Маги Дейвис
Очите на любовта (1)

1

— Какво да правя с тази жена! — Без да поглежда към табличката в ръката си, Магнус знаеше, че данъците, които плащаше селището Торшъм Лей, не включваха млади жени. — Какво, по дяволите, става тук? — изръмжа заплашително той и хвърли гневен поглед към момичето, застанало на брега сред сандъци и кошници.

Управителят на Торшъм, чийто господар Айво дьо Брийс не беше благоволил да дойде, за да обясни какво е имал предвид с този необичаен данък, нервно плъзна език по сухите си устни.

— Ами вижте, млади господине…

Магнус нямаше нито време, нито търпение да слуша дълги, объркани истории.

— Кажи ми направо, човече, какво означава това? — изфуча разярено той. — Много добре знаете, че данъци не се плащат с жени!

Все пак младият рицар трябваше да признае, че по-рано това е било възможно и често се е практикувало. Саксоните например не се срамували да търгуват с роби, а понякога и северняците докарвали малки момчета, за да угодят на феодалните си господари.

Днес обаче, продължи да размишлява той, докато броеше чувалите с овес, натоварени от моряците, Англия е просветено кралство, управлявано от добрия крал Хенри II, а църквата ни е строга и справедлива. Законите важат дори в далечния Север, в граничните области на Шотландия.

— Къде е Дьо Брийс? — Едно от задълженията на земевладелците беше да посрещат лично събирача на данъците. — Защо не ме чакаше на пристана със списъците? — Още преди управителят да е успял да отговори, Магнус изръмжа: — Велики боже, надявам се, че не ми е подхвърлил наложница, която му е омръзнала?

Управителят го погледна смаяно.

— О, не, млади господине, кълна се в бога и в Дева Мария! Момичето не е уличница!

Моряците редяха внимателно чувалите с ечемик и просо, за да не ги намокри приливът. Тежко натовареният кораб на графа беше изтеглен на брега и се издигаше пред тях леко наклонен. Килът му беше заровен дълбоко в пясъка.

Управителят размаха голямата си ръка.

— Знаете ли, трудно ми е да разкажа историята й с малко думи. Виждате ли, тя е… ами, тя… — Посочи неподвижната женска фигура и продължи: — Това, което виждате на брега, млади господине, е… ами, красива булка в сватбената й одежда.

Магнус зяпна неразбиращо. В този миг в залива нахлу вятър, развя връхните дрехи на моряците и смъкна качулката от главата на момичето.

Тя продължаваше да стои неподвижно сред имуществото си. Очевидно някой я беше стоварил там с голяма бързина. Значи не беше наложница. Разбира се, ако можеше да се вярва на управителя.

Магнус трябваше да признае, че непознатата е смайващо красива. Дългата, разпусната коса светеше в наситени златни тонове, които нямаха нищо общо с обичайните почти бели гриви, характерни за северните раси по крайбрежието. Очите бяха смарагдовозелени, с черен ръб около ириса. Обичайното було от прозрачна червена коприна беше пристегнато с нежна плетеница от златни и сребърни конци. Вятърът отмахна булото и златнорусата коса се развя като червено-златен флаг.

Магнус я наблюдаваше мрачно. Незнайно защо си спомни статуите на светици, които беше виждал в катедралите на Нормандия. Света Ана, Света Бертрил и самата Света Дева. Фигурите бяха покрити със злато, в очите искряха скъпоценни камъни. Върху златната кожа бяха облечени копринени одежди. Отскоро майсторите използваха златни листове — техника, дошла от Изтока, където статуите в църквите бяха богато украсени и много привлекателни. Нещо в момичето му напомняше за тях.

И какво от това — прекъсна внезапно мислите си Магнус, — какво ме интересува това момиче! По света имаше достатъчно продажни жени. За съжаление до днес нямаше представа, че търговията с тях продължава така открито. Никога не му бяха предлагали жени заедно с овцете, говедата, дървата и житото, които селата трябваше да плащат ежегодно.

— Не ми трябват жени — повтори той и отново се задълбочи в табличката си.

Слънцето бързо падаше към хоризонта, ноемврийският следобед беше студен. Трябваше да се върне по светло при другия кораб на графа, защото нямаше доверие в негодниците, които се бяха наели като моряци.

— Тридесет овце, четири дузини гъски, четири вола — продължи той, като изтриваше написаните с тебешир цифри с края на ръкава си.

Доколкото можеше да прецени, Торшъм Лей беше изпълнил задълженията си. На борда вече бяха натоварени и няколко особено красиви големи лъкове, с които се славеше тази гранична област.

Управителят се загърна в дебелото си палто и погледна загрижено към брега.

— Трябва да вземете момичето, сър Магнус — настоя той. — Моля ви! Не можем да я върнем в селото. Милорд Дьо Брийс нареди да я оставим тук, все едно съгласен ли сте да я отведете или не.

Магнус пусна табличката и го погледна смаяно.

Естествено управителят на Дьо Брийс не можеше да знае, че той, Магнус Фицджулиън, е в ужасно настроение още откакто се беше съгласил да прибере годишните данъци от полудивите племена по границата и да командва кораб, пълен с паплач, която постоянно дебнеше сгоден случай да отмъкне колкото може повече стока. Не стига, че сам се беше натоварил с тази проклета задача, ами и сега му предлагаха да вземе на кораба отхвърлената наложница на незначителен провинциален благородник!

Магнус отвори уста да скастри управителя, който се осмеляваше да губи ценното му време с подобни глупости, но я затвори, без да е казал нито дума.

По дяволите, колкото и да му се искаше да даде воля на гнева си, все пак трябваше да признае, че не може да обвинява никого, освен себе си.

Намираше се тук, на този варварски бряг северно от земите на граф Честър, само защото беше имал глупостта преди две вечери да се впусне в игра на зарове с група пияни приближени на Честър. При това не само загуби почти всичките си пари, ами и пое задължението да събере данъците, за да покрие дълговете си.

Много бързо беше осъзнал какъв товар е сложил на плещите си — проклетото събиране на данъци беше от дейностите, от които всеки доблестен рицар бягаше като дявол от тамян. Беше потеглил на север с два кораба, за да натовари всички стоки, които полусеверните, полушотландски — и най-вече полуварварски — поданици на графа даваха всяка година. Стоки, които повечето от местните хора бяха готови да си върнат чрез кражба. Нищо чудно, че чиновниците на графа с удоволствие му бяха предоставили тази дяволски трудна задача. Сега сигурно се надсмиваха над бедния рицар, който се трепеше вместо тях.

За съжаление това не беше всичко. Подбуден сигурно от сатаната — и от изпитото вино, естествено. — Магнус се беше похвалил, че е в състояние да събере всички крави, овце, гъски и пилета и да ги откара заедно с житото и оръжията в двора на Честър за рекордно кратко време, много по-бързо от другите преди него. И всичко това само за да докаже превъзходството на английския рицар, васал на могъщия крал Хенри II, пред жалките платени рицари на Анжу.

Магнус се намръщи още повече. Най-големият глупак беше самият той. От дни се питаше защо се бе оказал такъв самохвалко. Само като си помислеше за онази вечер, го мъчеха болки в крайниците.

— Вижте, милорд… — заговори отново управителят.

Магнус не го чуваше. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че днес не изглеждаше като елегантния млад благородник, който свири на лютня и рецитира стихове, обожаван от дамите в двора. Или като силния, смел, непобедим воин от турнирите в Честър. В момента беше само жалък глупак с пропуски в ума. Точно както му предсказваше семейството му.

— … и тогава милорд Дьо Брийс реши — обясняваше многословно управителят — да омъжи момичето за Йорем, дето гонеше добитъка, за да се възползва от правото си на първата нощ.

Внимателно, за да не предизвика главоболието си, Магнус отвори очи.

— От какво да се възползва?

Управителят кимна.

— О, да, млади господине, Дьо Брийс произхожда от Котанс, а в тази част на Нормандия земевладелците много държат на първата нощ. След като видя момичето, отгледано от монахините в манастира „Сен Сюлпис“, господарят не говореше за нищо друго, освен за красотата му. Знаем, че е сираче, намерено от сестрите пред портата на манастира. Родителите са неизвестни. Милорд Дьо Брийс искаше да има това момиче, то просто не му излизаше от ума. Това е истината! — Погледът му се насочи към мъжете на брега. — Господарят е женен за лейди Хоргита, затова реши да омъжи момичето за един от крепостните си, Йорем говедаря, и да прекара първата брачна нощ с булката. След това да я има, колкото пъти си поиска, защото Йорем няма право да отказва нищо на господаря си, нали така? Когато милорд Дьо Брийс идва на посещение, ако разбирате какво искам да кажа, говедарят трябва да се оттегли.

Магнус го гледаше недоверчиво.

Знаеше, че собственият му баща, красив мъж в разцвета на годините си, никога не би помислил да се възползва от правото на първата нощ — право, което позволяваше на феодалния господар да преспи с жената на крепостния в нощта след сватбата. Може би причината беше, че майка му, графинята, никога не би допуснала такова нещо. Естествено Магнус беше запознат с този обичай. Дори граф Найджъл се правеше на сляп и глух, когато някой от васалите му си харесаше някоя крепостна и се позоваваше на правото на първата нощ.

— Тъкмо влизаха в църквата, където трябваше да се състои венчавката — продължи разказа си управителят, — когато Йорем говедарят, едър, силен момък, който не беше боледувал и един ден през живота си, изведнъж стана червен като огън и от ушите и устата му шурна кръв. Страшна гледка, млади господине! Йорем се залюля и рухна на земята, а хората, които стояха наблизо, се разбягаха страхливо. Само до преди минута го гледаха здрав и прав, а сега лежеше в праха и се бореше за живота си.

Магнус се обърна рязко към неподвижното момиче.

— Всемогъщи боже, нима искате да кажете, че тя го е отровила?

— О, дано небесните ангели не са ви чули, сър! — Управителят побърза да се прекръсти. — Внимавайте какво говорите, в противен случай ще призоват всички ни за свидетели по едно дело, с което нямаме нищо общо. — Той понижи глас. — Не, не беше отрова, пък и не беше възможно. Със сигурност знам, че момичето никога преди това не беше виждало Йорем. А докато вървяха към църквата, изобщо не се докосваха.

Магнус можеше да си представи, че селяните са изпаднали в паника при внезапната смърт на младоженеца. Очевидно Айво дьо Брийс веднага беше загубил апетит към момичето — това беше съвсем естествено.

Управителят мъдро бе избегнал думата „вещица“. Все пак момичето бе дошло направо от манастира.

Магнус отново огледа неподвижната фигура, загърната в наметка, седнала сред вещите си, и се поздрави, че не се е впечатлил от историята й. Нямаше причина за други вълнения, но не можеше да не признае, че изпитваше съчувствие към нея. Не беше трудно да си представи съдбата й, ако управителят и хората му наистина я оставеха сама на брега.

Шотландия не беше далече и когато войниците на Дьо Брийс не бяха наблизо, в областта върлуваха диви банди. Тя не ме засяга, повтори си той.

Даде на управителя някои последни указания за Дьо Брийс, който не беше пожелал да се срещне със събирача на данъците, изпратен от господаря му. Магнус възнамеряваше да изтъкне този факт пред графа веднага щом се прибере. Каза няколко сухи думи за сбогом й се запъти към кораба.

Килът се беше заровил дълбоко в пясъка. Призовани от началника си, моряците и четиримата въоръжени войници наскачаха в плитката вода, за да тласнат кораба към морето. Магнус също опря гръб в дебелите греди, за да помогне. Водата беше леденостудена. Воят на вятъра заглушаваше страхливото блеене на овцете. Когато уплашените животни се струпаха в другия край на кораба, той се наклони застрашително въпреки усилията на моряка, който държеше кормилото, и бе подхванат странично от една голяма вълна.

За момент всички изпитаха чувството, че корабът ще се обърне, но само след миг корпусът се отдели от брега със силен тласък, който едва не хвърли Магнус на земята.

Ругаейки, моряците се втурнаха да догонят бързо отдалечаващия се кораб и навлязоха в дълбоката вода. Магнус изведнъж потъна до шията и плетената ризница и тежкият меч го потеглиха към дъното. Той посегна с две ръце към дървения парапет, прехвърли се ловко над гредата и скочи на палубата. Падна тежко върху най-близката пейка на гребците и удари глезена си. Двама моряци се изкатериха на мачтата, за да вдигнат платната. Ревът на животните стана оглушителен.

Магнус седна на чувалите с жито, наредени на кърмата, и разтърка пулсиращия си крак. Приведената фигура на момичето в синя наметка продължаваше да седи на брега в същата поза. Припомни си цвета на очите й — смарагдово зелени, необичайно искрящи, и гневно разтърси глава, за да прогони неканения спомен.

Управителят на Айво дьо Брийс възседна мулето, с което беше дошъл на брега, за да плати данъците на господаря си, и пое по пътеката през дюните. Хората му побързаха да го последват. Вятърът беше толкова силен, че високите треви бяха налягали по земята. На най-високата точка мъжът спря мулето и се обърна назад.

Докъдето стигаше погледът, от двете страни се разстилаше неравномерната линия на крайбрежието. Небето над нея беше пурпурно. Момичето изглежда наблюдаваше кораба на граф Честър, който бавно се отдалечаваше. Седеше с изправен гръб, нахлупило дълбоко качулката над лицето си.

Управителят усети прилив на съчувствие. Малката беше много красива и той беше готов да я вземе в дома си, но след случилото се пред църквата в Торшъм Лей за това не можеше и да се мисли.

Скоро придружителите му също изкачиха дюната и като него се обърнаха към морето. Ясно се виждаше червенокосият млад рицар, тазгодишният графски събирач на данъци, който стоеше на кърмата и се взираше назад към брега. Всички знаеха, че името му е Фицджулиън, наследник на граф Морли, понастоящем на служба в двора на Честър. Очите му бяха приковани в момичето на брега. Един от помощниците на управителя каза:

— Той ще се върне и ще я вземе.

— Залагам половин пени, че няма да го направи — изпухтя другарят му.

Управителят не се изказа, но беше на мнение, че младият рицар надали ще се върне, във всеки случай не и ако имаше малко ум в главата си.

От мястото си на брега Едайн усещаше втренчения поглед на младия рицар.

Макар че беше спуснала качулката над очите си, тя беше видяла как моряците натовариха кораба и го избутаха в морето. До последния момент очакваше младият рицар да отиде при нея и да я покани да се качи на борда. Но той замина без нея.

Смаяна, Едайн най-после разбра, че наистина бяха решили да я предоставят на съдбата и.

Причината беше само в неопитността й. Тъй като познаваше само затворения живот зад високите стени на манастира, изобщо не беше помислила да заговори бързащия млад мъж и да се увери, че наистина ще замине с него.

От друга страна, беше й много, трудно да разсъждава разумно, след като имаше усещането, че са й одрали кожата и всички нерви са се оголили. Светът извън манастирските стени беше труден за разбиране и тя се чувстваше все пообъркана.

Едайн затвори очи, за да се предпази от залязващото слънце и силния вятър. От далечината се чуваха гневните команди на моряците, които вече вдигаха кожените платна.

Трябваше да предприеме нещо, защото вдигнеха ли платната, корабът трудно щеше да обърне сред високите вълни. Прокара език по сухите си устни и призова в мислите си червенокосия млад рицар.

Не беше особено умно да го призове, но нямаше избор. За съжаление беше чакала твърде дълго. Макар да се страхуваше, че ще й задава неприятни въпроси — или дори ще я укори, че го е призовала с дяволски средства.

Въпреки това трябваше да действа.

Знаеше, че призованият от нея обикновено чуваше лек шепот в ухото си. Съвсем тих, но толкова властен, че никой не можеше да му устои.

Тя въздъхна дълбоко и отправи призив към непознатия.

Моряците гребяха в равномерен ритъм. Вятърът се удряше в кожените платна, вдигнати едва наполовина. След минута, без всякакво предупреждение, младият събирач на графските данъци вдигна ръка. Викът му бе заглушен от рева на вятъра, но морякът на кормилото направи рязък завой и гребците излязоха от такта. Кожените платна се свлякоха на палубата и я покриха цялата.

Един от придружителите на управителя извика смаяно:

— Направи го! Връща се да я вземе!

Сякаш беше очаквала този миг, младата жена се изправи и вятърът развя синята й наметка.

Управителят на Дьо Брийс смуши мулето си и животното неохотно продължи напред. Помощниците му го последваха. Изведнъж се разтрепери целият и бързо разбра, че треперенето нямаше нищо общо със студения вятър, който свиреше в ушите му.

Младият рицар наистина се връщаше да вземе момичето. Ако не го беше видял със собствените си очи, нямаше да повярва. Света майко божия — малката бе успяла да го спре! Изпрати му посланието си по въздуха, на голямо разстояние, и го принуди да се върне!

Управителят стегна юздите и мулето се разбърза. Трябваше по-скоро да се махне оттук, да се отдалечи от брега.

Да не види как омагьосаният млад глупак ще я отнесе на кораба си.