да се притеснявам? Сънчо ми пази гърба. — Сънчо беше кодовото име на Себастиан — по простата причина, че той умееше бързо да приспива враговете… завинаги.

— В колко часа е сеансът ти при лекаря? — попита приятелят му, сменяйки темата.

— В четири.

Гейб прокара ръка по брадичката си. Трябваше ли да говори със своя психиатър? Форестър го беше предупредил да не го прави, а ето че беше мъртъв.

Дали приветливият доктор Териен вземаше присърце най-важните интереси на Гейб? Или той беше източникът на информация, копоят, изпратен да надуши какво си спомня пациентът?

Представи си как докторът докладва за най-интимните му мисли на трети човек. Е, не, Териен никак не приличаше на безсъвестен предател. Пък и именно на него дължеше факта, че Хелън му бе дала втори шанс.

Раздиран от вътрешна борба, Гейб се примири с още един сеанс при лекаря. В края на краищата все още не всичките му спомени се бяха възвърнали. А личният му живот представляваше пълна бъркотия.

 

 

Себастиан отвори стъклената врата на танцова школа „Експрешънс“ и веднага се задейства електронно звънче, което изпълняваше напев от „Лешникотрошачката“.

За негово облекчение първата стая беше празна и това му даде малко време да успокои лудешки разтуптяното си сърце и да избърше изпотените си длани. Стаята в тюркоазносиньо беше украсена с костюми на танцьори, които подскачаха, лудуваха и правеха пируети по стените. Всяко балетно трико беше в различен нюанс неоново зелено или яркожълто. Зашеметен, Себастиан бавно се завъртя и с един поглед обхвана всичко.

Първото, което чу, след като звънчето замлъкна, бе дрезгав глас, броящ стъпки под акомпанимента на музика, изпълнявана на пиано. Рязко се обърна по посока на гласа и в дългия коридор пред себе си зърна леко отворена врата.

— Едно, две, три, завъртане! Едно, две, три, навеждане! Спрете сега. Гледайте мен. Кърсти, къде е усмивката ти? Така е много по-добре!

След инструкциите последваха единични ръкопляскания. Гласът на Лийла бе заглушен от припряно бърборене. Вратата рязко се отвори и навън се изсипа тълпа от малки момиченца, очите им блестяха от постигнатото, бузите им бяха порозовели от усилията.

Тънки крачета в трико, балетни пантофки и разперени полички. На Себастиан те заприличаха на феи, на същества от напълно непознат биологичен вид, капризни и неземни. Докато изскачаха от студиото, едно от тях вдигна към него сиво-зелените си очи и го дари с най-сладката усмивка на света.

Все още зашеметен от тази усмивка, той вдигна поглед и откри, че Лийла стои на вратата със святкащи очи и неодобрително свити устни, задето е посмял да наруши ежедневния следобеден порядък в школата.

— Нямам време за разговори — осведоми го тя. — Имам занимания с група по-големи момичета в четири и половина.

Врътна се на пръсти и изчезна зад вратата. Себастиан тръгна след нея. Не беше очаквал да му е лесно.

Откри я да мете твърдия дървен под с мека метличка. Беше облечена с плътно прилепнало трико и ефирна поличка, която ни най-малко не прикриваше дългите й и стройни бедра. Искаше му се да метне една хавлия на раменете й.

— Защо дойде? — строго попита тя, виждайки го на вратата. Премете до другия край на стаята, като размахваше метлата пред себе си.

Себастиан застана пред нея и не й позволи да го заобиколи.

— Ти ме използва — изръмжа той.

— Имам си работа. Бъди така любезен да се дръпнеш от пътя ми.

Вместо това той измъкна метлата от ръцете й.

— Аз ще я свърша вместо теб. А ти ще ми дадеш обяснение — с големи крачки се отдалечи от нея с метлата в ръце. — От три месеца те търся. Ти си тръгна без всякакво обяснение. Дори без да ми кажеш името си! — Ловко се завъртя и отново тръгна застрашително към нея, като по пътя му не оставаше нито прашинка.

Тя стоеше на същото място с ръце на кръста и вирната брадичка. Изглеждаше толкова зашеметяваща, че му се искаше да хвърли метлата и да я сграбчи. Искаше да я накаже с целувка, която да я накара да се разтрепери цялата — също като него, когато го бе зарязала в онази прекрасна майска нощ.

Месеци наред той пазеше в душата си този спомен. Хладен бриз, пълна луна, хвърляща променливи отблясъци върху океанските вълни, тайнствена жена, танцуваща в прегръдките му на терасата на нощния клуб „Подвижни дюни“. Хвърляше й пламенни погледи, впрегна целия си прелъстителен чар и направи всичко възможно да я спечели. За негово удивление тя прие авансите му. Светкавично я закара у дома, където през цялата нощ гасеше пожара й.

Очевидно прекалено добре си беше свършил работата. В ранните часове на зазоряване тя се беше измъкнала, докато той спеше. Дори не му бе оставила бележка.

Онази нощ го промени завинаги. Отиде си страхът от това какво ще прави, след като се оттегли от флота. Щеше да има жена и деца, едно бъдеще, което никога не си бе представял за себе си. Това бе истинско откровение. Да, той щеше да има жена, също като любимата от мечтите му, и малко момиченце, също като онова, което му се бе усмихнало в коридора.

Спря на по-малко от крачка от напрегнатото тяло на Лийла, като я поглъщаше с поглед, но не смееше да я докосне.

Забеляза, че тя диша тежко. Явно не беше чак толкова безразлична към него, за каквато се представяше.

— Е, какво е извинението ти, bonita^[1]? — попита я той и отново започна да я поучава: — Или винаги използваш мъжете така грубо?

— Не правя нищо повече от онова, което мъжете всеки ден причиняват на жените — парира го тя, а черните й очи святкаха.

— Не всички мъже — кротко я поправи той. — Знаеш ли какво си мисля? Че си страхливка. Само страхливците не казват името си.

Предизвикваше я нарочно. И все пак искаше да я нарани с думите си, защото тя му беше причинила нещо по-лошо. Беше го накарала да полудее от страст, а след това бе изчезнала.

— Ти се страхуваш от интимна близост — добави той, приближавайки се достатъчно близо до нея, за да вдъхне жасминовото ухание на кожата й. Бавно и дълбоко си пое дъх и успя да я обърка достатъчно, за да я накара да отстъпи назад.

— А ти какво разбираш от интимност? — изсъска Лийла. — Бил ли си женен изобщо?

Думите й го накараха да млъкне. Не, не се беше женил.

Бе женен за работата си. Нямаше да е честно да дава най-доброто от себе си на тюлените, а жена му да се задоволява с остатъците.

— Не — призна Себастиан.

— Случвало ли ти се е някога единственият човек, на когото имаш най-голямо доверие, да изтръгне сърцето ти?

Сега тя трепереше, с което му напомняше за пеперуда, и с внезапна болка той осъзна, че навярно е била омъжена за най-неподходящия човек, за някой, който не е виждал в нея онова, което той виждаше в момента. Копнеейки да я утеши, той здраво я обгърна с една ръка и я дръпна към себе си. С другата си ръка стискаше метлата — като връзка със здравия разум. Тя притежаваше способността да го кара да губи разсъдъка си.

Не можеше да каже кое е по-твърдо — дръжката на метната или тялото й, но тя не се съпротивляваше.

— О, querida^[2], не знаех — с утешителен тон каза той. — Съжалявам.

Малко по малко, тя се отпускаше. Както бе притисната към него, тялото й се нагаждаше към неговото, омекваше от топлината между двамата. Себастиан притисна нос към косата й и едва не простена. Уханието й така ясно възвърна спомена за онази вълшебна нощ!

Ухото й имаше съвършената форма на раковина и направо копнееше за опустошаващото докосване на езика му. Гърдите й бяха притиснати към неговите както тогава, когато бяха правили любов. Тази жена беше прелестна. Толкова уязвима и изящна. Този път Себастиан нямаше да бърза. Попита я:

— Ще вечеряш ли с мен тази вечер?

Лийла се помъчи да се освободи от ръцете му, но той я държеше здраво.

— Довечера ще работя.

— Тогава утре — настоя той, наслаждавайки се на натиска на малките й ръце върху гърдите му.

— И утре ще работя.

Себастиан продължаваше твърдо да се надява.

— Аз те моля само да вечеряш с мен — увери я той. — Обещавам, че няма да те докосна.

— Как да ти повярвам? — насмешливо изрече тя. — В момента ме прегръщаш против волята ми!

— Против волята ти ли? — удивено попита той.

— Да!

— Значи не искаш да доближа устните си до твоите и да те целувам, докато краката ти се подгънат? — попита той, като я гледаше в очите.

— Не — със слаб глас отговори тя.

И все пак коленете й май бяха омекнали, а пулсът й биеше неистово на онова нежно място в основата на шията й.

— Много добре — костваше му голямо усилие, но я пусна, разчувстван от това да я види, че едва стои на краката си. — Ти избери коя вечер — неумолимо настоя той.

Лийла закърши ръце.

— Само вечеря? — попита тя, а погледът й със съжаление се насочи към устата му.

— Само вечеря. Давам ти дума.

Навън в коридора зазвъня звънчето и момичешки смях оповести пристигането на следващата група ученички. Лийла разсеяно погледна към вратата.

— В петък съм свободна — каза тя.

— Тогава в петък — отвърна той, като прие предложението и се съгласи. — В седем часа? Откъде да те взема?

— От тук. Сега ще те помоля да си тръгваш. Трябва да се подготвя за следващия урок.

Лийла протегна ръка да вземе метлата и той й я отстъпи, като с нищо не показваше, че вътрешно ликува.

— Дотогава, querida.

Позволи си да плъзне поглед по оскъдно облечената й фигура. След това се обърна и се постара да не върви с прекалено наперена походка към вратата.

Момичетата в предната стая се смълчаха, когато той премина покрай тях на път за изхода, заплеснаха се по стройния мургав мъж.

„Не е лошо за един мъж на четиридесет“, помисли си той, докато излизаше навън в жегата.

При вида на своя „Форд Фалкон“, все още с грундирана броня и изкривен преден калник, се закова на място. Дори не можеше за миг да си представи Лийла в тази кола. Не беше достатъчно добра за нея.

Може би Уести щеше да му заеме своята сапфиреносиня 300ZX. Една страхотна малка спортна кола щеше да подхожда много повече на Лийла Езер. Да, да. Само като си я представи в колата на Уести, и страшно се възбуди.

Но той бе говорил сериозно. Това можеше да му струва живота, но в петък вечер щеше да се държи с Лийла като със статуя на света Богородица. Щяха да навлязат в тази връзка бавно. Защото колкото и да беше божествена Лийла, сърцето й веднъж вече е било опустошено. И ако той искаше да я направи своя невеста, трябваше първо да излекува сърцето й.

 

 

Седнал на обичайния стол с висока облегалка, Гейб изучаваше лицето на доктор Териен, търсейки следи от двуличие. Той го посрещна любезно и с доволен вид го заведе в кабинета си.

— Разкажи ми всичко — подкани го лекарят, като го гледаше право в очите. — Жена ти ми каза, че в началото на тази седмица си успял да възстановиш повечето от спомените си.

Гейб се почувства малко като предаден и си представи как докторът и Хелън бъбрят зад гърба му.

— Да, истина е — потвърди той. — Заминахме за Анаполис при родителите й и аз сънувах нещо, което трябва да е задвижило някакъв механизъм. Всъщност си спомних всичко.

В последния момент той реши да попреувеличи истината и да си направи нещо като експеримент. „Нека лекарят си мисли, че съм си спомнил всичко, и да видим какви ще са последиците“. Ако някой веднага след това започнеше да го преследва, подозренията на Гейб щяха да са оправдани.

Доктор Териен го изгледа, повдигайки гъстите си вежди.

— Е, това е чудесно! — възкликна той. Изглеждаше искрен. — Изминали са само… колко… две седмици. Това е потресаващо! Разкажи ми как стана. Започни с мисията. Какво си спомняш за нея?

Гейб зае замислена поза. Беше любопитно, че лекарят изведнъж поиска да говорят за провалената мисия. Или може би бе най-разумно да започнат от нея?

Съчини история, основаваща се на онова, което си спомняше за експлозията, която бе зърнал, седейки отзад в камионетката.

— Държах под око четвъртата ракета — разказваше той — и се бях свил зад една платформа с варели, когато изведнъж вдигнах поглед и видях един от тангосите да стои точно над главата ми.

— Тангос ли? — прекъсна го лекарят, издавайки цивилната си подготовка.

— Терорист. Прасна ме в лицето с приклада на пушката си… — сякаш някой изобщо би могъл да изненада Гейб по този начин. — … и тогава трябва да съм изгубил съзнание. Вързаха ръцете и краката ми с жица и ме хвърлиха отзад в една камионетка. В следващия миг складът гръмна. Нямам ни най-малка представа за причината.

— Удивително! — промърмори доктор Териен, като клатеше глава съчувствено.

После Гейб му разказа за престоя си във временния лагер високо в планината. Наблегна на приятелските си отношения с Юн Иеп и обясни как младежът му е помогнал да избяга. Спомена, че се е снабдил с информация в компютърната зала и е успял да я изпрати на ФБР. Добави, че положените от него усилия са убедили Лъвит да поиска да се срещнат вдругиден.

— И така, какво ще кажеш? — попита го Гейб. Търсеше и най-малки признаци, които да му подскажат какво мисли докторът.

— Ще кажа, че си герой — отговори доктор Териен и в очите му блесна възхищение. — Заслужаваш най-висока награда за всичко, което си преживял. Ти наистина си невероятен човек, Гейбриъл. — После очите му потъмняха. — Жена ти ми каза, че според теб животът ти е в опасност — добави той.

Сърцето на Гейб болезнено се сви. Защо Хелън не му вярваше? Дали защото твърденията му бяха изсмукани от пръстите, или пък защото истината беше прекалено ужасна, за да си я представи реално?

— Факт е, че някой се опита да ме убие в Пхенян — дръзко каза Гейб. — Имам причини да смятам, че отново ще се опитат да ме убият.

— Но ти каза, че именно терорист се е опитал да те убие — напомни му лекарят.

Вече го бяха хващали в лъжа.

— Добре — призна си той, като се размърда на стола си. — Истината е, че все още не мога да си спомня нищо за мисията. Ами ако не е бил тангос? — Помисли си за убития при автомобилна катастрофа Форестър. — Ами ако е бил някой, когото познавам, ако съм изровил някоя мръсотия за него и той не е искал да доложа за това? Представи си, че е решил да ме елиминира, но не е успял. Аз оцелях благодарение на двама от местните хора, които измъкнаха задника ми от склада, преди да гръмне. Тогава какво? Този човек няма ли да иска сега да съм мъртъв?

Доктор Териен го изгледа със съмнение.

— Гейбриъл — каза той, — искам да ти повярвам… е, нали разбираш какво имам предвид; то се знае, аз не бих искал да те сполети някоя беда. Но е необходимо да осъзнаеш, че нервната ти система е така привикнала към състоянието на заплаха, че ти може би си измислил всичко това, за да намериш оправдание за начина, по който се чувстваш. На мозъка му трябва време, за да осъзнае, че опасността е преминала.

О, боже, не пак същото! Гейб прехапа езика си и си наложи да изслуша лекаря. Този човек продължаваше да го смята за параноик.

— Обади ли се в полицията за това? — попита го докторът с разтревожен вид.

Гейб си помисли за полицейската кола, която едва не го беше премазала. Ако кажеше, че и полицаите са замесени в заговора да го убият, докторът определено щеше да го помисли за смахнат.

— Не — кратко отвърна той. — Но мога да ти кажа, че един агент от военното разузнаване, който разследваше моето изчезване, е мъртъв, загинал е при автомобилна катастрофа и шофьорът е избягал.

Тази новина накара доктора да млъкне. Потърка брадичката си с пръсти, а челото му се сбърчи загрижено.

— Нека те попитам нещо, докторе — добави Гейб, преминавайки към най-същественото.

— Давай — великодушно го подкани лекарят.

— Дали по някаква случайност и някой друг не следи как се развива заболяването ми?

Беше невъзможно да разбере какво проблесна в сиво-сините очи на лекаря — чувство на вина, удивление или страх.

— Е, разбира се — каза той, — твоят командир иска да му съобщя веднага щом се излекуваш напълно. Няма търпение да се върнеш обратно в отряда.

Командир Лъвит.

— Ти си говорил с него за моето състояние?

Доктор Териен смутено прочисти гърлото си.

— Ами, да, в известен смисъл. От мен се изисква да му съобщавам последните новини за теб.

Дотук беше поверителната информация, с насмешка си помисли Гейб. Трябваше да послуша съвета на Форестър и да не казва нищо на психиатъра си… не че Лъвит по някакъв начин беше замесен в конспирацията да убият Гейб. Но ако Гейб не беше споделил параноидните си мисли с доктора, щеше да има по-голям шанс да се върне на активна служба. Проклет идиот!

— Знаеш ли какво — каза Гейб и рязко стана. — Благодаря ти, че ме изслуша. Сигурен съм, че тези сеанси ми помогнаха да възвърна паметта си, но смятам, че сега вече си губя времето.

Сбогува се рязко и е големи крачки излезе от стаята и от сградата, за да изчака Себастиан навън на тротоара да го вземе с колата.