Марлис Мелтън
Не ме забравяй (14)

Тринадесета глава

В десет часа вечерта Хелън се изправи лице в лице с неизбежното. Налагаше се да спи в едно легло с Гейб. Сама бе създала тази ситуация. Дори не бе намекнала пред родителите си, че двамата не спят заедно. Това си бе лично нейна работа и на никой друг. Беше намислила да се промъкне в леглото на Малъри веднага щом родителите й се оттеглят, само че никой не я беше предупредил, че спалнята на Малъри е превърната в кабинет.

Дъщеря й спеше на дивана във всекидневната. Хелън едва ли щеше да може да легне там при нея. Нямаше начин да се измъкне от положението; налагаше се да сподели двойното легло — наполовина по-малко от нейното легло у дома — с Гейб.

Позабави се под душа, като се чудеше как да заобиколи това препятствие. Цялото й тяло тръпнеше от предателско очакване. Докато насапунисваше всеки сантиметър от кожата си с ароматен сапун, се укоряваше за тези ритуални приготовления. Нищо нямаше да се случи, ако зависеше от нея. Хелън просто не беше готова за този скок на доверието.

Едно беше да се наслаждава на мисълта, че Гейб ще се върне завинаги в живота й. А съвсем друго — да го пусне в леглото си и в сърцето си.

По-рано вечерта двамата бяха бягали за здраве из центъра на Анаполис. Гейб, чиято издръжливост обикновено бе далеч по-голяма от нейната, се умори почти едновременно с нея. Изминаха четири мили и се отказаха. Той бе взел душ преди нея и сега вероятно я чакаше под завивките.

Хелън бавно подсуши косата си, разреса я така, че да пада като копринена завеса около шията й. Ми зъбите си прекалено дълго. Стига толкова, каза тя на отражението си в огледалото. Няма да правиш секс с него.

Пламнало от нетърпение, тялото й имаше други очаквания.

Навлече копринената си пижама и допря ухо до вратата. В съседната стая цареше абсолютна тишина. Въпреки това тя си представи Гейб — по боксерки, седи в средата на леглото, облегнат на таблата, скръстил ръце отзад на тила си, в поза, изразяваща пълна самоувереност. Откъде, за бога, ще намери воля да му откаже? Потръпвайки от очакване, тя щракна лампата и пристъпи прага на гостната. Очакванията й направиха салтомортале. Гейб не я чакаше в леглото.

Непривикналите й с полумрака очи огледаха стаята. Ето го там — лежеше проснат на пода, напълно забравил за света, наполовина завит с одеялото, възглавницата му беше изкривена на една страна.

По-разочарована, отколкото можеше да си признае, Хелън коленичи до него и леко го разтърси. Той не помръдна. На слабата светлина, идваща от нощната лампа в банята, тя изучаваше правилните му черти, тъмните му ресници.

Устата му изглеждаше особено уязвима в съня. Обзе я прилив на съчувствие. Бедничкият, дали някога щеше да може да си почине достатъчно, за да компенсира онова, от което е бил лишен?

Зави раменете му с одеялото и овладя подтика си да отмести косата от челото му. Нека спи на пода, щом това иска. Несъмнено имаше достатъчно воля да стои настрана от нея.

Нещо, което тя не можеше да каже за себе си на този етап.

Хелън с въздишка се отправи към леглото и се пъхна под чаршафите. Тук й се видя студено и самотно. Примъкна се до ръба на леглото и започна да изучава съпруга си от разстояние.

За своя изненада откри, че й прилича на странник, който й е някак си познат. Това не беше онзи Гейб, за когото се бе омъжила. Онзи Гейб беше умен, самодоволен и безжалостен. Беше я омаял със своята сила, чар и интелигентност. Но накрая неговата емоционална сдържаност бе попарила и погубила любовта й.

Този Гейб като че ли имаше сърце, докато другият нямаше. Доверявайки й за самотното си детство, бе оголил душата си. Беше пожертвал гордостта си, за да я помоли за втори шанс. Беше се посветил на Малъри, дъщерята, за която никога не бе имал време по-рано. „Само си представи какво ли ще е — дивеше се Хелън, — ако му позволиш да бъде и предан съпруг“.

Удивляваше се на възможностите, които й се предоставяха. Животът й можеше да бъде хубав с този мъж само ако възвърналите се спомени не й го отнемат отново. С мечтателна въздишка, Хелън затвори очи. Пренебрегвайки желанията на тялото си, тя си каза, че трябва да заспи.

Винаги имаше утре. И за първи път от много дълго време това утре изглеждаше многообещаващо.

 

 

Гейб се обърна върху издатината и пред очите му изникна познатото лице на най-младия пазач на килията Юн Иеп. Този следобед по лицето на младежа нямаше и следа от усмивка. Слънчевите лъчи падаха косо през тесния прозорец и осветяваха широкото му лице, изпито от притеснение, потъмнелите му от безпокойство очи.

Гейб рязко се надигна на лакти. Усети върху голите си гърди топлата тежест на сребърния кръст, увиснал на шията на Юн Иеп.

— Какво има? — попита Гейб на английски, тъй като не бе разкрил пред своите мъчители, че говори техния език.

В същото време се ослушваше за обичайните шумове — движенията на пазачите му в съседната стая, глъчката и оживената дейност в двора. Беше странно тихо.

— Днес Празник на ориза — прошепна Юн Иеп на развален английски, като погледна уплашено към вратата. — Всички отива в храм нататък. — Той посочи към източния край на двора.

Забелязвайки някакви особени нотки в гласа му, Гейб го погледна изпитателно. Какво искаше да му каже Юн Иеп?

Усети как мъжът пъхна някакъв предмет в ръката му. Сключи пръсти около него. Без да го погледне, можеше да познае, че е ключ.

Ключ! Кръвното му налягане рязко скочи. Мили боже! Онова, което му се струваше, че се случва, не бе възможно.

— Трябва изчака залезе слънце — посъветва го Юн Иеп и в гласа му прозвуча страх. — Тогава върви. Върви бързо. По посока слънце. — Направи жест с ръка. — Ще види малка вода. Върви с вода. Върви бързо.

Гейб гледаше с отворена уста своя млад спасител. Винаги и бе знаел, че Кюн Иеп е по-различен от останалите. Не само заради кръста на шията, а и заради съчувствието в очите му и внимателното му докосване. По ирония на съдбата той беше племенник на Сюн Ки, а Сюн Ки беше главният отмъстител. Юн Иеп щеше да заплати с живота си, че е оставил Гейб да избяга.

— А ти? — попита той и стисна момчето за ръкава. — Не можеш да останеш тук. Чичо ти ще те убие.

В очите на Юн Иеп пламна надежда.

— Аз идва с теб — сякаш в момента реши той, обзет от внезапна смелост. — В Южна Корея.

О, мамка му! Гейб привлече момчето към себе си и притисна челото му към своето в нещо като прегръдка.

— Не можеш да дойдеш с мен, Юни. Прекалено опасно е — той се взря дълбоко в тъмните очи на Юн Иеп, искайки да го убеди, че казва истината.

— Аз отива при дядо — поправи се Юн Иеп с колеблива усмивка.

— Добре — каза Гейб и гърлото му внезапно се сви от вълнение.

Стискаше силно ключа в дланта си, докато облите му ръбове не се вдълбаха в нея. Не можеше да повярва, че това се случва. Всемогъщи боже, той се беше надявал единствено на вечната почивка!

— Виж — добави Юн Иеп. С дяволита усмивка той се пресегна и вдигна от пода чифт обезформени полукецове.

Гейб ги погледна и му се усмихна в знак на благодарност. Бяха най-малко с три номера по-малки от неговите, но щяха да спасят босите му крака.

Откъм двора се чу смях и двамата замръзнаха на място, подобно на крадци. Юн Иеп мигновено прекоси стаята, за да скрие обувките зад вратата, та ако някой надникне през прозореца, да не може да ги види. Гласовете се приближаваха и той махна с ръка за сбогом, а очите му пламтяха.

— Бог погрижи за теб — каза той и се измъкна от килията така тихо, както бе влязъл.

Гейб се взираше в затворената врата и усещаше, че хлапето вече му липсва.

Бог да пази и теб, помисли си той и една буца здраво заседна в гърлото му.

Часовете до залез-слънце изминаха като сън. Гейб подготви бягството си, като си припомни подробно географски карти и чертежи. Претегли шансовете си да проникне в демилитаризираната зона или да я заобиколи. Нахлузи гуменките, като му се искаше да има нож да ги отреже отзад, за да облекчи свитите пръсти на краката си. Прекалено скоро синевата на небето, което се виждаше през вентилационния отвор, започна да помръква.

Той изчака, докато в двора легна тишина, докато и последните стъпки заглъхнаха по посока на храма. Прошепвайки една молитва за по-сигурно, Гейб се изправи с ключа в ръка и отключи вратата на килията, която бе обитавала в продължение на триста шестдесет и един безкрайни дни.

Миг преди да затвори вратата, поспря и погледна назад. Това бе килията на глада, жаждата и физическите мъчения. В нея бе преживял отново всеки миг от живота си. Това беше чистилището на земята, място, където да преразгледа греховете си и да потърси прошка. Изненада се от внезапния прилив на носталгия. Разбира се, че нямаше да му липсва този ад на земята.

И все пак именно тук, на студената издатина, където бе заспивал само за кратко, се беше помирил с миналото си. Беше преживял отново детството си — годините, смятани от него за забравени. Спомни си как се е чувствал като момче, което е изгубило майка си. Спомни си как е плакал за нея, докато усети, че няма повече сълзи… всъщност, че няма сърце в гърдите си. Припомняйки си юношеските си години, за първи път бе разбрал гнева и отчаянието, тласкали го напред. Беше се чувствал толкова различен от другите хлапета, така лишен от радостите на живота. И в опитите си да отмъсти за всичко това бе наранил себе си повече, отколкото всеки друг.

Трябваше да благодари на Бог за присъствието в живота му на мъже като сержант О’Мали, старши помощник Блек и капитан Трой — мъже, повярвали на доброто у него и разпалили желанието му да възкръсне от пепелта.

И все пак в същото време нито един от тях не бе успял да научи Гейб на онова, на което го бе научила килията, това светилище на размисъла и покаянието — а именно, че неговата истинска цел в живота не е просто да отблъсква терористите и да пази света да не се побърка… това със сигурност беше цел. Но другата, също толкова важна, бе общуването му с другите хора да е по-пълно и по-първично. Именно тази връзка правеше живота по-сладък, даваше му смисъл, достойнство и сила.

След като бе загубил майка си, Гейб бе отказал да контактува с другите. Връзката с тях означаваше потенциална болка, потенциална слабост. Заради професията си и опасностите, свързани с нея, той не бе желал емоциите да го управляват. Беше бягал от тях, като работеше допълнително, вземаше участие във всички възможни мисии, за да е далеч от Хелън, за да не я обича. И когато правеха любов, той затваряше очи и отказваше да почувства нещо повече от физическо удоволствие, сдържаше в себе си любовта, която напираше в него, и се стараеше да се отърве от нея.

Но въпреки усилията да се изолира, се беше провалил. В уединението на килията беше открил, че любовта е жива в него, независимо от всичко и благодарение на Бог. Онова, от което се бе страхувал, приемайки го за слабост, всъщност го беше направило по-силен. Връзката с Хелън го беше запазила жив. Защото единственото нещо, което той ценеше повече от всичко — повече от гордостта, повече от патриотизма, повече от собственото си тяло, бе неговата съпруга. Беше решен да я види отново, дори само за да й каже колко много означава за него.

Колко пъти, лежейки върху каменната издатина, се бе молил за шанс да изкупи вината си!

С усещането за тежест в гърдите и съзнанието, че ето това е неговият шанс да изпълни едно лично обещание, той тихо затвори след себе си вратата на килията.

После се обърна и погледна към стаята от другата страна на коридора. Хвана резето, разтърси го и установи, че е заключено. Нямаше проблем. Бе виждал как мнозина от неговите мъчители използват ключа, скрит в нишата над вратата. Послужи си с него; щеше да му трябва само половин час, за да си отмъсти за продължилото година пленничество.

В стаята имаше климатик — лукс, осигурен за компютрите, но не и за него. Гейб потрепери от студ и стигна по най-краткия път до компютъра, който бе включен и работеше. С разтуптяно сърце се настани на един неподхождащ на обстановката плетен стол и извика на помощ основните си компютърни умения, придобити преди известно време в курса за морски офицери.

Влизането в Microsoft Office през DOS не беше най-лесният номер, описан в учебника. Трябваха му повече от петнадесет минути, преди да отбележи напредък. Най-накрая откри файлове с информация, която можеше да бъде използвана срещу неговите мъчители. Познанията му за корейския шрифт бяха минимални, но все пак тук имаше много неща, които хващаха окото.

Мили боже! Планове на военни заводи.

Описи на оръжейни арсенали.

Експериментални оръжия.

Списък на купувачи, в това число Нигерия и Ирак — никак не беше чудно.

Събра цялата информация в един компресиран файл. Предоставена на отговорни хора, тя щеше да обезсили терористични групи по целия свят. Военните заводи в Северна Корея можеха да бъдат набелязани и унищожени, можеха да се разправят и с купувачите.

Но как да предупреди страната си? Нямаше време да разпечата файловете. Съществуваше опасност хартията да се намокри, а и лесно можеше да бъде унищожена.

Имейл! Щеше да изпрати файла по електронната поща на някого в Щатите.

Докато потта се стичаше на вадички по голия му гръб, Гейб отвори електронната поща. Поседя така за миг, мъчейки се да си спомни адреса на своя командир. Мисли. Мисли. Мисли!

Съзнаваше, че му се губят някои спомени поради мозъчното сътресение, с което бе пристигнал тук, но това беше направо досадно. Той и Лъвит всекидневно общуваха по електронната поща. Какъв беше адресът му, по дяволите?

Реши да се прицели по-нависоко. Щеше да изпрати това нещо на ФБР, на отдела за сигурност на киберпространството. Но търсенето в Интернет не му помогна да открие някакъв конкретен имейл адрес. Спря се на адрес „Свържете се с нас“, като добави обяснителна бележка с данни за себе си и какво е открил. После изстреля съобщението, молейки се да попадне в ръцете на съвестен човек.

Погледна компютърния часовник и установи, че става късно. Насилваше късмета си, но предстоеше най-важното. Пъхна се под бюрото, измъкна компютърното устройство, свали страничния капак, откъсна базовата платка и централния процесор и ги направи на парчета. За по-малко от десет минути успя да омаломощи по същия начин всички компютри в помещението.

Инстинктите му крещяха да се маха от тук. Някъде отдалече долиташе гръмък смях. Ако го пипнеха сега, щяха да го убият заради стореното.

Надникна в коридора. Чуваше се как някакви мъже се приближават към задния вход на бункера. Втурна се към предния вход; тичаше по пустия коридор и голи крушки се поклащаха над главата му. Промъкна се през металната врата и запълзя нагоре по циментовите стъпала, които го отведоха на приземния етаж.

Групичка пияни тангоси се приближаваха залитайки към бункера. Но оттук бе най-краткият път до телената ограда.

Давай! С бързина, на която бе забравил, че е способен, Гейб спринтира, като всеки момент очакваше да чуе викове. Адреналинът препускаше във вените му, давайки му още сили. Дробовете му заплашваха да се пръснат. Когато стигна до оградата, бе набрал достатъчно скорост, за да се прехвърли отведнъж през нея. Промуши се под първия ред бодлива тел. Шиповете раздраха гърба и задните му части, а той не усети почти нищо. Но много ясно чуваше глас, който крещеше на корейски: „Американецът бяга!“.

От другата страна на оградата Гейб отново хукна, благодарен за прекалено тесните полукецове, които смекчаваха скалистия терен, докато той се плъзгаше и лазеше надолу по склона, устремен право към златното сияние на залязващото слънце, право на запад.

Когато най-после стигна до потока, имаше чувството, че е изминал много мили. Почти не чуваше ромоленето на водата, заглушено от свистящото му дишане. Подхлъзна се на калния бряг. Вода нахлу в обувките му. И тогава чу онези звуци, от които се страхуваше — лай на кучета.

Запрепъва се, отчаян, че е плитко и същевременно дъното е каменисто, водата стигаше едва до коленете му. Имаше усещането, че е гъста като лепило, така забавяше движенията му, когато му се искаше да бяга презглава.

Зърна през рамо шарещите по смрачаващия се склон лъчи на фенерчета, с които тангосите го търсеха, докато кучетата яростно лаеха и дърпаха каишките си. Страхувайки се да не го забележат, Гейб се сниши още повече и с маймунски подскоци се понесе по скалистото корито.

Давай, давай, давай! Налагаше си да бяга още по-бързо и удряше ръцете си, докато напипваше пътя.

Но кучетата се приближаваха. Те водеха господарите си директно към него, преминавайки по най-краткия път направо през откритото пространство. При тази скорост след минути щяха да открият къде се намира.

Изкушаваше се да зареже потока и да се втурне нагоре по склона вдясно, но този ход щеше да го прати право в ръцете им. По-добре беше да стои близо до водата, където бе сигурен за посоката и кучетата не можеха да го надушат.

Воят им звучеше като стържене с нокти по черна дъска. Изпълваше съзнанието му с парализиращи видения за бъдещето, което го чакаше, ако го хванат отново.

Изведнъж коритото на потока хлътна и той потъна до кръста в ледената вода. Благодаря ти, Боже! Пое си дълбоко дъх и се гмурна, заплува бързо, яростно размахвайки ръце, понесен като на криле от течението.

Внезапно две ръце се сключиха около раменете му и го измъкнаха от водата.

Не! Той се замята и блъсна нападателя си. Чу се шумно тупване — Тупване ли? — нападателят отхвръкна от него и се блъсна в някакъв предмет, който се разклати и щеше да се преобърне.

Напълно дезориентиран, той с мъка се изправи и откри, че се намира на пода в спалнята за гости на капитан Трой. Хелън лежеше недалеч от него, свита на кълбо. Под слабата светлина, идваща от нощната лампа в банята, той можа да види как тя разтрива темето си, а лицето й е разкривено от болезнена гримаса.

По дяволите, пак беше направил същото!

Хелън разтъркваше главата си и застанала нащрек, не откъсваше поглед от Гейб. Той се втурна към нея и тя трепна уплашено, но в този момент лампата над нея светна и тя го видя, как стои над главата й и ужасено я гледа.

— Кажи ми нещо — настоя той с дрезгав от смущение и объркване глас. Успя да отлепи пръстите й от главата й и се взря в мястото, което сигурно пулсираше от болка.

— Има ли рана? — попита Хелън. Не искаше кръвта й да капе по килима на майка й.

— Не — каза той, като прокарваше леко пръст по подутината. — Просто ще остане червено петно. Мамка му! — избухна Гейб и скочи на крака. Обърна се рязко и с едри крачки стигна до вратата, преди да се обърне ненадейно пак към Хелън.

— Съжалявам — извини се тя, бързайки да го успокои. — Не биваше да те събуждам така рязко.

— Не се извинявай — отвърна той, прокарвайки пръсти през косата си. — Мамка му!

— Помислих, че сънуваш нещо. Дишаше наистина много тежко — бързаше да му обясни Хелън. — След това изведнъж спря да дишаш. Нищо не се чуваше и аз се уплаших, че ще умреш…

Погледът му я прониза, сякаш той виждаше и нещо друго.

— Сдържах дъха си — каза Гейб.

— Сдържал си дъха си? Какво искаш да кажеш… сънувал си?

Той пъхна длани под мишниците си, тениската се опъна върху мускулестите му гърди. Размисли за миг.

— Бягах — призна Гейб е приглушен глас и невиждащ поглед. — Трябваше да плувам в един поток. Гонеха ме с кучета… Трябва да се обадя по телефона — продължи той и неочаквано се обърна към вратата.

— Почакай! — извика Хелън и с усилие се изправи. — По това време на нощта ли? — Промуши се покрай него и препречи пътя му към вратата. — Не можеш да отидеш там, Гейб. Ще събудиш Малъри. — Освен това точно в момента той не беше в подходящото състояние да говори с когото и да било. — Първо поговори с мен — предложи тя, побутвайки го към леглото. — Кажи ми какво си спомни.

За нейно облекчение той й позволи да го отведе. Седна на ръба на леглото, напрегнат до пръсване.

Шокираният му поглед започваше да се избистря.

— Преди да избягам, открих някои файлове в компютъра на онези, които ме плениха — обясни й той, — и ги изпратих на ФБР по електронната поща. Трябва да разбера дали някой ги е намерил.

— Какви файлове?

— Информация за разузнаването. За теб ще е по-добре да не знаеш. Трябва да се обадя — повтори той.

— Не може ли тази работа да почака до сутринта? Кого ще намериш по това време?

Един поглед към часовника го увери, че е права. Гейб въздъхна тежко и за момента се отказа от намерението си. Погледна отново към нея и явно мислите му се насочиха в друга посока.

— Хелън — прошепна той и обхвана лицето й с длани, — аз успях да се върна.

— Да — удивено отвърна тя, забелязвайки, че в очите му блестят сълзи.

— Ти ме запази жив през цялото време, докато бях там — неочаквано добави Гейб. — Именно ти ми даде силата да се изправя срещу тях.

Тя го гледаше вторачено, осъзнавайки смисъла на думите му.

— Вече спомняш ли си всичко? — попита го Хелън, след като откри, че е по-безопасно да обсъждат спомените му, отколкото чувствата му към нея.

Гейб се поколеба, затвори очи. Лицето му придоби много съсредоточено изражение.

— Не — отвърна категорично той с равен глас. — По дяволите! — Удари се с юмрук по челото. — Все още не мога да си спомня нищо за мисията.

Изведнъж отново стана много напрегнат и Хелън го погали по гърдите, установявайки, че изпитва облекчение и удоволствие от докосването.

— Шшшт — успокои го тя. — И това ще си спомниш, както всичко останало. Съсредоточи се върху позитивните неща.

Той кимна утвърдително и раменете му се отпуснаха. Ръцете му се плъзнаха около тялото й и той я привлече към себе си. Хелън усещаше много ясно, че е облечен само с боксерки и тениска. Беше забравила колко е топло тялото му.

— Наистина ли си спомняш как сме били заедно? — попита го тя. Направо не можеше да повярва.

— Да — замислено отвърна Гейб.

Прегръщаше я нежно и ръцете му обхождаха тялото й сякаш правеше сравнение между сегашните си чувства и спомените за нея.

— Значи се сещаш как баща ми ни запозна? И как за първи път се срещна с Малъри?

— Ти беше най-красивата жена, която някога съм виждал — призна Гейб замислено. — Малъри си я биваше, но адски ме изплаши.

— Наистина ли? — тя нямаше никаква представа за това. Предишният Гейб бе изглеждал толкова безстрашен.

— Знаех си, че ще съм калпав баща — добави той.

Хелън потръпна. Този момент беше дошъл така неочаквано. След като той вече си спомняше техния живот заедно, миналото и настоящето се сливаха буквално пред очите й. Бремето на миналото със сигурност щеше да погуби новооткритото им щастие.

— Сега си добър баща — отбеляза тя, долавяйки нотки на съжаление в собствения си глас.

— Старая се — сериозно отвърна той. — Зная, че имам много да наваксвам, страшно много.

Хелън вдигна поглед към него, неспособна да задуши надеждата, която покълваше в душата й. Спомените му се бяха възвърнали, но той все още си оставаше новият Гейб.

— През последната година минах през ада — замислено каза той с дрезгав глас и в очите му отново проблеснаха сълзи. — Мислех, че никога няма да се измъкна оттам жив. Но нещо ме поддържаше. — Той взе ръката й, притисна я към гърдите си и я задържа така. — Нещо, което се намира точно ей тук — изрече той, — и ти си в него. — Гледаше я изпитателно в лицето, търсейки най-подходящите думи. — Бях такъв глупак, Хелън. — Между веждите му се появи дълбока бръчка. — Мислех си, че любовта ми към теб ще ме направи слаб, ще ме направи по-малко тюлен. — Млъкна и се изсмя невярващо. — Но вместо това тя ме направи силен. Ти… любовта ми към теб… ми даде сили да се върна.

Хелън не разбра кога от очите й потекоха сълзи. Знаеше само, че бузите й са мокри, че сърцето й е станало десет пъти по-голямо, от което й бе трудно да диша. Дори в най-безумните си мечти не си беше представяла, че Гейб ще й признае такова нещо — любовта си към нея. Това надминаваше всичките й очаквания. Беше слисана. Това променяше всичко.

Можеше само да се взира в очите му, сравнявайки чутото с онова, което знаеше за него. Така изминаха секунди, секундите се превърнаха в минути. Гейб извърна глава, ръцете му се отпуснаха надолу.

— Ако все още не ме искаш, аз те разбирам — каза той с покъртителен тон. — Знам как изглеждам. Знам какво ми причиниха.

С възмутен вик, тя го сграбчи здраво, притисна се до него и му се скара:

— Престани! Никога повече не си го помисляй, Гейб. Знам, че те желая. Казах ти го още миналата нощ.

— Завинаги ли? — попита той, настоявайки тя да се обвърже.

Искаше й се да каже да. На повърхността изглеждаше, че пленничеството ни най-малко не е променило Гейб. Ако не нещо друго, то му беше дало необходимото време, за да приеме жизнеутвърждаващата сила на любовта. Но тя вече веднъж си беше получила урока и не вярваше в приказката с щастлив край. Щеше да изчака да види за колко време ще се задържи този нов Гейб, преди отново да му отдаде сърцето си.

— Може би — отвърна тя.

Това беше най-доброто, което можеше да направи.

— „Може би“ е достатъчно — реши Гейб, след като за миг обмисли отговора й.

Привлече я към себе си и вдъхна аромата й, сякаш беше животоспасяващ кислород.

Хелън потръпна, когато доказателството за неговата страст се притисна в бедрото й.

— Нека се любим, Хелън — хрипливо изрече в ухото й той. — През цялото време си мечтаех за това… как ще се любим отново, когато те взема в ръцете си.

Тя потрепери от такова силно желание, беше й трудно да говори.

— Да — прошепна Хелън и се изправи на пръсти, за да му предложи устните си.

Целувките му бяха страстни и непоносимо сладки. Без да бърза, изучи отново всяко ъгълче на устата й, вкусвайки устните й, езика й, сякаш наслаждавайки се на техния вкус и плътност.

Бавно и мъчително разкопча копчетата на горнището на пижамата й. Плъзна ръка нагоре по гърба й, около вдлъбнатината на кръста и по-нагоре, за да обхване едната й гърда. Нежно погали с палец зърното и коленете й омекнаха.

Промълви нещо, изпълнен със задоволство, обърна я плавно към леглото и я положи по гръб върху него. За миг я гледаше на светлината на лампата, изучавайки лицето й, влажните й устни, гърдите й, щръкнали през отвора на разкопчаната пижама.

— Знаеш ли от какво най-много се страхувах? — попита я той.

— От какво?

— Че няма да те видя повече.

От тези думи й стана тежко. Почувства се ужасно виновна, че не е изпитвала същите чувства. Очите й потъмняха.

— Не си тъгувала за мен — разбра той.

Хелън искаше да отрече; да му каже, че е проляла реки от сълзи за него, но не беше така.

— Скърбях за теб, докато ти беше все още е нас — отговори тя, като внимателно подбираше думите си. — Ти присъстваше физически, но никога емоционално.

Той се усмихна много тъжно.

— Никога повече няма да се случи — зарече се Гейб.

Така ли? Копнееше да му повярва. Обещанието връзката им да бъде по-дълбока изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попита я той, като я галеше по бузата.

— Какво?

— Докато се любим — каза Гейб, — искам да ме гледаш.

Тя се усмихна озадачено.

— Защо?

— За да видиш колко много те обичам.

Ето я пак отново — тази дума, започваща с „о“. Една дума, която той толкова рядко бе произнасял в миналото, та тя се съмняваше, че изобщо я има в речника му. И все пак той я казваше за втори път през последните няколко минути.

— Добре — отвърна тя с тревога.

Той я караше да поема рискове, рискове, които бе поемала и по-рано, а после бе съжалявала.

Гейб разтвори още повече горнището на пижамата й и откри и двете й гърди. Наведе глава пред нея, докато тя не остана без дъх. Дланта на ръката му, загрубяла от работата на терасата, се плъзна по гърдите й и слезе по-надолу.

Той плъзна пръсти под ластика на пижамата й. В същото време се взря дълбоко в очите й. Пръстите му се промъкнаха под дантелената бариера на бикините й. Бузите на Хелън пламнаха. Клепачите й потрепнаха и се затвориха.

— Гледай ме — нежно настоя той.

Тя се подчини и в същото време усети как той прокарва пръсти през венериния й хълм. Две факли на страстта горяха в очите му и превръщаха срамежливостта й в безсрамие. Обзета изведнъж от чувствена жажда, тя разтвори бедрата си за него, позволявайки му достъп до онази част от нея, която се топеше като восък на силен пламък.

Той я докосна бавно, нежно, с обожание. Както и в миналото, знаеше точно как да я възбуди. От гърдите й неволно се изтръгна стон на пълно отдаване. Мъчеше се да задържи очите си отворени, докато неизпитвано досега абсолютно блаженство заливаше сетивата й. Гейб наблюдаваше всяка дребна промяна в изражението й, съобразявайки всяко следващо движение с онова, което виждаше в очите й.

— Моля те — неволно промълви тя и се вкопчи с цялата си страст в раменете му.

Не искаше да бъде сама в това. Искаше той да е с нея.

Явно той бе очаквал тези две думи. За миг смъкна всичките й дрехи и поспря само за да се наслади на великолепната й голота. Посегна да свали собствената си риза и се поколеба.

— Искаш ли да я оставя? — попита я той. Въпросът му я разчувства.

— Не — твърдо отговори тя.

Помогна му да свали ризата си, а пръстите й веднага се насочиха към белезите. Сега те бяха част от него. Ако тя смяташе да поеме риска да го обича отново, означаваше да го приеме изцяло.

Все пак й се наложи да сподави един ужасен вик. Някога гладкото му тяло беше покрито с ръбове и подутини. Дори под мишницата му имаше вдлъбнатина — бяха откъснали парче плът. Обзета от безмълвен ужас, тя гледаше дупката, съзнавайки, че Гейб я наблюдава.

Пръстите й напипаха и белег, който минаваше от ключицата до гръдното зърно.

— От какво е това? — попита тя, проследявайки го с пръст и свито сърце. В гърдите й пламна гняв срещу хората, отнесли се толкова жестоко към него.

Гейб едва-едва поклати глава.

— По-късно. Не сега.

Тя го разбра. Сега не му беше времето. Вече я обземаха объркани чувства. Изпитвайки нужда да го увери колко е пленителен за нея, тя притисна устни върху белега и го проследи с език. Гейб шумно си пое дъх и така й подсказа, че именно от това има нужда.

Преди да свърши нощта, тя щеше да целуне всеки белег по тялото му.

Притисна го назад върху възглавниците, застана върху него и наведе глава, за да покаже, че благоговее пред белезите на гърдите му.

— Обърни се — каза тя след малко.

Той се подчини. На гърба му имаше много повече белези. Трябваха й десет минути, за да ги открие всичките и да ги целуне, а косата й докосваше кожата му като копринен шал. Той лежеше съвършено неподвижно и мълчаливо понасяше ласките й. Най-накрая, когато свърши, тя видя, че е закрил лицето си с ръка, за да скрие мъчителното усещане, което неволно бе предизвикала.

— Съжалявам — извини се Хелън, обзета от разкаяние.

Той дръпна ръката си от лицето и я погледна, а на устните му трепна лека усмивка.

— Аз не.

С тези изненадващи думи той се обърна, сграбчи я в ръцете си и я притисна върху леглото. Целуна я, влагайки цялото си сърце. Страстта им се разпали и всички мисли за миналото се изпариха.

Гейб ловко смъкна боксерките си. Двамата лежаха плътно един до друг. Тялото му беше топло и до болка познато. Целуваше шията й, раменете й, гърдите й и по-надолу — същите онези безсрамни целувки с отворена уста, за които така бе копняла. Най-накрая устните му спряха между бедрата й, предизвиквайки там истинско опустошение, точно както в миналото.

О, небеса! Хелън зарови пръсти в късите копринени кичури на косата му и се вкопчи в него. Гейб отново я доведе до ръба на страстта. Тя отказваше да премине върха без него. Искаше да го гледа в очите, когато това се случеше, за да види какво е крил от нея през цялото това време.

В пълно съзвучие с нейните желания, той се освободи от ръцете й и тялото му се сля с нейното. Това бавно, неумолимо притежание бе всичко, което би могла да желае. Но изражението на лицето му го правеше дваж по-вълнуващо. Бузите му пламтяха от страст; извивката на долната му челюст й подсказваше какво удоволствие изпитва. Страстният му поглед й говореше, че тя е единствената жена на света, която обича, и че я обича безусловно. Фактът, че бе оцелял от неописуемия ужас само за да си дойде у дома, казваше всичко.

Именно този поглед направи повече от всичко друго. С дрезгав вик, Хелън се предаде на силните усещания, които заливаха тялото й. С присвити очи тя виждаше как я наблюдава. Насладата, изписана върху лицето му, добави нещо невероятно към нейния оргазъм, нещо неизпитвано досега.

Тя позна точния момент, когато неговата наслада достигна върха. В същото време той я целуна, стенейки в устата й, сега очите му бяха затворени.

Той тежко се отпусна върху нея и изломоти нещо, което я накара да се усмихне. След миг вдигна глава и я погледна.

— Красива си! — и я целуна отново.

Винаги пръв бе ставал от леглото, никога не оставаше да се наслади на споделеното чувство, след като са се любили. Хелън затаи дъх, очаквайки да види какво ще направи сега. То се знае, обърна се… но я взе със себе си, търкулвайки се по гръб. Тя лежеше отпусната върху него, тялото й все още беше свързано с неговото.

Гейб я прегърна, въздъхна дълбоко и затвори очи. Хелън откри идеалното място, където да положи главата си. Тази поза я караше да се чувства невероятно близко до него, сякаш беше завивката, която го пази от студения и жесток свят.

— Гейб? — прошепна тя; искаше й се да поговорят, мислеше си, че той може да я убеди да му отдаде цялото си сърце, ако поговорят още малко.

Никакъв отговор. Хелън вдигна поглед и откри, че очите му са затворени. Дишаше бавно и равномерно и тя с удивление и известно разочарование осъзна, че е заспал. Просто така.

Протегна ръка и загаси лампата. Каза си, че той не се е отдръпнал преднамерено, но това не промени нищо. Гейб се чувстваше твърде уморен, за да се наслади на приятната възбуда след любенето. В края на краищата, миналото неизбежно бе оставило своите следи върху него.

Да си мисли, че пленничеството го е променило само в положителна посока, щеше да е просто наивно. Имаше множество негативни последици — като това внезапно изтощение например. И когато вълнуващата новост на завръщането му помръкнеше, когато тюлените отново го призовяха на служба, кой можеше да каже дали той няма да се върне към старите си навици?

Да. Тя имаше право да е предпазлива. Такъв прекрасен хепиенд съществуваше само в приказките.