Маги Дейвис
Очите на любовта (3)

3

В скалите, върху които се издигаше Единбургската крепост, бяха издълбани улички като следи от нож в пита шотландско сирене.

Не само в отдавна отминалите времена, които никой не помнеше — когато по тези земи живеели великани и други приказни фигури, — но и през скорошното владичество на саксите на тази скала се издигаше крепост, която предлагаше убежище по време на война и защитаваше селището, разпростряло се в подножието й. Сега, през двадесетата година от управлението на крал Хенри II, гранитните скали бяха осеяни с пътеки и улички, обградени с къщи, складове, колиби, магазинчета, кръчми и гостилници. Имаше и много палатки, които почти не предлагаха защита на бедните хора, които живееха в тях, защото нямаха пари да си позволят нещо по-добро.

Уилям Лъвът, кралят на шотландците, брат на починалия Малкълм, известен с храбростта си, пребиваваше често в крепостта на скалата и потокът от придворни не секваше от сутрин до вечер. Едър мъж, възседнал червено-кафяв жребец, облечен с бялата туника на тамплиер, яздеше по средната улица, като водеше за юздата великолепен черен арабски жребец.

Много скоро неспирно носещото се човешко множество изтика тамплиера към също така препълнения край на улицата. Нормански войници маршируваха към крепостта, командвани от едър рицар и следвани от група монаси. След тях вървеше младо момиче във вехта рокля за танци. Собственикът му го беше вързал с ремък за шията и го влачеше след себе си. От двете страни на пътя седяха шотландци от далечните планини, обърнали гръб на вонящите канавки.

Такова нещо може да се види само в земите на шотландците, каза си Асгард дьо ла Герш, докато наблюдаваше тази сцена. Както беше пълна с боклук, със свободно тичащи животни и мърляви шотландци, Единбургската крепост правеше впечатление на доста западнало място. Макар че едрият му жребец стъпваше в опасна близост до мъжете по края на пътя, те не се помръдваха, а гледаха тамплиера с безизразни лица.

Доколкото изобщо може да се различи нещо като лице под буйните, никога неподстригвани коси, помисли си неволно Дьо ла Герш. Шотландците от високите планини очевидно не се и бръснеха. Безформените им шапки не бяха в състояние да скрият сплъстените кичури, които без преход преминаваха в дълги рошави бради. Макар че все още беше зима, повечето от тях ходеха боси. Стъпалата им, освен с дебел слой мръсотия, бяха покрити и с корави мазоли. Всички носеха ирландско-шотландската шафрановожълта риза, която стигаше до коленете, и върху нея наметки от еленова кожа. Редом с тях, каза си Асгард, дори най-големият варварин в Ориента изглежда цивилизован. При по-внимателно вглеждане обаче човек можеше да открие невероятни украшения. Стари, тежки златни верижки красяха немити вратове, сребърни и златни гривни с кехлибар и скъпоценни камъни висяха на косматите китки или дори на глезените. По ръцете, осеяни с белези от битки, блестяха златни и сребърни пръстени, също украсени с камъни.

В Лондон му бяха разказали, че водачите на шотландските кланове не се отличавали от подчинените си дори по облеклото. Но тук видя на няколко глави еленови рога, чието върхове бяха позлатени, както и няколко орлови пера, събрани със скъпоценен камък — очевидно знаци на водачи.

Шотландците не се притесняваха от внимателния му оглед и от своя страна оглеждаха без стеснение едрия кръстоносец с шлем от полирана стомана, висящ на колана меч и щит. Асгард носеше бялата туника на бедните рицари на Свещения храм в Йерусалим с голям червен кръст на гърдите и гърба. От разменените помежду им думи можеше да се заключи, че разговарят за него.

Какво от това, помисли си развеселено той. Мисията, която го бе довела в Шотландия, вероятно щеше да го задържи тук най-много до Коледа. За толкова кратък престой не си струваше да научи варварския им галски език.

Изведнъж Асгард се озова на една и съща височина с младото циганско момиче и господаря му. Инстинктивно следвайки повелята към всички тамплиери да обичат ближните си, той извади от кожената торбичка на седлото си парче хляб и го хвърли на момичето.

Макар че главата на циганката остана сведена, тънките кафяви пръсти се стрелнаха във въздуха и уловиха хляба. Черните очи под гъстата тъмна грива го погледнаха с благодарност. За нещастие мъжът я придърпа с ремъка към себе си, преди да е успяла да захапе хляба.

— Нали знаеш, че трябва да ми даваш всичко, което ти хвърлят! — изсъска той и я зашлеви през лицето. — Още ли не си се научила!

Момичето спря като заковано и сведе глава към земята. Циганинът демонстративно отхапа от хляба и задъвка с наслада.

Асгард бе проследил сцената с безизразно лице, но сега съвсем леко докосна с шпорите хълбоците на жребеца си. Конят реагира веднага, тамплиерът се наведе от седлото и заби железния си юмрук в гърба на циганина.

Движението на коня и ездача беше толкова бързо и гъвкаво, че почти никой не забеляза удара. Циганинът изкрещя от болка, политна напред и падна на коленете пред шотландците, които го поздравиха с шумен, подигравателен смях.

Асгард спря коня си и намести желязната ръкавица.

— Вземи хляба, момиче — нареди той.

През това време шотландците невъзмутимо прехвърляха циганина от ръка на ръка, като си подвикваха неразбираеми думи и се смееха дрезгаво. Накрая го метнаха на пътя. Момичето побърза да натъпче устата си с хляб, обърнато с гръб към господаря си, който се изправи и се опита да почисти лице от уличната кал.

Сред редиците на шотландците се надигна висока фигура и направи няколко крачки към Асгард.

— Бог с вас, тамплиере — поздрави мъжът на полуразбираем нормански. — Много сте далече от Йерусалим. Какво търси един от верните Христови рицари в крепостта на шотландския крал?

Асгард огледа внимателно непознатия. Не беше норманин, макар да говореше езика му.

Шотландецът беше един от най-грамадните мъже, които някога беше виждал, истински великан с червеникаво сива коса, нахлупил шапка с орлови пера и увит в дълга вълнена наметка на червени и черни карета, стегната на талията с колан, а надолу образуваща нещо като пола.

— Руайг Мор — каза шотландецът и посочи зад гърба си. — Моите хора, кралската гвардия на лъва.

Такива ли бяха хората на шотландския крал? „Кралската гвардия“?

Тамплиерът с мъка потисна усмивката си.

— Бог с вас, вожде. Аз съм Асгард дьо ла Герш от Мортрен в Нормандия, член на братството на бедните рицари на свещения храм, наричани тамплиери. Ако не ви виждах пред себе си, щях да заложа прекрасния си кон, че разговарям с нормански брат.

Мъжът насреща му избухна в смях.

— Норманският език излиза лесно от устата ми, защото цели шест години служих на добрия крал Балдуин в Йерусалим — обясни той. Пронизващите му очи огледаха коня и ездача. — Лъвът не е тук — съобщи кратко той. — Него ли търсите?

Асгард кимна.

— Идвам при крал Уилям, но мога да говоря и със съветника му Найджъл Фицгамлин. Казаха ми, че той изпълнява службата си в крепостта.

За миг в очите на шотландеца пламна нещо, което Асгард не можа да прецени. Може би недоволното предположение, че кралят е довел в земите си още един норманин. Веднага след това искрата изчезна.

Руайг му показа пътя и обясни как да намери кралския двор и стаята на съветника, дори повървя малко с него.

На следващото кръстовище тамплиерът се сбогува с шотландския водач и смушка коня да ускори ход. Черният арабски кон препусна след другаря си, като нервно мяташе глава насам-натам и теглеше юздите. Скоро след това минаха покрай младата циганка, която седеше на стъпалата пред един каменен кръст и дъвчеше последното парче хляб. Тъмнокожият циганин го изгледа мрачно.

Това му напомни нещо. Наведе се от седлото и изрече съвсем тихо, за да не го чуе никой друг:

— Ако още веднъж я удариш, ще ти изпратя най-страшното небесно проклятие. Плътта ти ще изгние и ще прекараш остатъка от дните си сред болни от проказа, с купичка за подаяния и камбанка, която да съобщава на здравите, че идваш.

Още преди Асгард да е довършил заплахата си, циганинът се отдръпна стреснато. Очевидно приемаше всяка дума за чиста монета. Тамплиерът му кимна и продължи пътя си.

Естествено той нямаше силата да прокълне някого, само глупак или циганин можеше да повярва в такава възможност. А и никога не би проклел човешка душа в името на господа.

Причината беше, че самият той, Асгард дьо ла Герш, бедният тамплиер, един от избраните божии рицари, бе силно разколебан във вярата си.

В настлания с камъни вътрешен двор тамплиерът бе посрещнат от стражи в плетени ризници и нормански оръжия. Показа им пълномощното си, подписано от посланика на шотландския крал в двора на Хенри. Двама войници го отведоха в малко помещение в крепостната стена. Асгард мислено одобри образцовия ред. Имаше чувството, че се намира в норманско укрепление в Лондон.

По коридорите се срещаха изключително рицари, които поздравяваха, четяха документите му и бяха гладко избръснати и изпълнени с уважение. Най-много му харесваше мелодичността на норманския френски, който звучеше като музика в ушите му. Зарадва се и на сериозния правен съветник Фицгамлин, при когото го отведоха.

— Добре дошли в кралството на Лъва, сър тамплиере. — Правният съветник на крал Уилям предложи на Асгард място до масата, отрупана с пергаментови свитъци и изцапана с петна от мастило. — Намирате се в крепостта на Едуин в сърцето на Шотландия — обясни сухо той и наля вино. — Какво ви тласка още по-нататък?

— Искам да се запозная отблизо с шотландския начин на живот.

Съветникът с усмивка му подаде чашата.

Асгард отпи голяма глътка. Великолепно, гъсто вино от Източна Франция, област, известна с червените си вина. Двамата поговориха за лозарството и постигнаха съгласие, че когато не може да има френско, испанско или поне италианско вино, човек трябва да пие бира. Англичаните не умееха да отглеждат добри лозя, но дори шотландците правеха бира, която можеше да се пие.

Правният съветник вдигна тост за доброто здраве и благоденствието на крал Хенри II, изтормозен от интригите на двамата си големи синове Хенри и Джефри.

Последва дълго мълчание.

Беше невъзможно да говорят за бунтовните наследници на английската корона — това означаваше да ги заподозрат в държавна измяна. Но междувременно цяла Англия и голяма част от Нормандия беше разбрала, че старият крал е направил голяма грешка, като е назначил принц Хенри за втори регент. Първоначално този жест имаше за цел да обуздае честолюбивия млад мъж, но в крайна сметка доведе дотам, че претенциите на принца станаха още по-големи.

Много скоро принц Хенри стигна до извода, че е официален регент, но в действителност не играе роля в управлението на Англия. Бушуващ от гняв, той се качи на кораба за Франция, за да се съюзи там с враговете на баща си. По-малкият му брат Джефри, известен с престъпните си наклонности, се присъедини към него. Оттогава бащата воюваше със синовете си.

Докато мислеха за едни и същи неща, Асгард и правният съветник избягваха да се поглеждат. Бъдещето на Англия даваше предостатъчно поводи за безпокойство. Всеки се боеше от последствията, защото крал Хенри имаше слабост към двамата отцепници, а кралица Елеонор непрекъснато се месеше в полза на децата си. Естествено никой нямаше право да говори за това, особено тук, в Шотландия, където стените имаха стотици уши.

Правният съветник посочи бутилката, но Асгард благодари и отказа втора чаша вино. Беше дал на циганката последното си парче хляб и не смееше да пие твърде много на празен стомах. Освен това искаше да заговори възможно най-бързо за задачата, която го беше довела в Единбургската крепост като пратеник на крал Хенри II.

— Уважаемият крал Хенри II — започна тамплиерът, — който почита своя приятел, крал Уилям Лъва, и му помага, с каквото може, желае да получи сведения за едно лице, за което му беше съобщено. Абатисата на манастира „Сен Сюлпис“, община на нормански монахини под личното настойничество на крал Хенри, е изпратила оплакване до краля. В манастира живеела послушница, която според монахините била толкова мила и добра, че говорят за нея като за светица. Някой си Айво дьо Брийс, васал на граф Честър, я отвлякъл от манастира.

Правният съветник опря лакти на масата и погледна втренчено Асгард.

— Манастирът „Сен Сюлпис“ е много далече от Англия. Ако не се лъжа, намира се северно от Вийган на брега на река Рибл.

— Точно така — потвърди Асгард. — Манастирът е построен на земя, която според граф Честър е негова собственост. В граничните области рядко се знае на кого дължиш васална вярност, на англичанина Хенри или на шотландеца Уилям. — Тамплиерът беше сигурен, че правният съветник беше наясно с положението. — Монахините от „Сен Сюлпис“ обаче — продължи той — плащат годишен данък на нашия благословен крал Хенри.

Съветникът вдигна вежди.

— Те плащат данък и на крал Уилям.

Асгард отпи глътка вино. Очевидно набожните жени бяха сметнали за по-разумно да плащат на двама господари, за да опазят манастира си в това несигурно време.

— Във всеки случай сестрите се обърнаха към английския крал — продължи отмерено той. — Ако наистина става въпрос за светица, случаят е много деликатен. Цялото християнство страда от болката, причинена на църковна девица.

— Аз също съм осведомен за момичето, но никой не го нарече светица — възрази меко съветникът. — Повечето смятат, че е вещица. — Преди Асгард да е успял да го прекъсне, той продължи: — Както и да е, аз не отдадох голямо внимание на случая. Не виждам защо крал Хенри е толкова заинтересован, след като междувременно дворът му се премести в… къде беше всъщност? Май в Уинчестър.

Асгард с мъка потисна надигащия се в гърдите му гняв. Непременно трябваше да получи разрешение да влезе в земите на шотландците като пратеник на крал Хенри. Очевидно в Лондон не беше успял да постигне целта си.

— Да, по това време на годината кралят обикновено е в Уинчестър.

Двамата седяха един срещу друг в малкото помещение с каменни стени и се гледаха втренчено. Асгард все още не беше разбрал защо английският крал беше взел толкова присърце съдбата на една незначителна послушница в далечния манастир от граничните области. В Лондон не му трябваха обяснения, но постепенно го обхващаше чувството, че трябва да знае повече. Много повече.

— Аз съм тук — заяви той, — защото господарят ми крал Хенри е получил сведения, че неговият васал Дьо Брийс е в Шотландия. Дьо Брийс е хлъзгав като змия, постоянно бяга от господаря си граф Честър. Дошъл съм да го търся в земите на шотландците, защото имаме новини, че е… взел със себе си невинната послушница.

Фицгамлин го наблюдаваше със съмнение.

— Дьо ла Герш, ако някой си е позволил да отвлече послушница от лоното на майката църква, това е църковен въпрос, нали?

Асгард извади от туниката си пергаментов свитък.

— Да, милорд, тъкмо по тази причина нося писмо от висшия прелат на Англия, архиепископа на Кентърбъри, който моли за подкрепата на крал Уилям.

Подаде му пергамента, навит на руло и подпечатан с червен восък, Фицгамлин го взе и го остави на масата.

— Значи искате от мен кралско пълномощно, за да можете да потърсите васала на Честър в Шотландия? — попита тихо той.

Отново се възцари мълчание. Асгард знаеше, че трябваше да започне отнякъде. Тъкмо затова се нуждаеше от разрешението на Уилям. От думите на Фицгамлин обаче стана ясно, че — все едно къде се беше скрил Дьо Брийс с предполагаемата светица. — Уилям Лъвът, кралят на Шотландия, не беше готов да предаде момичето на английския крал. Вероятно Уилям искаше пръв да се убеди в способностите й.

Правният съветник на шотландския крал вдигна стомната с вино.

— Ще позволите ли да напълня чашата ви?

Асгард дьо ла Герш го погледна замислено. Вече беше сигурен, че ще получи разрешение да обиколи Шотландия и да намери момичето. Но онова, което преди седмици в Лондон изглеждаше просто и ясно, се оказа сложно и заплетено.

Рицарят кимна и протегна ръка.

 

От товарния кораб на графа спуснаха на вода малка лодка с двама гребци, за да го изтеглят от пясъчната плитчина. За съжаление вълнението се усилваше. Колкото и да се напрягаха гребците, малката лодка не можа да помръдне големия кораб.

Следвайки виковете на моряците, гребците се върнаха, взеха на борда желязната котва на кораба и загребаха към по-дълбоки води, където можеха да я потопят. След това зачакаха, докато останалите от екипажа се опитваха да освободят кораба с помощта на котвеното въже.

Грамадният кормчия, който беше отговорен и за този кораб, и за другия, който ги чакаше в залива, продължаваше да твърди, че трябва да хвърлят Едайн в морето. Магнус заповяда на момичето да седне отново на чувалите с жито и постави до него войник.

Кормчията кипеше от гняв, и с пълно право. Магнус сам не разбираше какво ставаше с него. Не можеше да си обясни как беше започнала тази безумна история, защо се бе върнал на брега. Защо просто не я остави, както възнамеряваше първоначално? Помнеше само тихото пошепване в ухото си. Нежен шепот, на който не можа да устои.

В онзи миг му се струваше, че най-естественото нещо на света е да се върне и да вземе момичето на борда. Сякаш тя имаше пълното право да замине заедно с другите данъци. Сега обаче, докато размишляваше над случилото се и наблюдаваше изпод вежди момичето, треперещо в мократа наметка, не намираше никакъв смисъл в действията си.

Още по-неразбираемо беше защо тя се хвърли така неочаквано към кормилото и нарочно насочи кораба към пясъчната плитчина.

След като успя да овладее кормилото, севернякът Олф я сграбчи за раменете и я раздруса с такава сила, че качулката падна от главата й и златните коси се разпиляха като коприна по гърба.

— Защо го направи? — изрева вбесено Олаф. — Кажи ми защо ни тласна към плитчината или ще те хвърля през борда да се удавиш!

За да покаже, че заплахата е сериозна, той вдигна момичето над главата си. Единственият й отговор беше страхлив писък.

Магнус имаше чувството, че дори в мига, когато се носеше във въздуха и всеки момент можеше да се озове във водата, момичето не беше в състояние да обясни какво бе направило. Точно по тази причина той побърза да й се притече на помощ, изтръгна я от яката хватка на кормчията и я скри зад гърба си. След това заповяда на един от въоръжените войници да я отведе на кърмата.

— Тя не е луда, тя знае много добре какво върши! — продължи да реве севернякът. — Оставете ме да я хвърля през борда! Ще съжалявате, че я задържахте!

Магнус нямаше сърце да убие момичето на място. Но сега, докато моряците се мъчеха с котвеното въже и корпусът на кораба трепереше, докато бавно се измъкваше от пясъка, той се облакъти на релинга и се загледа към безкрайното море. Кормчията вероятно беше прав. Той щеше да съжалява, че беше взел на борда проклетото момиче, макар да беше неземно красиво. Велики боже, сигурно беше погодила някой лош номер и на Дьо Брийс, за да я изгони така безмилостно!

Измъкването от пясъчната плитчина им отне много време. Магнус вече не беше сигурен, че ще стигнат преди падането на мрака в залива, където ги чакаше другият кораб. Перспективата да прекара още една нощ на открития бряг беше ужасна.

Вече не можеше да изпълни самохвалното си обещание, че ще се върне с данъците за рекордно кратко време. Още отсега стомахът му се свиваше, като си представеше как ще му се подиграват анжуйците, защото не само е закъснял, ами е довлякъл със себе си и някакво момиче.

Как, по дяволите, би могъл да оправдае действията си? Вятърът нахлу в платната и той се хвана здраво за перилата. Трябваше да се опита да извлече най-доброто от ситуацията и да излезе с чест от трудното положение. Щом се върнем в лагера, закле се пред себе си той, ще седя всяка вечер в палатката си и ще изчислявам данъците на всички васали на графа.

Жалният рев на животните, натоварени на кораба, му напомни за нещо много важно: трябваше да ги нахранят. Опитът го беше научил, че оставените цяла нощ без храна и вода животни вдигат адски шум и никой не може да затвори очи. Докато корабът бавно се плъзгаше през плитките води в близост до брега, Магнус огледа небето. Времето се влошаваше, скоро щеше да се извие буря. Моряците, които не бяха заети с греблата, събираха въжетата и съдовете, които се бяха разпилели на всички страни. Младият рицар се вкопчи в релинга. Наближаваха скалния нос, зад който беше заливът. Там ги чакаше другият кораб, също натоварен със стока. Исусе, как копнееше да приключи това пътуване и да се върне в града. Господарят му беше млад, безгрижен ерген и когато не воюваше на страната на крал Хенри срещу бунтовните принцове, организираше всевъзможни забавления в двора си. Млади рицари от цяла Англия и Франция се стичаха в Честър, за да участват в турнирите и безкрайните нощни празненства и да си потърсят богата наследница за съпруга с помощта на многобройните посредници.

В двора на Честър имаше, разбира се, и жени, които си търсеха съпрузи. Тази есен му бяха представили безкрайна редица апетитни млади дами, водени от нахални стари компаньонки. Той беше най-големият син на прославения граф Морли и съвсем естествено беше най-желаният ерген в двора. Засега успяваше да се справя с наглите посредници. Когато му дойдеше времето да се ожени, майка му и баща му щяха да му намерят подходящата невеста. По-точно майка му. Графиня Емелин вече бе загатнала, че е харесала най-малката дъщеря на граф Уинчестър, едва навършила тринайсет години, наследница на богати земи в Западна Англия и ако се съди по слуховете, много красива. От друга страна, Магнус знаеше, че баща му държи синът му да вземе момиче от континента, може би някоя роднина на кралица Елеонор от Аквитания или Кастилия.

Естествено беше трудно да поискат посредничеството на кралицата, защото нещастната дама все още беше затворена в една непристъпна кула, след като бе застанала решително на страната на принц Хенри срещу собствения му баща. Цял свят знаеше, че един от големите таланти на кралицата беше да урежда бракове из цяла Европа. Освен това Елеонор беше известна със съчувствието си към влюбените. Във всички дворове разказваха историята на сестра й и почти разтрогнатия й брак.

Един моряк дотича, олюлявайки се, при Магнус.

— Вижте там, милорд! — изкрещя той, опитвайки се да надвика вятъра.

Магнус вече бе видял.

Тъкмо заобикаляха скалния нос, зад който беше лагерът им. Издайнически стълб дим, твърде голям за лагерен огън, се издигаше към небето. Магнус изруга приглушено и заповяда на войниците да заемат позиция на носа.

Когато корабът най-сетне заобиколи скалния нос, пред очите им се разкри толкова страшна гледка, че грубите мъже спряха дори да дишат.

Товарният кораб, полегнал на една страна в плитката вода, гореше като факла. По брега лежаха мъртви моряци и войници в неестествено сгърчени пози. Сандъците и вързопите със стоките, събрани като данъци за граф Честър, бяха отворени и плячкосани. Лагерът беше напълно разрушен, малкото оцелели палатки също горяха.

Когато корабът на Магнус наближи брега, срещу тях се втурнаха моряци и войници, следвани от Емерик, командира на другия кораб, който придържаше ранената си ръка.

— Не се приближавайте! Не се приближавайте! — изкрещя Емерик и навлезе в ледената вода. — Още не са свършили с нас! Ако ви видят, копелетата може да се върнат!

Моряците се събраха на релинга и помогнаха на оцелелите да се качат на борда. Емерик беше последен. Възрастният мъж падна тежко на дъските и простена мъчително.

— Ръката ми е счупена — обясни той. — Изненадаха ни. Един от най-добрите ми хора, стрелецът Лонгспрес, лежи мъртъв на брега.

Магнус се наведе над него.

— Има ли ранени? Трябва да погребем мъртвите. Не можем да ги оставим така.

Емерик поклати глава и изруга грозно.

— Изведнъж излязоха иззад хълма. Стотина пешаци и двайсетина конници. Проклетите шотландци! Ако бяхте дошли само няколко минути по-рано, щяха да избият всички ни.

Магнус кимна замислено.

— На греблата! — извика той.

Моряците се втурнаха към пейките. Момичето коленичи до ранения. Първо огледа внимателно лицето му, после вдигна ръката и предпазливо отстрани от раната железния ръкав и разкъсаната риза. Сред кървавата маса стърчаха бели кости.

— Ударът е бил много силен — промълви съчувствено Едайн. — Цяло чудо е, че не са ви отсекли ръката.

Изненадан да види на борда жена, Емерик погледна въпросително Магнус, после се обърна учтиво към момичето.

— Да, мадмоазел, ударът наистина беше много силен — потвърди той.

Севернякът вече даваше резки команди, за да определи ритъма, моряците натискаха с всички сили тежките гребла. Трябваше по-скоро да оставят зад гърба си опожарения лагер. Вятърът издуваше кожените платна. Раненият зяпаше възхитено русото момиче и очевидно беше забравил болките.

Едайн измъкна незнайно откъде парче чист плат и превърза раната, като говореше успокоително. Обясни на ранения, че трябва да почисти добре раната, но ще го направи по-късно; тази превръзка била само временна, за да спре кръвотечението. Севернякът на кормилото я наблюдаваше с подозрително святкащи очи.

Може би, размишляваше усилено Магнус, той и кормчията мислеха едно и също — необяснимата постъпка на момичето, което ги бе пратило в пясъчната плитчина, съвсем не беше толкова безсмислена, както изглеждаше на пръв поглед.

Емерик го бе казал просто и ясно. Ако бяха дошли само няколко минути по-рано, щяха да паднат в ръцете на разбойниците, които очевидно бяха дошли да унищожат всичко.

Господи Исусе, нима беше възможно момичето да е знаело какво ги очаква?

При тази мисъл космите на тила му настръхнаха. Вероятно кормчията се чувстваше по същия начин.

Нима момичето ги беше тласнало нарочно към пясъчната плитчина?