Елин Пелин
Света гора има, свето поле няма

Един зимен ден се намирах на път сред полето, сред едно голо поле. Тук-там някъде се мяркаше някоя трънка по слоговете или някоя самотна, обрулена, помръзнала дива круша по нивите. Тънък сняг покриваше вкочанясалата земя. Времето беше мрачно и тежко. Силен и студен вятър духаше насреща ми. Вървях пешком и се борех срещу него. Той се засили повече, посрещнаха ме ситни, остри снежинки, които шибаха по лицето като игли. Отведнаж излезе друг вятър от друга посока. Двата се сбориха въз мене. Притъмня, снежинките наедряха, сгъстиха се и заиграха лудешко хоро. Сипеха се въз очите ми, пълнеха устата ми, шията ми, ушите.

По пътя настигнах един стар селянин. Той беше си увил главата с дълъг шал. Не виждах лицето му. Само заледените мустаци се подаваха.

— В такова време се гине, побратиме каза ми той, като ме възчака. Ела да се спасяваме.

— Къде?

— В гората, наляво.

Погледнах нататък. През виелицата едвам съзрях в далечината гористи баири.

— Далеко е — казах.

— Далеко, близо там е спасението каза той, отби се от пътя и тръгна през нивите.

Тръгнах след него. Бурята се усилваше. Ний се борехме мълчаливо, хванати един за друг.

След голяма мъка, капнали от умора, ние влязохме в едра, гъста гора.

Тук вече беше друг господ. Бурята нямаше сила. Поехме си дъх и седнахме да починем. Селянинът размота шала, който скриваше главата му, и като че развърза мислите си, каза отведнаж:

— Света гора има, свето поле няма.

Тая народна мъдрост чух за пръв път.

И нейния дълбок смисъл, и нейната символна красота съм разбрал не само по тоя случай.

„Света гора има, свето поле няма.“

[Излиза във в. „Развигор“, г. VIII, бр. 10, 4 април 1937 с, 4.]