Маги Дейвис
Очите на любовта (18)

18

— Бързо, бързо — повтаряше лейди Друзила. Тя тичаше пред Едайн надолу по стълбата, следвана от свитата им — малък паж и двама едри рицари с факли.

Щом слязоха, дамата спря, за да поправи полите и бонето на Едайн.

— Брадичката високо, момиче! — нареди тя, докато ръцете й се движеха трескаво. — Бог да ми е на помощ, никак не е лесно да изкореня манастирските ви навици! Не свеждайте поглед, дръжте главата високо! Ето, така е по-добре. Брадичката вирната, раменете опънати и гърбът изправен. Искам да виждат косата ви под булото.

Тя оправи небесносинята коприна, която падаше по раменете на Едайн. Единият от рицарите се засмя и лейди Друзила го удостои с унищожителен поглед.

— Да, смейте се, сър Жерве, но ако не беше френската мода, по която всички млади жени в двора са полудели, щях да кажа: я хвърлете това нещо. Боне, було, панделки под брадичката — и всичко това само за да се накичим с парчета плат, толкова скъпи, че простият народ трябва да работи цяла година, за да ги спечели. — Тя премести булото още веднъж и кимна доволно. — Нали искаме кралят да види това красиво лице. Защо иначе щеше да ни покани да вечеряме в голямата зала заедно с него? Хенри току-що пристигна, още не се е изкъпал и е уморен от дългото пътуване от юг!

Лейди Друзила стисна устни и огледа изпитателно подопечната си. Рицарите се взираха в Едайн като замаяни. Роклята, избрана за официалната вечеря, беше от сиво-синьо копринено кадифе, ръкавите бяха обшити със сребро. Кадифето падаше тежко и роклята беше не само елегантна, но и практична, защото пазеше от ледените ветрове в Бийстън Касъл. Освен това беше една от малкото, които съответстваха на най-новата мода.

Жената на надзирателя бе заявила, че роклята е от Франция и е принадлежала на една от бившите любовници на крал Хенри. Жената, която я беше носила, явно беше по-дребна от Едайн, защото се наложи да пришият към полата бордюр от сребърносив сатен.

Едайн остана неподвижна, очаквайки търпеливо влизането в залата. Прозирното було беше стегнато със сребърна диадема. Лейди Друзила се бе отказала от панделките, които се връзваха под брадичката. Вместо това златните коси падаха свободно по раменете и гърба. Цветът на булото контрастираше красиво с яркозелените й очи.

Рицарите бяха онемели от възхищение.

— Тя е красива като звездите на небето — изрече пажът с мутиращия си глас. Двамата мъже го смушкаха в ребрата за дръзките думи, бутнаха в ръката му факла и го обърнаха към външния двор. Пажът тръгна напред, а двамата кавалери отвориха вратите на дамите.

Моравата на външния двор бе обградена от петте кули на Бийстън Касъл, от господарския дом и междинните валове. Слънцето вече залязваше, но дворът беше препълнен с благородници, правителствени чиновници и командващите на различните английски армии, дошли да подкрепят крал Хенри във войната срещу Шотландия: графовете Херсфорд, Лестър, Честър и Йорк, дори неверният граф Норфък, който също бе застанал на страната на Хенри.

Не всички важни гости намериха място в огромната банкетна зала на Бийстън Касъл. Маси бяха наредени и на открито под огромни шатри — там седяха местната аристокрация, чуждестранни министри и духовници със среден ранг, дошли да отпразнуват пристигането на краля. В откритите огнища се печаха цели волове и овце. През портите непрестанно излизаха каруци, за да отнесат на лагеруващите в полето армии хляб, месо и бъчви с добра честърска бира.

— Влизаме — извика възбудено лейди Друзила в ухото на Едайн. — Ще вечеряме в залата! — Рицарите и пажът останаха отвън. Лейди Друзила каза няколко думи на вратарите и двете жени се смесиха с навалицата в залата.

Въпреки че придружителката й често-често я смушкваше с лакти, Едайн държеше главата си сведена. По пътеките между наредените маси непрестанно се разхождаха хора и тя усещаше любопитните им погледи. Струваше й се дори, че ги чува да говорят за нея — въпреки че в залата цареше невъобразим шум. Лейди Друзила я отведе в един ъгъл, запазен за възрастни двойки и знатни вдовици.

Жените се познаваха добре.

— О, липсвахте ни, лейди Друзила! — посрещна ги дама в черно траурно облекло с бяло боне. — Прекарахте цялата зима затворена в източната кула, за да кърпите дрехи, горкичката! Сигурно ужасно ви е омръзнало. — Острите й очи измериха изпитателно Едайн, която седна тихо до спътницата си и пое купичка овесена каша. — Това сигурно е една от роклите, които сте преправили?

Лейди Друзила демонстративно помилва ръката на подопечната си.

— Очаквах да проявите малко повече уважение към работата ми, скъпа. Знаете, че съм научена да шия по всички правила на изкуството. Младата дама е под защитата на нашия благословен от бога крал Хенри. Мило момиче, израснало в манастир. Привързах се към нея, сякаш ми е собствена дъщеря.

— След днешния ден малката ще има друга работа и вече няма да шие — обади се зъл глас отзад.

Първата жена отново взе думата.

— И аз щях да се привържа към нея като към собствена дъщеря, ако джобовете ми бяха пълни с кралско сребро.

Предупредителни викове ги накараха да млъкнат.

— Тишина, дами! — Тези думи бяха произнесени от едра, грубовата жена в другия край на масата. — Не забравяйте, че дължите благодарност на нашия господар, краля, за великодушието му.

— Къде е овесеният сладкиш? — изсъска гневно друга жена. — Овесена каша и риба… Обещаха ни и овесен сладкиш!

Без да свалят очи от Едайн, вдовиците се помолиха за здравето на краля, както изискваше дългът им. След това заговориха за друго. Когато се нахраниха, им поднесоха вино.

Тогава влезе кралят, следван от свитата си.

Крал Хенри и благородниците му идваха направо от военния съвет. Повечето командващи и гвардията им от рицари бяха свалили само оръжията и ризниците си, но все още бяха в дебелите, пропити от пот военни жакети.

Кралят очевидно беше гладен, защото мина покрай министрите и генералите си, прекоси цялата празнично украсена зала и отиде до приготвената за него маса. Ботушите му бяха кални, червеният копринен жакет полуотворен, така че се виждаше мръсната долна риза.

Повечето от поданиците му вече познаваха равнодушието на Хенри Плантаженет към изисканото облекло и добре поддържаната външност. Баща му, граф Анжу, беше изключително красив мъж, ала синът му — нисък, набит мъж със среден ръст, рядка светлокестенява коса и винаги небръснат — почти не се различаваше от обикновените войници в армията си.

Въпреки това беше крал — никой не се съмняваше в това.

Когато мина покрай масата на вдовиците, Едайн се приведе напред, за да го види по-добре. Леко изпъкналите сиво-сини очи на Хенри съзираха познати лица в навалицата и той изричаше приветствени думи. Въпреки небрежната си външност кралят беше изпълнен с жизненост и енергия. Ненапразно го наричаха един от най-великите крале на западния свят. Беше внимателен, лоялен приятел и остроумен събеседник. Учени, мислители и поети се тълпяха в двора му. Малко хора обаче познаваха другата му страна — подлостта и фалша, които отблъснаха синовете му, нечовешката жестокост и гневните изблици, по време на които се търкаляше по пода и ревеше като диво животно.

Едайн видя как Хенри обърна глава към масата на вдовиците. Прониза я кратък, едва забележим поглед.

Не е възможно кралят да открие в навалицата жена, която не е виждал никога преди, каза си тя, за да се успокои. Въпреки това усети как кожата й запари, сякаш ръката му я бе докоснала. Веднага се отдръпна и се скри зад лейди Друзила.

Когато си възвърна спокойствието и се осмели да вдигна глава, видя, че благородниците се бяха събрали около масата на краля, флаговете с анжуйските леопарди, гербът на краля, висяха на стената редом с глигана на Херфорд. Не липсваха и зелено-белите знамена на дома Морли.

Група английски благородници, някои придружени от дамите си, стояха в непосредствена близост до Хенри. Херфорд говореше с Джилбърт Фолиот, епископа на Лондон, един от най-влиятелните съветници на краля. Зад него стоеше Робърт Бюмон, граф Лестър, другият доверен човек на Хенри.

От другата страна най-внушителната фигура беше едрият граф Морли, задълбочен в разговор с епископа на Йорк. Със зеления жакет и яркочервената си коса графът беше наистина забележителен мъж. Това накара Едайн отново да проточи шия и да потърси с поглед между знатните гости. Не се наложи да търси дълго. Непосредствено зад граф Морли стоеше едра червенокоса фигура. Младата жена изохка тихо и се хвана за ръба на масата.

Косата му беше подстригана по норманска мода. Очевидно беше пристигнал току-що и не бе имал време да се преоблече. Бе свалил бронята и подплатеният зелен жакет беше мръсен и измачкан. Изглеждаше изтощен, лицето му беше белязано от умора. Широката, безгрижна уста свита в тънка линия.

Едайн закопня да прокара пръст по топлите му устни и да потъне в омаята на целувките и нежностите му.

— Да вървим — подкани я лейди Друзила. — Не чувате ли, момиче, вратарите и сър Невил от кралската гвардия са дошли да ни отведат на друго място.

Едайн не беше способна да отвърне поглед от Магнус. Знаеше ли той, че тя е затворена в Бийстън Касъл? Или се бяха постарали да скрият от него къде са я отвели? А може би това не го интересуваше и изобщо не се беше опитал да научи какво е станало с нея?

Тази мисъл продължи да я мъчи, когато лейди Друзила буквално я издърпа да стане.

Магнус. Едайн се опита да го повика. Замаяна от горещия, напоен с миризми въздух в залата, тя го призова с цялата сила на любовта си. Магнус, искам те. Имам нужда от теб. Магнус.

Една вдовица и лейди Друзила я водеха през залата.

— Какво ви става, момиче? — изсъска жената на надзирателя. — Да не би да оглушахте внезапно? Не чухте ли — казах ви, че сме поканени да седнем при сър Хенри Белфльор и семейството му!

Едайн се огледа. Умът й беше скован. Управителят на замъка седеше на една от най-предните маси.

— Не мога да седна там — промълви тя. Точно пред очите на краля. Магнус и баща му щяха да я видят веднага.

Никой не обърна внимание на възражението й. Кралските рицари си пробиваха път през тълпата. Готвачи, слуги и гости се разстъпваха пред тях. За момент шумът заглъхна и многобройни погледи ги проследиха.

— Заповядайте, мадмоазел. — Рицарят я покани с учтив жест. Управителят на замъка и близките му се надигнаха и направиха място на Едайн и лейди Друзила, като се споглеждаха смутено.

Едайн чуваше, че лейди Друзила й говори, но не разбираше нито дума. Подрастващият син на управителя, наскоро назначен за паж, я зяпаше слисано. След бърз поглед към жена си сър Хенри отбеляза, че такава забележителна красавица е винаги добре дошла на масата му. Лейди Енид се взираше в чинията си и лицето й беше пепелносиво.

Едайн веднага разбра, че управителят и семейството му не бяха очаквали да седят на една маса с бъдещата кралска метреса. До жената на сър Хенри седеше бенедиктински игумен от Уелс, който й заговори бързо, за да я успокои, но от време на време спираше, за да погледа Едайн. По лицето му трудно можеше да се прочете какво мислеше. Едайн предположи, че е просто любопитен.

Един слуга й донесе хляб и метална чиния. Пред масата направиха място за изпълнител на арфа — младеж от Уелс, който пееше не само на собствения си език, но и на английски и френски.

Момчетата от кухнята почтително поднесоха на сър Хенри табла с печен заек и дивеч. Прислугата се стараеше с всички сили да угоди на господаря си.

Едайн взе ножа и погледна парчето месо в чинията си. На масата на вдовиците им бяха поднесли овесена каша…

Когато отново вдигна поглед, видя точно пред себе си изпълнителя на арфа, вдигнал крак върху ниско столче, да настройва инструмента си. Зад него се тълпяха благородници, заобиколени от пажове и прислужници.

Найджъл Фицджулиън, граф Морли, седеше в другия край на трапезата и продължаваше разговора си с епископа на Лондон. Вляво от него се беше настанила ярко гримирана млада жена, която висеше на ръката на граф Лестър. Трудно й беше да определи дали е жената или метресата му.

Погледът на Едайн спря в средата на масата. Обзе я ужас.

Изпъкналите сини очи на крал Хенри се взираха в лицето й. Очевидно му беше все едно, че седналият до него Робърт Бюмон му говори настойчиво.

Кралят знаеше, че тя е тук. Нарочно беше заповядал да я сложат на друга маса, за да може да я наблюдава. По гърба й пробягаха ледени тръпки. В сърцето й се надигна лошо предчувствие.

Едайн преглътна и се огледа, но не откри никъде мъжа, когото търсеше.

 

Магнус се бе измъкнал през задната врата в двора, за да се види с брат си Робърт, който през следващите дни щеше да бъде провъзгласен от краля за рицар, и с пажа си Лорънс Д’Арбънвил. Неочаквано завари там по-малкия си брат Ричард и сестра си Алуин. Робърт се държеше едва ли не грубо, но Алуин и Ричард се хвърлиха да го прегръщат и изразиха ликуващо радостта си, че го виждат жив и невредим.

— Прекалено много сме — установи недоволно Магнус. Робърт му бе обяснил къде трябва да отидат и защо. — Не можем да се скрием между дамите. Къде е мама?

— Тя е вече там с графинята. — Алуин отново стисна ръката му и го погледна сияещо. — Не се притеснявай, само петима сме, за всички ни ще има място. Семейство Херфорд са много повече от нас, имат много малки деца. Момичетата от семейство Бюмон също ще са там, защото горят от желание да те видят — добави с дяволита усмивка тя.

Ричард се засмя с безгрижието на десетгодишен хлапак, но Робърт остана сериозен.

Докато бързаха през двора към господарския дом на Бийстън, сестра му го кореше за лошото състояние на дрехите му и изразяваше опасения, че ще го гледат накриво, задето не се е преоблякъл. Без да й отговаря, Магнус отправяше пламенни молби към небето граф Херфорд да не е довел всички членове на семейството си.

Докато цветът на английското благородничество ядеше и пиеше с Хенри в голямата зала, повечето дами се бяха оттеглили в други помещения, където можеха да се нахранят на спокойствие, да поклюкарстват и да послушат трубадурите. Магнус, който често беше придружавал майка си на такива вечери, помнеше от детството си колко изнервящи бяха те.

— Виждал ли си я и друг път? — попита Ричард, докато вървяха покрай коне, войници и готвачи.

— О, да, когато бяхме деца. — В действителност Магнус напразно си беше блъскал главата, за да си спомни кое от момичетата на Уинчестър беше бъдещата му годеница Фридегунд. Алуин, Ричард и очебийно сърдитият Робърт бяха много любопитни да присъстват на срещата, която той с удоволствие би избягнал. Едва се беше върнал от граничните области, беше кален, отдавна не се беше къпал и се нуждаеше от чисти дрехи.

Освен това трябваше спешно да събере сведения за Едайн. Нямаше да напусне Честър, преди да разбере какво е станало с нея.

В безнадеждно препълнената зала на господарския дом седяха графините Херфорд и Уинчестър със семействата си, майка му, графиня Морли, и още няколко благородни дами, които не познаваше.

Около тях върлуваше орда деца, които според Магнус трябваше отдавна да са си легнали.

Като го видя, майка му извика зарадвано и скочи да го прегърне. Малките деца, които не разбраха какво става, също се разкрещяха. В залата настана хаос.

Минаха няколко минути, преди Магнус да успокои графинята дотолкова, че да може да й каже, че шотландците не са успели да го убият. След това трябваше да покаже на най-малкия си брат и на момчетата Уинчестър и Херфорд белега на китката си — спомен от двубоя с един шотландец. Децата бяха толкова впечатлени, че чак му стана неловко.

Най-сетне се сети какво изискваха правилата на приличието и поздрави другите дами с поклон, комплименти и въпроси за здравето им и за състоянието на семействата им. Те го разпитаха учтиво за преживяното през войната. Магнус отговори с нищо незначещи думи и ги увери, че господ е милостив към делата на краля. През цялото време малките момичета го зяпаха с обожание. Зарадва се, когато Алуин го хвана за ръка и го отведе при високо момиче, което седеше тихо в един ъгъл.

Фридегунд, годеницата му.

Магнус беше готов да се наругае. Как не се сети по-рано, че тя беше четвъртата или петата дъщеря на граф Уинчестър — влиятелен благородник и доверен човек на краля.

Изведнъж Робърт застана между него и момичето и Магнус трябваше да го избута настрана, за да може да поговори с нея.

Подобно на повечето четиринадесетгодишни девойки, тя беше твърде плаха и не смееше да вдигне глава. Ала когато си позволи да го погледне, стана ясно, че беше хубавка, макар и не твърде разговорлива.

Зададе му обичайните учтиви въпроси за войната с шотландците. Чувал ли ги е да говорят на своя странен варварски език? Магнус отговори утвърдително и обясни, че повечето рицари в граничните области говорят английски или нормански френски, Фридегунд имаше сиви очи и дълга, гладка, наситено кестенява коса.

Като всички неомъжени девойки и тя не носеше було. Изглеждаше почти дете, но той беше виждал и по-млади невести. Изненада се, когато установи, че изобщо не му е интересно да си я представи без дрехи.

През цялото време я наблюдаваше със смръщени вежди.

Велики боже, той беше длъжен да се ожени за нея и да спи с нея, за да й направи дете. Най-важната му задача беше да посещава редовно леглото на кестенявото момиче, за да имат наследници — това беше единствената причина двамата да станат мъж и жена.

Забеляза любопитния й поглед.

— Какво ви е, сър рицарю? — попита изненадано тя. — Да не би да сте ранен? Или сте само уморен и изтощен от дългото пътуване?

Робърт също го гледаше странно.

— Да… — промърмори Магнус. — Трябва да призная, че съм доста изтощен, мадмоазел.

Тя сложи тясната си ръка върху лакътя му.

— Заповядайте, седнете при мен. Брат ви Робърт с удоволствие ще ви донесе чаша вино.

Робърт имаше вид, сякаш с удоволствие би изсипал голяма порция отрова в чашата, която трябваше да донесе. Фридегунд прогони лудуващите деца от пейката под прозореца и двамата седнаха. Малката й ръка все още почиваше върху неговата. Робърт не се помръдна от мястото си и Магнус трябваше да му напомни за виното.

Тълпа момчета дотичаха възбудено при Магнус и го засипаха с въпроси за войната. Някои пожелаха да видят големия му меч. Фридегунд се премести по-близо до него и меко помилва белега на ръката му.

Магнус гледаше изпитателно брат си, който бързаше към тях с чашите вино. Годежът беше също така задължаващ като сватбата. Беше му ясно, че майка му желаеше двамата да се сгодят официално, докато бяха в Честър. Войната ускоряваше много неща.

При мисълта, че ще стане годеник на това момиче, Магнус се почувства зле — защото сърцето му принадлежеше на друга. И това не беше всичко. Ако се оженеше за това момиче, Робърт щеше да го мрази до края на живота си.

Той взе чашата от треперещата ръка на брат си и му намигна окуражително. Робърт беше седемнадесетгодишен, едър и силен като големия си брат. През следващите дни крал Хенри щеше да го провъзгласи за рицар. Магнус отпи голяма глътка. Ако не предприемеше нищо, щяха да го сгодят и да го обвържат за цял живот.

 

След като удариха камбаните за среднощна служба, голямата зала постепенно се опразни. Благородниците и семействата им се оттеглиха в определените им стаи в кулите на Бийстън Касъл или в палатки около крепостта. Слугите започнаха да разчистват залата. Празни каруци влизаха през портите в крепостта, за да ги натоварят с нови запаси. В армейските лагери звучаха рогове.

Едайн стоеше до прозореца на своята стая в кулата и се взираше в мрака. Нощта беше безлунна и тъмна, но дворът на крепостта беше осветен с безброй факли. Оборски ратаи, слуги и нощни пазачи тичаха по работите си. Докато кралят гостуваше в крепостта, в голямата зала никога нямаше да настъпи спокойствие. Гласовете на кухненските прислужници се чуваха чак до кулата.

Тази нощ затворническата кула беше изпълнена с живот — в долните помещения бяха настанени гости. Крачките по стълбата обаче винаги свършваха преди най-горния етаж, където Едайн и лейди Друзила седяха и чакаха. След около час чуха да се приближават тежки стъпки, които спряха точно пред тяхната врата.

Дълго преди лейди Друзила да се е надигнала от постелята си, Едайн вече стоеше до вратата и чакаше нощният страж да въведе посетителите.

На прага застана нисък, набит мъж с широки рамене, леко замаян от алкохола, стиснал под мишница шахматна дъска. Следваше го тамплиерът Асгард дьо ла Герш.

— Е, мадмоазел, най-после имаме възможност да се запознаем — изрече тежко Хенри Плантаженет, кралят на Англия.