Марлис Мелтън
Не ме забравяй (18)

Седемнадесета глава

Не бяха изминали и пет минути, откакто Гейб влезе в къщата, и телефонът иззвъня. Той държеше Хелън в прегръдките си и се питаше защо, по дяволите, бе стоял толкова време далече от нея. При първия звън тя се дръпна от него и грабна слушалката.

— Ало? — Изминаха две секунди. — Да. — Още две секунди. — О, боже мой!

Лицето й пребледня като платно. Впери поглед в Гейб и стомахът й мъчително се сви, чувайки лошата новина.

— Да, той е тук. Ще го доведа — каза тя. После се обърна и затвори телефона.

— Кой беше? — със страх попита Гейб.

— Охраната на „Бек Бей“. Мал е добре — каза Хелън и се вкопчи в полицата за подкрепа. — Но е в беда. Хванали я да пуши трева на плажа там. Явно трябва да отидем да я вземем и да платим глобата.

Изпита толкова силно облекчение, че му премаля. В същото време го обзе силен гняв и мигом скочи на крака.

— Защо е пушила трева, дявол я взел? Мислех си, че сме приключили с това!

Хелън се вкамени.

— Е, може би напрежението просто й е дошло твърде много! — възрази тя и цветът на бузите й се възвърна.

Той прие обвинението й, кимна и промърмори:

— Права си. Просто смятах, че Малъри е по-умна. Колко е глобата?

Хелън примигна срещу него.

— Не ми казаха.

— Странно.

— Трябва да вървим — тя отиде да вземе чантичката си. — Малъри трябва да е изпаднала в ужас.

Най-добре ще е, мрачно си помисли Гейб. Не можеше да повярва, че Малъри е способна да им се противопостави така открито — да пуши трева в природен резерват, за бога! Глобата сигурно беше огромна.

Но ако тя наистина е пушила марихуана, то тогава той направо я е съсипал с решението да напусне къщата. Може би е трябвало да остане близо до нея. Може би Хелън и Малъри бяха по-добре с него, отколкото без него. Объркан, изруга през зъби.

Хелън излезе и той я последва. Спря за малко, за да вземе пистолета си от колата на Себастиан, пренебрегвайки уплашения поглед на Хелън. За нейна чест тя не спомена, че го смята за параноик или смахнат. Той взе ключовете от ръката й, седна зад волана на ягуара и потегли към „Бек Бей“.

След по-малко от пет минути пристигнаха пред входа. Металната порта вече беше спусната, което означаваше, че резерватът е затворен. Все пак слънцето все още не бе залязло и хвърляше алени отблясъци върху пясъчните дюни. Гейб изскочи от колата и с ръце вдигна бариерата, която не беше заключена.

Навлязоха в пустия резерват. Като погледна към Хелън, забеляза, че седи като вдървена на седалката и е толкова напрегната, колкото и самият той. Тя обърна глава и когато Гейб зърна потъмнелите й от тревога златистокафяви очи, веднага разбра какво си мисли. Бедничката Малъри стоеше там някъде съвсем сама с охраната на парка. Сигурно беше много уплашена.

Гейб искаше да успокои жена си. Но сякаш имаше ледена буца в стомаха и това усещане никак не му харесваше. Нещо май не беше наред. Докато караше колата към паркинга, си припомняше какво му каза Хелън по-рано. Не беше в стила на Малъри да пренебрегне кучето си. Нито пък някога бе споменавала за морския резерват „Бек Бей“ като място, където тийнейджърите обичат да се размотават.

Той паркира и с удивление забеляза колата на Уести, паркирана в най-близката до брега част.

— Колата на Уести — каза Хелън, която също я разпозна.

— Себастиан я е взел за срещата си с Лийла. Двамата трябва да са някъде там на плажа.

Тя веднага наостри уши.

— Лийла има среща със Себастиан?

Гейб се изкиска.

— Струва ми се, че Купидон го е улучил право в сърцето.

Един флотски „Парк Рейнджър“ и полицейска кола бяха единствените други превозни средства наоколо, и двете паркирани до бюрото за информация. Гейб се стъписа. Полицейската кола беше точно копие на онази, която едва не го бе прегазила.

Хелън бе изскочила от ягуара и отиваше към бюрото за информация — дървена къщичка, боядисана в сиво-кафяво.

— Почакай малко — извика я Гейб, бързайки да я настигне. — Това не ми харесва — призна той, обмисляйки възможностите. Изведнъж съжали, че толкова бързо се бе отказал да вземе Родригес със себе си.

— Хайде, Гейб — настоя тя и посегна да го хване за ръката. — Мал сигурно е изплашена до смърт!

Може би. Може би параноята си правеше шеги с него. А може би не. Ами ако неговият неизвестен враг бе взел отчаяни мерки, за да го отдели от хората му? Ами ако беше отвлякъл Малъри, за да го примами на това отдалечено място?

Трябваше да мисли бързо. Сега единственото нещо, което можеше да направи, бе да остане нащрек. При първия сигнал за тревога щеше да реагира веднага.

— Стой зад мен — каза той и избута Хелън зад гърба си. Тя го погледна раздразнено и отстъпи.

Двамата предпазливо се приближиха до къщичката. Наоколо беше зловещо тихо, чуваше се само тътенът на океана и свиренето на вятъра сред морската трева. Стъпките им отекнаха шумно по малката дървена веранда. Точно когато стигнаха до солидната дървена врата, тя се отвори, бутната от ръката на едър мъж в полицейска униформа.

— Добър вечер — отсечено каза той.

Макар че слънцето изсмукваше последната светлина от небето, мъжът носеше подозрително тъмни слънчеви очила. Но Гейб разпозна долната му челюст. Без да се колебае дори за секунда, той сграбчи мъжа за косата и го дръпна напред, като заби коляното си в диафрагмата му и нанесе с две ръце сечащ удар в тила. Ченгето се стовари по лице върху дървената веранда и изпадна в несвяст.

Хелън вдигна шокирания си поглед от неподвижното тяло към Гейб.

— Върви — нареди й Гейб и измъкна пистолета изпод колана на панталона си. — Тичай долу на плажа и извикай помощник-капитана. Побързай!

— Но… — тя не разбираше какво става.

— Веднага! Оттук!

Избута я по посока на мястото, където Себастиан и Лийла най-вероятно бяха отишли, и когато видя, че достатъчно се е отдалечила от къщичката, се промъкна покрай най-близкия ъгъл, разчитайки на тренинга си, за да овладее паниката.

Беше спасил много заложници, но досега нито веднъж не му се бе случвало заложникът да е член на семейството му. Господи, надяваше се Малъри да не е ранена. Напрегна слуха си, за да долови някакви звуци от вътрешността на къщичката, но бе съвсем тихо.

Прикривайки се в сенките откъм тъмната страна на сградата, той нямаше търпение да надникне вътре. Може би Мал дори не беше в къщичката. Може би я криеха някъде другаде.

Но тогава чу задавен вик и ужасяващо тупване.

Господи! Мамка му! Гласът на Малъри! Тя несъмнено се бе опитала да го предупреди и нейната дързост бе предизвикала жестоки контрамерки.

Хелън никога нямаше да му прости, ако нещо се случеше с дъщеря й. Гейб не вярваше, че ще убият хлапето. Него преследваха. Позволи си един миг на облекчение и страх. Сега поне знаеше със сигурност, че не е параноик.

Пропълзя до задния прозорец. Щорите бяха спуснати. През една пролука зърна фигура, отпусната тежко върху един стол. Позна Малъри и потръпна от гняв. Устата й беше запушена. Цялото й тяло изглеждаше безжизнено отпуснато, което означаваше, че е припаднала.

Кучи син! Щеше да убие копелето, което я бе наранило. Огледа стаята и зърна очертанията на мъжка фигура до вратата — същия Манинг, който го беше преследвал в онази сутрин с пушката с лазерен мерник. Беше облечен като ченге.

Но не помръдваше и това смути Гейб. Стоеше абсолютно неподвижно и се ослушваше. Изведнъж рязко насочи погледа си към прозореца и се втренчи право в него.

Гейб бързо се дръпна. Единствената светлина вътре угасна, още едно доказателство, че мъжът е професионалист. Че какъв друг биха пратили, за да елиминира един тюлен?

Гейб бързо отстъпи назад, като внимаваше да не вдига никакъв шум и отчаяно бързаше да излезе от откритото пространство.

Трясъкът от счупено стъкло го накара да хукне.

Шат! Един куршум се заби в пясъка точно пред него, изстрелян от пистолет със заглушител — по звука можеше да съди, че е „Хеклер и Кох“. Шат! Мъжът изстреля още един куршум, който мина на косъм от крака на Гейб.

Беше си чист късмет, че на това място земята изведнъж хлътваше. Гейб се хвърли презглава в този естествен окоп, лавирайки така, че да застане с лице към къщичката, и същевременно измъкна своя „Глок 23“ от кобура на глезена си. Надникна през пролуката между две туфи морска трева и се прицели в постройката. Нападателят мигновено се скри от погледа му.

Гейб не искаше куршумите му да улучат Малъри. Не искаше дори да помисли, че тя вече може да е мъртва.

Дали същите тези хора не бяха убили Ърнест Форестър? Този въпрос се блъскаше в съзнанието му наред с мислите за настоящата ситуация.

Трябваше да измисли някакъв план, преди противникът да започне да го заплашва, че ще използва Малъри като щит. Господи, защо не позволи на Родригес да тръгне с него! Единствената му надежда беше Хелън да намери Себастиан. Сънчо му беше нужен, за да елиминира това копеле, без да изложи на риск живота на хлапето.

Изкушението стана прекалено голямо.

 

 

Заровила стъпала във все още топлия пясък, Лийла виждаше Себастиан сред индиговосините сенки, последвали залеза на слънцето. Той се гмурна под вълните подобно на делфин, косата му бе лъскава и пригладена назад, кожата — лъщяща от водата. Беше предложил да й даде едно бебе.

Бебе! Новородено, което да люлее до гърдите си и да обича много. Тяхното дете щеше да има черна коса като неговата и нейната, златисто мургава кожа и тъмни ясни очи. Тя щеше да е прекрасна! Интелигентна като помощник-капитана на 12-и отряд на тюлените. Изящна като майка си.

О, но тя всъщност не мислеше за бебето, когато Себастиан изскочи над водата, разтърси глава и наоколо се разлетяха водни пръски. Застанал в морето, той приличаше на строен Посейдон. Повдигна смъкналите се боксерки и тя усети първичния импулс да отиде при него и да ги смъкне.

Желанието набъбваше в корема й. Искаше да усети тялото му, притиснато към нейното. Трябваше само да отиде при него в морето. Бе оставил решението на нея. Лийла захапа долната си устна, гордостта й се бореше с изкушението.

Да, желаеше го достатъчно силно, за да пожертва достойнството си. Събра широката пола на роклята си и я смъкна през глава. Вятърът погали тялото и бедрата й, разбърка мъхестите косъмчета и възбуди деликатната й чувственост. Лийла напусна убежището на дюните и се приближи до вълните.

Себастиан беше забелязал, че тя се съблича. Той стоеше пред разбиващите се вълни, сякаш замръзнал на мястото си, а водата се пенеше около бедрата му, докато наблюдаваше приближаването на Лийла. Колкото повече се приближаваше тя, толкова по-силно усещаше изгарящия му поглед. Караше я да се чувства толкова съблазнителна, толкова необуздана.

Лийла смутено пристъпи сред прииждащите вълни. Топлата вода леко се плискаше около глезените й, около прасците й и по-нагоре, докато тя газеше към него.

Себастиан протегна ръце и тя се плъзна в тях с въздишка на пълно отдаване. В следващия миг устните им се срещнаха, горещи и влажни, и се сляха.

Лийла изгуби чувство за ориентация. Зад затворените й очи светът сякаш се завъртя бясно, небето и морето се сляха в зашеметяващи кобалтови, сини и черни отсенки. Предаде се на еуфорията, на същото опиянение, което бе изпитала в прегръдките на Себастиан преди три дълги месеца.

Аллах, този мъж умееше да целува! Езикът му я поглъщаше, боготвореше я, докосваше ъгълчета в устата й, за които преди дори не беше се сещала. И на нея й оставаше единствено да се вкопчи в него, да стене и да го остави да прави каквото пожелае.

Беше невъзможно да не забележи, че той я желае толкова силно, колкото и тя него. Ръцете му свободно се плъзгаха по тялото й, засилвайки всяко усещане. Обхвана тънката и талия, плъзна едната си длан нагоре по гръдта и намокри сутиена й. С другата си ръка обхвана задните й части, като я люлееше и я притискаше плътно към себе си.

Лийла се притисна още повече в него, за да не се разтопи в морето и пясъка. Без предупреждение, Себастиан я грабна на ръце и тръгна с големи крачки към дюните. Тя се вкопчи в него, като жадно и срамежливо облизваше солта от шията му, прокарваше ръце по мощните му рамене и леко драскаше с нокти гърба му. Колко беше приятно да се откаже от сковаващия си морален кодекс. Трябваше да го направи по-рано.

Дълбоко от гърдите му се изтръгна ръмжене.

— Правиш ме най-щастливият мъж на света — призна Себастиан.

Това любовно обяснение я разпали още повече, защото усети, че той казва истината.

Положи я в средата на одеялото. Все още беше достатъчно светло, за да може да различи всяка подробност от силуета му — изваяния торс, лицето на хищник, устните, извити в чувствена полуусмивка, очите му, в които пламтеше такава страст, че тя направо примираше.

Сутиенът й се закопчаваше отпред. Въздишайки одобрително, той го разкопча ловко и махна мократа материя. Лийла неволно се изви напред, жадувайки за топлината на устните му. Себастиан отвърна на мълчаливата й молба, като започна леко да хапе и целува гърдите й, докато не я накара да хлипа за милост.

После устните му слязоха по-надолу. Докато се застояха върху плоската равнина на корема й, целувките му станаха по-нежни и внезапно развълнувана, тя се зачуди дали той не си мисли за бебето, което бе обещал да й даде. За първи път изобщо й хрумна, че той ще има чувства към своето дете.

Изведнъж споразумението между тях й се видя прекалено сложно. Себастиан нямаше просто да я оплоди и толкова. О, с какво се беше съгласила тя? Тя не можеше…

Той смъкваше бикините й сантиметър по сантиметър и мислите й отлетяха надалече подобно на сухи листа. Устните му последваха пръстите. Тя не смееше да погледне какво прави той, защото прекалено рано щеше да достигне до кулминацията. Беше й достатъчно да го усеща, пръстите му докосваха вътрешната страна на бедрата й, езикът му оставяше влажни следи, докато събуждаше у нея непоносимо сладостни усещания.

Онази малка частица от мозъка й, която все още функционираше, отчете, че това прелъстяване е напълно несъвместимо с тяхното споразумение. Бебетата не се правеха с орален секс. Но, о, тя не можеше да го накара да спре. Не и когато твърдият връх на езика му се плъзна на онова място, където тя най-много го желаеше.

Аллах и всички пророци! Лийла се извиваше под този нежен ритмичен натиск и стискаше одеялото, за да не го сграбчи за косата и безсрамно да притисне главата му там. Той знаеше точно как да задоволи една жена, безпогрешно отчиташе времето. Обзе я мигновен пристъп на ревност към всички жени, които са се наслаждавали на щедрите му умения. Себастиан беше само неин!

Тази лудешка мисъл проникна в съзнанието й в момента, когато стигна до оргазъм. От това оргазмът й стана по-силен и емоционално, и физически. Той е мой! Целият е мой! О, да!

Тя лежеше напълно изтощена и в същото време обзета от ужас. Какво беше направила? Онова преживяване отпреди три месеца не беше ли я научило на нищо? Нима не знаеше колко е уязвимо сърцето й за любовта? Защото сега тя искаше и нещо повече, не само едно бебе. Искаше Себастиан да я обича безумно, всеотдайно, завинаги!

Един оргазъм — и вече мечтаеше за бъдещето. Но Себастиан Леон беше тюлен, женен за работата си — според неговите думи, думи, които й беше казал преди три месеца, за да й обясни защо не се е оженил досега. Тя отиваше право към гибелта си.

Трябваше да каже нещо. С една ръка той смъкваше боксерките си, като се подпираше на лакътя на другата. Ако по-рано очите му горяха от страст, то сега в тях светеше лъст. Без да сваля изцяло боксерките, той се настани върху нея, горещо и настойчиво търсейки да проникне между бедрата й.

— Почакай! — извика тя, блъскайки рамото му. Но в същото време тялото й я предаде и тя вдигна бедра да го приеме.

Той се плъзна между стегнатите й бедра така стремително, че Лийла застена, протестирайки още по-силно. Нямаше да е честно от нейна страна да го спре сега. Освен това той я изпълваше цялата, беше невъзможно да го помоли да спре. Неудържими чувства заляха сетивата й.

Само ако знаеше той колко много пъти бе лежала в леглото си, копнеейки да преживее отново онази бурна майска нощ!

Тогава той започна да се движи и миналото изчезна. Съществуваха само настоящето и бъдещето. Мъчителният триумф на Себастиан, който ритмично проникваше в нея, соления вкус на езика му, който се движеше заедно с тялото му, докато я целуваше, усещането на грубата му длан върху голите й задни части, с която я повдигаше към себе си. Тя напрегна бедра и още един оргазъм я издигна високо и още по-високо.

Защо се беше съпротивлявала толкова дълго? Това беше миниатюрното превъплъщение на пълното удовлетворение. Това беше раят.

Точно когато тя беше на път да достигне върха за втори път, един вик раздра чувствения воал и Себастиан застина на място. Викът долетя отново, някаква жена крещеше:

— Старши!

Той мигновено се дръпна от нея и с мъка се запрепъва по пясъчните дюни, вдигайки боксерките си, преди Лийла дори да успее да разбере кого вика жената.

Тя лежеше там замаяна, болезнено неудовлетворена и объркана, като вече съжаляваше за сключената с него сделка да има бебе.