Маги Дейвис
Очите на любовта (21)

21

В малкото, почти пусто общо помещение младият прислужник току-що беше сервирал на двамата кралски гвардейци пушена херинга, хляб, сирене и бира. Малкият рус паж и Асгард не се виждаха никъде.

Едайн помисли малко дали да се присъедини към Жискар и Дени, за да вечеря с тях, но като видя, че разговаряха оживено, отиде до вратата и излезе в нощта.

Зад сградата беше ямата с кухненски отпадъци, където мъжете се облекчаваха. Зад нея се виждаше дървен навес с клозети — в провинцията те бяха най-обикновени дупки, над които човек трябваше да се разкрачи.

Вятърът беше хладен, но все още миришеше на влажна пръст, трева и пролет. Едайн застана под голите клони на един дъб и се загледа в последната червеникава светлина, която бавно изчезваше зад хоризонта, и в първите звезди, които блещукаха на небето като сребърни копчета. Дълго преди да го види, усети, че някой се приближаваше.

— Не мърдай — произнесе тих глас.

— Магнус! — изплака задавено тя.

— Ти си, наистина си ти! — Гласът му беше съвсем близо, изпълнен с облекчение. Той я прегърна устремно и с другата си ръка свали качулката й. — Дълго чаках да видя блясъка на косите ти в мрака. — Пръстите му се заровиха в златните къдрици. — Господи, търсих те като луд! Надявах се тамплиерът да подири подслон в някой хан, след като армиите се отклониха на изток. Два дни! Не мога да повярвам, че те намерих.

— Ти винаги ме намираш.

Тя се сгуши във влажната му наметка, прегърна го и вдъхна дълбоко миризмата на кон и пот, която струеше от тялото му.

Този път не го беше повикала, той дойде сам. Годежът му означаваше край на връзката им. Въпреки това не знаеше как да му обясни, че трябва да се върне в „Сен Сюлпис“.

В момента това очевидно не го интересуваше. Стоеше пред нея, голям и силен, изпълнен с желание и копнеж, които само тя можеше да задоволи. Взе лицето й между студените си, едва забележимо треперещи ръце и покри очите, носа и устата й с парещи целувки, които я оставиха без дъх.

— Кълна се в божието име, Едайн, ти си най-прекрасната жена на земята — зашепна трескаво той. — Ти си моето сърце и моята душа. О, любов моя, как можех да те оставя да си отидеш, без да се сбогуваме? Без да се любим за последен път! Щях да умра хиляда пъти. А ти? Как можа да напуснеш Честър — продължи по-високо той — и да накараш дебелата жена на надзирателя да ми извести, че се връщаш обратно в манастира!

Едайн се вкопчи в него, замаяна от думите му. Всичко беше погрешно. Не знаеше какво бе очаквала. Изпитваше диво, неземно блаженство, че той бе дошъл, беше тук с нея, прегръщаше я и я целуваше. Единствено Магнус беше в състояние да я намери сред бушуващата война.

Ала всичко, което й каза, беше, че е изминал целия дълъг път от Честър дотук само за да се любят за последен път. Точно това бяха думите му. За да се потъркалят за последен път в сеното.

Тя поиска да го отблъсне, но той я притисна още по-силно до себе си, зарови лице в косите й и промърмори, че трябвало да си потърсят местенце, където никой няма да ги види.

Едайн мразеше собственото си задъхване, горещото, почти болезнено желание, което той предизвикваше у нея. Магнус беше сгоден и следователно загубен за нея.

Когато развърза шнуровете на корсажа й, тя го отблъсна гневно.

— В името на всичко свято, нима ще се любим тук, в задния двор, под дърветата! — изфуча тя.

— Не. — Той свали неохотно ръцете си. — Ела с мен.

Едайн се загърна в наметката си и се запъти след него към складовете в задната част на двора.

— Влез тук — каза той и блъсна вратата с крак.

В склада беше пълно с чували брашно, натрупани до тавана, до тях бяха наредени бъчви с ябълково вино. Магнус опипа лавицата до вратата и намери свещ и запалка.

— Какво ще правиш? — Едайн се опитваше да различи нещо в мрака. — Нали ще ни открият!

Когато запалката щракна, той й се ухили широко. Свещта нарисува очертанията на телата им на стената.

Магнус се отпусна върху близкия чувал с брашно и я привлече към себе си. Светлината на свещта превърна лицето му в смес от светли и тъмни шарки. Последните седмици бяха оставили тънки бръчици около очите и ъглите на широката, изкусителна уста.

— Като видях Дьо ла Герш в двора, веднага разбрах, че си тук — заговори дрезгаво той. — Знаеш ли, че два дни не съм затворил очи нито за миг и така изморих коня си, че трябваше да си купя нов, защото непременно исках да те намеря! — Отвори корсажа на роклята й и зарови червенокосата си глава между гърдите й. — Дадох сребро на гостилничаря, за да не влиза в склада — обясни приглушено той. — После отидох под дърветата да те чакам.

Едайн се взираше като замаяна в косата му. Това беше Магнус, какъвто го познаваше, нагъл, самоуверен, син и наследник на граф Морли. Никой не смееше да отхвърля желанията му.

— Уведоми ли годеницата си, че тръгваш да ме търсиш? — попита меко тя. — За да ме любиш за последен път, както ти самият каза, преди вратите на манастира да се затворят завинаги зад мен?

Той я погледна с потъмнели от страст очи.

— Едайн, моля те…

Тя го отблъсна, свали роклята от раменете си, пусна я в краката си и отстъпи крачка назад. Бавно развърза шнуровете на фустата си.

— Аз те обичам, но ти си недостоен за мен, Магнус Фицджулиън. — Вирна брадичка и продължи: — Спаси живота ми, дори два пъти, и аз ти благодаря. Все още си мислиш, че стоиш много по-високо от бедното сираче, което цяла Англия вече нарича вещица. Но още от самото начало недостойният беше ти, не аз!

— Едайн, скъпа моя — простена задавено той.

Голото тяло сияеше под светлината на свещта. Едайн разпусна косата си и златните къдрици скриха голотата й от жадния му поглед.

Той посегна към нея, но тя се отдръпна.

— Исусе, защо не ми вярваш! Ти си единствената ми истинска любов и никога не бих ти причинил болка. — Когато тя го погледна недоверчиво, думите избликнаха като поток от устата му: — Велики боже, няма ли поне да ме изслушаш! В нашето съсловие браковете не се сключват на небето, а между главите на влиятелните семейства. Кралят подписва всеки брачен договор. За да те запазя, трябва да се изправя не само срещу баща си, но и срещу законния ни владетел Хенри!

С отчаян жест той зарови пръсти в късо подстриганата си грива и като видя стъписаното му лице, Едайн беше готова да се засмее.

Тя се настани върху него и започна да откопчава железния му нагръдник. Той й бе казал, че е единствената му любов, че сърцето и душата му й принадлежат, но нито веднъж не каза, че я обича. От друга страна обаче, беше яздил два дни, за да я намери, да я люби за последен път. Не знаеше в какво да вярва.

Магнус изрече някакво проклятие, скочи, смъкна бронята си и небрежно я хвърли на пода. Последваха я жакетът и панталоните. Седна отново и сложи Едайн върху себе си. Ръцете му обхванаха дупето й.

— Какво искаш от мен, Едайн? — попита дрезгаво той. Краката му разделиха бедрата й и коравият му член докосна нежната й плът. — По дяволите, заради теб прекосих планини и морета, крадях храна, спасих живота ти, излязох съвсем сам срещу проклетите тамплиери и спечелих. Още доказателства ли искаш? Знаеш ли, има дни, в които съм убеден, че не мога да живея без теб, че трябва постоянно да те виждам и чувам, да усещам близостта ти. Кълна ти се, че съм готов да те ощастливявам с тялото си във вечността, ако това изобщо е възможно за смъртен.

В погледа и гласа му имаше толкова много отчаяние и страст, че Едайн не намери какво да отговори. Все още над него, тя се наведе да целуне раменете и гърдите му. Голото му тяло я запленяваше: грациозно и нежно и в същото време силно и мускулесто, безкрайно мъжествено.

— Искам да ме любиш — пошепна в ухото му тя.

Устните й завладяха устата му. Целувката беше различна, много по-възбуждаща, отколкото при първата им прегръдка. Тя знаеше, че той се чувства по същия начин. Тръпката, която премина по устните й, завладя цялото му тяло. Той простена и силно я притисна към себе си, за да усети топлата гола кожа.

След малко устните му се отделиха от нейните, за да оставят пареща следа по горната част на тялото й. Пръстите му се плъзнаха по гърдите й, но скоро бяха заместени от устните.

Нежните милувки и усещането на зъбите му запалиха пламък в утробата й. Тя се вкопчи в гъстата червена коса и от гърлото и се изтръгнаха тихи звуци на възбуда. Надигна се с готовност, за да го посрещне, когато пръстите му предпазливо проникнаха във влажната й утроба.

— Искаш ли ме, Едайн? — Погледът му беше замъглен, тялото му трепереше от желание. Устните им се намериха в страстна целувка. Той се отдели отново от нея и пошепна: — Любима, приеми ме в себе си, люби ме.

Ръцете му се сключиха около гърдите й, палците се плъзнаха по зърната, после се спуснаха към бедрата й и тялото й запламтя като в треска.

Свещта трепкаше и съскаше. Сенките по стените се удължиха. Този път нямаше облачета златен прах, нито миризма на летни цветя. Обкръжиха ги други, също така приятни аромати. Покрай бъчвите с вино се извиха розови изпарения като разкъсана мъгла в гората. Едайн се предаде на желанието си. Отпусна се върху него и когато той изпълни утробата й с мощен тласък, извика от наслада.

Веднага я обзе сляпо, неудържимо желание, което я накара да забрави всичко около себе си. Продължи да се движи върху него, докато светът се завъртя и разрушителният огън на страстта изпепели всички мисли и усещания в тялото й.

Магнус, повлечен от екстаза й, пъшкаше тежко и се движеше със същата необуздана сила. Отново стигнаха заедно до най-високото, замайващо удовлетворение.

Едайн падна тежко на гърдите му. Опитвайки се да си поеме дъх, Магнус изстена:

— Свети отче в небесата! Едайн?

Тя не беше в състояние да отговори. Както и предишните пъти, сливането им беше поразяващо преживяване, което я разтърсваше до дън душа. Отговори на погледа му и след малко попита задъхано:

— Как се чувстваш?

Той се покашля.

— Не знам…

Двамата дълго се гледаха мълчаливо, докато дъхът им се успокои. После изведнъж избухнаха в смях.

Той скри лице между гърдите й и тя виждаше само късо подстриганата му коса. Трепереше с цялото си тяло, влажно от потта на любовта. Представата, че скоро ще го напусне, беше непоносима.

Но трябваше да го направи.

Поспаха малко, после се любиха отново. От свещта остана само локвичка восък. Неуморната страст на Магнус всеки път вдъхваше сила на Едайн да й отговори със същата сила. Той я държеше в обятията си, сякаш никой и нищо на света не можеше да ги раздели.

Когато постепенно дойдоха на себе си, двамата дълго лежаха прегърнати, поразени от неописуемото удоволствие, което си даряваха един на друг. Едайн нежно помилва потните му рамене, пръстите й се плъзнаха по гърба към тънкия кръст и твърдото задниче. Той въздъхна доволно.

Наслаждаваха се на всяка секунда от близостта си, на безграничното щастие, което изпитваха. Едайн първа чу как някой извика името й от задния двор на гостилницата.

Посегна към наметката си. Какво беше това? Наистина ли я търсеха?

Света майко божия, сигурно беше минало много време и Асгард и двамата анжуйци не можеха да я намерят! Тя помилва нежно рамото на любимия си.

— Магнус!

Той вдигна глава от гърдите й и се ослуша. В следващия миг беше на крака.

— По дяволите! Как смеят…

Грабна плетената ризница и я навлече на голо. Намъкна панталона и точно когато посегна към меча си, вратата се отвори с трясък.

Едайн се сви върху чувалите с брашно и едва успя да се покрие с кожената наметка. В склада нахълтаха Асгард дьо ла Герш и двамата кралски гвардейци.

Въпреки че в помещението цареше мрак, тамплиерът я видя веднага и очите му се разшириха от изненада. Устните му се раздвижиха. Едайн се уви по-плътно в наметката и извърна глава, за да не гледа в обвиняващите сини очи. Един от рицарите се изкиска.

Тамплиерът бързо си възвърна дар слово.

— Нима наистина сте повярвали, че този… този самонадеян хлапак ще се ожени за вас? — Когато Едайн поклати глава, гневът му избухна като буря. — Света майко божия, това е много по-страшно! Значи съзнателно сте извършили грях.

Магнус се озова с една крачка до него, вдигна меча си и опря острието в гърлото му.

— Излезте оттук, Дьо ла Герш — изсъска той, посочи анжуйците и добави: — И вземете тези двамата със себе си.

За първи път Асгард го погледна право в очите.

— Вие я опозорихте — беше всичко, което каза. Едновременно с това извади меча си.

Помещението беше твърде малко за двубой с мечове. Когато Магнус замахна, рицарите светкавично се отдръпнаха назад. Едрият тамплиер парира удара и излезе заднешком в двора. Магнус го последва, като нападаше непрекъснато.

Едайн и двамата анжуйци се втурнаха подире им. Противниците се нахвърляха ожесточено един върху друг, без да се съобразяват с мрака и възможните препятствия. Глухото пъшкане, виковете и звънът на мечовете привлякоха любопитни, които донесоха факли от гостилницата.

Едайн притисна ръка към устата си и простена.

И двамата бяха едри и силни, опитни бойци. Асгард беше напълно облечен, с броня и шлем. Магнус беше бос и гол под ризницата, ала се биеше като дивак от планините, със същото животинско настървение, което беше видяла пред резиденцията в Единбург. Любопитните зрители, образували полукръг около биещите се, ги насърчаваха с въодушевени викове.

Едайн се втурна към Дени и Жискар и ги помоли да разделят противниците, но кралските рицари категорично отказаха. От гостилницата излизаха все повече хора.

Нямам възможност да спра двубоя, осъзна Едайн. Нямам сила да го сторя, колкото и отчаяно да го желая. Битката е на живот и смърт.

Вцепенена от страх, тя продължи да следи двубоя.

Асгард беше студен и пресметлив, съзнаващ превъзходството си в боя с мечове. Магнус влагаше в боя цялата си сила и гневът я удесеторяваше.

Безумната битка продължи с неотслабваща сила, докато Асгард изведнъж започна да щади лявата си страна и зрителите си зашепнаха многозначително. Тамплиерът загуби равновесие и притисна лакът към ребрата си.

— Не! — изпищя Едайн, която веднага разбра какво се беше случило. Раната, за която се беше грижила толкова дълго, се бе отворила. Откъсна се от Жискар, който я държеше, и се втурна слепешком към тамплиера. — Света майко, всички ли сте слепи! Не виждате ли, че той не е в състояние да се бие! — Приближи двамата мъже и извика отчаяно: — Магнус!

Той не я чу. Острието на меча му профуча в опасна близост до главата й.

Когато стигна до Асгард, той се олюля отново и падна на колене. С последни сили се опря върху меча си. Едайн се хвърли да го предпази. Магнус я видя в последния момент и с мъка успя да спре ръката, замахнала за унищожителен удар. Политна назад, останал без дъх, окъпан в пот.

— Махни се — изкрещя той. — Този път ще го убия!

Асгард се опираше тежко върху оръжието си, притиснал ръка към раната. Между пръстите му течеше кръв. Едайн го прегърна, за да го защити.

В очите на Магнус светна луд гняв и той хвърли меча си на земята.

— Пусни го! — изрева вбесено той. — Махни се от него! Не виждаш ли, че тамплиерът те иска за себе си? За бога, Едайн, закълни ми се, че не те е докосвал.

Едайн го погледна смаяно.

— Съзнаваш ли какво говориш?

Магнус се наведе за меча си и го тикна в ножницата. Любопитните се приближиха, за да чуят какво си казват.

— Ела с мен, Едайн — подкани я дрезгаво рицарят. — Ще се грижа за теб. Крал Хенри никога няма да узнае, че не си се върнала в манастира.

Едайн го гледаше с разширени от ужас очи, сякаш виждаше самия дявол. Асгард направи неуспешен опит да се вдигна на крака.

— Пуснете ме — изпъшка тамплиерът. — Битката не е свършила. Ще продължим.

В главата на Едайн цареше хаос. Земята под краката й затрепери. Факлите се превърнаха в танцуващи червени точки. Изведнъж чу тихи гласове.

Трябваше да разбере, че никога не би могла да живее така, както й предлагаше Магнус. Той беше напълно прав, когато й каза, че трябва да се сбогуват.

Неспособна да произнесе нито дума, тя само поклати глава. Разпуснатата коса скри лицето й. Знаеше, че той иска да види очите й, но не можеше да го погледне.

След малко чу как Магнус шумно вдиша и издиша и се отдалечи. Усещаше гнева и отчаянието му с всяка фибра на тялото си. Навалицата около нея се сгъсти. Мъжете вдигнаха високо горящите факли. Всички искаха да видят бледото лице на тамплиера.

— Велики боже! — извика някой. — Вижте колко кръв!

Асгард все още притискаше ребрата си. Сухата зимна трева под него бързо се напояваше с кръв. Дотича русият паж, хвана го за рамото и му помогна да се изправи.

— Помогнете ми да стигна до стаята си и кажете на Жискар и Дени да ми свалят ризницата — нареди тамплиерът през зъби. — Трябва да проверим колко се е отворила раната.

Едайн кимна. Хвана го за лакътя и заедно с пажа го поведе към гостилницата.